Ан Мейджър
Дръзко момиче (8)

Седма глава

Вместо букета на Луис, Ноел виждаше крехките цветове на орхидеите, украсяващи градската къща на семейство Мартин през вечерта на бала преди две години. Споменът за тази прекрасна вечер беше толкова жив, като че ли всичко се бе случило едва вчера.

Ноел се беше върнала в Луизиана, в Ню Орлиънс за първия си карнавал от седем години насам. Вестниците обявиха Ноел за най-красивата кралица на Марди Грас. Всяка вечер беше облечена с различна рокля. Поне дузина мъже бяха влюбени в нея, но тя с не особен ентусиазъм бе приела Бомонт за свой кавалер. Той беше богат и красив и всички момичета умираха по него. Баща й и баба й го одобряваха. Въпреки това, Ноел всяка вечер най-безразсъдно позволяваше на другите мъже да я ухажват и по този начин създаваше около себе си вихрушка от скандали и клюки навсякъде, където се появеше.

Ноел не забелязваше фурора, който предизвикваше на парадите и баловете. Не забелязваше растящата ревност на Бомонт. Беше безразлична към всичко и всеки. До вечерта, когато баща й даде специален бал в дома си в нейна чест. Поради няколкото поредни кражби на бижута и слуха, че крадецът е особено похотлива личност, баща й беше наел двама цивилни полицаи да охраняват гостите и дома му.

Ноел беше облякла бялата рокля, която майка й бе донесла от Париж специално за случая. Беше сложила и диамантите на майка си. В огненочервените й коси бе вплетен венец от орхидеи. Ноел бърбореше, смееше се и хвърляше бързи погледи на обожателите си всеки път, когато Бомонт се обърнеше настрани. Беше изпратила Бомонт да й донесе шампанско и сега флиртуваше с Арман. Но той също я отегчаваше.

Неочаквано очите й просветнаха и се оживиха. Беше срещнала замисления поглед на един мургав мъж.

Лицето на Арман, на сантиметри от нейното, се размаза и погледът й се фокусира върху красивите изсечени черти на непознатия.

Беше Гарет Кейгън — мъжът, когото бе обичала и когото бе загубила. Мъжът, на когото баща й беше платил, за да я остави на мира.

Не… Не можеше да е той.

Тясната дреха притискаше ребрата й и Ноел помисли, че ще припадне. Залюля се напред, но краката й, като че ли бяха залепнали за мраморния под.

— Гарет — прошепна тя името му.

Не го беше виждала седем години. Преди седем години я бяха отпратили надалеч, за да го забрави и да завърши обучението си — първо в едно частно училище, а след това в колеж. Седем години, откакто баща й се бе разплатил с него. Пет години, откакто баба й й бе казала, че се е оженил. Съобщи й и когато му се бе родил син. Но майка й беше тази, която й каза за смъртта на жена му и че от този момент той не е на себе си от мъка.

Какво ли правеше тук тази вечер? Имаше само един разумен отговор — че е едно от цивилните ченгета, охраняващи гостите.

Гарет насмешливо повдигна шампанското си. Самообладанието й се изпари. Сърцето й започна да подскача, като на заек. Кръвта нахлу в главата й. Той докосна чашата си с устни, но не отпи. Жестът му я уплаши. Тя повдигна шлейфа на роклята си и се понесе, заобиколена от шумолящите бели фусти на дрехата си, надолу през бялата мраморна зала, покрай проблясващите чаши и бърборещите гости, през високата френска врата, докато не се озова под студената лунна светлина в градината. Далеч от Гарет и от възможността да си припомни всичко отново.

Субтропическата растителност беше избуяла навсякъде, но преди да успее да се скрие, някой я стисна за лакътя и я обърна. Тя се разтрепери от докосването му.

— Уплаши ли се, скъпа? — усмихна се зловещо Гарет.

Тя заотстъпва, докато гърбът й не се блъсна в някаква тухлена колона.

— Не! Просто имам нужда от малко свеж въздух.

— Лъжеш! Останала си без дъх — засмя се той.

— От тичането е — отговори му тя, като се опита да се усмихне.

— Бягаш от мен, нали?

Той се приближи и побутна диамантената й огърлица, така че тя заблестя под лунната светлина. Топлината на пръста му достигна до дъното на душата, й.

— Не мога да повярвам, че татко е наел точно теб.

