Барбара Делински
Нежно и красиво (4)

Четвърта глава

Сърцето й биеше до пръсване, докато стоеше на прозореца на реанимацията и се взираше в баща си. Той лежеше спокойно. Очите му бяха затворени, главата му бе извърната леко настрани. До горния край на леглото му имаше някакви големи апарати, от които излизаха тънки кабели и се простираха като пипала до гръдния му кош.

Дочу се тихо стенание. Рейчъл осъзна, че е дошло от собственото й гърло, едва когато Джим я прегърна успокояващо през рамото.

— Той си почива, Рейчъл. Държат го леко упоен.

Не трябваше да пита защо. Баща й никога не би лежал без работа дълго време.

— Изглежда толкова… не на място. Като ранен лъв — образът не бе неподходящ. Посребрената му коса, която не бе загубила гъстотата си от възрастта, широките рамене и здравото телосложение, което дори в този момент на почивка говореше за сила — всичко у Том Бюсек подчертаваше особеното му достойнство.

— Защо не влезеш?

Тя се поколеба, внезапно уплашена.

— Не знам… Може би не трябва да го безпокоя, ако си почива.

Джим решително, но внимателно я убеди в обратното, защото осъзнаваше, че страхът й далеч не се свежда до притеснението, че ще обезпокои баща си.

— Глупости. Сестрите и лекарите, които влизат, постоянно го будят, а ти определено си по-приятна гледка от тях — подразни я той. После гласът му стана още по-нежен: — Видът ти веднага би ме вдигнал на крака, ако бях болен. Хайде, скъпа. Ще го накараш да се почувства по-добре.

Все още колебаеща се, Рейчъл го погледна. Той намигна и й кимна насърчително с жест, който й показваше, че има пълното право да бъде в стаята с баща си. После й се усмихна нежно, стисна леко рамото й и я побутна към вратата.

— Аз ще съм в другия край на коридора, за да се обадя на няколко места. Няма да се отдалечавам — измъчената й усмивка бе единствената благодарност, която успя да му отправи. Чувстваше се напълно безпомощна. — Хайде, мила — прошепна й Джим. — Ще се почувства добре, като разбере, че си тук.

Вратата бе леко открехната. Тя се промуши вътре, без да я докосва. Цареше ужасяваща тишина, смущавана единствено от лекото, но безмилостно постоянно отмерване на сърдечния монитор до леглото му. Дори токчетата й не издадоха шум върху линолеума, докато се приближаваше към него.

— Татко? — прошепна колебливо, после малко по-силно: — Татко?

Бавно, сякаш се пробуждаше от някакъв сън, Том Бюсек завъртя глава върху възглавницата си и отвори очи. Очите на Рейчъл бяха широко отворени от тревога и тя изчака, несигурна какво да прави, докато бледото лице пред нея потрепна и той я позна.

— Значи все пак е успял, така ли? — попита Том с лека усмивка. Гласът му бе по-слаб от обикновено и някак забавен от приспивателните, но духът му не бе загубил нищо от пламенността си. — Кучият син, отгатнах го по погледа му. А ти, млада госпожице, изглеждаш, сякаш си край нечие смъртно легло. Няма ли усмивка за баща ти?

Тя направи нещо повече. Наведе се и го прегърна. Когато се изправи, усмивката й бе разцъфнала и си остана на лицето й, поддържана от вълната на облекчение. Не беше се чувствала сигурна какво ще намери, но тук си беше обичният й баща и потупваше края на леглото си, правейки й знак да седне. Сегашното му неразположение бе само временно, знаеше, че е така.

— Толкова се притесних. Когато си надалеч, си представяш какво ли не…

— Точно затова не ти се обадих сам.

— Но трябваше! — укори го леко тя. — За мен това означаваше само няколко часа път, за да дойда и се уверя, че си добре. Как си?

— Не съвсем зле. Как беше концертът снощи?

Рейчъл разбираше, че той съзнателно променя темата и за момент се поддаде. Въпреки че изглеждаше спокоен външно, леко промененият му глас показваше, че нещо го е разтърсило.

— Беше страхотен. Публиката бе много ентусиазирана — в усмивката й имаше нещо лукаво. — И един интересен прием… Най-интересната част от който бе симпатичният мъж, който ме спаси точно когато щях да заспя права!

— Джимбо. Добър човек.

— Джимбо? — погледна го въпросително.

— Така го наричат в занаята. Джимбо — той кимна, доволен дори от звученето на този прякор. — Добър човек е, Рейчъл.

— Каза го вече. Но стига със заобикалките. Все пак как се чувстваш?

— По отношение на Джим?

Тя се намръщи отчаяно. Ако баща й се опитваше да й внуши нещо, това бе съвсем излишно. Тя и сама го бе разбрала.

— По отношение на себе си. Не лежиш тук за забавление. Имаш ли болки?

Устните му се свиха недоволно:

— Не. Само някакво присвиване от време на време — посочи главата си. — Болката е тук, горе. Трябва да се върна на работа.

— Не преди да ти позволят лекарите. И не ми обяснявай за проекта. Знам, че е на финалната права — изви вежди обвинително: — Знам и за проблема, който се е появил.

Том се намръщи:

— Джимбо се е раздрънкал.

