Барбара Делински
Три желания (12)

Дванадесета глава

Никой в Панама не знаеше точно кога бе пристигнала Верити Грийн. Може би преди двайсет години. А може би преди двайсет и две или преди осемнайсет. Изведнъж хората започнаха да я виждат из парка, в библиотеката или в смесения магазин. Ако посещаваше градските събрания, то бе от разстояние. По същия начин, от време на време тя се отбиваше в закусвалнята, и то само когато столът в далечния ъгъл на барплота беше свободен. Гледаше собствената си работа и говореше само ако я заприказваха, при това с южняшки акцент, който очароваше Брий, но правеше останалите предпазливи.

Ако целта й бе да спечели обичта на града, думите не й помагаха. Винаги се противопоставяше на общото мнение.

Въпреки че правеше това с усмивка — а често и доста смислено, помисли си Брий, считаха я за странна. Никой не разбираше как работи умът й. Никой не се опитваше да открие.

Къщата й бе също такава загадка, каквато бе самата тя. Беше малка вила, която се намираше толкова далеч от града, колкото все пак бе възможно, за да е в него. Да се стигне дотам, трябваше да се навлезе дълбоко в гората по една отъпкана пътека. Никой не беше подозирал за съществуването на пътека, камо ли на къщата, преди Верити да пусне корени там.

В началото я считаха за бохем. Носеше дълги поли, ярки плетени жилетки и размъкнати блузи. Косата й бе дълга, тъмна и вълниста, и се придържаше назад от цветна кърпа, която покриваше челото й. Беше винаги безукорно чиста, въпреки че, доколкото жителите на града знаеха, във вилата нямаше нито топла вода, нито вътрешна водопроводна инсталация. Доколкото знаеха в града, там нямаше и електричество. Верити отглеждаше собствени билки и зеленчуци, откъсваше най-хубавите боровинки, преди някой друг да ги е открил, и се говореше, че се хранела с малки животни, умрели в гората. Нямаше явен източник на доход. Що се отнася до името й, малцина вярваха, че е истинско.

През годините изобилстваха всякакви догадки. Една от хипотезите твърдеше, че Верити била изгонена от процъфтяваща през седемдесетте години комуна в Южен Върмонт. Според друга, Верити била малоумната дъщеря на милиардер от юга. Трета съобщаваше, че била вещица.

Брий никога не бе вярвала в последното. Беше разговаряла с Верити и макар че жената имаше необичайни възгледи и ги споделяше без притеснение, когато я питаха, тя изглеждаше безобидна. По-скоро изглеждаше самотна, въпреки че когато Брий подхвърли това предположение пред останалите, малцина се съгласиха. Общото мнение бе, че Верити сама е избрала този си начин на живот. Дали от страх или от уважение, градът я остави на мира.

Елиът бе един от малцината, посещавали някога вилата в гората. Той беше обяснил пътя дотам на Ема, която бе казала на Доти, която пък каза на Джейн, която каза на Брий, и тя рано сутринта потегли с джипа на Том под предлог, че отива на покупки за дрехи. Брий рядко купуваше дрехи, мразеше да купува дрехи и Том го знаеше, но не я разпита. От разговора за определянето на дата досега не бе казал много. Прегръщаше я, къпеше се заедно с нея, правеше любов. Приготви й закуска и докато Брий ядеше, я гледаше с копнеж в очите, но не бе особено словоохотлив. Нито пък тя. Брий просто не знаеше какво да каже.

След като се отби в закусвалнята, за да вземе скришом храна от запасите в склада, тя се отправи към изхода на града. Там направи обратен завой и много бавно потегли назад, докато забеляза брезата с две стебла, която се виждаше само от това място. Отстрани личаха бледите дири, посочващи пътя към Верити.

Въпреки слънцето и снега по земята горите бяха изненадващо тъмни. Брий включи фаровете и заподскача по пътя, както й се стори цяла вечност. Друсането повтаряше ударите на сърцето й, което показваше, че тя не знаеше накъде е тръгнала. Но Брий не спря и не обърна колата. Верити беше нейната последна, най-голяма, налудничава надежда.

Когато пътят най-сетне свърши, старият оранжев фолксваген й показа, че е пристигнала. Самата къщичка почти не се виждаше, притулена под куп ели.

Брий неловко почука на вратата. Почака няколко минути и отново почука. Прехвърли торбите от едната ръка в другата и се накани да почука за трети път, когато видя слисаното лице на Верити на прозореца. След няколко мига вратата се отвори.

Слисаното изражение остана и това накара Брий да се чуди кога е идвал последният посетител на Верити. Макар и облечена, тя не носеше обичайната кърпа. Брий се надяваше, че не е дошла в неподходящо време.

— За теб са — подаде тя торбите — Верити я погледна озадачено. — Не е кой знае какво, само супа, яхния и някои други зимни гозби. Щях да донеса обичайната ти храна — добави Брий с колеблива усмивка, — но пътят нямаше да й понесе.

