Барбара Делински
Нежно и красиво (2)

Втора глава

— Частен детектив? — прошепна тя. — Защо му е на татко частен детектив? — дали имаше нещо общо с онези сънища… С шокиращите неща, които говореше насън? Дали имаше нещо общо с предполагаемо мъртвата й майка, която изобщо не бе мъртва, а преследваше Том Бюсек? Рейчъл се почувства, сякаш нещо я дави, и се принуди да преглътне.

Джим инстинктивно се протегна и я хвана за ръката, обгръщайки с големите си топли пръсти нейните малки пръстчета.

— Всичко е наред, Рейчъл — увери я той, трогнат от нейната загриженост за баща й. — Нищо, което е смъртно опасно — само косвено бе толкова опасно, но той щеше да стигне до това по-бавно.

Когато сервитьорката пристигна с две големи чаши бира, той побутна нейната и мълчаливо я подкани да пийне.

— Какво има? — попита по-настоятелно тя, защото знаеше, че нищо не може да бъде по-лошо от това, което си въобразяваше. — Искам да знам.

Той се поколеба само още минута.

— Права си. Свързано е с напоителния проект.

Облекчението, което Рейчъл изпита, научавайки, че проблемът наистина е свързан с работата, бе много краткотрайно. Напоителният проект бе мечтата на баща й, този проект, в който той бе вложил много повече от себе си от когато и да било.

— И какво по-точно?

— През последните няколко месеца баща ти е започнал да подозира, че има нещо странно — неочаквани пречки, ненужни забавяния.

Очите й се разшириха:

— Саботаж?

— Не точно. Изглежда по-скоро като случай на промишлен шпионаж. Някой се опитва да си купува време, за да копира схемата на микрочипа, да го пусне в производство и на пазара едни гърди преди Ес Кей Ти.

— Но това е абсурдно! Татко е движещата сила на този проект от самото начало. Той замисли плановете за него, когато още никой друг не се интересуваше. Ако бе имал необходимата финансова подкрепа, щеше да е разработил чипа още преди години. Но идеята да се използва миниатюрен силиконов чип, за да се регулират водата и другите хранителни вещества, подавани на растенията, се възприемаше само като екзотично видение от бъдещето — очите й проблясваха от вълнение, спря само за да си поеме дъх. — Сега, когато това е почти реалност, когато едва ли не можем да усетим вкуса на растенията, отгледани в райони, които някога са били изоставени, защото са прекалено сухи за земеделие, искаш да ми кажеш, че някой друг ще си присвои заслугата?

Той стисна ръката й по-силно, опитвайки се да я поуспокои. Очевидно тя бе побесняла.

— Така изглежда — отвърна тихо. — Поне баща ти ме нае да проверя точно това.

— И успя ли?

— Доближавам се до целта. Но върви много бавно.

— Какво искаш да кажеш с това „бавно“? — тя издърпа ръката си и я притисна в скута си. Лицето й изразяваше същото отчаяние, което той отдавна се бе научил да контролира. — Или наистина има нещо, или не.

— О, със сигурност има нещо — обясни той търпеливо. — Само че за да го докажем, и то за да го докажем неоспоримо, трябва много внимателно да съберем доказателства. Целта е да можем да представим нашия случай пред властите и да сме сигурни, че ще бъдат взети съответните мерки.

Беше прав. Когато разумът надделя над емоциите, Рейчъл трябваше да се съгласи с него.

— Властите — изсумтя тя леко, като гледаше Джим по-натъжено. — Горкият татко! Никога не се е доверявал на властите.

— Разбираемо е — отвърна Джим тихо. — Всеки, който е израснал като него, който е преминал през политическия терор на една страна като Чехословакия в края на войната, неизбежно би проявил недоверие към властите.

— Той ти е разказал за това? — попита тя изненадана. Баща й рядко обсъждаше миналото си, а чуждестранният му произход далеч не бе очевиден, защото акцентът му бе почти недоловим. Той се бе стремил към това с всички усилия, твърдо решен да бъде американец във възможно най-пълна степен.

— Наложи се. Аз настоявам да познавам клиента си добре, ако ще поема неговия случай. Един от първите въпроси, които му зададох, бе защо не се е обърнал за помощ към официалните власти. В крайна сметка Ес Кей Ти получава федерално субсидиране за напоителния проект. В този смисъл правителството е лично заинтересовано. Точно тогава баща ти ми разказа историята на бягството си от Чехословакия.

— Той не подозира нашето правителство в този случай, нали?

Джим бързо поклати глава:

— Съвсем естествено е за някой като него постоянно да е нащрек. В крайна сметка тази Чехословакия, от която той е избягал, не би имала угризения да пипне Ес Кей Ти или всяка схема, която е създадена в компанията — погледна към сервитьорката, която пристигна, и се облегна назад, за да освободи място за чиниите, които тя разположи пред тях. Когато отново останаха насаме с Рейчъл, лапна една кисела краставичка и продължи: — Както и да е, вече сме изключили тази възможност.

— А какви възможности сте включили? — попита тя и поклати отрицателно глава, когато той й предложи шишето с кетчупа, после го изчака да свали капачката, да полее обилно бургера си и да се наслади на резултата. — Остана ли нещо? — пошегува се тя и се наведе, за да надзърне към червената смес в шишето.

— Познай! — с широка усмивка той уверено вдигна сандвича и отхапа една огромна хапка.

