Ан Мейджър
Див свят (6)

Пета глава

Минаваше полунощ. Джес лежеше будна и разсеяно увиваше кичур коса около пръста си. Беше будна от часове, мислеше за Джексън.

Когато дойде в Австралия, знаеше, че той ще се държи невъобразимо. Не очакваше от него доброволно да й сътрудничи.

Проклет да е! Как може да е такъв невъзможен и себичен мъжкар. Още малко и ще се удави в собствената си гордост. Въпреки цялото му перчене и биене в гърдите, той бе просто един мъж.

Но какъв мъж! Тя леко се усмихна. Устните й пламнаха.

Господи! Какво й ставаше? Как би могъл този перверзен тип да я привлича все още.

Защо трябваше да е толкова мъжествен? Толкова объркващо мъжествен, че дори и жена с характер като нея да не може да му устои. Защо той? Защо точно той имаше такава власт над нея? Грамада от мускули и самомнение — упорит, вечно недоволен, егоистичен и разглезен. Списъкът беше безкраен. Изобщо не се интересуваше от света около него. Само от себе си. Тя бе израсла в чужбина. Беше се сблъскала със световните проблеми и искаше да направи нещо за хората.

Но сега трябваше да му помогне — заради Лизи. Нямаше да е лесно. Като всички мъже, независимо от националност и цвят на кожата, той трудно щеше да преглътне горчивата хапка, че една интелигентна жена може да уреди работите му по-добре от самия него.

Без съмнение беше забъркал голяма каша. Имението му бе под обсада. Подозираха го в убийството на жена му. Имаше цяла година, за да изчисти името си и разреши конфликтите около „Джексън Даунс“, и какво беше направил? Да не би да мисли да се крие в имението, надявайки се, че слуховете ще замлъкнат. Бе чула, че възнамерява да продава, ако нещата вървят все така. Едно дете не можеше да живее в подобна обстановка. Не и нейната скъпа Лизи!

Нещо, тъмно и малко, се промъкваше под сенките на дърветата. Момчето отново беше на поста си. Следваше я навсякъде. Защо ли? Знаеше ли нещо? Защо толкова се страхуваше от нея?

Джес беше решила да му направи някакъв подарък, за да спечели доверието му. Излезе в коридора. На стълбите бяха разхвърляни някои от играчките на Лизи. Тя имаше толкова много.

Джес взе един розов бронтозавър с виолетова панделка около врата и тръгна към дърветата. Както винаги при нейното приближаване, то изчезна. Не бе отишло далече. Остави динозавъра във високата трева и изтича обратно в стаята си.

Едва се беше прибрала и нещо се строполи пред вратата на спалнята й. Помисли, че е детето и отскочи към прозореца. В началото не виждаше нищо, освен тъмнина и звезди. Южният Кръст блестеше над главата й.

Джес отвори вратата към верандата. Подът проскърца и изведнъж от тъмнината изникна голяма, призрачна сянка. Чуваше сухото шумолене на белия плащ, който съществото влачеше след себе си. Едва не извика, но в същия миг позна Джексън. Беше увил чаршаф около кръста си и така изглеждаше още по-черен и огромен. Приличаше на първобитен дивак, силен и опасен.

Джексън се заклати над перилата и тя се уплаши, че ще падне.

— Джексън!

Невиждащият му поглед подмина сенките, спря се върху нея и започна да попива гледката на съвършено оформеното й тяло, разкриващо се под прозрачната нощница.

Неприкритата чувственост в този поглед я обезсили.

Сърцето й замръзна и после заби лудо.

— Джес… — тръгна той към нея.

Протегнатите й ръце обгърнаха мускулестото тяло. Усещането от допира я накара да потрепери. През телата им премина тръпка на трескаво желание. Чаршафът се свлече и хладните й пръсти докоснаха пламналата гола мъжка плът.

Джес се страхуваше, както никога досега.

— Чух някакъв шум — каза тя обезпокоено.

— Няма да ти дам Лизи! — изрева той.