Обичайната храна на Верити бе кренвирш, порция пържени картофи и кока-кола.

Брий винаги бе считала поръчката за твърде обикновена за човек, който е уж чудат, макар и съвсем логична за някой, който живее от домашни зеленчуци.

Изражението на Верити омекна. Тя мълчаливо пое торбите и ги внесе вътре. Брий вдиша дълбоко за кураж и я последва, макар и само за да затвори вратата. Оттам тя предпазливо огледа наоколо. В цялата къща имаше една-единствена просторна стая, в чийто далечен край беше обособена кухня, а на тавана — място за спане. Стените бяха направени от голи трупи, топлината идеше от горящите в една печка дърва. Наоколо бяха пръснати кошници с яркоцветна прежда, които създаваха усещане за уют. Уханието, изпълващо стаята, идваше от градинката на прозореца, където нанизът от слънчеви лъчи, пронизващи елите, топлеше билките.

Брий не беше сигурна какво бе очаквала да види — дим на тамян, телцата на разни животинки, сложени да се сушат, един свят от тъмни ъгли и странни звуци — но в къщичката нямаше нищо подобно. Беше оскъдно обзаведена, безупречно чиста, стряскащо обикновена.

Верити се обърна към Брий. В отсъствието на цветната кърпа, между тъмните къдрици проблясваха кичури бяла коса. Дълъг шал покриваше блузата и горната част на полата й. На краката си носеше дебели чорапи, но нямаше обувки.

Брий пъхна ръце в джобовете си.

— Къщата ти ми харесва. Не знаех, че имаш осветление.

Забеляза също хладилник и телевизор.

— Сигурно имаш собствен генератор.

— И сателит — добави Верити с лекия си южняшки акцент.

— О, това показва колко малко знаем ние — усмихна се Брий.

Верити огледа стаята, но не каза нищо. Брий се прокашля.

— Сигурно се питаш защо съм дошла.

— Донесла си храна.

— Това е подкуп. Нуждая се от съвета ти.

Верити повдигна вежди. После се усмихна.

— Не мисля, че аз съм тази, която може да дава съвети.

Но Брий бе упорита. Или Верити, или нищо. Верити явно усети нейната непоколебимост. Погледна към задната част на къщичката и попита:

— Искаш ли чай?

Ръцете на Брий бяха студени, може би от пътуването, но по-вероятно от нерви. Потърка ги една о друга.

— Би било чудесно.

Последва Верити до кухнята и седна на одрасканата дървена маса, докато домакинята подгря вода, затопли каната и отвори кутия с листа за чай. Брий веднага долови уханието им, усети го още по-силно, когато Верити изсипа няколко листа в каната и наля вътре вряла вода. Ароматът, който се разнесе от накисналите се листа, бе суров, богат и сладък.

Верити се настани от другата страна на масата със сгънати ръце.

— Какъв съвет мислиш, че мога да ти дам?

Брий бе мислила дълго и упорито какви думи да използва. Убедена, че нейната собствена непохватност е подплашила жената в закусвалнята, и тъй като не искаше същото да се случи тук, тя бе повтаряла текст, който внимателно и постепенно навлизаше в проблема. Но докато седеше тук, в непретенциозния дом на Верити, Брий осъзна, че този текст ще бъде погрешно изтълкуван. Така че откровено каза:

— Случиха ми се странни неща. Ти си специалист по странните неща.

Устните на Верити потрепнаха.

— НЛО, ПГС, ПИТ, екстрасенси^[1]. Всъщност, аз не съм специалист, а просто наблюдател.

— И вярваща.

— Понякога.

— Вярваш ли в преживявания на границата със смъртта и извън тялото?

— Като твоите ли? Да.

Отговорът бе едносричен.

— Защо?

Верити учтиво попита:

— А защо не?

— Защото не може да се докаже, че съществуват. Случват се на хора, претърпели злополука, и повече не се повтарят. Повечето ми приятели смятат, че съм си въобразила случилото се с мен.

Верити стана, взе чаши и чинийка от бюфета и ги сложи на масата. Бяха от качествен порцелан, бели, с нежни зелени листенца под яркия златен кант, съвършено съчетани и без нащърбени краища. Струята чай, която напълни едната чаша, а после и другата, имаше тъмнобронзов цвят. Сега ароматът стана още по-богат.

Верити се настани на своето място. Погледна от едната чаша към другата, сякаш се опитваше да обгърне цялата картина. После весело вдигна глава и се усмихна. В следващия миг очите й се разшириха. Стана от масата, извади от кутията за хляб един пакет, разгърна го, отряза няколко парчета и ги постави в една чиния.

— Чаят не може без сладкиш — каза тя, като сложи чинията на масата и отново седна. — Това е ябълков кекс. Ябълките са от моите дървета.

Брий не беше гладна, но взе парче кекс. Гордостта на Верити бе осезаема. Брий не би понесла мисълта, че ще я нарани. Не че се налагаше да излъже за кекса. Беше влажен, сладък, вкусен. Брий похвали Верити и се зарадва на нейната усмивка, после се зачуди как да се върне към въпроса, който я влудяваше.