Рейчъл се облегна назад, отметна коса и го загледа как яде. Никога не бе виждала мъж с такова силно телосложение. Или може би, каза си, просто никога не бе забелязвала, или не бе попадала в непосредствена близост с такъв мъж. Точно така беше. Със сигурност Джим Гътри не бе единственият толкова мъжествен. Светът сигурно бе пълен със силни мускулести мъже. Нейният свят… е, това беше друга работа. Наистина баща й бе висок и набит, но той пък й беше баща.

— Яж, Рейчъл! — гласът на Джим смути разсъжденията й. За частица от секундата тя бе поразена от фамилиарността на тази заповед.

После се засмя непринудено, взе вилицата си и набоде един голям пържен картоф.

— Звучиш като баща ми: „Яж, Рейчъл. Спи, Рейчъл. Излез и се поразходи, Рейчъл.“

— Той потиска ли те?

Тя веднага вдигна глава.

— О, не. Е, всъщност не. Прави го от искрена загриженост — гласът й се снижи до шепот, в който се усещаше привързаността към баща й: — И любов. Как мога да му се сърдя за това, особено като ме няма почти през цялата година. Всъщност даже е… приятно. Мисля си, че всеки понякога има нужда да го глезят.

Джим бе видял обичта в очите й и за втори път тази вечер изпита завист. После се замисли за собствения си живот и погледът му стана по-суров. За негово неудоволствие, Рейчъл незабавно усети промяната.

— Не е ли и с теб така? — попита тя, като се възползва от момента да задоволи внезапно появилата се необходимост да научи нещо за него. — Сигурно имаш жена у дома в Роули? И деца? — без да осъзнава, тя затаи дъх.

В продължение на един напрегнат миг той само изучаваше чертите й, после отговори:

— Не. Нямам жена. Нито деца. Моята работа предполага такова положение на нещата — в отговор на смръщването й се усмихна тъжно. — Не е, както го показват по телевизията: страхотни коли и слава. Да ме вземат дяволите, ако някога съм карал червено ферари… — засмя се и поклати глава. Един кичур тъмнокестенява коса падна над веждата му. — Накратко казано, успешното проследяване и наблюдение изисква далеч по-голяма неуловимост и изкусност.

— Каква кола караш всъщност? — попита тя инстинктивно.

Той сви рамене.

— Зависи. Вземам си нова кола на всеки шест месеца. Не в действителност нова. Втора употреба. Някоя на година-две, с купе, което трудно се помни, и цвят, който се слива с околния пейзаж. Целта е да не те забелязват. Това, което е под капака на двигателя… е друг въпрос.

Като остави Рейчъл известно време в очакване, той отново отхапа от хамбургера си. Тя пак бе очарована да го наблюдава — този път се възхити от ръцете му. Различни от бледите, по-деликатно оформени ръце, които бе свикнала да вижда — удрящи по клавишите на пианото, извършващи манипулации с миниатюрни компютърни части или плъзгащи се по тънките столчета на чаши с вино, — дланите на Джим Гътри бяха по-големи и по-силни. Бяха почернели от слънцето, както и ръцете до лактите, които се подаваха от навитите маншети на ризата му и бяха покрити с фини коприненомеки тъмни косъмчета. Вместо да са груби или дебели, както би било естествено за толкова едър мъж, пръстите му бяха слаби и добре оформени, красиви по един съвсем мъжествен начин.

Като поклати глава, за да се отърси от импулсивното желание да се протегне и да го докосне, тя сведе поглед към собствената си малка ръка с цвят на слонова кост. Бе стиснала вилицата си много силно.

— Какво има? — попита Джим внимателно.

Тя преглътна, после отново поклати глава, сякаш в укор към самата себе си.

— Ами седя тук и те разпитвам за колата ти — отново повдигна към него поглед, в който имаше известен укор, че й е позволил да се разсее толкова лесно, — когато трябва да те питам за проблемите в Ес Кей Ти. Сигурно си мислиш, че съм безчувствена — тя се разтревожи за другите неща, които би си помислил за нея, ако можеше да отгатне накъде се бяха отвлекли мислите й.

— Не си коравосърдечна — кехлибареният му поглед, ако не друго, засили руменината на страните й. — Знам, че се притесняваш за баща си. Също така знам, че човек понякога има нужда да се отвлече, за да намали напрежението, да запази поглед върху нещата в перспектива — спря за момент, загледан в устните й, и гласът му стана по-плътен: — Но бих желал да си мисля, че не бе просто необходимо разсейване.

— Какво имаш предвид? — прошепна тя, като отчаяно се опитваше да запази равномерното си дишане.

Когато ръката му спокойно се протегна през масата, за да пъхне кичур коса зад ухото й, тя усети, че не може да помръдне. Когато пръстите му се извиха около врата й, а палецът му докосна ъгълчето на устните й, тя затаи дъх. Когато възглавничката на палеца му, груба, по един очарователно мъжествен начин проследи линията на устните й, тя си помисли, че сърцето й ще се пръсне.

— Ти си красива жена, Рейчъл — промърмори той. Гласът му бе станал дрезгав. Ръката му леко потрепери. — Сигурно съм като толкова много мъже, които виждат изпълнението ти на сцената и се влюбват в теб още на самото представление — усмихна се за миг с усмивка, в която имаше странна болезненост. — Би било справедливо нещата да се обърнат.

Значи той все пак бе отгатнал мислите й! Бузите й станаха още по-розови. Но дали цветът бе дошъл от това откритие, или от ръката, която милваше врата й толкова нежно — тя не можеше да определи. Само знаеше, че има нещо вярно в теорията за незабавното физическо привличане. Или това бе обяснението, или някой на приема бе пуснал незабелязано нещо в чашата й!