— Радвам се, че някой го направи. Трябва да споделяш проблемите си — настоя меко, после погледът й стана по-строг: — Иначе ще си стоиш в болницата, омотан с кабели.

— Да си споделям проблемите, така ли?

— Да — натърти тя.

Той внезапно се наежи.

— Значи… Имам един проблем.

Тя изви вежди.

— Имаш няколко проблема, кой искаш да обсъдим първо?

— Ти си ми проблем.

Този не го бе включила в сметката.

— Аз? Не съм ти никакъв проблем.

— На двадесет и девет години си и не си омъжена.

— Е, и?

— Е — повтори мимиката й той, — мисля, че е време да се установиш.

Тя разбра какво има предвид, но възможно най-умело избегна темата.

— Аз съм установена. Имам хубав дом и чудесна кариера.

— А съпруг?

— А аз си мислех, че си упоен — промърмори тя тихо, после го погледна престорено заплашително: — Никакви заобикалки, така ли?

— Не мога да си ги позволя — започна той просто.

Тя осъзна думите му. Отне й минута да възвърне самообладанието си.

— Разбира се, че можеш. Ще бъдеш до мен още дълго време.

Той се протегна да хване ръката й и леко я стисна.

— Бих искал да се надявам на това, скъпа, но трябва да приема фактите. Това сърце може да ме предаде. И ще съм по-спокоен да знам, че си имаш някой да се грижи за теб.

Сърцето й се късаше от напрегнатия му вид, който подсилваше пепелявия оттенък на кожата му.

— Съвсем добре съм си, татко. Нямам нужда от никого. А и имам седмина страхотни приятели да се грижат за мен.

— Не е същото и много добре го знаеш. Трябва да имаш мъж, който да те обожава. Трябва да родиш неговите деца, които да обожаваш… Аз самият не знам какво бих правил през всичките тези години без теб.

— Можеше да се ожениш повторно.

Той тъжно поклати глава.

— Не. Обичах майка ти прекалено много, за да си помисля дори, че мога да живея с друга — изражението му стана напрегнато и тя искаше да му каже, че не трябва да се разстройва, но знаеше, че ще е безполезно. — Искам ти да изпиташ този вид любов, Рейчъл. И тя да стане неразривна част от живота ти.

Последното бе изречено с такава страст, че тя се ужаси. Знаеше, че нещата се простират отвъд простата история за мъжа, чиято истинска любов умирала при раждането на детето им. Онези сънища, смущаващите неща, които бе викал насън. Тя се зачуди дали бе усетил, че наближава този ден, дали, тъй като тялото му е било започнало мълчаливо да го предава, бе се заел да прекарва повече време в разсъждения за миналото и какво би могло да се случи.

— Ако не се успокоиш, татко — започна тя несигурно, — тези апарати ще засвирят тревога.

Необичайно покорно, той моментално се укроти.

— Още не. Още не съм готов да си отивам — после изражението му се смекчи и се усмихна, сякаш я виждаше за пръв път. Въпреки че гласът му бе слаб, бе пропит от топлота и обич: — Радвам се, че си тук, Рейчъл. Струва ми се, че не си си била вкъщи цяла вечност. Изглеждаш чудесно. Добре ли върви турнето?

Усети умората му, а и сама се нуждаеше да смени темата, така че му каза да лежи мирно и започна да му разказва за концертите на „Монтаж“ през седмицата. Реакцията му бе ентусиазирана, както винаги, и я зарадва. В следващите минути сякаш се бяха пренесли в слънчевата им всекидневна у дома на сутринта след завръщането й от някой етап на турнето. Едва появата на сестрата, която дойде да види как е пациентът, напомни на Рейчъл за мисията й. Сега, като бе видяла баща си и се бе уверила, че в него има още доста жизненост, тя искаше да се срещне с лекарите му.

Стана от леглото, наведе се и го целуна по топлата, обична буза.

— Ще бягам сега и ще те оставя да почиваш. Скоро ще се върна, окей? Имаш ли нужда от нещо? Нещо да ти донеса от вкъщи?

— Една хубава пура.

— Уви, това не. Нещо друго?

— Само себе си — той замълча. — Ще говориш с Болкън?

— Ъ-хъ.

— А Джим? Къде е той?

Тя кимна към коридора:

— Там някъде. Върти телефони. Не се тревожи. Той вече ме информира за намерението си да не се отделя.

— Добър човек е Джим Гътри — каза Том за трети път.

С едно шеговито „Хм“ Рейчъл се завъртя и тръгна, мина по коридора и се отправи към редицата телефони. Те бяха в самия край на коридора, зад ъгъла. По пътя мина покрай стаята на сестрите — там имаше цяла стена монитори и една жена ги следеше с напрегнат поглед. Като потисна смущението си, Рейчъл се обърна към една от другите сестри:

— Аз съм Рейчъл Бюсек. Току-що пристигнах от Чикаго, за да видя баща си. Разбрах, че лекуващ лекар му е доктор Болкън. Бих искала да говоря с него, ако може.

Сестрата, слаба жена с уморени очи, хвърли бегъл поглед към един лист, който Рейчъл не виждаше.

— Той е в операция. Вероятно няма да бъде свободен до късно следобед.

Беше се надявала да го види по-скоро.

