Ан Мейджър
Дръзко момиче (7)

Шеста глава

— Какво прави той тук?

Думите бяха нежни и слаби като жената, която ги бе изрекла. Но въпреки крехкостта й, тъмният поглед на старицата бе по-остър от всякога. Надничаше навсякъде и не пропускаше нищо.

С императорски жест Марлия Мартин повдигна очилата си върху онова, което Гарет Кейгън преди време много сполучливо беше нарекъл „най-високомерния нос в цял Ню Орлиънс“.

Ноел наблюдаваше товаренето на багажа, нейния и на Ева, във фамилния самолет. Щом чу гласа на баба си и усети напрежението в него, веднага се намръщи.

Марлия Мартин куцукаше едва-едва, подпирайки се на сребърния си бастун. Облечена цялата в черна коприна, тя приличаше на някаква странна крехка птица. През целия си живот Ноел не я бе виждала да носи някакъв друг цвят, освен черен. Нещастната старица. И най-малкото безпокойство тези дни можеше да я прикове към леглото за седмици.

Погледът на Ноел подмина баба й и се спря на високия, тъмнокос мъж, облечен в кожено яке и джинси.

— Гарет…

Гледката на самотната, изоставена под дъжда, фигура докосна нещо дълбоко в душата й. Тя още повече се намръщи, опитвайки се да си втълпи, че надигащото се в нея чувство, бе просто слабост, на която бе решила повече да не се поддава.

Уейд Мартин и Бомонт Винсент, който също бе дошъл да я изпрати, настръхнаха при появата на Гарет. Баща й бе дребен, около метър и шестдесет, но изражението му, строгите тъмни очи, едрата глава и дебелият му врат създаваха усещането за по-голям ръст и власт.

Ноел тръгна към Гарет. Зърна предупредителния поглед на баща си и смръщеното лице на Бо. Баба й беше пребледняла и цялата трепереше. Появата на Гарет й бе дошла твърде много. Поради някаква идиотска причина, Ноел се чувстваше като разпъната на кръст.

Тревогата на старицата се прехвърли и върху нея.

— Бабо! Татко! Не е нужно да казвате каквото и да било. Аз ще поговоря с него.

— Не се приближавай до този мъж — нареди баща й. — Знаеш, че баба ти не е добре.

— Не съм дете — преглътна Ноел — и независимо от вашето мнение, за мен Гарет не е лош човек.

При този очевиден бунт Марлия се олюля. Сребърният й бастун изтрополи върху бетона. Ноел коленичи, вдигна го и го постави в треперещите й ръце.

— Опитай се да разбереш — каза внимателно тя, галейки покритата с петна старческа ръка. — Той няма да си отиде, докато не разговаря с мен.

След това Ноел изтича навън под дъжда.

 

 

Гарет спря в момента, в който я видя. Беше изпълнен с гняв, отчаяние и пълна безнадеждност. Докато не се появи Ноел, тичаща към него. Прониза го ефирната й красота. Вятърът развяваше косите й и огненочервените къдрици скриваха лицето й.

Ноел спря на няколко крачки от него. Започнаха да се изпиват с поглед. Гарет не знаеше какво изпитва тя, но усети как кръвта нахлува в главата му. Тази жена му действаше като магнит. Нямаше никакво значение, че близките й го пронизваха с мрачни презрителни погледи. Нямаше никакво значение какво му бе сторила. Само да можеше да я има отново. Боже Господи! Отново и отново.

Може би външно Гарет изглеждаше твърд и суров, но отвътре, когато ставаше въпрос за Ноел, беше слаб, твърде слаб.

Той се усмихна неуверено. Искаше му се нещата да не стоят така. Искаше Ноел да политне към него. Искаше му се да я прегърне и да не я пуска никога повече.

Гарет се двоумеше. Чувстваше се неудобно. Не знаеше какво да каже. В хангара видя скупчените тъмни сенки на семейство Мартин. Стояха като истукани и враждебно ги наблюдаваха. Погледна помръкналото лице на Ноел.