— Господи! Пак те е втресло. Трябва да се върнеш в леглото.

Стаята му беше доста далече и тя го поведе към своята. Едва го принуди да легне. Той продължаваше да я държи и тя не успя да се изправи.

При боричкането косата й се освободи и се разпиля по загорялата му шия. Бе само по нощница и тънката материя се набра чак до бедрата й.

Острите косми на мускулестите му крака дразнеха нежната й кожа. Сетивата й се предадоха пред силата на неговото първично желание.

Джес си спомни една друга нощ, когато тя пак лежеше върху него, изпаднала в екстаз. Онази ужасна нощ, когато предаде сестра си и така разруши живота и на тримата.

— Лизи… Не ми я взимай — отново умоляваше той. Беше толкова болен, толкова безпомощен. Дирдри го беше съсипала. А и през последната година не му бе било лесно.

Въпреки решимостта й, да не се поддава на молбите му, тя почувства прилив на необяснима нежност. Внимателно избърса страните и устните му.

— Няма да те отделя от Лизи.

— Не?

— Не — прошепна тя.

Тед започна да диша по-спокойно.

Тя отново се опита да стане, но той я задържа в стоманения обръч на ръцете си.

— Не си отивай! Имам нужда от теб толкова дълго време.

Тя знаеше какво е да си сам. Беше сама години наред, дори и като омъжена. Джексън изглеждаше толкова безпомощен, болен и уязвим.

Облада я още един неволен импулс нежност. Искаше да му помогне, повече отколкото на всеки друг. В треската си той беше много по-очарователен и доверчив. Джес се наведе по-ниско с намерението да го погали и откри, че не може да устои на желанието си. Целуна брадясалата му буза и продължи към устните.

Усещаше твърдите очертания на тялото му, изгарящо под нейното. Той не беше дете. Беше мъж. През целия си живот го бе желала.

Тед зарови пръсти в косата й.

— Не си отивай — шепнеше дрезгаво той.

Нищо нямаше значение в този миг. Единствено действителни бяха неговото докосване и ласките му. И устните му, изгарящи под нейните с лекия привкус от лекарствата, с които го бе натъпкала.

— Не ме оставяй!

— Не се тревожи за това — промърмори тя. — Тази нощ ще се грижа за теб, а когато станеш по-добре, ще заминем заедно за „Джексън Даунс“ и ще ти помогна да направим онова място безопасно за Лизи.

— Опасно е. Твърде е опасно.

— Глупости! Лизи има нужда и от двама ни. Знам, че не ме харесваш…

— Не е вярно!

— Е, дори и да е така, имението ти е достатъчно голямо и няма да ни се налага да сме непрекъснато заедно. В момента пиша книга по записките си от Индия. Освен това трябва да се подготвям за поредните изпити за нова лекарска специалност. Така че ще имам достатъчно работа. Както сам знаеш, не обичам да си губя времето.

— Тогава защо позволи да загубим последните десет години?

Щеше й се да отбележи, че той се е оженил пръв, че винаги е принадлежал на някой друг, но вместо това прошепна:

— Ще се грижим заедно за Лизи.

— Заедно — простена той.

Тялото му се отпусна.

За момент я обзе ужас. Потърси пулса му. Беше ускорен, но стабилен. Джес се освободи от прегръдката му и се спусна да донесе лекарствата, вода и няколко хавлии. Извика Мийта и й нареди да седне върху едната му ръка и да му запуши носа. Завърза другата ръка за леглото и пъхна лъжицата с лекарството в устата му. Той се дърпаше и се бореше като разярено животно, но погълна лекарството.

— Госпожо доктор — прошепна Мийта на перфектния си английски, докато Джес го развързваше, — той изглежда много зле.

— Сам влоши състоянието си, като се опитваше да ме заблуди. Но не е опасно. Силен е като бик. Освен това, нали аз съм се заела с него.

Безпокойството изчезна от лицето на помощницата й и тя се усмихна заговорнически.