— Тогава ще дойде ли?

— Със сигурност.

— И ще мога да го видя?

— Ако сте тук — като забеляза тревогата на лицето пред себе си, сестрата добави: — Иначе той може да ви се обади. Надявахме се някой роднина на мистър Бюсек да се появи. Има един висящ въпрос за операция, който лекарят ще иска да обсъди с вас. Къде може да ви намери?

— Аз… аз ще съм тук някъде, предполагам. Бих искала да се срещна с него възможно най-скоро.

— Чудесно. Ще си отбележа.

Рейчъл не знаеше какво друго да каже, така че й благодари и тръгна към телефоните. Усещаше празнина в стомаха си и тя нямаше нищо общо с глада. Ускори крачка, като доближи телефонните кабини. Отчаяно се нуждаеше от утехата да види лицето на Джим.

Погледна поред кабините, в които имаше една пълна жена, възрастен господин и униформен служител на болницата, преди най-после да открие Джим в четвъртата кабина от края. Бе подпрял слушалката между брадичката и рамото си и бързо записваше нещо в малък изтъркан бележник.

Видът му веднага й подейства успокоително и… възбуждащо. Без да подозира за присъствието й, той се бе задълбочил в разговора си. Тя забеляза как тъмната му коса леко докосва яката на ризата му, как мускулите на ръката му се движеха, докато пишеше, как обутите му в дънки крака се протягаха през полуотворената врата на кабината, сякаш просто отказваха да се сгънат и бъдат затворени натясно. После, изведнъж, сякаш физически усетил присъствието й, той вдигна поглед и я видя. Единствената мисъл, която остана в главата й, бе колко неудържимо силен изглежда.

В този момент бе поразена от факта, че само преди ден не бе подозирала, че този мъж съществува. Удиви се, че толкова бързо бе започнала да търси подкрепата му. А тя не бе човек, който търси подкрепа. Да, винаги бе имала късмета да е заобиколена от загрижени хора — първо баща й, после Алън Чезуик в университета, Дайсън Фридрих в консерваторията и Рон Линч и членовете на „Монтаж“. Но съвсем не се бе чувствала безпомощна през тези години. Тя бе решила да завърши музикалното училище в Дюк, тя бе решила да приеме предложението да продължи образованието си в Ню Йорк, тя бе решила да се яви на прослушване и в крайна сметка да се присъедини към „Монтаж“. Точно както и бе решила да вземе самолета за вкъщи днес.

Изправена лице в лице с Джим сега, тя се удиви на излъчването за власт, което той имаше. Удиви се също и на начина, по който всяко от сетивата й откликваше на присъствието му, сякаш младият мъж притежаваше ключа към най-съкровената й същност. Никой от другите мъже в живота й не бе правил това. Почувства се неочаквано притеснена.

Но когато той ритна вратата да се отвори напълно, изправи се пред нея и й протегна ръка, мълчаливо предлагайки й утеха, стеснението й изчезна. Можеше да мисли само за това каква особена топлина й вдъхваше той.

Сякаш връщайки се у дома, тя се приближи до него. Ръката му я прегърна през гърба и я притисна силно, а тялото й нагоди извивките си към неговото. През цялото време очите му я изучаваха, опитваха се да разгадаят емоционалното й състояние, докато той продължаваше да слуша гласа на другия край на линията.

— Да, Пат, продължавай.

Тя не чуваше другия глас, усещаше само бързото туптене на сърцето до ухото си и осъзнаваше, че Джим е също толкова повлиян от близостта й, колкото и тя от неговата.

— Ясно… Не. Ами регистрационния номер? По дяволите! Какво, за бога, чака Максуел?

Въпреки че нямаше представа за какво говори той, задълбочеността му й се стори вълнуваща, а тонът му — приятно властен, също както ръката му върху рамото й — подкрепяща. Високата му фигура бе стегната и добре оформена и излъчваше онова типично ухание, което тя вече определяше като негово и само негово. Рейчъл затвори очи и му се наслади с едно дълбоко вдишване. Без да осъзнава, тя обви ръка около кръста му.

— Не, изчакай за това! — нареди той на незнайния слушател отсреща. — А Басън? Някакво раздвижване?

Тя отметна глава назад и срещна погледа му. Беше златист и блестящ и я изпълни с приятна възбуда. Или това бе заради усещането на пръстите му точно под закръглената й гръд.

— Добре — продължи той, а гласът му стана леко напрегнат. Очите му не се откъсваха от Рейчъл. — Продължавай, независимо от всичко. Рано или късно ще направи хода си. И пак се обади на Хенри. Искам номера на онова удостоверение за самоличност — замълча, докато слушаше, после добави неохотно: — Да, ще се отбия по-късно. — И затвори телефона.

— Всичко наред ли е? — попита Рейчъл, като се чудеше на развълнуваното му изражение.

Джим още не можеше да повярва, че тя е тук. Без да отпуска ръката си, я завъртя, докато тя бе напълно в прегръдката му. После сведе глава и леко и нежно целуна устните й.

— Аз съм този, който трябва да задава въпросите — ръцете му галеха гърба й. Погледна я въпросително. После гласът му стана също толкова нежен, колкото и докосването му: — Как мина?