Верити го направи вместо нея. След като отпи глътка от течността, каза с лек, присъщ за едно чайно парти, глас:

— Приятелите ти мислят, че си си въобразила случилото се, защото не могат да приемат идеята за другото измерение.

Брий премигна. Другото измерение.

— А аз мога?

— Не тази Брий, отгледана от баща си, баба си и дядо си. А онази Брий, която обича да стои в гората и да мечтае.

— Как…?

— Виждала съм те. И аз обичам да се разхождам сред дърветата. Виждала съм изражението на лицето ти.

Нямаше смисъл да го отрича, не и тук, не и пред Верити, не и след като любопитството й бе събудено.

— Какво е това друго измерение?

— Това е енергиен канал. Едно ниво над ежедневните човешки функции. Представлява чиста мисъл и чувство.

— Нужно ли е да си на границата със смъртта, за да го достигнеш?

— Не. Медиумите го правят. А много хора, които са били на границата със смъртта, не го достигат. Успяват само тези, чието съзнание е отворено. Тези, които искат да вярват. Останалите са приковани надолу от физическия свят. Те никога не се издигат нагоре.

— Но аз винаги съм била трезвомислеща — противопостави се Брий.

С чаша в ръка Верити се облегна назад самодоволно усмихната.

Добре, помисли Брий. Тя мечтаеше. Но нима това я правеше по-различна от другите?

— Ти вярваш в доброто — каза Верити. — Оптимистка си. Затова си оцеляла след всичките тези години живот с баща ти. Изградила си си свой собствен живот в закусвалнята. Отворена си за света наоколо. За теб чашата е полупълна, а не полупразна.

Верити замълча.

— А онези горски феи, събудени от вятъра?

Брий ококори очи.

Верити се усмихна и я сгълча нежно с пръст.

— Лицето ти е като отворена книга. Докато ги гледаше, аз те наблюдавах. Някои хора виждат разнасящи се листа. Ти и аз, ние виждаме живот.

Ти и аз. През ума на Брий мина тревожна мисъл. Но Верити продължаваше да говори, бавно и тихо, с едва доловим провлачен акцент.

— Ти вярваш в света на вероятностите. Не всеки вярва. Твоите приятели са недоверчиви, затова им е трудно да повярват в преживяното от теб. Заради това, а и, защото ти завиждат.

Заради Том? Заради пръстена й с диамант?

— За какво?

— За вътрешния покой, който си намерила.

— Какъв вътрешен покой? — извика Брий. — Аз съм съвсем объркана. Преди живота ми бе логичен и предсказуем. После се случи злополуката и всичко се промени.

— По-лош ли е животът ти?

— Не.

Нямаше намерение да се оплаква. Или може би имаше.

— По-хубав?

— Толкова много, та понякога ми се струва, че е твърде хубав, за да е истински.

Верити се вгледа продължително в нея и кимна.

— Томас Гейтс.

— О, да — въздъхна Брий. — Томас Гейтс. През повечето време забравям, че половината свят го познава. После си спомням и не мога да повярвам, че ме обича.

— Той изглежда щастлив.

— Сега си мисли, че е така, но ако след време промени мнението си?

— Готова ли си да захвърлиш всичко, което имаш, заради възможността той да започне да мисли другояче?

Брий отвори уста, но спря. Погледнато така, отговорът бе очевиден. Но все пак това бе едната страна на монетата.

— Ако се бе появил в живота ми, преди да се бе случило всичко това, може би щях да повярвам по-бързо. Но първо стана катастрофата, после преживяването извън тялото, а сега и желанията. Като се прибави и Том, не зная кое е истинско и кое не.

Верити се намръщи.

— Желания ли?

Брий се поколеба. После си каза, че тази жена не само вижда горски феи, но и неведнъж бе спорила по въпроса за НЛО, медиумите и, да, за пътеката за боулинг в небето. Така че й разказа за трите желания, от първоначалното им осъзнаване до пожара и жената в закусвалнята. Представи и двете противоположни гледни точки, съвпадението и желанието.

— Разбираш ли защо съм объркана? Освен това част от мен вярва, че единствената причина за завръщането ми тук са желанията и че след като се изпълни и третото, съществото от светлина ще ме призове.

— Мили Боже — рече Верити. — Какво те кара да мислиш така?

— Не зная. Може би причината е в болкоуспокоителните, които ми даваха веднага след катастрофата. Може би не е нищо друго, освен човешки страх.

Нали повечето хора се страхуваха от смъртта? Нали това бе най-естественото нещо на света?

— Как мислиш, дали желанията наистина съществуват?

Верити обмисли въпроса.

— Възможно е.

— Беше ли жената в закусвалнята моята майка?

Когато Верити повдигна рамене, през ума на Брий отново мина онази тревожна мисъл. Тя пак я отхвърли.

— Ще умра ли след третото желание?

Верити вдигна рамене и остана в тази поза.

— Мога ли да рискувам?