През цялата нощ двете жени увиваха в мокри кърпи отлятото като от бронз мъжко тяло. Джес се опитваше да не забелязва колко добре е оформено то, но винаги, когато го докосваше, нещо ставаше с нея. Никога преди не се бе чувствала толкова жизнена.

Беше прекарала живота си, обикаляйки света в търсене на нещо, което все не откриваше. Единствено, когато беше с него, имаше усещането, че си е на мястото.

Вече се разсъмваше, когато треската му премина. Джес изпрати Мийта долу и тъй като Тед я държеше за ръката, тя се отпусна уморено до него.

Той обгърна кръста й и я придърпа към себе си.

— Не, не — запротестира тя.

Но Тед беше от мъжете, които не признаваха „не“ за отговор. Бе свикнал да получава всичко, каквото поиска. И беше по-силен.

Дълбоко в нея се надигна желание да остане в прегръдките му завинаги и удовлетворението, което изпитва в този момент да не я напуска. И тя се предаде.

 

 

Джес сънуваше Джексън. Беше се върнала назад в спомените си, в Тексаския университет, когато беше още млада и наивна, и сигурна, че единственото, от което светът се нуждае, е Джесика Банкрофт.

Беше приятно октомврийско утро. Във въздуха се носеше мирис на дъжд и тенис кортовете бяха препълнени със студенти, които нямаха занятия и трябваше някак да убият времето до вечерта.

Джес се бе облегнала на мрежата и чакаше сестра си. Погледна часовника си нетърпеливо. Започваше да се ядосва. Тогава чу някой да идва зад гърба й. Помисли, че е Дирдри и се приготви да продължат играта.

Без предупреждение един рус гигант пресече корта и я прегърна откъм гърба. Тя се вбеси и се обърна. Младежът погледна намръщеното й лице, засмя се и я придърпа към себе си.

Никога досега не бе я докосвал някой толкова висок и голям, с толкова гореща кожа и тяло, твърдо като камък. Не приличаше на колегите й от университета. Личеше си, че е свикнал да живее на открито. Ръцете му бяха груби, но докосването му бе нежно.

— Кортът е зает — изсъска тя.

— Не искам корта. Искам жената — провлече той в каубойски стил и се ухили.

Усмивката му озари красивите му сини очи.

Чертите му — високо чело, изпъкнали скули и челюсти, волева брадичка и прав нос — изглеждаха като изсечени от тъмен камък.

Каубой или не, беше чудесен. Прекалено хубав, за да се хили така смахнато.

Носеше избеляла памучна риза, която подчертаваше мускулестите му плещи. Джес беше объркана и уплашена.

— Скъпа, не се ядосвай толкова.

— Скъпа? — Лицето й пламна.

— Боже, ама ти си била красива. Какво ще кажеш за една целувка?

— Да не си луд!

— Само по теб, сладур.

Джес се опита да се отскубне, но беше все едно да се бори с планина.

— Една целувчица — шепнеше той, докато се навеждаше над нея.

Дългите му пръсти се заровиха в косата й и леко я дръпнаха, така че тя неволно повдигна глава.

Отвори уста да извика и той безцеремонно залепи устни върху нейните.

Джес усети лекия вкус на цигари и мириса на топлото му мъжко тяло. Влажната му кожа гореше под пръстите й. Едни огромни ръце я притискаха така, че костите й омекнаха.

Една целувка с този нахакан, почернял каубой и тя вече се разтапяше. Тази целувка беше предястието, което отвори апетита й.

В ушите й зазвъняха предупредителни звънци, но тя не искаше и да чуе.

Ръцете й обвиха врата му. Изведнъж мъжът я пусна.

— Боже, ти си възбудена — прошепна той пресипнало. — Не трябва да си губим времето тук. Къде да отидем, при теб или при мен?

Джес стоеше втрещена. Нямаше представа, кой е този сексуален маниак и защо я целуваше, нито пък защо самата тя беше така подлудяла, че бе престанала да мисли.

