Ан Мейджър
Дръзко момиче (6)

Пета глава

Въпреки че беше невероятно уморен от осемнайсетчасовия работен ден в ресторанта, Гарет не можеше да заспи. Лежеше на една страна в леглото и гледаше тайнствените, обрасли с мъх, кипариси.

Телефонът иззвъня и Гарет скочи от леглото, напълно буден. Взе слушалката.

— Кейгън слуша…

Беше Тибодо, неговият наставник. Откакто го отстраниха, никой не го бе търсил. Само тази сутрин Тибодо бе позвънил в ресторанта и бе казал, че нещата вървят на зле.

Гласът отсреща звучеше напрегнато и Гарет разбра, че нещо не беше наред.

— Добри новини Кейгън.

— Не ми приличат на такива.

— Знам, че ти казах, че нещата не се развиват в твоя полза…

— Какво се е случило?

— Приятелката ти дойде и говориха с капитана надълго и нашироко.

Гарет стисна слушалката.

— Моята… какво?

— Госпожица Мартин каза на капитана, че сте близки. Накара го да разбере, защо си се побъркал толкова, като си видял, че тя е заложницата и защо си нарушил заповедта му.

Гарет беше бесен. Не разбираше ли тази жена, какво бе направила? Щяха да я изключат от висшето общество.

— И какво направи капитана?

— Всичко, което знам, е, че ваканцията ти свърши, човече.

— За каква ваканция говориш. Работих в ресторанта цели шест седмици. Готвачът напусна.

Само Гарет можеше да оцени неприятната страна на този факт.

— Да, но когато броиш парите, няма да ти е толкова зле. И аз бих искал да си имам нещо извън тази служба. На теб може би дори не ти пука дали ще останеш ченге, или не.

— Да, изобщо не ми пука! След ден като днешния, бих предпочел да гладувам до края на живота си, отколкото да изпържа още едно жабешко яйце.

— Има и още нещо, което може да те заинтересува.

— Какво?

— Тази вечер, преди около час някой е нападнал Еванджелин Мартин. Беше доста уплашена, като се обади. Малко преди патрулът да потегли натам, се обади Ноел Мартин и оттегли оплакването.

Еванджелин бе по-малката сестра на Ноел.

— Аз ще отида и ще проверя.

— Ноел Мартин спомена, че не иска никой да ги безпокои. Наблегна на твоето име.

— Сигурен съм, че ще поиска!

— Какво?

— Каквото и да става, ще се срещна с нея.

— Инат както винаги. Внимавай, Кейгън. Дочувам, че сенаторът не те обича много.

Гарет се намръщи. Вероятно в този момент Ноел се нуждаеше от него, повече отколкото си мислеше.

 

 

Изсвириха спирачки. Безупречно белият джип спря пред двуетажната бяла градска къща на семейство Мартин на Сейнт Чарлз авеню. Цялата сграда бе украсена с коледни светлини. На отсрещния тротоар дискретно бе паркирана патрулна полицейска кола.

Ноел разглеждаше нараненото лице на сестра си в спалнята си на горния етаж.

— Боже Господи! — възкликна тя, напълно отчаяна. Седеше на ръба на леглото си и трепереше. Все още не бе съблякла зелената кадифена рокля, с която беше на коледното тържество у Бомонт. Закри лицето си с длани.

— Бях му обещала пари, но и за миг не съм помислила, че може да направи нещо подобно. Изглеждаше толкова нещастен и самотен, така изоставен.

— Само ти си в състояние да се изпречиш на банков крадец, да му станеш заложница, а след това да се сприятелиш с него — отговори Ева.

— Ако наистина те беше наранил, никога нямаше да си го простя. С какво съм заслужила подобна участ?

— Виж, ти си по-уплашена и от мене. Аз съм добре. Няма защо да се притесняваш.

