Барбара Делински
Нежно и красиво (11)

Единадесета глава

За минута никоя от двете не проговори. Въздухът вибрираше над прага, сякаш двете разтуптени сърца го бяха задвижили. Най-после Рейчъл наруши мълчанието, като сведе поглед към дрехите си и се засмя притеснено.

— Съжалявам. Сигурно изглеждам ужасно — беше с чифт стари дънки и една риза на Джим.

— Не — отвърна Рут, а гласът й бе също така несигурен като на дъщеря й. В очите й Рейчъл изглеждаше красива. Може би уморена. Може би прекалено крехка, но красива.

— Ще влезеш ли?

— Нямаш ли нищо против? — Рут добре осъзнаваше, че Рейчъл може да я отпрати, точно както бе постъпила тя предния ден.

Но Рейчъл поклати глава.

— Не — промълви. — Нямам нищо против — въпреки че нямаше представа защо е дошла майка й, това й се струваше някак неизбежно. Пулсът й обаче се бе ускорил бясно.

Изчака Рут да влезе, затвори вратата и я поведе към всекидневната. Беше голяма стая, подредена от специалист по вътрешно обзавеждане, но в която се усещаше топлината от разхвърляните вещи на Том Бюсек тук-там и следите от петнадесетгодишното пребиваване на семейството.

— Заповядай — изрече тихо и с жест посочи канапето, — седни.

Свела глава, Рут Ландауър бавно свали тъмните си очила, после повдигна поглед. Бе стиснала здраво единия си юмрук в скута.

— Трябваше да дойда. След вчера… не можех да оставя нещата така.

Рейчъл кимна, обви едната си длан с другата и ги отпусна в скута си. Не можеше да проговори. Не знаеше какво да каже.

Но Рут знаеше. Бе премисляла думите си, откакто Рейчъл й бе извърнала гръб и си бе тръгнала вчера. Започна без предисловия.

— Срещнах Том в Дърам. Прекарвах лятото в Дюк по една специална програма за изкуство — притокът на спомените я накара да се усмихне леко. — Том се бореше да си извоюва място. У него имаше нещо, което те караше да го обичаш. Беше любознателен, умен и нетърпелив да научи всичко… И толкова красив!

Почти недоловимото поклащане на глава я изтръгна от транса.

— Влюбихме се и… ти беше зачената — куражът й избледня и тя извърна поглед. — Не знаех, че съм бременна, докато не се върнах вкъщи. Когато казах на родителите си, те бяха много разстроени, меко казано. Бяха си представяли, че ще се омъжа за някого от моя кръг, а не за някого като Том, който бе чужденец, човек без корени в тази страна, човек, който няма кой знае какво, освен високата си интелигентност и изобилието от добри намерения — погледът й се върна на Рейчъл. — Това бе анализът, който те му направиха. Бях млада. Не можех да се боря с тях. Казах им, че го обичам, но те ме увериха, че ще го преживея. Единственият проблем бе какво да се прави с детето.

Пое си дъх, сякаш отново изживяваше болката, която бе изстрадала тогава.

— Но Том не се предаваше лесно — тя поклати глава и насилено се усмихна. — Трябва да му го отчета. Само ден след като му бях казала за бебето той бе на вратата и настояваше да се омъжа за него. Излишно е да казвам, че баща ми не бе очарован от тази идея. Том беше много упорит да разбере защо баща ми не иска да позволи и защо аз не мога да приема.

— Отказала си предложението на татко? — попита Рейчъл, като се чудеше какво се бе случило с непобедимостта на любовта.

— Да — отвърна Рут, — и оттогава не съм спирала да съжалявам за това — скептичният поглед на Рейчъл я подкани да продължи. — Предприех това, което тогава изглеждаше единствен изход. Том отчаяно желаеше бебето. Баща ми предложи да дойда тук, където никой не ме познава, да те родя и да те оставя на Том. Под заплахата, че ще бъдеш дадена за осиновяване… — видя как Рейчъл примигна, но нямаше как да смекчи истината. — Том се съгласи с плана. Също така се съгласи, под заплаха, че ще те загуби, никога да не ме потърси — гласът й потрепери. — Никога не го направи.

Рейчъл седеше вцепенена и безмълвна. Да знае, че е била зачената с любов, бе поне малка утеха за последвалата размяна.

— Каза, че съжаляваш за решението си. В какъв смисъл?

Рут стана по-смела, в кафявите й очи лумна огън, който се появяваше само с времето и увереността.