Господи!

Беше потресена. Реакцията дойде инстинктивно и мигновено. Ръката й шамароса загорялата буза с всичка сила.

— За какъв се мислиш, лунатик такъв?

Очарователният му овчи поглед моментално се изпари. Той я зяпаше, докато опипваше пламналата си страна, а очите му се изпълниха с гняв, не по-малък от нейния.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Какво, по дяволите, ти става на теб?

— Скъпи — провикна се Дирдри от другия край на корта. — О, Тед? Виждам, че си решил да ми простиш.

Тед и Джес се гледаха замаяно, разбирайки какво е станало.

Който и да бе той, беше я объркал със сестра й. И тази невероятна и разтапяща целувка не беше за нея. Беше за Дирдри. Поради някаква идиотска причина й се прииска да заплаче.

— Запознахте ли се вече?

— Може да се каже — отвърна Джес хладно.

— Тед, запознай се със сестра ми, Джесика Банкрофт. Джес, новият ми приятел, Тед Джексън. Той е тук на разменни начала за един семестър, от университета „А&М“.

Мъжът и жената, които току-що бяха опитали устните си, отвън и отвътре, стояха като истукани и се гледаха объркано под топлото октомврийско слънце.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че имаш близначка?

— Защо не ми каза, че имаш нов приятел?

Двата въпроса бяха изстреляни едновременно от двете засегнати страни.

— Защото Джес никога не харесва приятелите ми — обясни Дирдри. — А този път исках мъжът на моите мечти да й направи добро впечатление.

— Е, бъди сигурна, че успя — отговори Джес бавно и дистанцирано.

— Наистина ли? — ентусиазирано подхвърли натрапникът.

— Не й обръщай внимание. Тя се занимава само с учене. Мисля, че мрази мъжете.

— Да, вече се убедих — промърмори той, опипвайки бузата си. — И въпреки това, жените, които най-много се дърпат, са най-привлекателни.

— Мъжете отнемат много време — намеси се Джес. — А аз смятам да ставам лекар.

— Всичко, което искам, е да се омъжа — каза Дирдри шеговито. — Но Джес иска да спасява света.

— Е, светът със сигурност има нужда от спасители, но моето мото е: „Всеки за себе си“.

Гласът му беше плътен и объркващ, а едва забележимата собственическа нотка прониза Джес. Той не сваляше поглед от нея.

По лицето й се разля топлина и причината не беше слънцето.

— Личи си от пръв поглед. Но това мото не е много оригинално. То принадлежи на почти всеки човек, живял някога на тази земя. Точно затова светът сега е в такова състояние.

Джес никога не би рискувала да го обиди, ако знаеше, че това ще разпали интереса му.

Тед забрави за Дирдри и се приближи към нея.

— И ти обвиняваш мен за това?

— Може и така да се каже.

— И смяташ, че можеш да го промениш?

— Толкова ли е лошо?

— Не. Но не е ли малко лицемерно от твоя страна? Какво може да промени един човек? Една… жена?

— Как смееш… — отвърна тя разтреперана.

Тед се приближи още повече.

— Виждаш ли, още щом те видях, разбрах, че и ти си същата егоистка като мен. Само че не си достатъчно честна, за да си го признаеш — погледът му се плъзна по тялото й. — Аз знам какво искам — спря се върху гърдите й. — Но ти не знаеш.

— Май и ти не си много честен — изсъска тя и се обърна към сестра си. — Дирдри, този самовлюбен… индивид е най-безнадеждният приятел, който изобщо си имала.

— Приемам го като комплимент — прошепна самодоволният тип в ухото й, така че дъхът му погали шията й. — Нищо не ми харесва повече, от това да се отличавам от тълпата.

Погледът му се плъзна по устните й и тя трябваше да се насили да не ги навлажни. Спомни си целувката му. Беше гладна, но не за храна, а за него.

Той я наблюдаваше. Някак странно — топло и нежно.

Дирдри го прегърна собственически.