Раменете й се отпуснаха.

— Зависи от желанието ти и от това, доколко важно е то за теб — Верити помисли малко. — Вероятно аз щях да рискувам.

— Дори ако това означава да умреш?

— Ами ако означава, че ще живееш?

— Имаш предвид по-щастливо?

— По-щастливо. По-сигурно. По-свободно. Повечето хора живеят така — Верити направи линия с ръка. — Някои живеят така — очерта тя друга линия по-високо във въздуха. — Отвореното съзнание е част от разликата. Поемането на риск, останалото.

В пристъп на раздразнение Брий огледа стаята. В нея имаше почти всички нужни за един човек удобства.

— Тук не изглежда много рисковано.

— Сега не е. Но беше, когато пристигнах. Никога не бях живяла сама. Никога не се бях грижила сама за себе си. Имах само дрехите върху гърба си.

Разкаяна заради избухването, Брий поднесе чашата с чай към устните си. Известно време позволи на аромата да подразни обонянието й, отпи глътка и откри временно облекчение в плавната богата топлина на чая. Вече по-спокойна, тя попита:

— Защо дойде?

— Причината не е в НЛО — усмихна се Верити, — макар и наистина да вярвам, че те се приземяват именно тук.

— Какво остави зад себе си?

Усмивката угасна.

— Един мъж, който се закле, че ако си тръгна, ще ме убие.

Брий ахна.

Верити махна с ръка.

— Стара история. Обичайното. Съвсем не е толкова екзотична, колкото разказите, които разправят за мен из града.

— Колко от тях са верни?

— Малко. Може би е възможно да се контактува с мъртвите, но аз никога не съм го правила. Бях проследена от странни светлини и наистина вярвам в НЛО, но никога не съм се срещала лице в лице с извънземни. Веднъж се изправих очи в очи с една мечка. Бях толкова изплашена, че не можех да помръдна. Мечката се оттегли и си тръгна. Но хората разправят, че мога само с един поглед да укротя дивите зверове. Нека вярват в това.

— Защо?

— Защото това ми дава свободата да бъда такава и да върша това, което искам. Години наред не бях свободна.

Думите звучаха толкова разумно и обикновено, че Брий подхвана темата. Никакви очаквания, каза си тя. Просто любопитство.

— Къде живееше, преди да дойдеш тук?

— В Атланта.

— Живяла ли си някога в Калифорния?

— Не.

Възможно беше бащата на Брий да се е лъгал или да е бил подведен.

— Била ли си някога в Чикаго?

— Веднъж. Преди петдесет години. Бях десетгодишна. Бяхме на гости на едни роднини там.

Това я правеше шейсетгодишна, а не петдесет и три, на колкото бе майката на Брий. Но и тук Хейуд Милър може да се е лъгал или да е бил подведен.

— Имаш ли деца?

— Не. Съпругът ми не би ме делил с друг.

Ами ако е избягала, имала е връзка с Хейуд Милър и е заченала Брий? Ако това е бил единственият възможен начин да има дете? Ами ако години по-късно е дошла в Панама, за да вижда как дъщеря й расте? Това не обясняваше защо никога не се бе разкрила на Брий. Ами ако Хейуд й е забранил? Ако това е било част от сделката. Ами ако е променила външността си така, че дори самият Хейуд не е могъл да я познае?

Опитвайки се да остане спокойна, Брий попита:

— Какво те доведе в Панама?

— Затворих очи и посочих.

— Посочи?

— Трябваше да напусна Юга. Така че отворих картата на севера, затворих очи и посочих.

— Познаваше ли някого тук, преди да дойдеш?

Верити поклати глава. После я наклони и се усмихна многозначително.

— Мислех, че считаш за своя майка жената от закусвалнята.

Брий се почувства неловко. Отхвърли усещането и вирна брадичка.

— Не съм сигурна. Когато поисках топлина, получих пожар. Така че се преместих у Том и сега имам топлина. Желанието ми се изпълни, но по заобиколен начин. Срещата ми с жената в закусвалнята доведе до спречкването с Том, което ме накара да дойда тук.

— Аз не съм ти майка — каза Верити внимателно.

— Щеше ли да ми кажеш, ако беше?

— Да. Вярвам, че трябва да се говори истината.

— Верити.

— Да?

— Това истинското ти име ли е?

Очите й блеснаха. Акцентът й се задълбочи.

— Да. Пише го на акта ми за раждане.

Брий не можеше да спори с един акт за раждане.

— Наистина ли вярваш, че когато Бог играе боулинг, се появяват гръмотевици?

— Ти имаш ли друго обяснение?

— Когато горещият въздух се сблъска със студен, се получава светкавица. Ето причината за звука.

— Въздухът произвежда ли звук? Ами облаците?

— Така казват учените.

— Това звучи ли ти разумно?

Брий разбра гледната й точка.

— Спомни си само — продължи Верити. — Твърдяла ли съм някога, че Бог играе боулинг? Или съм казвала, че е възможно!

Брий беше притисната.