Спомни си онази нощ в болницата, когато тя едва не умря. Близките й се бяха събрали в чакалнята, а той трябваше да остане навън в коридора. Не можеха да понасят присъствието му. Обвиняваха го за всичко. Отношението им още повече бе засилило чувството му за вина и ужаса, който изживяваше, докато чакаше да разбере дали Ноел ще оживее.

Вятърът развяваше косата на Ноел, дъждът мокреше пуловера й.

— Хей — проговори най-сетне Гарет. — Няма ли да е по-добре да се скрием от дъжда.

Тя неуверено кимна и той я хвана за ръка и я поведе към хамбара.

Близките й го наблюдаваха така, като че ли те бяха някакви висши същества, а той — някакъв странен изроден представител на някой низш презрян вид. В миналото Гарет би настръхнал и би отвърнал със същото презрение.

— Ноел, самолетът е готов за излитане — изрече хладно Уейд. — Кейгън, преди две години те предупредих да стоиш далеч от дъщеря ми. Ако снощи те допуснах в дома си, то беше в качеството ти на детектив, а не на ухажор.

— Татко!

Гарет стисна зъби. Един мускул на челюстта му заподскача конвулсивно. Това положение беше нетърпимо. С хладен, но вежлив тон той се обърна към Уейд:

— Само за минутка господине. Трябва да разговарям с Ноел. Официален полицейски разговор.

— Официален полицейски разговор. Глупости! — процеди през зъби Бомонт. — Ноел, не е необходимо да разговаряш с него.

Тонът на Винсент никак не хареса на Гарет. Говореше така, като че ли Ноел бе негова собственост и можеше да й нарежда какво да прави. — Върви и поговори с него, скъпа — поощри я майка й.

Гарет изобщо не ги погледна, а хвана Ноел и я поведе към един тесен офис, където можеха да останат сами. За жалост вратата беше остъклена.

Той я хвана за ръката.

— Имаш най-забавното семейство. Разделили са се поравно. Едната половина ме обича, а другата — ме мрази.

— Познавам добре това чувство — прошепна тя с горчивина.

— Въпросът е коя от двете страни е по-силна?

Ноел вдигна поглед и той разбра отговора. На площадката Винсент нервно се разхождаше напред-назад. Мисълта, че Бомонт може да докосне любимата му, го влудяваше. Пръстите на Гарет конвулсивно се свиха около тези на Ноел. Той я дръпна силно към себе си. Главата й стигаше до брадичката му. Усети устните й в трапчинката на гърлото си. Задържа я за един дълъг момент, а после я пусна и я целуна по челото.

Ръцете му посегнаха към лицето й. Погали едната й страна. Усещането от допира до кожата й беше прекрасно и коварно. Спомни си за забранените нощи, които бяха прекарали заедно на лодката му, в къщата му и на разни други места. Нощи, когато лежаха будни с часове, прегръщаха се и изгаряха в дивите пламъци на желанието. Имаше толкова спомени, че можеше да им се наслаждава цял живот. Неочаквано той я пусна.

— Защо дойде, Гарет?

Светлината в очите й го заля с пареща топлина.

— Защото не можех да позволя нещата между нас да останат такива, каквито бяха снощи. Бях твърде груб. Аз… Съжалявам, че не ти се обадих след онази нощ, когато дойде при мен. Знам колко трудно ти е било да дойдеш. Но, разбираш ли, мислех, че всичко между мен и теб е свършило. Исках да е така.

Красивото и лице бе изпълнено с топлина и състрадание.

— Искам да се върнеш — продължи той. — Не просто за да ми помогнеш да хвана онзи негодник. Искам да се върнеш при мен.

— Какво?

— Знам, че тогава всичко се обърка. Нищо не мога да ти обещая.