— Не ме е наел. Уговорих се с един приятел да го заместя. Прочетох за теб във вестниците. Исках отново да те видя.

Ръцете му обгърнаха талията й. Пръстите му пареха. Нещо в стомаха й се сви.

— Винаги си бил… пробивен.

— Амбициозен. Толкова ли е лошо?

Ноел си спомни думите на баща си — „Кейгън е един прост златотърсач. Тръгнал е да се катери нагоре, но аз няма да позволя синът на готвачката ми да използва собствената ми дъщеря като първо стъпало по пътя си към върховете.“

— А ти винаги си била една лекомислена малка флиртаджийка. Може би и ти не си се променила кой знае колко оттогава.

Тя се загледа някъде настрани в тъмната градина, за да не може Гарет да види колко силно я беше наранил.

— Може би — изрече тя едва-едва, — флиртувам с много мъже, защото не мога да имам единствения, когото желая.

— Кажи ми — настояваше Гарет, — замисляла ли си се някога какво се случи с мен… след като баща ти ме изхвърли завинаги? Или просто продължаваше да се забавляваш? Може би само след седмица си имала вече нов приятел в новото си претенциозно училище. Може би е бил Винсент? Както ти казах, винаги си била такава, не съм ли прав?

— Не!

— Знам само, че никога повече не се обади — продължи хладно Гарет.

— Ти се ожени.

— Чаках те две години, скъпа. Достатъчно време, за да се уверя, че никога няма да се върнеш.

— Защо трябваше да се връщам, след като татко ми каза, че ти е платил, за да не се занимаваш с мен?

— Това е лъжа! — бръчките от двете страни на устните му се врязаха още по-дълбоко. — Никога не съм се докосвал до парите му. Може и да съм постъпил глупаво, но отказах да ги взема.

— Тогава откъде са парите за ресторанта?

— Майка ти даде на моята майка тайно от баща ти пари на заем. Но това стана по-късно. Върнали сме всяко пени, заедно с лихвите.

— Но баща ми каза…

— Мислиш ли, че ме интересува какво е казал баща ти? Той би казал всичко, само и само да ни раздели. Попитай майка си, ако не ми вярваш.

Ноел разбра, че той казва истината. Искаше да разбере цялата истина.

— И какво стана, след като… — подвоуми се тя.

— След като баща ти ни разкри, веднага уволни и мен, и майка ми? — черните му очи пронизваха тялото й. — Не беше весело. Бяхме изхвърлени от единствения работодател, който някога сме имали. Нямахме никакви препоръки. Той ми предложи онези пари, но аз имам собствено разбиране за понятието семейна чест. Но понякога си мислех, че няма да се справим.

— Мили Боже! Не съм и помисляла, че…

— Разбира се, че не си. Била си заета да флиртуваш и да носиш красивите си рокли.

— Мислех, че ще мога да те забравя…

— Трябваше да напусна колежа. Майка ми се беше поболяла от срам и притеснение и не можеше да си намери работа. Преместихме се в Ню Орлиънс, живеехме в най-бедните квартали. Работех каквото ми попаднеше — на нефтените находища, като сервитьор, като готвач. Най-накрая успяхме да спестим достатъчно пари, за да завърша училище и да отворим ресторанта. В началото беше просто една дупка на лошо място. Но с добрата храна си създадохме име и привлякохме клиенти. Майка ти дойде да види майка ми и ресторанта и тогава двете уговориха онзи заем. Не можехме да си позволим да наемем някого. Трябваше да работя на двете места. После срещнах Ани. Беше добра. След това се роди Луис. Нещата като че ли потръгнаха… Аз бях причината, този ангел да загине — гласът му секна. Гарет потрепери. Беше му трудно да продължи. — Проклятие! Все още не мога да говоря за това — той се обърна. Не искаше Ноел да види мъката му. — Е, видях те. Можеш да се върнеш на проклетото си парти.

През прозореца се виждаха танцуващите под блясъка на полилеите гости. Бомонт щеше да я търси. Също и Арман. Беше като в друг далечен свят.

Сега нейният свят беше този висок, тъмен и опасен мъж, чийто глас и поглед издаваха единствено презрението му. Но тя усещаше мъката му и тази мъка беше и нейна. Изглежда, че за нея беше жизненоважно да е близо до него.

Бавно се приближи до него, прегърна го и положи глава на гърба му. Усети как мъжът се напрегна, но не я отблъсна.