— И ако наистина стане така?

Тя се чу как отново подхваща играта му. Гласът й звучеше странно, сякаш идваше от някого, когото никога не бе познавала. Бе същата непозната личност, която безпомощно вдигна ръка и я постави върху неговата, която галеше врата й. Въпреки че пръстите й бяха много по-малки от неговите, те го накараха да спре с това мъчение… Или го притиснаха още по-силно?

Джим си пое дъх и се облегна назад. Ръката му се отдръпна от врата й, завъртя се, за да хване пръстите й и ги придърпа надолу към масата.

— Ако наистина станеше така, щях да кажа, че и двамата сме луди. Моят живот е също толкова неподходящ за дълготрайни връзки, колкото и твоят. Аз прекарвам три-четвърти от времето си в колата си, ти — в постоянно променящи се хотелски стаи и концертни зали… Луди… — последната дума бе прошепната грубо, някак сърдито.

Това бе достатъчно, за да отрезви Рейчъл. Тя издърпа ръката си от неговата и отново я зарови в скута си.

— Съжалявам — каза. — Прав си — започна да диша дълбоко, повдигна брадичката си и срещна погледа му. — Сигурно е, защото смесих бира с вино.

Тя не осъзна двусмислието на думите си, образа, който невинно изречените й думи извикаха в мъжкото съзнание на Джим.

— Тогава хапни — провлечено предложи той, като погледна хамбургера, който не бе докоснала, и зачака със свъсени вежди Рейчъл да вземе сандвича си. Тя направи точно това и наистина се почувства по-добре.

Възвръщането на физическите сили й помогна да проясни мислите си.

— Разкажи ми по-подробно какво правиш за татко. Той сигурно е много разстроен от тази история — тя се намръщи. — Защо не ми е казал!

— Знае, че самата ти си под напрежение — обясни Джим. — Но да, разстроен е. Гневен, точно като теб преди малко. Сега, като усеща, че скоро ще разкрием всичко, той се чувства малко по-добре.

— Така ли? Разкажи ми.

Като преглътна последната хапка от сандвича си, заедно с голяма глътка бира, той обясни. Знаеше, че само се бави, че отлага неизбежното. Но не можеше да не се въздържи. Когато се отнасяше за тази жена, не можеше да не изпитва желание да я предпази.

— Свел съм подозренията до двама…

— Познавам ли ги?

— Може би. Конърс и Ренко. И двамата имат нужда от пари. Конърс — за двете издръжки, които плаща, и за младата сладурана, с която се е захванал наскоро. Ренко — за втората ипотека, за разноските по образованието на децата му в колежа, за таксата за старческия дом на баща му. И за един дълг от комар, който е пресушил другите му финанси.

— О… значи във всички случаи опира до пари?

— Не във всички. Може да има емоционални причини зад промишления шпионаж. Жадуване за власт или слава. Отмъщение.

— Отмъщение? Отмъщение за какво? Татко никога не е наранил живо същество!

— Не казвам, че тук се касае за отмъщение, Рейчъл — подчерта Джим меко. — Просто това е един от няколкото възможни мотива. Може да се окаже, че в някой по-ранен етап баща ти неумишлено е наранил някого.

— Баща ми е олицетворение на вежливостта. Той не би…

— Знам — гласът отново звучеше успокояващо. — Но човек не изгражда корпорация като Ес Кей Ти, без да назначава и уволнява, без да приема едни предложения и да отхвърля други, без да се конкурира за продажби с други компании. Винаги съществува възможността някъде в миналото някой да е бил наранен. Да е изпитвал завист. И да се е спотайвал в изчакване на подходящия момент, за да си го върне.

Хладни тръпки побиха Рейчъл. Някъде в миналото, бе казал Джим. После в съзнанието й изплува гласът на баща й, неясен заради съня, но все пак доловим. Не си тръгвай, Рут. Ще се оправим… Той греши за това. Ти грешиш… Но това, което имаме… и бебето ни…

— Рейчъл?

Тя бързо вдигна поглед.

— Хм?

— Къде беше? — гласът на Джим бе неописуемо мек и изпълнен със загриженост. — Изведнъж се отнесе… беше някъде другаде.

— Върнах се — отвърна тя колебливо. — Нищо особено.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, като бавно възвръщаше увереността си.

— Значи е Конърс или Ренко?

Веднага, макар и неохотно, той прие нейното увъртане.

— Конърс или Ренко. Деветдесет и пет процента съм сигурен.

— Само деветдесет и пет? — попита тя престорено весело. — Кога ще си изясниш останалите пет?

— Когато случаят е окончателно приключен.

— И кога ще бъде това?

Той присви рамене.

— Надявам се — в следващия месец или два. Чипът, регулиращ напояването, трябваше да бъде представен през ноември. Баща ти премести датата през септември. Очите й се разшириха.

— Но как ще успее? Той и така работи до пълно изтощение.

Джим се прокашля, готов да се съгласи и да започне темата за здравето на Том Бюсек. Но Рейчъл бързо продължи, преди той да успее да се намеси:

— И какво ще ти покажат следващите месец-два? Какво търсиш?

— Това, от което се нуждая, са конкретните доказателства, за които ти говорих по-рано. Ако приемем, че един от тези двама мъже продава схемите на някоя конкурентна фирма, на мен ми трябват снимки от срещите помежду им и доказателство, че се дават пари в отплата.

— Трябва да ги хванеш, когато го правят?