— Във всякакъв смисъл. Обичах Том. Исках теб. Но бях ужасена, че семейството ми може да ме отхвърли, така че продължих по плана. Бях съкрушена. В този смисъл винаги съм била съкрушена — тонът й се смекчи, а очите й се замъглиха. — Том беше първата ми любов. Единствената ми любов.

— Но съпругът ти…

Очите й се проясниха. Рейчъл забеляза, че са с по-силен лешников оттенък от нейните.

— Съпругът ми се ожени за мен по същите причини, заради които аз се омъжих за него. На теория ние бяхме идеална двойка. Неговото семейство беше обществото. Както и за мен. Беше четири години по-голям от мен, петнадесетина сантиметра по-висок, двадесет и пет кила по-тежък. Искаше да има къща на острова, друга — в Карибския басейн. Аз исках голям диамантен пръстен и прислужница, която да оправя леглата, да готви и чисти. Изглеждаше, сякаш добре си подхождаме.

— Не беше ли така?

Рут поклати много бавно глава.

— Ние никога не сме били влюбени.

— Но вие сте женени от толкова дълго…

— И не сме нещастни. Моля те, повярвай. Ние се харесваме един друг. Начинът на живот добре ни пасва. Просто къщата на острова, другата на Карибите, диамантеният пръстен… всички те са преходни. Имат си цена. После се напукват, губят блясъка си и остаряват. Любовта е различна. Безценна. Самообновяваща. Едгар и аз никога не сме били влюбени — тя въздъхна. Сега изглеждаше много по-стара от Рейчъл. — Има една частица от мен, която копнее за любов. Която винаги е копняла за любов.

— Но децата ти?

— Това е различно. Любовта към едно дете е нещо различно и отделно — каза тя нежно. — Любовта към един мъж — това е есенцията на живота — очите й се навлажниха. — Просто исках да знаеш, че винаги съм обичала Том. Че той винаги ми е липсвал — замълча за момент, защото очите й се напълниха със сълзи. — Преживях смъртта му толкова тежко, както и ако той бе човекът, за когото се бях омъжила преди години.

Тъгата, която Рейчъл видя, бе истинска. Като се бореше с желанието да предложи утеха, тя сви ръце на кръста си. После се сети нещо.

— Ти знаеше за смъртта му, а и разпозна името ми незабавно.

— Следях какво става и с двама ви. Не беше трудно.

— Но семейството ти. Те не… — гласът й заглъхна, прекъснат от друга мисъл.

Рут извади книжна носна кърпичка от чантата си и попи влагата от очите си.

— Не, те не знаеха. Успях да го опазя от тях. Никога не съм вдигала шум относно статиите във вестниците или годишния отчет на Ес Кей Ти. Когато си купих акции от компанията, те решиха, че просто една жена опитва силите си във финансовия свят. Победата ми беше двойна, когато стойността на акциите се удвои, после утрои.

— Значи си ги купила още първия път, когато са били пуснати в продажба?

— Да.

Рейчъл поклати глава удивена.

— Но синът ти — Ричард, той определено е имал нещо против нас.

— Да — призна Рут с болезнено изражение. — Проявих небрежност веднъж, преди около шест месеца. Бях извадила един мой стар дневник, зачетох се и после не съм го заключила. Едгар и аз щяхме да излизаме. Изпратих Ричард в студиото, за да ми донесе една картина, която щях да взема със себе си. Той видял дневника. Когато ние сме излезли, имал е достатъчно време да го прочете. Аз така и не бях разбрала. Поне до снощи, когато го притиснах с фактите за това, което ти каза, че е направил.

— Притиснала си го?

— Ричард винаги е бил упорито дете — направи особена физиономия. — Това може би е меко казано, особено като се има предвид, че вече е зрял човек. Както и да е, лесно си призна всичко. Срамувам се да кажа, че той не изпитваше особени угризения. От това, което бе прочел в дневника ми, бе разбрал, че обичам друг мъж. Като не знаел реалната ситуация, почувствал се заплашен. Искал да дискредитира Том по всеки възможен начин. Да саботира напоителния проект е било според него най-безобидният и същевременно най-ефективен начин — замълча. — Искам да се извиня от името на сина си. Имате пълното право да заведете следствие срещу него…

— Никога не бих направила такова нещо!

— Защо не?

Хваната неподготвена, Рейчъл отвърна така, както го чувстваше в сърцето си:

— Защото вече е свършило, от една страна. От друга — не е успяло. И освен това, ако отидем на съд, всичко ще излезе наяве. За бога, той ми е наполовина брат.