— Добре — въздъхна тя, като мислено се молеше той да я целуне и да я накара да забрави всичко. Но Джим не го направи. — Прав беше. Представях си, че е по-зле. Но още не съм говорила с лекаря. В операция е и ще се появи чак късно следобед.

— Едното върви с другото. Тъй като е най-добрият, е и много търсен. По-късно следобед? Да те отведа ли вкъщи за малко? — ръцете му продължаваха с успокоителната милувка, но тя бе завладяна от усещането, което предизвикваха бедрата му, притиснати към нейните.

— Вкъщи? — прочисти гърлото си Рейчъл. — Ъъъ… не. Май е по-добре да остана тук. Искам да прекарам още време с татко… ако му потрябва нещо или ако случайно лекарят свърши по-рано…

— Те ще ти се обадят вкъщи — отбеляза той съчувствено, като, без да знае, повтори предложението на сестрата. Някак си обаче бе сигурен, че тя няма да помръдне. — Слушай — предложи й с кадифено нежен глас, — защо не отидем пак да видим Том за малко? Искам да му кажа здрасти. После ще се разходим навън, може да хапнем нещо. Няма да напускаме етажа задълго. Става ли?

Тя се усмихна благодарно.

— Става. Но ти не трябва ли да работиш? — стрелна поглед към телефона. — За какво беше всичко това? — пое си дъх. — Не беше нещо, свързано с Ес Кей Ти, нали?

Джим поклати глава.

— И на мен ми се иска. Сякаш нищо не се случва. Изобщо нищо.

— Но ще се случи ли?

— Когато му дойде времето.

— А разговорът ти по телефона?

— Просто проверявах разни неща — после отново я премести до себе си и двамата бавно тръгнаха назад по коридора. — Ще трябва да свърша някои неща по-късно, но засега съм свободен.

— Наистина се чувствам виновна, че те задържам тук.

— Глупости. Ако не исках да остана, щях да си тръгна. Сигурен съм, че съвсем добре можеш да се справяш с нещата и сама — усмихна й се предизвикателно. — Може би точно затова искам да остана.

— Защо?

— За да се уверя, че не си спомняш колко добре се справяш сама. Хубаво е да се чувстваш необходим от време на време.

— Но ти си необходим за някого всеки ден в работата си.

— Не е същото. Би трябвало да го знаеш.

Знаеше го. Разбираше съвсем точно какво има предвид. Също така си спомни, че и баща й бе изрекъл почти същото само преди минути и се зачуди дали точно тя не е в крак с нещата. Може би грешеше, като приемаше, че работата с „Монтаж“ може да й носи пълно удовлетворение. Може би не бе достатъчно далновидна, като смяташе, че й стига у дома да я чака баща й. Може би и тя имаше нужда от повече.

— Е! — замисли се за известно време. — Радвам се, че си тук. Ако обещаеш да ми кажеш, когато наистина трябва да тръгваш за работа, ще ти позволя да ми правиш компания.

Устните на Джим се разтегнаха в усмивка.

— Ще ми позволиш, така ли?

— Да — тя се усмихна, съмнявайки се дали той щеше да си тръгне, ако го бе помолила, но и знаеше, че никога не би го направила. Толкова хубаво й беше с него! Почувства се странно удовлетворена.

Джим се държеше чудесно с баща й. Видя го от самото начало. От добросърдечните закачки, които си размениха по темата, че Рейчъл най-после се е върнала, до по-сериозните разговори, свързани с най-новата информация, която имаше от разследването. Въпреки че Джим го бе отрекъл пред нея, Ренко всъщност бил показал признаци на изнервяне. Нещо щеше да се случи. Джим го знаеше, както и Том.

Че двамата мъже се възхищаваха един на друг, бе очевидно, така както и че Джим бе не по-малко загрижен за здравето на Том от Рейчъл. Поддържаше спокоен тон на разговора и внимаваше нищо да не разстрои Том. В момента, когато пациентът прояви и най-малкия признак на умора, той се извини, че с Рейчъл ще тръгват, и обеща да се върнат по-късно.

— Много си добър с него — бе коментарът на Рейчъл, когато двамата с Джим излязоха навън, под лъчите на ранното следобедно слънце. Въздухът бе топъл и свеж, пролетните му ухания — леки и подканващи. Лакътят й съвсем естествено бе свързан с неговия и те разсеяно тръгнаха да се разхождат по алеите на университета.

— Лесно е да си с него. Харесвам го.

— Прилича ли на вашите? — попита тя инстинктивно.

— Нашите? — Джим се взря замислено в земята. — Всъщност не съм сигурен. Не съм общувал с никого от двамата вече като възрастен. Майка ми умря, когато бях на шестнайсет, а татко…

Рейчъл го погледна очакващо. Изглеждаше тъжен, сякаш се бе пренесъл някъде много далеч.

— Татко я последва един месец преди да се върна от Виетнам. Никога не се бяхме разбирали особено добре, докато бях дете. Постоянно се забърквах в нещо, той винаги беше по петите ми. Чак след като видях онова другото страдание, след като осъзнах колко е важна самодисциплината, след като бях награден с един куп медали, почувствах, че мога да се върна и да го потърся — сякаш се отърси от някакъв транс, пое си рязко дъх и срещна погледа й. — Беше прекалено късно.