— Ако е възможно — да. Но не е особено вероятно двама крадци да застанат насред някоя оживена улица, за да си разменят пари срещу схеми, така че да бъдат заснети за доказателство — като предугади следващия й въпрос, той продължи: — Това, което правя, е да ги държа под наблюдение, да следя къде ходят, да проверявам баланса на банковите им сметки, да седя с часове пред домовете им, за да ги проследя, когато излизат вечер.

Тя се намръщи заради мисълта, че той е толкова зает.

— Как успяваш да следиш и двамата?

— Имам партньор.

— Ясно. И твоят… партньор също ли работи в тясна връзка с татко?

— Не, само аз работя в Ес Кей Ти. За всеки, който се интересува, аз съм правителствен координатор, изпратен да помогне да се ускори пускането на чипа. Това, което се надяваме да направим, е да накараме престъпника да нервничи. Да избърза. Да го принудим да действа. Да го накараме да направи грешка.

Рейчъл внимателно наблюдаваше Джим, очарована от въодушевлението му. Като се пренебрегнат червените ферарита, тя бе смятала, че частните детективи са суховати, безчувствени същества с безизразни гласове, които се крият в сенките, миришат на застоял тютюнев дим и имат белези и придобити дефекти, с които се гордеят като с медал за храброст. Джим Гътри не бе нищо подобно.

— Ти обичаш работата си, нали?

Той се усмихна виновно.

— Би трябвало, щом прекарвам толкова много време, като я върша — когато Рейчъл се засмя, той наведе глава настрани. — И какво толкова смешно има?

— Нищо. Просто току-що изрецитира една от любимите ми готови фрази — тя заговори с дебел глас, престорено сериозно и продължи с имитацията си: — „Сигурно обичате да свирите на флейта, мис Бюсек.“ — после възвърна нормалното звучене на гласа си, въпреки че поукраси добре тренираната фраза: — „Би трябвало, щом прекарвам в свирене толкова време.“ — помежду им премина искра на взаимно разбиране. — А добър ли си в това, което вършиш? — попита тя.

— Надявам се. Клиентите ми ме търсят вече повече от петнадесет години.

— А доволни ли си тръгват?

— Ами — провлече той — не бих казал със сигурност. Например, когато някой мъж ми плаща да разбера дали жена му му изневерява, се вбесява, когато му дам доказателства, че е така. Или когато адвокатът на обвиняемия в дело за убийство ме наеме да открия доказателства в защита на довереника му, а открива, че моите доказателства само потвърждават вината на неговия човек.

— Какво става в такъв случай?

— Всъщност нищо. Адвокатът знае по-добре истината и може да планира по-ефективно как да действа.

— За да отърве виновния?

Той поклати глава:

— За да се погрижи правата на клиента му да бъдат напълно защитени. Ако човекът е виновен, почти сигурно е, че ще си получи заслуженото.

Тя се замисли за минута.

— Убеден ли си, че работата ти не е безцелна?

— Наистина съм убеден. Дори когато резултатите не са в твоя полза, пак има смисъл. Например с изчезналите хора. Някой, който е изчезнал от лицето на земята… И се оказва мъртъв. Това откритие може да се окаже съсипващо. Но не е ли по-добре да знаеш, отколкото да продължаваш да си в неизвестност?

Рейчъл потрепери от уместността на въпроса. Това бе същият въпрос, който тя си задаваше вече от месеци. Беше ли жива майка й?

— Предполагам, че е така — промърмори тя отнесено. — Но си прав, че може да се окаже съсипващо.

Играта на чувствата по лицето й привлече вниманието на Джим. Сякаш тя се бе поставила на мястото на този хипотетичен клиент и чувстваше болката му като своя собствена. Странно… хората обичайно изпитваха по-скоро съчувствие, отколкото готовност да се поставят на мястото на другия.

— Това понякога притеснява ли те? — попита тя съвсем тихо.

Той я гледа втренчено за минута, преди да се съсредоточи върху пяната, която бе оставила пръстен по ръба на халбата.

— Би трябвало да кажа не. Това е очакваният образ, нали? — не говореше с горчивина, просто говореше без заобикалки. Обаче, когато продължи, в гласа му се долавяше известна неохота и изненадваща уязвимост: — Но да, притеснява ме. Има прекалено много мъка по света. Понякога си мисля, че виждам прекалено много от нея. Някои неща — махна с ръка, сякаш отхвърля нещо — остават зад гърба ми. Други не ме напускат. Като мъртвите деца. Пропилян живот. Истинска болка.

Истинска болка. Рейчъл го чу и се замисли над думите му. Може би изпитваше самосъжаление. Може би щеше да бъде още по-лошо, ако бе имала майка през всичките тези години, ако бе разчитала на нея, бе я обичала само за да я загуби сега… или следващата седмица, или следващата година. Това би било истинска болка… Точно както би било, ако нещо се случеше с баща й, когото тъй силно обичаше.

— Не за да сменя темата — започна тя бавно, — но след всичко това все още не съм сигурна защо си дошъл в Чикаго. Татко знаеше, че ще се прибера у дома след три седмици. А не ми е споменал нищо по телефона — сбърчи вежди. — Не е типично да изпраща някого да изпълни някаква негова поръчка.

Джим попадна на несигурна почва.

— Той не ме изпрати. Аз сам дойдох.

Отне й минута да реагира на чутото.

— Искаш да кажеш, че той не знае, че си тук? — това вече не звучеше типично за баща й.

— Мисля, че той подозираше, че ще дойда, след като прекарах толкова време да го убеждавам сам да ти каже. Може да не знае, че съм тук точно сега, но и не направи нищо, за да ме спре, когато аз… когато започнах да чета наопаки.