Рут изрече ниско и безизразно:

— Той не знае това.

— Ти не си му казала?

Тя поклати глава.

— Само знае, че съм обичала Том. Не знае къде или кога съм се запознала с него. Не знае за теб.

— А съпругът ти?

— Никой от тях не знае. И не мога да им кажа — затвори очи за миг. Устните й бяха здраво стиснати, челюстта — напрегната. Сякаш водеше някаква вътрешна битка. И я загуби. Когато отвори очи, в тях се четеше поражение. — Бих желала да мога да им кажа, Рейчъл. Бих желала да имам смелостта. Но предполагам, че сега не съм много по-различна от тогава.

— Но ти дойде тук — прошепна Рейчъл с лек укор.

— Дойдох — промълви Рут и стана рязко. — И казах това, което трябваше — със сведени очи тя мина покрай Рейчъл, после спря и се обърна. — Исках да знаеш, че обичах баща ти. Че да се откажа от него, да се откажа от теб беше решение, с което трябва да се примирявам всеки ден от живота си. И исках да знаеш, че Ричард вече няма да ви притеснява.

Пак се обърна, излезе от всекидневната, прекоси вестибюла и вече бе отворила вратата, преди Рейчъл да помръдне. Но когато се осъзна, тя се втурна след нея.

— Чакай! — спря само на сантиметри от Рут и се протегна, но ръката й сякаш се блъсна в невидима стена, точно пред изправения гръб на майка й. Отне й няколко мига да осъзнае, че тези рамене бяха започнали леко да се тресат. Пристъпи встрани и видя сълзите, които се плъзгаха по тези бледи страни. — Чакай — повтори Рейчъл, този път шепнешком. — Не тръгвай.

Рут притисна кърпичката към устата си.

— Трябва. Таксито ме чака. Трябва да съм си в Ню Йорк довечера.

Всичко у Рейчъл бе станало на кълбо, докато се опитваше да удължи срещата.

— Ще… те видя ли отново? — внезапно й хрумна, че навярно би искала да опознае тази жена.

— Не знам — прошепна Рут, плачейки без глас. — Може би… следващата есен… когато си в Ню Йорк…

Нейните собствени очи бяха плувнали в сълзи, които Рейчъл не можеше повече да възпира. Протегна се и докосна ръката на майка си — много плахо, много несигурно. Когато Рут не възрази, Рейчъл проговори:

— В известен смисъл трябва да съм благодарна на Ричард.

— Благодарна? — погледна я скептично Рут.

— Когато татко открил проблема с напоителния проект, наел частен детектив да разследва случая. Той се казва Джим Гътри и аз ще се омъжа за него.

Рут изучаваше лицето на дъщеря си през сълзи и се молеше да може да прояви майчиния си инстинкт. Но колкото и да бе тъжно, тя не познаваше Рейчъл. Не, това, което прояви, бе просто женска интуиция.

— Обичаш го, нали?

Рейчъл усети как собствените й очи пак се изпълват със сълзи. Въпреки това се усмихна:

— Много.

— Тогава… радвам се за теб, Рейчъл — каза Рут и се усмихна през сълзи. — Желая ти всичко, което аз не можах да имам. И повече. Бъди щастлива — успя да каже, преди сълзите да я победят отново. Този път, преди Рейчъл да успее да я задържи, тя си тръгна.

Внезапно и странно сълзите й бяха секнали. Рейчъл гледаше слабата фигура, която вървеше, даже леко подтичваше по алеята и после изчезна в чакащото такси. Таксито потегли. Рейчъл продължи да стои там, с ръка на вратата и очи, вперени в алеята, а на сърцето й ставаше все по-леко с всяка изминала минута.

 

 

Един час по-късно, облечена в меко падаща розова лятна рокля и сандали с висок ток, Рейчъл Бюсек нахлу през вратата на „Джеймс П. Гътри и партньори“. Уейн бе във външния офис и вдигна глава изненадано. Тя махна с ръка, за да го накара да не става от мястото си, после рязко погледна към офиса на Джим, откъдето ненадейно долетяха куп цветущи епитети. Като се намръщи по посока на Уейн, тя приближи вратата на Джим и се промъкна до рамката, подпряла една ръка на ханша си.

Джим седеше зад претрупаното бюро, обърнал гръб към нея и безцеремонно вдигнал крак на перваза на прозореца.

— Не давам и пет пари за твоя кучи син! Той лъже най-безсрамно и ти го знаеш.