Той погледна право напред, над главата й. Самолетът чакаше. Бомонт и семейството й — също. Нетърпеливо. Сърдито.

— Сигурно е глупаво да те моля за това — продължи той. — Ти никога не си позволи да се срещаш с мен открито. Може би двамата преживяхме повече, отколкото една двойка може да преживее и да оцелее. Ти не си единствената, която има какво да губи.

Разбира се, че не беше единствената. Той залагаше целия си живот, независимостта си, Луис, всичко, което бе постигнал с много труд. Погледът му се върна върху устните й. Търсеше си белята, но не можеше да се спре.

— Нека само този път да играем по моите правила, а не по твоите. Няма повече да се крием от семейството ти. Не искам да съм твоя беден нелегален любовник.

— О, Гарет, никога не си бил такъв.

— Наистина ли? Ще се изнесеш от къщата им… от къщите им. Ще наемеш собствено жилище и ще живееш с парите, които сама изкарваш. Няма повече да използваш семейния самолет и няма да се срещаш с друг мъж, освен с мен.

— А Луис?

Гарет я погледна и видя сълзите в очите й. Отклони погледа си бързо, преди да се е размекнал.

— Засега няма да го забъркваме.

— О, така ли? Значи ти очакваш от мен да преобърна живота си наопаки, а искаш да предпазиш собственото си семейство.

— Преди играхме по твоите правила — погледът му беше невъзмутим. — Винаги си се измъквала скришом, за да ме видиш. А това накара близките ти да ме намразят още повече.

— Караш ме да избирам между теб и семейството си, а ти отказваш да направиш същия избор?

— Не, не си права. Последното, което искам, е да застана между теб и близките ти. С Луис проблемът е точно обратния. Ако те види, всичките му надежди ще се възвърнат. А той е толкова крехък. Знаеш как му се отрази смъртта на Ани. А след това се появи ти. Той те обожаваше. Когато ни напусна, той бе напълно сломен. Отново се затвори в черупката си. Само че сега е още по-зле, защото е вече на шест години. Не е проронил и дума… Един ден просто си събра багажа, взе пирогата си и отплава при майката на Ани. Когато отивам да го видя, той едва ме поглежда.

— Но, Гарет, какво казват лекарите?

— Били сме при всички доктори. Травмата му се е отразила. Не понася разделите. Не те държа настрана от него, за да те нараня. Просто не мога да рискувам Луис. Това е всичко.

— Но очакваш от мен да рискувам всичко?

— Знам, че искам много, скъпа. Може би твърде много — той повдигна нагоре разпиляния огън на косите й и откри шията и. — Винаги си казвала, че съм твърде настойчив.

Устните му намериха чувствителното място в началото на шията й, където можеше да усети пулса й. Докосна го първо с език, след това с устните си и задълбочи целувката си едва след като усети, че сърцето й бие лудо. Както винаги, той едва я беше докоснал и тя вече го желаеше.

Загрубялата ръка на Гарет се плъзна под пуловера, към гърба й, но тя се изплъзна. Подпря се на стената, едва поемайки си дъх.

— Не мога да мисля, когато правиш така.

— Не искам да мислиш. Искам да се върнеш при мен — прошепна той.

— Защо да се връщам, след като не можеш да ми простиш? След като не можеш да ме обичаш отново.

— Това изисква време, скъпа.

Тя го погледна изпитателно.

— Моето решение също изисква време. Луис не е единственият, който бе наранен последния път.

Гарет дрезгаво се засмя.

— Тук си съвсем права, скъпа.

Той се подиграваше на себе си, но Ноел си помисли, че се подиграва на нея. Отвори вратата, възнамерявайки да избяга, но Гарет я сграбчи за ръката. Устните му се изкривиха.

Ръцете му я обгърнаха в желязна хватка. Високото мъжко тяло се долепи до нежните извивки на нейното. Десет хилядолетия цивилизация бяха заличени с тази прегръдка. От Гарет бе останал само примитивния мъжки индивид. Не можеше да се отдели от нея. Ръцете му още повече се пристегнаха около кръста й.