— О, Джес, моля те, спри да се заяждаш!

Той се засмя и сведе русата си глава към нея, за да може да го гали по-лесно. Но синият му развеселен поглед не слизаше от Джес. Беше ужасен!

Джес се завъртя на пета и тръгна към изхода.

— О, скъпа, толкова исках вие двамата да се разбирате.

— Е, поне ще се запомним — каза Тед.

— Мисля, че даже не те хареса.

— Аз пък мисля, че ме хареса — заключи той.

Това вече я довърши. Джес толкова се ядоса, че едва не се задави. Искаше й се земята да се разтвори и да я погълне. Защото в действителност той беше прав. В тази гореща, нещастна сутрин Джес срещна и безвъзвратно се влюби точно в такъв мошеник, каквито винаги бе презирала. А на това отгоре не беше неин, а на сестра й.

Забраненият плод! Затова ли целувката му беше по-сладка и от бонбон?

Затова ли, дори след като ускори крачка през нагорещените кортове, цялото й същество отново жадуваше да усети сладкия му вкус?

В един от ъглите на корта лежеше кафяв, нагънат стетсън с две самодоволни пуешки пера, затъкнати в лентата.

Неговата шапка!

Изведнъж всичкият й яд се фокусира върху широкополата шапка с пера. Тя се засили, приземи се точно отгоре й и заподскача върху й, докато шапката не стана по-плоска и от палачинка, а перата клюмнаха и се изпочупиха.

— Джес! — извика Дирдри.

Джес се отдалечаваше към изхода като непослушно дете.

— Не мога да повярвам, че ти смачка шапката — простена Дирдри. — И погледни какво направи с перата ти!

Тед се изсмя.

— Какво може да направи едно невъзпитано момиче още с мляко по устата на една шапка, оцеляла след набезите на раздразнени бикове? — Тед вдигна шапката, изтупа я, постави юмрук в средата й и я оправи. — Но ще трябва да отскубна едно-две пера отнякъде. — Дирдри, скъпа, колко мъже си имала… преди мен? — чу го да казва Джес.

— Никой, за който си струва да говорим — промълви Дирдри. — Тя каза това само за да те ядоса.

Тед сложи шапката с изпочупените пера и я наклони предизвикателно.

— Е, не успя да ме ядоса, но наистина ме подразни.

Джес затръшна вратата на колата си.

През целия път си повтаряше, че го мрази. Но неизвестно защо образът му не излизаше от главата й. Защо продължаваше да трепери, когато си представяше устните му, слети с нейните, и ръцете му, бродещи по тялото й.

Защо той! Господи, защо точно той?

Тед Джексън не приличаше, дори и най-бегло на онзи мъж, когото тя възнамеряваше да избере за свой спътник в живота. Не беше ли мечтала за някой строен мъж, приветлив и чаровен? Някой, който да го е грижа за бедните. Някой чувствителен и мил, който би я ухажвал внимателно. Някой с нейните възгледи или поне такъв, който може да бъде убеден в тях. Тя не искаше да признае, но търсеше някой послушен мъж, който може лесно да бъде управляван.

Тед Джексън беше пример за всичко, което мразеше.

Но беше висок, нашепваше един предател ски глас вътре в нея: И доста красив.

Но беше рус, а на нея никога не й вървеше с русите мъже.

И имаше най-обезсилващата усмивка, продължаваше гласът. И знаеше как да се целува.

Беше буен, арогантен и егоист. От онези мъже, които смятаха, че жените непременно трябва да се подчинят на волята им.

Беше нахлул на корта и й беше дал най-непростимия урок. Истината.

С една целувка си проправи път до сърцето й.

С една целувка й показа, че изобщо не познава себе си.

С една целувка я накара да предаде собствената си сестра.

От този ден нататък тя се преструваше, че го мрази и всяка обида, която му нанасяше, беше чиста лъжа. Джес го желаеше. И това стана причина да провали живота и на трима им. До този миг тя не си бе простила тази грешка.

Той също.