Рейчъл изви въпросително вежди към Уейн, който изглеждаше съвсем смутен. Тя нацупи устни, за да не се разсмее и после пак погледна към Джим.

— Какво? — с крак завъртя стола си и се обърна напред. — Какво, по дяволите… — псувнята увисна във въздуха, когато забеляза Рейчъл. Силна руменина го обля от врата нагоре. — Хмм? Не — промърмори той. — Нищо. Слушай, Дигър, ще ти се обадя по-късно. Да — очите му не се откъсваха от очите на Рейчъл. — И да обработиш този тип, ясно? — изръмжа, преди бързо да затвори телефона. Продължи да се взира в нея още минута, после, за нейно удоволствие, стана плах. — Лош език. Един от рисковете на професията.

— Няма нищо. Нищо, което да не съм чувала… Дигър?

— Просто прякор.

— Като Джимбо?

— Това пък откъде го чу?

— От татко.

Като се опитваше да спаси достойнството си, Джим се намръщи.

— Той много го хареса. Мисля, че това бе причината да ме наеме.

— Типично по американски.

— Хмм.

За миг настана мълчание. После Рейчъл проговори:

— Ще ме поканиш ли да вляза?

И преди бе идвала в офиса му, но никога по своя инициатива.

Без да каже нищо, Джим стана от бюрото си, прекоси стаята с две дълги крачки, хвана я за лакътя и нежно я преведе през прага. После затвори вратата. Големите му ръце хванаха ръцете й над лактите и той леко я повдигна от пода, докато я целуваше дълго. Чак когато вдигна глава, проговори.

— Заповядай, влез — промълви, после изстена от неудоволствието, че е получил само една целувка и поправи положението с още една. — По дяволите! — промърмори без дъх. — Как можеш да ми причиняваш това? — притисна я още по-силно към себе си, за да й изясни думите си.

— Трябваше да те видя — прошепна тя, също останала без дъх.

Той шеговито свъси вежди.

— По работа ли си дошла?

— Божичко, не. И ако пак се пъхнеш зад това бюро, ще се разгащя.

Той се обърна с гръб към бюрото, приседна на ъгъла му и я притегли между краката си. Бедрата му бяха топли и напрегнати — един чувствен затвор.

— Какво ще кажеш за това?

Тя се усмихна:

— Хубаво е.

Той сключи ръце на гърба й:

— Хайде. Кажи ми. Защо трябваше да ме видиш?

Нейните ръце се бяха разположили удобно около врата му.

Пръстите й се заплетоха в косата на тила му.

— За да ти кажа, че те обичам.

— Какво друго ново?

— Искам да се ожениш за мен.

Той се вкамени.

— Това предложение ли е? — попита предпазливо.

Отговорът й бе съвсем кратък:

— Да.

— Кога?

— Днес? Утре? Колко скоро можем да го уредим?

Бе напълно спокойна и напълно сериозна. Той се взираше в нея и не можеше да повярва.

— Наистина ли?

— Разбира се! Не всеки ден жена прави предложение на мъж!

— За бога, Рейчъл, аз ти правя предложения от седмици! — възкликна той. Но внимателно овладя вълнението си. — Заради… вчера ли?

— Отчасти… Отчасти заради днес.

— Днес?

— Днес.

Лицето на Рейчъл грейна:

— Имах посетител преди известно време.

— Посетител? Кой?

— Тя.

На лицето на Джим се изписа изненадата му:

— Майка ти?

— Да. Долетяла е от Ню Йорк?

— Искаше да ми разкаже за татко и за себе си. Те са се обичали — тя разказа историята, както я бе чула от Рут Ландауър. Докато я завърши, очите й пак се бяха насълзили. — Тя е добър човек, Джим. Не съм сигурна, че аз бих могла да бъда такъв стоик, но я уважавам. Изстрадала си е своето заради онова решение преди толкова време — Рейчъл извърна поглед, замислена, после прошепна: — Тя спомена Ню Йорк през есента…

— Така ли?

Върна се в действителността:

— Каза, че винаги е следяла какво става с нас с татко през годините. Би трябвало да й вярвам. Когато я попитах дали ще я видя отново, тя каза нещо за следващата есен в Ню Йорк. „Монтаж“ винаги започва с Ню Йорк през ноември. Трябва да е знаела.

Джим кимна:

— И ще я видиш ли?

Като изтри една последна сълза от ъгълчето на окото си, Рейчъл вирна брадичка.

— Не знам. Казах й за теб.