— Не толкова бързо, скъпа — изкомандва я леко той.

Виждайки струящата от очите й топлина през тялото му премина тръпка.

— Точно това е погрешното в нашите отношения — винаги са били твърде физически — прошепна тя.

Но Гарет усети трепета в гласа й.

— Наистина ли мислиш, че можеш да живееш без това? — промърмори той. — Без мен? Можеш ли?

Те се гледаха втренчено един друг, докато Ноел не се изчерви. Той прекара ръка по рамото й, по гърдите й, по шията й, докато тя не се разтрепери под еротичното му докосване. Докато не притвори очи, не отметна глава назад и не започна да се задъхва. Облиза устни и ги разтвори в очакване.

Гарет се сведе на сантиметри от нея. В тялото му се надигаше диво желание, удоволствие, граничещо с болка. Но въпреки че жадуваше за нея, успя да се въздържи.

— Не скъпа — прошепна дрезгаво той. — Няма да те целуна. Искам да разбереш как се чувства човек, когато желае, жадува и не получава желаното. Искам да лежиш будна нощем и да ме желаеш, и да си представяш, че си в брачното легло заедно с Винсент.

Топлината на тялото му се сля с нейната. Очите й се отвориха.

— Защо…

Той леко погали настръхналото под кашмирения пуловер връхче на гърдата й и тя отскочи.

— Просто запомни, скъпа, ако се омъжиш за тази богата претенциозна мумия, никога няма да ме имаш. Никога повече.

— Може би ще бъда напълно щастлива с него!

— Може би — отговори той с престорено безразличие. — А може би не. В края на краищата ти си наследила по-скоро кипящата кръв на майка си, отколкото синята, благородническа кръв на баща си. Ти никога няма да бъдеш истинска Мартин.

— Така ли?

— Да. И някой ден сигурно ще разбереш коя си наистина. Надявам се само да не бъде твърде късно и за двама ни.

Ноел бе започнала да трепери. Обви ръце около тялото си и се опита да се спре.

Гарет посегна да я прегърне и да я успокои, но тя го отблъсна.

— Мразя те!

— Не мисля така.

— Но аз мисля.

— Върнеш ли се в Ню Орлиънс, връщаш се при мен, скъпа — изрече той.

Парещият му черен поглед я изгаряше.

— Никога няма да го направя, Гарет Кейгън.

Тя си пое въздух, отвори вратата и побягна.

Гарет мрачно я гледаше как тича към семейството си. Далеч от него.

По дяволите! Летеше само до Алабама и след това обратно към Батон Руж. Защо се чувстваше така, като че ли Ноел заминаваше накрай света?

Празниците предстояха и той разполагаше с достатъчно време, за да измисли начин да я принуди да остане.

Бомонт разтвори ръце. Гарет не искаше да види Ноел в прегръдките му. Сведе глава и започна да изучава някаква пукнатина в настилката. Когато отново погледна нагоре, Винсент стоеше излъган и с празни ръце, а Ноел беше изчезнала в самолета.

 

 

Десет дни по-късно Ноел стоеше под огромното коледно дърво в Мартин Хауз и отнесено гледаше сребристия пакет, който Ева й бе дала тайно, след като всички подаръци бяха отворени. Беше от Гарет.

Въпреки че си бе повтаряла упорито, че не иска да го отвори, че няма да го отвори, сега дърпаше ярката опаковка и сребристите панделки падаха по килима.

Вътре имаше бележка. Щом видя разкривения почерк на Гарет, пръстите й конвулсивно се вкопчиха в кутията.

„Скъпа, върни се при мен“.

Не се бе подписал, но и нямаше нужда. Думите отекваха в сърцето й, без да заглъхват.

Отвори малката кадифена кутийка и ахна от изненада. Вътре имаше аметистово колие, украсено с диаманти. Беше изключително красиво и тя не смееше да го докосне.