Опитът му да се пошегува не успя. Рейчъл бе по-разтревожена от всякога.

— Но защо? Защо да не ми каже той?

— Не искаше да те тревожи.

— Но ти си решил, че трябва да знам. Защо?

— Защото се тревожа, Рейчъл.

— За проекта? — попита тя, но тревогата й бе насочена другаде. Имаше още нещо. Знаеше го.

— За баща ти.

— Какво му има на татко? Джим?

Ръцете й се впиха в масата. Джим ги покри със своите.

— Работи прекалено много — каза той възможно най-внимателно. — Не е добре.

Рейчъл отвори широко очи:

— Какво му има?

— Сърцето му не е добре. Лекарите настояват да се оперира.

— Да се оперира? Как… да се оперира?

Бе стигнал прекалено далеч, за да спре. Тя бе възрастна и имаше право да знае истината.

— Препоръчват троен байпас.

Очите й се взряха в него невиждащи, после се сведоха към масата. Без да осъзнава, тя завъртя ръцете си с дланите нагоре и потърси неговите.

— Троен байпас? Божичко! — тя поклати невярващо глава и златистата коса падна на раменете й. Джим се протегна да я отметне, но тя бе прекалено вцепенена да забележи. — Нямах представа… Изглеждаше съвсем добре.

— Кога го видя за последен път?

— Преди шест седмици. Но се чуваме по телефона всяка седмица. Говорих с него миналата неделя — тя вдигна очи в негодувание. — Той говореше ентусиазирано за проекта. Просто не спираше да говори за него.

— Беше припаднал на работното си място два дни преди това. Говореше ти от леглото си в болницата.

— Но… това е невъзможно! Разбираш ли, аз му се обаждам — думите й заглъхнаха, като си спомни, че последната седмица не бе станало така.

— Той ли ти се обади? — попита Джим внимателно.

Чак след известно време тя кимна тъжно.

— Тогава не ми направи впечатление, когато баща ми ми каза, че искал да ме чуе по-рано. Звучеше толкова развълнуван. Приех, че просто е в добро настроение — с една колеблива въздишка тя издърпа ръце от неговите и допря пръсти до слепоочията си. — Не мога да повярвам… Винаги е бил толкова силен.

— Той е силен, Рейчъл. Поне духовно. Но това е само част от проблема. Точно заради това дойдох да говоря с теб. Отказва да се подложи на операцията. Поне засега. Казва, че моментът е прекалено критичен за Ес Кей Ти. Някой трябва да го вразуми. Аз направих всичко възможно, но съм просто някой, който се е привързал към него през последните два месеца. Твоите аргументи, от друга страна, може да се окажат по-убедителни.

— Съмнявам се, при положение че изобщо не е искал аз да науча — тя поклати глава невярващо. — Сърцето му…

— Сърцето му. Имал е болки в гърдите от една седмица, преди да припадне. Според лекарите няма начин да изчака четири или пет месеца за операцията. Ти трябва да го убедиш в това.

— И мислиш, че ще ме послуша?

Джим я погледна сериозно.

— Ти си дъщеря му. Ти си всичко, което той има.

Думите му имаха поразително въздействие върху нея и незабавно поставиха върху лицето на Рейчъл отпечатъка на нещастието. Тя местеше поглед от сериозното изражение на Джим към масата, после към непознатите в далечния край на залата. Не ги познаваше по-добре, отколкото познаваше хората, с които бе вечеряла предната вечер, или по-предната, или предната седмица. Непознати, които не биха узнали, ако умреше в съня си някоя нощ в хотелската си стая. Том Бюсек би узнал.

Чувстваше се самотна и повече от всякога осъзнаваше, че е смъртна. Прошепна дрезгаво:

— Трябва да тръгвам.

Преди Джим да я последва, тя бе станала от стола си и бе побягнала към вратата. Когато сервитьорката я погледна въпросително, тя измърмори:

— Стая 3205. Включете го в сметката ми — после се втурна покрай нея, като единствената й мисъл бе, че трябва бързо да направи няколко неща.

Озовала се в уединението на стаята си, тя взе слушалката на телефона и набра директно Чапъл Хил. Бе почти един часът през нощта. Каза си, че ще понесе с радост недоволството на баща си, ако той вдигне телефона и отрече историята на Джим.

Телефонът звънна три-четири пъти, преди нежен сънен глас да отговори в крайна сметка:

— Домът на Бюсек.

— Мисис Франсис? Рейчъл е.

— Рейчъл? — гласът се повиши: — Всичко наред ли е?

— Точно това исках да ви попитам. Татко… Там ли е? — последва пауза, сама по себе си отговор, преди икономката да заговори.

— Не. Той е…

Рейчъл осъзна, че Гъртруд Франсис сигурно е била накарана да се закълне да пази тайната.

— В болница?

Значи бе вярно. Надеждите й се сринаха от тридесет и втория етаж, на който се намираше, до земята. И даже по-отвисоко.

— Как е тази вечер?

Доловимо облекчена, че тайната е разкрита, мисис Франсис стана по-смела:

— Още е изтощен и слаб. Правят му разни изследвания, за които не го е грижа. Но звучеше по-бодро, когато се обади тази вечер. Рейчъл, ти как узна?

— Имах посетител.

— Мистър Гътри? — тя въздъхна. — Слава богу, че той най-накрая взе нещата в свои ръце. Казвам ти, никак не му беше лесно с баща ти.

— Джим е идвал в къщата?