— Сериозно ли? — попита той с нежна, макар и въпросителна усмивка.

— Да. Казах й, че ще се омъжа за теб.

— Направи го?

— Да. Може и да не си ми дал още отговор, но ти обещавам, че няма да се предам — повтаряше неговите собствени думи, но той не се смееше. Вместо това замлъкна и стана сериозен.

— И мислиш, че можеш да бъдеш съпруга и майка?

Тя прехапа устната си, после промълви тихо:

— Да.

— Защо, Рейчъл? Откъде тази внезапна увереност?

— Защото те обичам — извика тя, отново на път да се разплаче. — И защото сега знам колко издръжлива може да е любовта, колко е важна, за да бъде човек щастлив. Искам да се омъжа за теб, защото искам да бъдем заедно до края на живота си. Искам да родя твоите деца, защото те ще бъдат създадени от теб и мен и любовта ни — една сълза се плъзна по бузата й, после още една. — Не искам с нас да стане, както с родителите ми. Може би мисълта за мъката на майка ми ме накара да осъзная колко преходно може да бъде щастието — вдигна ръце към лицето му и прокара пръсти през косата зад ушите му. Той бе толкова жизнен, толкова силен! Той придаваше смисъл на живота й. — Не искам нищо да попречи на това, което имаме. Искам при нас да бъде както трябва — замлъкна и се предаде на сълзите си.

Внезапно омекнал, Джим я придърпа към себе си.

— Ще бъде, скъпа. Ще бъде.

— Значи ти ще се ожениш за мен? — прошепна тя, опряла глава на ризата му.

Той повдигна лицето й и изсуши с целувки сълзите й.

— Разбира се, че ще се оженя. Та това е и моето щастие. Просто ти сега достигна до извода, който аз направих преди седмици. Знаеш, че и аз съм имал съмнения.

Очите й се разшириха:

— Така ли?

— По толкова много начини се сравнявах с Том — аз, грубоватият, некултурен хулиган, който ухажва изтънчената светска дама.

— Ти не си грубоват некултурен хулиган — засмя се леко тя. — Е, само понякога и тогава ми харесва…

Той си пое дълбоко дъх и я ощипа за наказание.

— Това не е шега, Рейчъл Бюсек. Ето, аз се опитвам честно да споделя страховете си…

— Ти винаги честно си споделял страховете си. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че те са безпочвени. Аз те обичам. Обичам те такъв, какъвто си. И какъвто не си. И в този смисъл смятам да съм различна от майка си — гласът й омекна. — Смятам да се боря за това, което имаме. Прекалено хубаво е, Джим. Прекалено хубаво е, за да го загубим.

Устните му се приближиха към нейните:

— Значи няма да има повторение на историята?

Нейните устни го посрещнаха с готовност:

— В никакъв случай.

Той затаи дъх.

— А кариерата ти? Какво ще стане с нея? Ще можем ли да се справим?

— Мисля, че да.

— Значи няма да си в Ню Йорк през ноември?

— Не, освен ако съпругът ми не реши да ме заведе да прекараме някой специален уикенд там.

Устните му прошепнаха, съвсем близо до нейните:

— Може и да го уредим.

— Ами полетът със самолет?

— Няма проблеми — промърмори той и вкуси долната й устна. — Ще купя само едно място и ще те държа в скута си през цялото време. Това ще ме разсейва достатъчно — задържа я леко назад и изведнъж стана сериозен, докато очите му с обожание изучаваха чертите й една по една. Тя се почувства истински ценена. — Бих направил всичко, за да съм с теб. Не си ли го разбрала още? — очите му бяха толкова напрегнати, че тя можа само да поклати удивено глава.

— Страхотен си — прошепна най-накрая.

— Ти също.

После той я целуна и светът на Рейчъл експлодира с надеждите и мечтите на поколения.

— Това е вариация на тема — промълви той, когато можа да си поеме дъх.

— Какво? — усмихна му се тя замаяно.

— Казах, че това е вариация на тема.

— Кое?

— Нашата любов. Нашата история. Толкова сходна с историята на двама силно влюбени преди много години. Но различна. Вариация на тема — когато Рейчъл се усмихна още по-широко, той продължи: — Разбираш ли, има такова нещо в музиката — наклони глава настрана, после се поправи със съвсем дидактичен тон: — Е, може би не е нещо. Да го наречем теория…

— Добре — засмя му се Рейчъл, а сърцето й преливаше от щастие.

Това наистина беше вариация на тема. С щастлив край.