— Съжалявам, Джим — каза и наистина го чувстваше. След като бе видяла как внимателно се държи с баща й, тя осъзна колко е израснал Джим през годините. Да се завърне вкъщи прекалено късно… Сигурно е бил съкрушен. В известен смисъл това й помогна да разбере защо бе решил, че тя трябва да знае за състоянието на баща си. Осъзна също колко специален би бил в отношението си към собственото си семейство, ако имаше такова.

— Имаш ли братя и сестри?

— О, да — отвърна провлечено, като мислите му се насочиха в по-радостна насока. — Пет сестри и трима братя.

— Шегуваш се.

— Не, мадам.

— Девет деца? — дори не можеше да си го представи, след като бе единствено дете. — Това е феноменално! Разкажи ми — помоли го, а лицето й бе светнало от любопитство.

Джим не можеше да устои на спонтанното й оживление. Беше толкова хубава с блеснали очи и леко поруменели страни.

— Беше… — престори се, че се замисля дълбоко — оживено. Постоянно нещо ставаше… И шумно. Никакви флейти или нещо подобно, просто… — заговори много бързо: — Симфония от гласове. В дисхармония.

Тя се засмя.

— Ужасен си.

— Не. Просто съм честен — стана по-сериозен, отново понесен от вълната на спомените: — Предполагам, че мога да се изразя по-реалистично и да кажа, че е било прекрасно преживяване, пълно с любов и взаимно доверие. Но не беше. Поне тогава никога не съм си мислил така. Чувствах се незначителен в едно такова голямо семейство и това ме правеше недоволен.

— Ти кой поред беше?

— Предпоследен. Най-малкото момче. Най-големият ми брат е бил почти на шестнадесет, когато съм се родил, най-голямата ми сестра — на четиринадесет. Те се грижеха за мен много повече от родителите ми. А аз бях прекалено малък, за да разбера, че татко работи на две места просто за да ни изхранва — поклати тъжно глава. — Като си помисля за огорченията, които причинявах на родителите си, се срамувам.

Веднъж вече бе споменал, че се е забърквал в неприятности като дете, но тя го бе възприела като някаква шега. Сега обаче го повтаряше и тя се зачуди.

— Какво всъщност си правил?

— Какво ли не! Бягах от училище. Крадях от бакалията. Висях на ъгъла на улицата и плашех старите жени, които дръзваха да минат оттам — в гласа му нямаше и помен от хвалба. По-скоро тонът му граничеше със самопрезрение. — Изключваха ме от училище повече пъти, отколкото мога да си спомня. Ненавиждах всяко упражняване на власт над мен и правех всичко възможно да си го върна на родителите си, че ме пренебрегват. Цяло чудо е, че изобщо завърших училище — бе станал суров и саркастичен. — И до ден-днешен съм убеден, че това стана, защото директорът искаше да се отърве от мен. Ако ме бяха изхвърлили от училище временно или ме бяха изключили, пак щях да се появя. Като завърших, се отърваха от мен завинаги.

Бяха стигнали до една ниска пейка, зад която имаше храсти. Джим кимна към нея и изчака Рейчъл да седне, преди да се настани и той.

— Какво прави после, след като завърши?

— Нямах голям избор. Бях шокиран от реалността. Баща ми ме информира, че ще трябва да започна да се издържам. Тръгнах да си търся работа. Да ти кажа, нямаше много възможности за някой, който едва е завършил училище. Поне не такива, които бих работил. И тогава се записах доброволец. Беше най-доброто, което можех да направя.

— Армията ли те накара да се укротиш?

— Военноморските сили. Да, може да се каже, че ме накараха да се укротя — каза го с подтекст и с доста сарказъм. — Но — изостави сарказма си — ти не би искала наистина да чуеш това. Всеки си има бойни истории. Една от друга по-потискащи. Достатъчно е да се каже, че наистина много бързо пораснах.

— А кога се уволни?

— Възползвах се от закона за демобилизираните и отидох в колеж — в кехлибарения му поглед за миг отново се върна тъгата. — Това щеше да хареса на баща ми.

— Но не затова си го направил.

— Не. Направих го, защото исках да постигна нещо. Не исках да изживея живота си, повтаряйки: „Да, сър“ на някой, когото не уважавам особено. Защото, въпреки съпротивата ми, някак си бях поел ценностите, които родителите ми се бяха опитвали да ми внушат. И двамата не бяха много образовани. Но искаха повече за децата си.

— Другите — братята и сестрите ти — как се справят?

— Нелошо. Имаме един банкер, един адвокат, един ветеринарен лекар, две медицински сестри, две майки, които си гледат децата… — поколеба се.

Рейчъл бе преброила до седем.

— И?

— И един затворник.

— Затворник?

— Уви, да. Предполагам, че аз се измъкнах от тази среда, преди да навредя истински на някого. По-големият ми брат нямаше този късмет.

— Какво е направил? — попита Рейчъл, останала без дъх.

— Опита се да подкупи държавен служител.

— О, не!