— Няколко вечери седмично. Той и баща ти се затваряха в кабинета да умуват там, каквото си умуват. Мистър Гътри постоянно му говореше да почива, да не се напряга толкова, да остави грижите на него. Но баща ти е голям инат.

След като бе научила това, заради което се бе обадила, и даже повече, Рейчъл усети, че мислите й препускат в друга посока и успя що-годе вежливо да приключи разговора. В главата й цареше пълна бъркотия. Отново вдигна слушалката и набра стаята на Рон. Той трябваше да научи за плановете й.

— Рон?

— Рейчъл? Опитах да ти се обадя преди малко. Всичко наред ли е?

— Всъщност не. Рон, трябва да си отида у дома за два-три дни.

Последва мълчание, после прокашляне. Рейчъл можеше да си представи как Рон подръпва възела на вратовръзката си. В неизменната си униформа от панталон, блейзър и вратовръзка, той винаги изглеждаше по-официален от музикантите. Тя почти подозираше, че той се нуждае от вратовръзката си, за да я стяга, разхлабва, размахва, когато бе в съответното настроение. Тя бе единственият му отдушник на напрежение.

— Какво не е наред, Рейчъл? — Рон Линч имаше две главни грижи: музикантите и графика си. Докато някои от музикантите от „Монтаж“ бяха за него втора цигулка след графика му, с Рейчъл не бе така. Рон, както и всички останали, я обожаваше.

— Баща ми. Болен е.

— О, скъпа! Съжалявам. Нещо сериозно ли е?

— Сърцето му — почувства се вцепенена. Думите й звучаха като картонени, плоски и безизразни. — Току-що научих. Ще взема първия самолет утре сутринта.

— Удар ли е получил?

— Не… не мисля. Но лекарите настояват да се оперира.

— Сега?

Тя отново се поколеба.

— Така мисля. Не знам всички подробности — знаеше толкова малко, че това я тревожеше.

— А… Индианаполис?

— Ще бъда там. Ще дойда със самолет директно от вкъщи. Обясни на другите какво е станало, моля те, Рон. Аз ще се обадя да ти кажа как вървят нещата.

— Направи го, скъпа. Хей, имаш ли нужда от помощ? Имаш ли резервации и така нататък?

Тя още не бе помислила за това.

— Не. Но ще ги направя.

— Искаш ли аз да свърша това?

В тъжната й усмивка се събра цялата признателност, на която бе способна в този момент.

— Благодаря, Рон, но мога да се справя. Трябва ми нещо да ангажира мислите ми. Иначе ще рухна, а Бог ми е свидетел — не мога да си позволя това.

— Бог ти е свидетел, че можеш, въпреки че никога не съм те виждал да го правиш! — точно това бе за него тайната на Рейчъл Бюсек — деликатна, почти чуплива жена с вълшебна флейта и чувство за самоконтрол и дисциплина, които съперничеха на най-големите стоици. Той въздъхна тъжно. — Ако размислиш и искаш да свърша нещо, знаеш къде съм — само се надяваше. После се сети и попита тихо: — Онзи тип Гътри ли беше?

— Моля?

— Тим Гътри.

— Джим — ако имаше нещо, което Рон никога не правеше, то бе да бърка имена, освен нарочно.

— Той ли ти съобщи новината?

— Да.

— Хм. Изглеждаше съвсем щастлив на партито.

— Не беше времето и мястото да ми го каже.

Нямаше ли и едно телефонно обаждане да свърши работа, замисли се Рон. Но, по дяволите, не би могъл да обвинява човека. Не предложи ли сам той помощта си преди минута?

— Значи е сериозно?

Гласът на Рейчъл стана още по-тъжен. Това бе първата проява на емоции, която той чуваше от нея.

— Не знам. Точно затова трябва да си отида вкъщи. Просто не знам. И няма да мога да дишам спокойно, докато сама не видя как е положението.

— Добре, скъпа. Отиди си вкъщи и се успокой. Ако има някакъв проблем, обади ми се.

Тя издиша дълбоко, докато се овладяваше.

— Благодаря, Рон, ще се обадя — тънкият й показалец прекъсна връзката, после натисна „О“.

— Оператор. Мога ли да ви помогна?

— Ъъъ… да. Искам номера на… — в коя болница беше баща й? — На… — и кой беше лекарят му?

— Да?

— Извинете — промърмори тя. — Няма значение — отчаяна, остави слушалката да падне на мястото си.

Сякаш като ехо се чу леко почукване на вратата. Очите й се стрелнаха към широката дървена врата със залепените на нея добре познати указания за противопожарна сигурност и срок за напускане на стаята. Колко й бяха омръзнали хотелските стаи! Сега повече от всичко искаше да си е у дома.

После отново се почука — колебливо потропване, придружено от тихо повикване:

— Рейчъл?

Беше неизбежно Джим Гътри да не предизвика мисли за дома. Така бе станало от самото начало, когато го бе забелязала в другия край на стаята, без да знае кой е, и си бе помислила, че е привлекателен.

— Рейчъл?

Без повече да се замисля, тя отиде до вратата и я отвори. Като привлечени от магнит очите й се повдигнаха към неговите и нежната загриженост, която срещнаха, ги задържа така настойчиво, че въпреки нежеланието на Рейчъл, започнаха да разтапят нейното вцепенение. Той бе реалността, в която тя трябваше да повярва. Той бе тук, бе изминал целия път от дома с единствената цел да й съобщи новината за баща й.