— Гарет, никога не успях да те забравя. Беше ми мъчно за теб, когато разбрах, какво се е случило с жена ти — Ноел усети как тялото му потръпна. — Заслужаваше да бъдеш щастлив. Исках да бъдеш щастлив.

— Ани беше убита заради мен, заради работата ми!

— Не.

— Не знаеше ли?

— Да, знаех. Когато разбрах, говорих с много хора. Исках да дойда, да те видя…

Той се обърна към нея.

— Знаеше къде съм.

— Но…

— Няма значение. Може би не съм искал да ти вярвам.

Той я заля с думи. В началото Ноел нищо не можеше да разбере. После схвана за какво говори. Говореше за Луис, синът му. Той беше станал свидетел на убийството. Беше спрял да говори. Беше на четири години и беше започнал да изостава от децата на неговата възраст. Гарет не знаеше какво да направи. — Мина доста време и той се поуспокои.

— Обикновено не занимавам хората с проблемите си. Особено пък…

— Знам.

— Виж…

— Всичко е наред — прошепна тя.

— По-добре е да се връщаш вече.

Тя се долепи до него. Не искаше да се прибира. Нейният бляскав свят изглеждаше толкова празен и безинтересен.

Неочаквано един висок рус мъж излезе на верандата и я извика.

Ноел се скри още повече в храстите, издърпа Гарет към себе си и сложи пръст на устните му. Бомонт продължаваше да вика, но Ноел не се показваше. Ситуацията явно развесели Гарет и той се усмихна съзаклятнически.

Най-накрая Бомонт се отказа и се прибра.

— Винсент изглежда не се е променил?

— Не е.

— И ти още си играеш с него на гоненица, както и с всички останали неженени мъже в околността.

— Може би не искам никой от тях да ме хване.

Настъпи неловка тишина.

— Поне не още — цинично допълни Гарет.

— Поне не тази вечер — съгласи се Ноел и силно се притисна о него. — Не и сега.

Черните му очи я изучаваха.

— Какво означава това? — попита той.

— Означава, че искам да си играя на криеница с теб.

Гарет отстъпи назад.

— С кола ли си? — прошепна тя.

— Какво?

— Мисля, че разговорът ще е дълъг. Искам да се махнем оттук. Някъде… където няма да е толкова сложно… като тук…

— Ако те заведа… където и да е, нещата ще станат много по-сложни.

— Това не ме интересува.

— А родителите ти?

— Не е нужно да разбират.

— Криеница, така ли? — очите му проблеснаха.

Тя постави ръка в неговата и той я взе.

Гарет се обади от джипа и поиска някой да поеме дежурството му на бала. След това потеглиха към града.

— Къде отиваме? — попита Ноел.

— Ще плаваме — отвърна Гарет. — Имам една лодка. Понякога, когато оставам в града, преспивам на нея.

Това пояснение беше доста двусмислено и остана да виси във въздуха без коментар.

Не плаваха. Поне не тази вечер. Качиха се на лодката и се преоблякоха. Ноел не попита на кого са джинсите и ризата, които Гарет й даде. Беше доволна, че се е отървала от неудобния тоалет.

След това отидоха в ресторанта на брега на езерото. Въпреки опашката, която чакаше, Мани ги отведе до една маса до прозореца с изглед към езерото. Над тях мързеливо се въртеше вентилатор. Някой непрекъснато пускаше блусове на джубокса. Храната беше чудесна. Ноел си припомни добрите стари времена, когато Мани им беше готвачка.

Докато се хранеха, не спряха да разговарят. За всичко — за политика, за книги, за плаване, за антики — за всичко, освен за самите тях.

Най-сетне Гарет започна:

— Ти вече си такава, каквато семейството ти очакваше да станеш, когато ни разделиха и те изпратиха в онези специални, претенциозни училища. Красива и образована — звезда на висшето общество. Дори си поела бизнеса на майка си.

— Да, така е — отговори Ноел и се запита дали това изобщо има някакво значение.

— А аз съм ченге. Детектив. И то добър. Гордея се с това — усмихна се Гарет. — Или поне бях такъв, докато не се случи нещастието с Ани. Но въпреки че сега не съм онова бедно момче, което бях тогава, баща ти и баба ти едва ли ще приемат една нова връзка между нас.

Гарет и Ноел бяха обгърнати от звуците на саксофона.