Отвън вратата на джипа се захлопна. Еванджелин развълнувано дръпна дантелените завеси и видя високия широкоплещест детектив, облечен в шлифер — тип лондонска мъгла, да се приближава по тротоара. Беше се обадил на сенатора и го бе предупредил, че ще дойде заедно с патрулиращия полицай. Бяха се спречкали, но в крайна сметка го очакваха. Полицаят излезе от патрулната кола и се приближи към Гарет. Двамата размениха няколко думи под едно проблясващо коледно дърво.

— Детектив Кейгън пристигна — прошепна Ева, подбутна нагоре огромните си очила и се прилепи до прозореца.

— Ева, дръпни се! Ще те види!

— Трябва да се вземеш в ръце — подхвърли Ева.

— Няма да се срещам с него. Предупредих татко, че не искам да го виждам.

— От две години насам умираш да го видиш.

— Това беше преди… — гласът на Ноел потрепери. Спомни си как я беше любил и как я бе унизил след това. Поне да се беше обадил… само веднъж… да й пожелае весела Коледа. Да покаже с нещо, че е загрижен.

— Преди какво?

Ноел си спомни, как изхвърли супата му в мивката, как едва не го удари с колата. Беше обидена, но се държа зле като някое злонравно невъзпитано дете. Нямаше и капка съмнение, че Гарет я презираше.

— Нищо — промърмори Ноел.

— Хващам се на бас, че нищото е било нещо много интересно.

Погледите им се срещнаха.

— А аз се хващам на бас, че ти си най-приказливата сестра, която човек би могъл да има.

Настъпи многозначителна тишина.

— Има нужда от подстригване — изкоментира Еванджелин. — Или поне от гребен. Винаги изглежда така, като че ли току-що се е измъкнал от някое женско легло.

— Ева! — прекъсна я Ноел.

— Ами така си е. Щастливка. А пък шлиферът му плаче за химическо чистене. А пък вратовръзката… Но даже и от това разстояние… Не мога да разбера, защо изобщо се срещаш с Бомонт.

— Казах ти, че повече не искам да говоря за Гарет Кейгън. Освен това, сигурно ще се омъжа за Бо. Всички казват, че той е най-подходящият за мен.

— Какво ли разбират?

— Поне не е някое диво животно, което се опитва да ти отхапе ръката, докато го храниш.

— И ти си като мен скъпа. Все попадаме на диви животни — каза тя тихо и очите й потъмняха.

На вратата се позвъни и Пиер отиде да отвори. Чуха гласовете на родителите си.

След това по стълбите се разнесоха стъпки. Трима души се бяха упътили към спалнята на Ноел. Майка им не спираше да говори, докато придружаваше гостите.

— Детектив Кейгън е наистина твърде красив за мъж — не спираше Еванджелин. — Черни очи, черна коса…

— Звучи ми точно като описание на дявола.

— Или пък на принца от приказките.

Ноел отново се изчерви. Не беше лесно да стои тук и да чака. Знаеше какво мисли той за нея. Сигурно беше бесен, задето бе отишла при капитана. Едно беше сигурно — тя се презираше за случилото се повече, отколкото той я презираше. Нямаше да го моли за нищо, никога повече.

След цяла вечност някой почука на вратата. Еванджелин понечи да отвори.

— Недей…

Никой не отговори и не след дълго вратата се отвори и грамадното тяло на Гарет изпълни пространството. Той небрежно сведе глава, и влезе в стаята. Изглеждаше лениво и отпуснато, но Ноел знаеше, че всеки негов мускул е под напрежение като на дива котка, готвеща се за скок.

— Какво недей, скъпа? Да не би да възнамеряваш да ме изхвърлиш от спалнята си?

Ноел усети, че се изчервява и извърна поглед, но ликът му остана запечатан в съзнанието й. Черната му коса наистина беше твърде дълга, но чудесно подхождаше на бронзовия загар на лицето му. Господ сигурно нарочно го бе създал такъв, с едничката цел да обърква умовете на глупачки като нея. Всъщност само един бегъл поглед накара сърцето й да заподскача така, като че ли искаше да изскочи навън.