Ръката потрепери върху бравата в отражение на вътрешното й напрежение. Очите й се навлажниха. Тя се обърна с гръб, за да скрие изблика на чувства и бавно тръгна към далечния прозорец, опитвайки се да запази спокойствие. Чу как вратата тихо се затваря, чу шумоленето на дънките му, докато той отиде при масичката за кафе и остави книжната кесия, която носеше. Погледна през рамо и го видя да вади две пластмасови чашки, да маха капаците им и да тръгва към нея с тази, в която имаше по-светла течност.

— Чай — каза той просто. — Може да помогне.

Буцата в гърлото й пречеше да говори. Тя кимна, взе чашата от него и отново се обърна към гледката, която представляваше Чикаго нощем — бездна, в която тук-там проблясват светлинки. Градът беше тъмен и безличен и в него не можеше да се намери особена утеха за жена, която се чувстваше внезапно разтърсена из основи. Като сведе поглед, Рейчъл започна да отпива от чая. Обилното количество захар, с което бе подсладен, й подейства успокояващо. Накрая пак се обърна към Джим, който се бе изтегнал удобно в един стол, пиеше кафето си и я наблюдаваше.

— Съжалявам — изрече тя, когато най-после овладя гласа си. — Постъпих много грубо долу, като си тръгнах така. Не беше твоя вината…

— Няма нужда да се извиняваш. Беше разстроена. Трябваше ти време — той отпи от кафето си. — Обади ли се вкъщи?

— Да. Но… ти как разбра?

— Ако бях на твое място и един напълно непознат се появеше с такава новина, както аз тази вечер, и аз щях да телефонирам у дома. Как е той?

— Мисис Франсис мисли, че звучал по-бодро днес следобед. Щях да се обадя в болницата, но…

— Лежи в Университетската болница „Дюк“. Лекуващият му лекар е доктор Реймънд Болкън, специалист по сърдечни болести. Той е много добър.

Рейчъл кимна, после заговори по-решително:

— Защо не ми каза по-рано? Чувствам се ужасно… Как се мотахме на връщане от концертната зала, как седнахме да вечеряме, сякаш всичко е наред. Трябваше да ми кажеш!

— Къде? — попита той спокойно. — На приема? Или в онази тъмна алея после? Освен това нищо не може да се направи до сутринта.

Кротката му логика отне цялата енергия на мимолетния й изблик на гняв. Притисна до болка слепоочието си.

— Не — прошепна. — Предполагам, че не може. По дяволите! — ръката й безцелно се стрелна във въздуха и пак се отпусна. — Извинявай. Не е твоя вината, че баща ми е болен — тя погледна към Джим и го видя как потупва празното кресло до себе си. Почувства се без сили, прие мълчаливото му предложение и потъна дълбоко в меките възглавници. — Благодаря за чая.

— Удоволствието е мое.

— Как позна, че го предпочитам пред кафето?

Той се усмихна лукаво:

— Просто предположение.

Тя изглеждаше прекалено деликатна за по-силната течност, въпреки че не посмя да го изрече.

— А стаята ми… Как разбра номера? — тя знаеше, че от хотела в никакъв случай не биха предоставили тази информация.

— Исках да платя за вечерята. Когато сервитьорката ми върна сметката, видях, че там вече е написан номерът на стаята ти.

— Хитро — промърмори Рейчъл и откъсна очи от неговия кехлибаренозлатист поглед. Беше прекалено топъл, прекалено въздействащ, прекалено… разсейващ. Сведе глава и се опита да се успокои. — Той е трябвало да ми каже. Аз трябва да съм с него.

— Ти си имаш свой собствен живот. Том се гордее с това, което правиш.

— Но нещата трябва да се степенуват — до известна степен тя се чувстваше засегната, че баща й не бе пожелал да бъде с него. — Семейството е неоценимо нещо. Той трябва да го знае. Това, което е направил, е… егоистично.

— Не бъди прекалено строга с него, Рейчъл. Направил го е, защото те обича. Бъди благодарна, че е постъпил така. Не разбираш ли — той е толкова щедър, като се лишава от компанията ти за такива дълги периоди от време.

— Щедър? — повтори тя тъжно, после се насили да се засмее и заби поглед в дебелия килим. — Понякога ми се иска да не е толкова „щедър“ — щеше да й харесва да си стои повече у дома.

— Искаш да кажеш, че… не ти харесва да свириш с „Монтаж“?

Чак тогава тя осъзна какво бе казала. Бързо вдигна глава.

— О, харесва ми! Страхотно ми харесва. Когато свиря на флейтата си, съм на седмото небе. Просто… останалото време — пое дълбоко дъх, после уморено издиша. — Чувствам се самотна.

Джим допи кафето си и се протегна да остави чашката на ниската масичка. Остана наведен, с подпрени на коленете си лакти, в поза, пълна с безразличие. Но в погледа, който срещна нейния, нямаше никакво безразличие.

— Няма ли някой, който е по-специален за теб?

— По време на турнето? Как си го представяш?

— Ами шестима музиканти плюс Рон. Никаква връзка?

— Разбира се. Ние сме приятели. И те са чудесни. Всички — дори Пийт бе останал истински приятел, в известен смисъл даже го чувстваше по-близък от останалите. — Но… те са ми колеги. Това е различно.

— Различно… — гласът му звучеше замислено. — Както да затвориш вратата вечер и да се озовеш съвсем сама?

Тя се зачуди дали той знаеше, дали разбираше.

— Да — прошепна меко, без да може да помръдне, когато той се протегна да погали бузата й. Изведнъж бе съвсем близо, огромен и успокояващ. Докато само допреди минута й бе студено, докосването му я стопли. Докато само преди минута се чувстваше самотна, близостта му я успокои.