— О, да. Работеше в Юта като застрахователен агент и беше един от четиримата застрахователни агенти, които участваха в таен търг за застраховане на държавните работници. Когато се разтревожил, че договорът ще отиде при един от другите участници в търга, направил грешката да довери на служителя, с когото контактувал, че лесно може да се уреди някакво възнаграждение… И тогава балонът се спука. Не стига, че служителят го предал, но се откри, че от няколко години е мамел данъчните относно полиците.

— Но защо? — в нейните представи такава необмислена постъпка можеше да е продиктувана от остра нужда от пари, от истинска глупост или от криворазбрано чувство за етика.

— От една страна, трябваха му пари. Искаше да изпрати децата си в частно училище, да ги води на почивки и да си купи вила в планината.

— А от друга?

— От друга страна, предполагам, е свързано със собственото му чувство за несигурност. С такива корени като нашите сме склонни постоянно да се борим със собствения си образ на нисша класа. При Дрейк тази борба стигна до крайност в стремежа да постигне успех. За съжаление прецака всичко.

— Божичко, Джим, сигурно е било ужасно.

— За жена му и трите му деца все още е. Ние всички отделяме средства да им помагаме, но как да премахнем петното, с което тези деца трябва да живеят? Сърцето ми се къса за тях.

Той замълча и Рейчъл го видя как се затвори в себе си. Спомни си един предишен разговор за човека на физическия труд и интелектуалеца и как настойчиво се бе опитвал да разбере нейното мнение. Предположи, че може би по някакъв начин и той се отъждествява със стремежите на брат си.

— Притесни ли се, че трябваше да ми кажеш това? — попита го нежно.

Поразен от директния й въпрос, той рязко извърна глава към нея. Отне му частица от секундата да си спомни, че до него беше Рейчъл Бюсек и че Рейчъл Бюсек бе съчетание от изтънченост и невинност. Погледът му се смекчи и той си наложи да се успокои.

— Малко — призна си искрено. — Предпочитам да можех да ти разкажа, че брат ми е оксфордски учен и е на път да спечели Нобелова награда за физика.

— Мислиш ли, че ще се впечатля и в двата случая?

Той сви рамене.

— Някои жени биха се впечатлили. Всъщност не че аз самият съм оксфордски учен, а и за моята работа определено не дават Нобелови награди.

— Оксфордските учени могат да бъдат много скучни, а и повярвай ми, Швеция е доста надценявана. Но ти доста се отвлече. Така и не разбрах как в крайна сметка си станал детектив.

Джим я погледна учудено. Тя наистина не се бе притеснила, когато й бе разказал за брат си. Той много рядко разказваше тази история. Дори сега се изненада, че я беше разкрил пред нея. Но тя определено притежаваше някакво качество, което те насърчава да й се довериш. Подозираше, че това има нещо общо с нейното излъчване за невинност… И абсолютната й честност. Беше като рядък скъпоценен камък, с очи като махагон, сламеноруса коса, ангелски черти и златно сърце. Хипнотизиран за миг, той се протегна и докосна устните й. Тя затаи дъх, отдавайки се на очарованието на момента. Само звънът на камбаните от близката катедрала смущаваше тишината.

— Хей, по-добре да тръгваме обратно — каза той, като я хвана за ръка и я издърпа да стане. Разговорите за кариерата му можеха спокойно да почакат. — Хайде да отидем да проверим при сестрите и ако Болкън още е в операция, можем да слезем и да хапнем нещо. А ако искаш, аз ще донеса нещо от закусвалнята. Така ще прекараш повече време с Том. Тръгнаха бавно.

— Не — тя се замисли. — Ще сляза с теб. Татко е боец и ще направи всичко възможно да ме накара да мисля, че е добре, като не спре да говори, докато съм при него в стаята. А трябва да почива. Щом знае, че съм тук, на мен ми е по-спокойно.

Джим я хвана под ръка и преплете пръсти с нейните.

— Много те обича. И го разбирам.

Рейчъл преглътна трудно, погледна нагоре и срещна очите му. Зачуди се дали Джим някога се е влюбвал, дали това искаше от живота. Да, той бе говорил за самотата, за нуждата да бъдеш с някого, за нещо повече от онова, което бе имал в миналото си. Но любовта беше друго нещо, нещо много по-опасно. Баща й бе прекарал години, оплаквайки една любов, която по някакви причини се бе объркала. Рейчъл отчасти подозираше, че точно тази болка се бе опитвала да избегне през всичките тези години, като се потапяше в музиката си. Или просто никога преди не бе попадала на мъж, когото истински да пожелае да обикне?

Поразена от посоката, в която бяха тръгнали мислите й, тя откъсна поглед от очите на Джим и се опита да се разсее с това, което виждаше и чуваше около себе си, в университетското градче. Всичко й бе толкова познато, действаше й толкова успокояващо — окъпаните в слънце алеи, оградени от храсти, току-що раззеленилите се дървета, птичките, прехвърчащи между клоните и покривите, студентите, бързащи от лекция на лекция. Спомни си времето, когато тя самата учеше тук, и усети, че я обзема странна меланхолия. Дали тогава й беше по-лесно? По-безгрижно? Или сега беше по-възрастна и внезапно осъзнаваше преходността на живота?