— Че е възможно.

— Така ли е?

— Предполагам.

— Виждаш ли? — усмихна се широко Верити. — Наистина съзнанието ти е отворено, също като моето, макар че нямаме кръвно родство. И двете сме преживели заплаха за живота си. Това ни е освободило.

Свободата е едно, безумието нещо друго, помисли Брий.

— Свободата е относителна — каза тя. — Както и щастието, реалността и рискът. Понякога, за да бъдем свободни, трябва да рискуваме. Що се отнася до това, кое е реално и кое не, то е като красотата в очите на наблюдаващия. За един реалността е едно, за друг друго. Ние създаваме своята реалност. Тя може да отговаря на нашите желания или на нашите нужди.

— Ами ако моята реалност е различна от тази на Том? Ами ако той наистина е онзи другият известен човек, който живее разпуснато?

— А ако е такъв? Какво ще загубиш?

— Най-хубавото нещо в живота си.

— Ето ти го.

— Какво?

— Твоят отговор. Това, което те доведе тук, е кое е истинско и кое не е. Ако Томас Гейтс е най-хубавото нещо в живота ти, защо го поставяш под съмнение? Ти си оптимистка. Дълбоко в себе си, въпреки старата си вродена предпазливост, ти вярваш във вероятността. Няма значение дали едно нещо е истинско. Важното е дали съществува такава вероятност.

 

 

С всяко следващо подрусване на камиона обратно по черния път, настроението на Брий се повишаваше. В края на пътя, горският мрак отстъпи място на почти ослепителна светлина, която тя възприе като одобрението на онова същество заради посещението си. Изчака, колкото да привикнат очите й, излезе на главния път и ентусиазирана потегли към Том.

Когато наближи, къщата бе необичайно тиха и за миг Брий се изплаши, че е чакала твърде дълго.

След като претърси стаите на първия етаж, се втурна нагоре по стълбите.

— Том?

— Тук съм — долетя глас от дъното на коридора.

Брий се приближи до вратата на кабинета му. Все още имаше неразопаковани кашони, но те бяха отместени, което бе напредък, а върху бюрото бе сложена лампа. Том седеше в нейната светлина пред отворения компютър, направи знак на Брий да изчака и зачука по клавиатурата. След като изчете написаното на екрана, надраска нещо в един продълговат жълт бележник, захвърли химикала и се оттласна от бюрото.

Когато погледна Брий, в очите му имаше мимолетно колебание, мимолетно припомняне на спречкването им. После бавно се появи усмивка и най-възбуждащото „Здрасти“, което Брий някога бе чувала, но Том не стана от стола си.

Така че тя се приближи.

— Здрасти.

Застана между коленете му, обви ръце около врата му и го целуна веднъж с устни, втория път със зъби, третия път с език.

Том обгърна с ръце талията й.

— Явно пазаруването е било страхотно.

Брий се усмихна на засмяното му изражение.

— Така е. Ти как прекара?

— Изследвах възможността за отмяна на забраната върху федералното субсидиране на нерегулираната продукция за фермата на Олзуърди надолу по пътя.

Единственото, което Брий разбра от отговора му, бе подтекстът.

— Нов случай?

Том вдигна рамене, но усмивката му остана. На всеки няколко дни изникваше нещо ново, някакъв правен въпрос, с който Мартин Спрейг не знаеше как да се справи. Том отказваше да си припише заслугите за свършената работа, но целият град знаеше истината.

— Обичам те — каза Брий.

Том пое дълбоко въздух и издиша на пресекулки.

— Надявах се да го кажеш.

— Хайде да се оженим.

Том завъртя очи.

Брий бе съвсем конкретна.

— В края на тази седмица.

Том бавно се изправи.

— Наистина ли?

— Ъ-хъ.

— Но краят на седмицата е след три дни — предупреди той, Брий усети оживлението му.

— Нямаме нужда от напечатани покани.

— Сигурна ли си?

— За напечатаните покани?

— За датата.

— Абсолютно.

Брий създаваше собствената си реалност, като обвързваше Том, а после му даваше последна възможност да избяга.

— Освен ако не искаш да изчакаш.

Красноречивият поглед, който получи Брий, бе последван от друга целувка. Беше по-дълга и по-дълбока от предишните три и носеше вкуса на предаността. Странно, но тя накара Брий да се чувства свободна.

Брий приглади косата му и се вгледа в него, опитвайки се да види безочливия преуспял мъж, чиято снимка стоеше върху книгите по лавицата. Но от него нямаше и следа. Мъжът пред очите й бе по-хубав, по-честен, по-почтен. Косата му бе по-дълга, а тенът по-здрав.

Върху бузата му имаше белег, който му придаваше мъжественост, а в очите му магия. Този мъж я обичаше достатъчно, за да повярва във фантазиите й и да мине през всичките й съмнения.

— Ти си най-хубавото нещо в живота ми — каза той с дрезгав от напиращите чувства глас.