Погледът й беше прикован в него и черните му очи я върнаха в онова идилично лято, когато разбраха, че са влюбени един в друг и бяха безогледно разделени от семейството й. Чувствата й към него бяха нещо повече от лекомислено младежко увлечение. Тя никога не го бе забравяла. Изведнъж осъзна, че всичките тези години, прекарани далеч от него, бяха лишени от това невероятно обаяние, което само той можеше да им придаде. Тя го усещаше отново всеки път, когато го погледнеше. Чувстваше се така, сякаш никога не се бяха се разделяли. Сърцето й биеше силно. Луната беше по-прекрасна, нощта — по-тъмна, въздухът — по-ухаен и храната — по-вкусна с него. Музиката беше тъжна и на Ноел й се струваше, че времето препуска неумолимо.

— Години наред, след като те изпратиха надалече и ме изхвърлиха, си повтарях, че те мразя — започна Гарет. — Представях си как влизаш в онова училище богата и привилегирована, докато аз гладувах на улицата.

— Не бях чак толкова щастлива… А и ти не изглеждаш така, като че ли гладуваш.

Той се засмя и поръча кафе. Щом приключиха с вечерята, взе ръката й и я обърна върху своята.

— Все още те желая, Ноел, повече отколкото трябва, но различията между нас са по-големи от всякога. Ако си разумна, ще ме помолиш да те върна обратно на бала.

Очите му бяха топли. Всеки път, когато го погледнеше, той като че ли я галеше с поглед и тялото й пламваше.

— Предпочитам да поплавам — едва изрече тя, а гласът й като че не беше нейният.

Той я погледна изпитателно.

— Тази вечер? Сама? С мен?

Тя кимна.

— Доста е студено — отбеляза той.

— Не е нужно да плаваме…

Той стисна ръката й и след това бързо я пусна. Знаеше какво иска Ноел. Без да продума повече, плати сметката и я изведе навън.

Когато стигнаха до лодката, той я задържа и й помогна да се качи, а след това сам скочи в нея. Лодката леко се заклати и тя се вкопчи в него.

— Спокойно, скъпа…

След това устните му се сляха с нейните, по-пламенни и нетърпеливи отпреди. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и тя забрави всичко останало.

Пусна я. И двамата едва дишаха. Отключи капака на палубата и се спусна надолу по стълбите. Ноел го последва.

Каютата бе тъмна и тясна. Долавяше се лек мирис на мухъл. Това беше най-странното място на земята. Небето над тях бе като тъмно копринено кадифе, обшито със звезди диаманти.

Тя се препъна в нещо, Гарет я прегърна и я поведе към леглото. Тя го погледна в очите. Сърцето й препускаше бясно.

Нямаше нужда да говорят. Той докосна косите й, омотавайки дългите огнени къдрици около пръстите си, откривайки шията й, за да я целуне. Тя усети как устните му се плъзнаха по хладната й кожа и цялото й тялото бе обхванато от пламъци. Докосна ръката му и разбра, че е махнал венчалния си пръстен.

Времето беше спряло и освен тях не съществуваше нищо друго. Нощта беше само тяхна.

Тя затвори очи и се остави в ръцете му. Тъмнината се превърна в страст, а страстта — в завихряща се тъмнина. Като че изминалите години изобщо не съществуваха.

Той я пожела отново. И то веднага.

— Мислех, че веднъж ще е достатъчно — извиняваше се той, докато я издърпваше върху себе си.

Тя само се усмихна нетърпеливо.

Любиха се до сутринта. Докато слънцето не поддали виолетовото небе. Любовта им бе по-дива и необуздана от предишната, когато бяха все още деца. Годините на самота, неудовлетворение и разбити сърца се смесваха със страстта.

Ноел се чувстваше жива, толкова жива, че всяка нейна клетка потръпваше. Знаеше, че баба й и баща й не биха одобрили подобна връзка. Щяха да кажат същото, което бяха казали и преди — че трябва да се омъжи за богат човек с безупречно потекло и обществено положение.

Знаеше какво мислят за Гарет, за скромния му произход и за огромните му амбиции. Беше възпитана да очаква по-различен живот от този, който Гарет водеше. Не искаше отново да огорчава близките си, но и не искаше да слуша каквото и да е против Гарет. Струваше й се, че откакто се помни той винаги е бил част от нея. Част, която я бяха учили да отрича и да отхвърля. Всички опити да флиртува с други мъже, бяха напразни усилия да избяга от насъщната си нужда от този единствен мъж. Изглежда, че между тях съществуваше някаква мистична връзка и всички тези години на раздяла и недоразумения бяха безсилни пред нея.