Пръстите й леко погалиха крехкото злато и блещукащите камъчета. Беше запомнил, че аметистът е камъкът, който й носи щастие и че тя много го харесва. Вероятно това колие струваше много повече, отколкото той можеше да си позволи, и въпреки това й го беше купил. В гърлото й заседна буца.

Тя затвори кутията и бързо я прибра в джоба на полата си. Не й бе възможно отново да се присъедини към Бо и останалите в трапезарията. Не можеше да се преструва, че нищо не се е случило.

Отвори френската врата към верандата и се затича по покритите с тухли алеи на градината. Сред дъбовете, азалиите и плътния пълзящ жасмин, Мартин Хауз изглеждаше още по-бяла и красива. Въздухът беше изпълнен с миризмата на блато, почти студен, мочурището беше гладко и съвършено спокойно, изпъстрено с плуващи зюмбюли. Но Ноел не забелязваше красотата на познатото й място.

Тя опипа кутийката в джоба си. Налегна я огромна самота, независимо че семейството й беше на две крачки. Какво щеше да прави с Гарет? Трябваше ли да замине за Европа? Или да се върне обратно в Ню Орлиънс? Ако се върнеше, Гарет щеше да си помисли, че е избрала него.

Да избере Гарет? При неговите условия? Никога! Ноел се огледа и разбра, че се е озовала в най-затънтения край на градината. Къщата се криеше в джунгла от цветя и полутропическа растителност.

Наблизо, в мочурището слънцето освети нещо златно.

Тя извърна глава и видя, че някой я наблюдава. Едва не извика, но успя да се спре навреме. Сърцето й заби лудо.

Едно слабичко русокосо дете с невероятно наситени сини очи бе спряло пирогата си почти до брега. Гъстата му коса падаше върху челото. То се опита да се усмихне, но устните му само потрепериха. В лодката му мързеливо се бе изтегнала една охранена ловджийска хрътка, като че ли бе посред лято и не беше във водата, а на твърда земя.

Ноел позна и момчето, и кучето и я обзе невероятна радост.

Детето на Гарет, беше пораснало. Бе станало по-високо, по-бледо и по-самотно, отколкото си го спомняше. Но тя го обичаше повече от всякога.

Името заседна на устата й. Нямаше сили да извика.

Луис…

Огромните му сини очи блестяха от болка и радост. Той прехапа устни и се загледа встрани, като че се срамуваше от силните си чувства.

В ръцете си държеше нещо бяло — твърде ранни клонки кучи дрян, които вероятно бе откъснал някъде из блатото. Той хвърли букета през дърветата, към Ноел. Цветята паднаха точно пред краката й, също като булчинския букет на Джес. Тя бавно се наведе и събра клонките една по една.

После погледна към брега, но там вече нямаше никой. Само повърхността на блатото беше все още набраздена от отдалечаващата се лодка. Луис си бе отишъл.

За нея ли беше набрал тези цветя? Дали й ги беше хвърлил от любов, или от отчаяние?

Цялата се разкъсваше от желание да го извика, да го върне и силно да го прегърне. Да му обясни, защо е трябвало да си отиде. И никога, никога повече да не го изоставя.

Обичаше го, все едно че беше неин син. Беше син на Гарет, негова плът и кръв. Толкова беше лесно да стане и неин. Само да не беше толкова глупава на младини. Да не се беше оставила семейството й да я манипулира и да я убедят да замине.

Тя бе изгубила собственото си дете и сега, когато Луис отплуваше, се чувстваше по същия начин, както тогава.

— Луис…

Гласът й беше слаб и тих и потъна в сенчестото мочурище.

Продължаваше да гледа цветята, но си припомняше едно друго време и едни други цветя. Онази невероятна нощ преди две години, когато отново видя Гарет и те за втори път се впуснаха във водовъртежа на любовта.