Това бяха същите думи, които неотдавна Брий бе изрекла в къщата на Верити, и които биха заличили и последните й опасения, ако те вече не бяха изчезнали.

Това, което оставаше, бе един свят на вероятности, толкова голям и изобилен, че Брий не би могла да го изследва за един час, за един ден, дори за година. Но се опита. Докосна лицето и шията на Том с ръце, после с устни. Разтвори ризата, погали гърдите му, откопча колана, свали ципа на дънките му. Докосваше и галеше всяка частица от тялото му, докато създаде нова по-голяма и по-силна реалност, която беше толкова по-вълнуваща от предишната, че Брий падна на колене.

Том подскочи при допира на устните й.

— За бога, Брий.

Но тя не спря. Мисълта, че всичко в този свят бе възможно, й даваше някаква свобода, която пък й носеше сила. Тази сила означаваше да погали с устни мъжествеността му, докато го доведе до върховното усещане, а после да се изправи, да смъкне блузата и сутиена си и да му поднесе гърдите си. Означаваше да наблюдава как красивите му ръце ги галят, а после да потъне в докосването на езика му и ако в това имаше безсрамие, тя не изпитваше угризения. Силата, свободата, вероятността й принадлежаха. Всичките изграждаха реалността й с Том.

С внезапния хаос от сплитащи се ръце, дрехи и задъхани въздишки дойде и непреодолимото желание да стигнат до края.

Дрезгавият глас на Том:

— Така, скъпа… повдигни…

И собственото й задъхано:

— Почакай… там… О, мили…

— По-високо, обгърни ме… да…

— Докосни ме… там!

— Толкова си гореща…

— Не мога… да издържам… Том!

Последното, което проряза съзнанието й, преди върховното усещане да заличи всяка мисъл, бе, че иска да живее в тази реалност.

 

 

На следващата сутрин, окрилен от любовта на Брий и със съзнанието, че никога няма да се чувства по-смел, Том се обади на баща си. Рязкото „Здравейте“ на възрастния мъж го накара да стисне по-здраво телефонната слушалка.

— Татко? Обажда се Том.

Мълчание.

— Татко?

Сърцето му щеше да се пръсне, но от другия край на жицата не долетя отговор.

Така че Том реши да опита.

— Как си?

Когато и това не предизвика отговор, той изстреля:

— Случи се нещо наистина вълнуващо. От много време искам да ти кажа…

Стори му се, че чу щракване.

— Татко? — прошепна той, обзет от страх. — Татко? Когато се появи сигналът „свободно“, Том въздъхна разочаровано и тихо затвори телефона.

 

 

Ако Брий не вярваше, че всичко е възможно, никога не би повярвала в сватбата, която се състоя три дни по-късно.

Когато определи датата с Том, си бе представяла нещо малко, обикновена църковна церемония с кратък прием или в закусвалнята, или в ресторантчето на някой град наблизо, или дори в къщата на Том. Това беше преди жителите на Панама да научат за плановете й.

Флаш, който разбра пръв, настоя да достави храната, независимо каква, независимо къде. Джейн, която прие да бъде шаферка, поиска да се покани целият град, тъй като целият град обичаше Брий. Джейн каза на Доти, която каза на Ема, която пък каза на Елиът и Ърл, и преди пладне през този първи ден, целият град вече знаеше.

Пасторът, възхитен от идеята да има голяма, послушна публика, обеща да постави сгъваеми столове на всяко свободно място в църквата и да извърши най-красивата церемония, която Брий някога е виждала. Органистът направи списък с любимите песни на Брий и настоявайки, че само орган няма да звучи добре, свика репетиция на хора вечерта. Ема, чиито функции се приближаваха до тези на кмет, настоя приемът да се състои в кметството, което бе наскоро боядисано в очакване на градската сбирка през март и което бе в крайна сметка „най-подходящото място за едно голямо събитие“.

Доброволци започнаха да предлагат на Флаш помощ за приготвянето на храната. Собствениците на пивоварната „Слийпи Крийк“ обещаха бъчви с най-продаваните марки.

Собственикът на местната фирма за хляб съобщи за намерението си да направи огромна четириетажна торта.

Когато Брий се отби в цветарския магазин, за да уговори цветята, Джулия вече бе събрала кофи с вносни растения.

— Пратила съм хора, които да наберат достатъчно зеленина за украсата на църквата и кметството — каза тя със задоволство. — Трябва само да ми кажеш какъв искаш да е букетът ти и аз ще го направя. Какво ще облечеш?

Брий бе останала без дъх.

— Още не зная. По-късно ще пазарувам. Едва ли ще мога да взема рокля в последния момент, но би трябвало да намеря някой хубав костюм.

Джулия остави цветята, които слагаше в една кофа с вода. Заобиколи тезгяха, отдръпна се назад и мълчаливо огледа Брий от глава до пети.

— Имам рокля, която би могла да сложиш.

Сърцето на Брий подскочи.

— Булчинска рокля?

— Искаш ли да ти я покажа?