Една от най-лошите страни на това дежурене в болницата, както щеше да открие по-късно Рейчъл, бе, че е почти невъзможно да избягаш от тези мисли. До осем вечерта, когато се озова във фоайето, очаквайки Джим да я вземе, вече бе напълно изтощена. Седеше мълчаливо, както през по-голямата част от следобеда, и си мислеше за няколкото посещения при баща си и за срещата с лекаря най-накрая.

Реймънд Болкън, висок слаб мъж с оредяла коса и очила с тънки рамки, я бе уверил, че покоят на легло се отразява добре на баща й, но няма да елиминира проблема. Искаше баща й да си почива още четири-пет дни, за да повъзвърне силите си и после да го оперира. От нея зависеше да убеди Том Бюсек колко важна е операцията.

Не бе намерила сили да спори с баща си. Изведнъж й се бе сторило, че е минала цяла вечност, откакто телефонът бе иззвънял в хотелската й стая в Чикаго, за да я събуди. Беше уморена. Когато Джим бе тръгнал, макар и неохотно и само защото тя настоя, че трябва да отдели няколко часа за работата си, тя просто поседя мълчаливо при баща си. Двамата изгледаха новините, макар че тя всъщност не чу нищо и вяло отвръщаше на баща си.

Сега, когато Том вече си почиваше в очакване на нощния сън, Рейчъл се зачуди дали нещата някога отново ще бъдат постарому.

— Хей, скъпа?

Познатият плътен глас я изтръгна от мъчителния унес. Тя повдигна уморен поглед и видя Джим, който забързано се приближаваше. Видът му й подейства като инжекция адреналин.

— Ъ-хъ — въздъхна тя, а усмивката на Джим помръкна.

— Лоши новини? — протегна се да я хване и я издърпа от стола. Ръцете му се опитаха да прогонят напрежението от раменете й с лек масаж.

— Може и така да се каже — промърмори тя. — Всъщност той е добре. Просто… това чакане… — затвори очи, а Джим я взе в широката си прегръдка.

— Като пребита си. По дяволите, знаех си, че трябва да се прибереш вкъщи по-рано.

— Аз не исках да се прибирам по-рано — отвърна, притиснала се към гладката материя на ризата му. Гърдите му бяха като стена от жива топлина, а силата му започна по малко да въздейства на хладината, която бе превзела душата й.

— А и ти си имаше работа. Не, все едно щях да остана тук. Но — гласът й бе съвсем отпаднал — толкова съм уморена.

Притисна я още по-силно към себе си.

— О, скъпа, съжалявам. Хайде да те отведа у дома.

Направи точно това. Продължи да я държи за ръка, но я остави да си почива несмущавана — тя затвори очи и отпусна глава назад върху облегалката. Беше разтревожен за нея и постоянно я поглеждаше. Когато тя утихна, той разбра, че е заспала. Тъй като не искаше да я разбужда, би обикалял с колата много по-дълго. Но можеше ли да кара цяла нощ? Рейчъл се нуждаеше от спокойствието на дома си и удобството на собственото си легло.

Пристигнаха в Пайн Манър и той бавно спря пред вратата. Слезе, заобиколи колата, отвори вратата възможно най-тихо и внимателно плъзна ръце под коленете и под гърба й. После се изкачи по стъпалата към входа и натисна звънеца.

Мисис Франсис отвори веднага, почти извика от уплаха при вида на Рейчъл и единствено тихият шепот на Джим я възпря.

— Шшшшт. Тя спи. Изкара тежък ден.

Премина през широкия вестибюл и погледна към виещата се стълба.

— Коя е нейната стая?

Без да промълви нищо, мисис Франсис тръгна напред по стълбата, после по коридора до стаята, която тя поддържаше с особено старание. Вратата вече бе отворена. Икономката изчака Джим да влезе с безжизнения си товар, после се втурна да издърпа синьо-зелената покривка на леглото. Видя го как постави Рейчъл в седнало положение, подпирайки я с една ръка, докато с другата се зае да сваля сакото от костюма й.

— Искате ли аз да се заема с това, мистър Гътри? — попита с колеблив шепот, в действителност доста смутена от липсата на задръжки у този мъж.

Джим нямаше намерение да позволи на някой друг да докосне Рейчъл.

— Не, благодаря, мисис Франсис. Може да стоплите малко мляко и да го донесете, в случай че се събуди — хвърли поглед из стаята и се взря в един дълъг бял скрин до по-далечната страна. — Има ли тук някаква нощница? — беше оставил пътната й чанта в багажника на колата, но съдейки по малкия й размер, бе предположил, че Рейчъл си има пълен гардероб вкъщи.

Отново, без да промълви нищо, мисис Франсис отиде право към едно от чекмеджетата и извади мека нощница от бледозелена коприна. С високата си яка и дълги ръкави нощницата бе скромна като всички останали в чекмеджето. Мисис Франсис нервно я подаде на Джим, който веднага я остави зад себе си на леглото и продължи да съблича Рейчъл. Странно притеснена, мисис Франсис изчезна.

Сакото се приземи на стола. Джим едва се бе заел с копчетата на блузата, когато Рейчъл се размърда в ръцете му.

— Джим — прошепна. Въпреки че все още бе почти заспала, неговото име бе единственото в мислите й.