— Познавам това чувство — промърмори той, а пръстите му проследиха нежната извивка на ухото й. Погледът проследи ръката му, после сам се плъзна по мекотата на бузата й, по леко вирнатото носле, по нежната извивка на розовите й устни. Но очите й го очароваха най-много. Те загатваха за всичко, което се криеше в нея. Зад тъгата и самотата имаше такава способност да обича, да бъде щастлива.

Джим си пое дълбоко дъх, без да осъзнава, че Рейчъл почти не диша.

— Рейчъл… Рейчъл… — почти изстена той. — Сега не му е времето.

Уловена от магията на момента, тя машинално поклати глава. Докато едната й половина жадуваше за чувствена забрава, другата й половина осъзнаваше, че сега не беше нито времето, нито мястото. Затвори очи и отпусна глава, сложи ръката си върху ръката на Джим за минута, като вдишваше дълбоко мъжкия аромат на кожата му, после издърпа ръката му в скута си.

— Искам да взема първия самолет за вкъщи утре сутрин. Вече казах на Рон. По-добре да се обадя на летището.

— Аз ще го направя. Ти допий чая си.

Чувстваше определена слабост в коленете и не се възпротиви. Вместо това проследи как Джим става от стола си, отива при телефона до леглото и набира първо номера на централата, а после този на летището. Рейчъл изучаваше високата му фигура, тъмната му коса, широкия му гръб и изведнъж осъзна, че той вече не бе с пътната си чанта и се зачуди къде е отседнал. Неволно погледът й се плъзна към леглото. То бе достатъчно голямо. Само тя да беше достатъчно жена!

— Има полет в седем и двадесет — извика той, подпрял слушалката под брадичката си. — Това добре ли е?

Изтръгната от унеса си, тя кимна. Той каза още нещо в слушалката, после затвори и се обърна към нея:

— Уредени сме.

— Ти идваш с мен?

— Ако нямаш нищо против.

Как би могла да има нещо против, когато по обясними причини този мъж изглеждаше най-светлата точка на хоризонта й?

— Разбира се, че не — каза тихо и си спомни как той бе прогонил усещането й за самота. Утре щеше да се нуждае от това. Днес… Минаваше един и тридесет сутринта.

Сякаш чул мислите й, Джим погледна часовника си, широка кожена каишка и златен циферблат, които обгръщаха тънката му китка.

— Трябва да тръгнем оттук в шест. Какво ще кажеш да те събудя в пет и петнайсет?

Тя си имаше будилник, но не го каза. Също така знаеше, че може да си поръча събуждане от рецепцията.

— Чудесно — отвърна и се молеше копнежът, който гореше в нея, да не бе видим на повърхността. Повече от четири години бе държала този копнеж в покой. Защо точно сега се бе пробудил?

След като безкрайно дълго се гледаха един друг, Джим нежно я придърпа от стола й, обви ръка около кръста й, както бе направил на приема, и я поведе към вратата. Там се обърна към нея, постави ръце на раменете й и се взря в очите й, които — за негово удивление — имаха плътния цвят на шоколад и разкриваха толкова много от душевността й.

— И нашият ден ще дойде, Рейчъл — прошепна дрезгаво. Ръцете му се повдигнаха и обхванаха лицето й. Наведе се бавно и докосна с устни веждата й.

Рейчъл затвори очи да се наслади на докосването. Бе изключително нежно и съблазнително с притаената си сила. Той стоеше пред нея, мускулестото му тяло почти не се допираше до нейното, но Джим успяваше да пробуди топлината в нея, онази особена жар, която се излъчваше от най-женствената точка на съществото й. Чуваше неравномерния му дъх, усещаше лекото треперене на ръцете му. И се почувства значима и желана. Беше почти достатъчно да я накара да се замисли дали този път ще се получи.

— Значи в пет и петнайсет? — попита, като се отдръпна само на косъм от нея, за да погледне отново лицето й.

Тя неохотно отвори очи. Мечтата бе толкова прекрасна.

— Пет и петнайсет.

— Лека нощ — прошепна той и се протегна към бравата, за да отвори вратата.

— Чакай! — гласът й стресна и двамата. — Къде отиваш? Искам да кажа, къде си отседнал? Имаш ли стая?

Доволната му усмивка накара иглички да преминат по гърба й.

— Аз съм на… — той спря, извади от джоба си ключ и прочете табелката му — … двадесет и втория етаж — палецът и показалецът му нежно целунаха мекия край на ухото й. — Хайде поспи. Аз ще се оправя.

Предположи, че той ще се оправи, въпреки че се съмняваше, че самата тя ще успее да поспи. Главата й бучеше, мислите й трескаво препускаха в различни посоки. Горещата вана й помогна малко, както и това, че послуша любимата си касета на Джеймс Голуей. Но най-голямо облекчение изпита, когато извади флейтата си от чантата, облегна се на таблата на леглото, затвори очи и засвири съвсем тихо. От време на време разпознаваше по някой мотив. В повечето време звуците просто се лееха свободно и изразяваха чувствата й.

Ако Джим бе останал до вратата, можеше да чуе гласа й — преобразен в звуците на флейтата, — който разказваше за тревогите и копнежите й. Може бе щеше да се трогне, както по-рано вечерта, от дълбочината на чувствата й. Може би щеше да бъде изкаран извън границите на безспорния си самоконтрол.

Но той не бе останал в коридора. Беше на двадесет и втория етаж и бе потърсил спасение в сто лицеви опори и студен душ.