Твърде развълнувана, за да откаже, Брий я последва през задния вход по алеята до малката къщичка, в която живееше Джулия. Изкачиха двете стълбища до тавана. В малък гардероб, направен от кедър, покрита с платно, което Джулия внимателно свали, висеше булчинската рокля от мечтите на Брий. Беше с цвят на слонова кост, модел от Викторианската епоха, с високо деколте, дълги ръкави и подгъв, обшит с волани и дантела. Цялото бюстие и плътно прилепналата талия бяха осеяни с нежни мъниста.

— Изглежда толкова крехка.

— Ти също си крехка. Харесва ли ти?

— Прекрасна е.

— Пробвай я.

Брий с мъка откъсна очи от роклята.

— Наистина ли?

Джулия кимна зарадвана.

— Веднага?

— Ще си спестиш обикалянето по магазините.

Брий знаеше, че би могла да търси седмици наред, без да открие рокля наполовина толкова красива като тази. Без да продума — а само с мимолетната мисъл за белезите, които Джулия може и да забележи — Брий свали дънките и фланелката. Джулия вече бе разкопчала малките копчета и свалила ципа отзад. Брий внимателно влезе в роклята. Също тъй внимателно я придърпа нагоре. Джулия й помогна с обличането и вдигна ципа.

Прилегна й. Съвършено. Удивена от това и благоговееща пред роклята, Брий приглади с ръце корема си, докато Джулия закопча копченцата, оправи раменете, подръпна нежно ръкавите.

Когато по-възрастната жена застана отпред и се отдръпна назад, за да я погледне, Брий затаи дъх.

Очите на Джулия се насълзиха.

— По времето, когато носех тази рокля — прошепна тя, — бях сигурна, че е направена само и единствено за мен. Грешила съм.

— Добре ли ми стои?

Произнесеното от Джулия „О, Боже“ показваше, че гледката е далеч по-впечатляваща, и Брий го почувства. Всичко беше безупречно — моделът, размерът, дължината.

— Когато продадох къщата си в Де Мойн и дойдох тук — рече Джулия с далечен глас, — мислих да я оставя, но не можех. Сватбеният ми ден беше прекрасен. Когато дъщеря ми се омъжваше, искаше нещо ново. Така че тази рокля стоеше покрита през цялото това време. Сигурно някакъв глас ми е нашепвал, да я взема със себе си.

Джулия вдигна очи. Въпреки че те бяха все още влажни, гласът й прозвуча ясно.

— Брий, ще бъда поласкана, ако я сложиш. Това ще значи всичко за мен.

— За теб — произнесе Брий през мъглата на собствените си сълзи. — Това ще значи всичко за мен.

Представи си как върви по пътеката в църквата с тази рокля, как поставя ръката си в ръката на Том, как тръгва обратно по пътеката като негова съпруга и усети в гърлото си буца. После си представи как танцува по време на един бурен прием в кметството и й хрумна мисъл, от която дъхът й спря.

— Ами ако я изцапам?

Джулия се засмя и изтри сълзите си.

— Ще я изчистя.

— Ще се чувствам ужасно.

— Аз пък не — отвърна Джулия, но се бе извърнала. Извади от рафта в гардероба една кутия, свали капака й и бръкна вътре. Явно магията не бе свършила. Джулия извади един воал, който отиваше на роклята, и го сложи на главата на Брий.

— Косата ми е в ужасно състояние.

— Само един бърз поглед — настоя Джулия. Нагласи диадемата на воала и така, сякаш докосваше злато, оправи косата на Брий. После се отдръпна назад и се усмихна.

— Да? — прошепна Брий.

— Да — рече Джулия и вдигна пръст.

Отиде в другия край на тавана, сви колене и започна да се движи наляво-надясно. После направи знак на Брий да се приближи.

Брий тръгна на пръсти, за да не се влачи подгъвът по пода.

Докато пристъпваше, платът елегантно прошумоляваше. След като Джулия нагласи Брий, тя видя отражението си в прозореца. То се състоеше от четири части, там, където вертикалните колони разделяха стъклото, и макар и забележително ясен, образът напомняше приказно видение.

Брий можеше само да се взира.

— Впечатляващо е, нали? — попита Джулия.

— О, да.

— Изглеждаш зашеметяващо.

— Том ще умре.

— Горещо се надявам това да не се случи.

— Имам вид на младоженка.

— Ти си младоженка или ще бъдеш. Другиден. О, Боже.

— Твърде скоро? — попита Брий, обръщайки се към Джулия. — Всичко става с такава бързина, че имам чувството, че се задъхвам. Прибързвам ли?

— Не и ако обичаш Том.

— Обичам го.

— Тогава защо да чакаш?

Добрата стара благоразумна Брий не можеше да отговори.

— Бях сгодена в продължение на една седмица — каза Джулия. — Съпругът ми отиваше в армията. Решихме да се оженим, вместо да чакаме, след като се върне.

— Съжалявала ли си някога?

— Да съжалявам, че се омъжих за Теди? — усмихна се Джулия с копнеж в очите. — Не. Аз го обожавах. Живяхме прекрасно. Почина преди три години. Все още ми липсва.