— Тук съм, скъпа — отвърна той, докато ръката му с треперене се справи с последното копче. Когато свърши, внимателно избута блузата от раменете й. Гласът му бе очевидно напрегнат. — Просто те слагам да спиш — успя да изрече, като преглъщаше трудно и едва се удържаше да не я докосне. Гърдите й бяха малки и стегнати, деликатно заоблени и изключително нежни през фината материя на сутиена й.

Тя завъртя глава и зарови лице във врата му.

— Извинявай, че така ти се натресох — прошепна, без да отвори повече очи.

Устата на Джим бе напълно пресъхнала. За момент се отпусна и плъзна ръце по голия й гръб, като затвори очи и се наслади на сатенената мекота на кожата й. После, усещайки издайническото пулсиране на тялото си, протегна ръка за нощницата и се засуети да отвори копчето на яката с една ръка.

— Няма проблеми, скъпа — прошепна дрезгаво той, докато нежно я придържаше, нахлузвайки нощницата през главата й. Чак когато издърпа нощницата надолу, посмя да я сложи да легне. Главата й бързо се отпусна настрана. Отново бе заспала.

Сърцето му биеше толкова силно, че се изплаши шумът му да не я събуди, но въпреки това се чувстваше неспособен да помръдне. Мускулите му потръпваха от товара на въздържаната страст, но той щеше да остане, за да я погледа.

Беше изключителна — въздушна и недостижима, както му се бе сторила онази първа вечер на сцената в Чикаго. Онази първа вечер… Нима беше едва снощи? Струваше му се, че я познава от години. Осъзнаваше, че му се иска да е така.

Лекото почукване на вратата го накара да се изчерви. Мисис Франсис стоеше там с плахо изражение на лицето, държейки табличка в ръка с чаша мляко и бисквити. Във всеки друг случай той вече щеше да се е изправил и тръгнал към вратата, за да вземе табличката, без да се замисля. Сега обаче трябваше да се замисли. Жената определено бе притеснена от решителността му да съблече Рейчъл. Той бе притеснен, като събличаше Рейчъл. Просто не можеше да продължава да шокира мисис Франсис.

Без да издаде и звук, възрастната жена прекоси килима и остави табличката на нощното шкафче. Като избягваше замисления поглед на Джим, тя събра дрехите на Рейчъл, закачи костюма и блузата в дрешника и остави бельото в един кош с капак в банята. После, с едва доловимо „Лека нощ“, което изрече, свела поглед към пода, тя излезе.

Джим я видя как затваря вратата и чу лекото щракване на бравата, когато се затвори напълно. Продължаваше да седи като вцепенен на ръба на леглото на Рейчъл. Можеше да се закълне, че мисис Франсис се бе притеснила, когато той събличаше Рейчъл, но сега икономката повече или по-малко му бе отправила покана да сподели леглото на Рейчъл. Изпод тъмнокафявите си вежди той изучаваше спящата на леглото фигура. Дали бе споделяла това легло с други? Дали точно неговото присъствие бе накарало мисис Франсис да изостави бдителността си?

Не. Всичко, свързано с Рейчъл, говореше за някаква невинност. Тя сама бе отрекла наличието на някой по-специален мъж в живота си. А Джим не можеше да повярва, че се е наслаждавала на поредица от случайни авантюри под покрива на бащината си къща. Не се съмняваше, че в миналото бе имало мъже в живота й; бе усетил дълбините на страстта в онази единствена целувка, която си бяха позволили. Тя бе почти на тридесет. Само да я беше открил по-рано, той можеше да е мъжът, който да я научи на тайните на любовта. Красива мисъл… И смущаваща, като се има предвид незабавният ефект, който тя имаше върху тялото му.

Но присъствието на мисис Франсис само преди минути му бе напомнило по болезнен начин за разликите между Рейчъл и него. Тя бе богата млада жена, която винаги е имала най-доброто. Той, от друга страна, едва наскоро бе достигнал точката на финансовото спокойствие. Имаше ли право да преследва Рейчъл, като знаеше, че онова, което има да й предложи, е много по-скромно от това, което тя сама притежаваше? Колкото и пъти да си задаваше този въпрос, единственото, което наистина го безпокоеше, бе дали можеше да се въздържи да не я преследва.

Като я гледаше сега — със златисти ресници, отпуснали се над скулите, руса коса, разпиляна като ветрило на възглавницата, ръце, толкова бледи и грациозни дори в съня, той отново почувства необяснимото привличане, което бе изпитал, когато тя бе на сцената в Чикаго. Това бе поривът да я обича и защитава, порив, който преди не бе изпитвал с никоя друга жена. А какво щеше да прави оттук нататък?

Сякаш мислите за Чикаго му напомниха за собствената му умора и той се протегна да изгаси лампата. Изхлузи обувките си да паднат тихо на килима. После нави още малко ръкавите си, разкопча още едно копче на ризата си и се изтегна до Рейчъл.

Предположи, че тя не би имала нищо против. Двойното легло определено бе достатъчно голямо, въпреки че се съмняваше, че тя би помръднала и сантиметър — толкова изтощена беше. Той, от друга страна, щеше да затвори очи само да си почине малко. По-късно, когато се убедеше, че тя ще спи необезпокоявана цяла нощ, щеше да си тръгне.

Това бе благородното му намерение. Само ако бе успял да го изпълни!