Но тя не искаше отново да разочарова семейството си и реши да запази тази връзка в тайна, поне засега. Беше й стар навик да пази важните за нея неща дълбоко заключени. Реши да бъде примерна дъщеря през деня и жена на Гарет Кейгън през нощта.

Щеше да има най-доброто и от двата свята, докато не дойде подходящия момент. Ако беше достатъчно внимателна, нищо лошо нямаше да се случи и никой нямаше да пострада.

Как бе могла да не се досети, че когато два свята се сблъскат и двата са обречени.

 

 

Цъфналите клонки отново изплуваха пред погледа на Ноел. Една самотна сълза се изтърколи по бузата й и падна върху нежния цвят.

Мили Боже!

Всичко се бе объркало… Страстта бе предизвикала трагедия. И всички бяха наранени.

Имаше само една възможност. Само географското разстояние можеше да я предпази от чувствата, които Гарет предизвикваше у нея.

Ева остави слушалката в ръцете на Ноел.

— Детектив Кейгън. За тебе е.

— Моля те, кажи му… че не мога да говоря с него — умоляваше я Ноел.

— Но той се кълне, че е спешно. Освен това не е от мъжете, на които можеш да откажеш нещо.

— Ало — тихо започна Ноел.

— Весела Коледа, скъпа — гласът на Гарет беше мил, но нервите й не можеха да го понесат. — Получи ли подаръка ми?

— Да. Той е… красив.

— Носиш ли го?

— Не — прошепна тя.

— Това не е никак хубаво, скъпа. Имаш най-красивата шия… и рамене… и…

— Престани!

Гарет се засмя.

Ева се измъкваше тихичко през вратата, оставяйки сестра си насаме.

Слушалката беше студена като лед в треперещата й ръка. Искаше да му каже — незабавно.

— Реших да не се връщам обратно в Ню Орлиънс. От Батон Руж ще летя директно за Европа.

— Това е много лоша новина, скъпа — промърмори той. — Много лоша. Надявах се да те видя. И то скоро. Обадих се, защото аз пък имам добра новина за теб.

Нещо в гладкия му мелодичен тембър я безпокоеше.

— Не разбирам — едва прошепна тя.

— Хванах твоя крадец, скъпа.

— Какво?

— Ти се оказа права за него. Марк Фонтено е просто едно бедно дете, което е направило грешка, тъй като е било толкова отчаяно, че не е било способно да мисли правилно. Дори не е нападал Ева. Тя просто се е уплашила и е паднала. Онази банка наистина е иззела имуществото им. Разговарях с президента на банката. Той твърдо е решил да им отнеме къщата и да прати детето зад решетките. Къщата е разположена на един доста подходящ ъгъл, близо до магистралата. След тридесет дни и майката, и детето ще останат на улицата, ако някой не предприеме нещо. Майката е болна. Затова и не може да работи и да плати дължимото. Ако Марк влезе в затвора, което е твърде вероятно, защото…

Ноел се бе хванала за телефонната слушалка, като че ли тя бе единствената й връзка с живота.

— Гарет, не можеш да направиш това! Той е просто едно дете. По-добре от всеки друг знаеш, какво е да си беден и да се бориш за хляба си. Трябва да направиш нещо! Не можеш да го изоставиш.

— Аз? Ти беше решена на всичко, за да помогнеш на това дете. Не аз. Аз едва не загубих работата си заради него.

— Гарет!

— О-о! Ухото ми! Не викай така, скъпа!

— Върви по дяволите заедно с ухото си, пълзяща змия такава — прошепна тя едва чуто.

— Внимавай, скъпа. Не забравяй, че говориш с представител на закона.

— Какво искаш? Защо се обади?

— Казах ти, преди да заминеш. Искам да се върнеш при мен. Това дете се нуждае от теб. Може да отиде в затвора за доста години. Бих могъл да ти помогна, скъпа. И на него също. Или да ви нараня — и двамата.

— Това е изнудване!

— Не ми говори по този начин, скъпа, недей — гласът му звучеше така, като че ли наистина беше наранен. — Просто исках да ти пожелая весела Коледа и да ти кажа какво става. Да разбера дали си харесала подаръка ми. Ужасно съм самотен.

Тя затвори телефона.

Нямаше да се върне в Ню Орлиънс.

Нямаше да се върне!