— Затова ли напусна Де Мойн?

— Това е една от причините. Всичко там ми напомняше за него. А освен това и децата, които вече не бяха деца, а зрели хора. Син и дъщеря, и двамата женени, с деца. Бях твърде близо до тях. Отношенията ни не бяха здравословни. Имахме нужда от известно разстояние помежду си.

— Сигурно ти липсват.

— Не толкова, колкото си мислех — засмя се тя. — Звучи ужасно, но истината е, че тук съм по-заета, отколкото там, а и всеки път, когато започна да мисля, че е време да съм със семейството си, нещо се случва и ме кара да чувствам, че хората тук също са ми близки. Като например тази сватба. Тя ще е необикновена.

— Това не е първата сватба, организирана от града.

— Но ще бъде най-хубавата. Брий, ти си уважавана и обичана.

Брий видя, че очите на Джулия отново се насълзиха. Гърлото я стегна. Засмя се съкрушено и каза:

— Нека не започваме отново.

Джулия кимна, избърса ъгълчетата на очите си, изправи се и се усмихна.

— Така. Тъй като по това време на годината трябва да внасяме цветята, можем да изберем каквото поискаме.

Огледа замислено дрехата.

— Какво предпочиташ? Искаш ли бели лалета? Или момини сълзи? Или букет с игловръх, или рози?

 

 

Том беше предупреден да сложи смокинг, но не бе подготвен за гледката, която се разкри пред очите му, когато Брий се появи в дъното на църквата и тръгна по пътеката. Приличаше на видение от слонова кост и дантела, благоприлично покрита от глава до пети, но предизвикателна, там, където роклята прилепваше към тялото, и красива, толкова красива, че го остави без дъх.

Държеше малък букет от малки бели цветя и зеленина, а над лицето й се спускаше воал, но през него Том виждаше очите й, виждаше очите й и чувстваше любовта й.

Когато Брий се приближи, той вдигна булото и чувството се усили.

Невероятно, то все повече нарастваше. Ако само преди една година някой му бе казал, че ще се ожени за една провинциалистка на церемония, организирана от нейния град, той щеше да се изсмее. Но в сватбата, организирана от Панама, нямаше нищо глупаво. Това бе най-трогателната венчавка, на която някога бе присъствал. От църквата, пълна до горе, до кметството, отрупано с ястията на Флаш, живата музика, изпълнявана от един джаз бенд, струнното трио, квартета на бръснарите, светкавиците на четиримата самозвани фотографи и двамата видеооператори, неспирните усмивки, пожелания, ръкостискания — никога в живота си Том не бе ставал обект на толкова много искрено доброжелателство — и всичко това заради жената до него.

Искаше му се само семейството му да присъства. Искаше му се да могат да видят Брий, да усетят почтеността и загрижеността, изпълнили залата. Искаше близките му да бъдат част от новия му живот, но баща му бе отказал да говори с него, а когато най-накрая се свърза със сестра си, тя отклони поканата. Том предложи да плати пътните, да покрие пътните разноски на всички, които дойдат, но тя остана непреклонна. Съобщила на братята си за обаждането му, каза му тя. Защитавала го, но те все още изпитвали гняв. Помоли го да бъде търпелив. Когато Том възрази, че човек се жени един път, тя отвърна, че същото се отнася и за погребението на майка му, и той млъкна. Беше сигурен, че майка му ще хареса Брий, нейния дух и сила. Тя веднага щеше да заеме мястото на майката, която Брий никога не бе имала.

Но на сватбения си ден Брий не чувстваше липсата на майка. Тя имаше десетки майки, братя и сестри.

От мига, в който Том постави на пръста й брачната халка, по време на закачките, танците и угощението, до момента, когато в малките часове на неделната сутрин тя заспа до него в мотела, лицето й сияеше от усмивка. На сутринта, когато заминаха за Бостън, за да се качат на самолет за Карибите, Брий продължаваше да се усмихва.

 

 

Том беше наел яхта с капитан и готвач. Това бе най-добрият начин да се обиколят островите без кавги. Кабината им бе луксозна, храната превъзходна, а плановете за деня се определяха всяка сутрин, след ставане.

Том и преди беше посещавал Карибските острови, но сега бе по-различно. Този път ги виждаше през очите на Брий. Откриваше великолепието на бистрата вода, необичайното присъствие на слънцето и топлия пясък в средата на зимата. Чрез нейния слух долавяше плющенето на платното на мачтата, шумоленето на палмите, смеха на местните деца на пристанищата. Чрез дланите й усещаше ударите по барабаните на музикантите на „Невис“, чрез обонянието й вдишваше миризмата на курабийки в една пекарница на улица „Сейнт Барт“.

Между радостта, която тя изпитваше от всичко ново, и радостта, която той изпитваше от нея, Брий изпълни седмицата му. Върнаха се в Панама загорели, щастливи и отпочинали. Беше влюбен повече от всякога.