Вгледа се жадно в мъжа пред нея — абаносова коса, тъмни очи, катраненочерни вежди, дълъг прав нос високи скули и упорита челюст. А устните, плътни и чувствени, и извити в подигравателна усмивка. Спомни си как прекрасно целуваха тези устни. Боже Господи! Ноел затвори очи, за да прогони спомена.

— Весела Коледа — изломоти той.

— Баща ни не ти ли каза, че няма нужда да идваш? — неуверено изрече тя.

— Каза ми.

— Тогава?

Гарет погледна Еванджелин.

— Госпожице Мартин, ако не възразявате — започна той вежливо, — бих искал да поговоря със сестра ви за минутка насаме. Полицаят, който дойде с мен, е отвън. Той ще ви зададе няколко въпроса, а след това ще поговорим.

Гарет се отнасяше с Еванджелин по съвсем различен начин, любезно и с уважение. Ноел беше възмутена.

— Разбира се — отвърна Еванджелин със същата вежливост.

— Ева, да не си посмяла да ме оставиш с него!

Еванджелин отиде до леглото й и взе треперещите й ръце.

— Ще се почувстваш по-добре, след като приключиш с това, скъпа, а и аз ще съм отвън в случай, че ти потрябвам.

Тя излезе и Ноел остана сама с Гарет.

Той застана в центъра на стаята, цялата в златист сатен и дантели. Никога досега не се бе замисляла колко по женски превзета изглежда спалнята й.

— Значи това е твоето светилище, в което се криеш от страшните неща, като мен.

Ноел се вцепени. Гарет изглеждаше още по-огромен, разкрачен върху белия килим на фона на дантелените пердета и щампованите с цветя завеси.

— Не се страхувам от нищо. И от теб също — прошепна натъртено тя.

— Наистина ли?

Той смъкна шлифера си и го захвърли върху едно тапицирано със златиста дамаска кресло. Изобщо не се замисли, че дъждовните капки можеха да се отбележат върху фината материя.

— Стаята е много хубава, само дето е за дете — продължи той и тръгна към нея. — Успокой се, скъпа, няма да ти отнема много време, ако ми съдействаш. Между другото, благодаря ти. Върнах се на работа.

— Изненадана съм, че дори не ми се сърдиш.

— Понякога съм голям инат. Не разбирам колко много значи нещо за мен, докато не го загубя — каза той многозначително.

— Просто си върви. Изпрати някой друг, който и да е — умоляваше го тя.

Искаше й се да не беше толкова висок и широкоплещест. Искаше й се да не помни, как се разтапяше тялото й под неговото.

— Защо някой друг?

Властният му поглед срещна нейния. Пространството между тях беше като заредено с електричество.

— Знаеш защо — прошепна тя.

— Виж, скъпа…

— Не ме наричай така! Не искам да говорим.

— За това, че дойде в къщата ми, или за това, което се е случило с Еванджелин тази вечер.

— За нищо!

— Тогава ще говорим за Еванджелин. Било е същото момче от банката, нали?

Ноел прехапа устни.

— Няма смисъл да го прикриваш. Рано или късно ще го хвана.

— Защо просто не забравиш за него?

— Защото е извършил престъпление.

Гарет пристъпи към нея. Светлината на лампата освети тъмното му изсечено лице и Ноел за пръв път забеляза, че въпреки красотата си, то бе уморено и изпито. Трудностите, през които беше преминал, бяха изцедили всякаква мекота от чертите му. Изглеждаше твърд и силен и най-вече — безпощадно мъжествен.

— Ноел, съжалявам за начина, по който се държах тогава. Мислих доста за това. Особено след като чух, че си говорила с капитана.

— Недей…

— Знам, че не искаш да ме виждаш, но в тази история сме забъркани и двамата. Ти си помогнала на престъпника да избяга. Аз помогнах на теб. И ако той направи някоя глупост, вината ще е наша. Не искам Еванджелин или някой друг да пострада. Притеснявам се за теб.

— Аз не те интересувам.

— Напротив, интересуваш ме.

Гарет така изрече последните думи, че всеки звук пропълзя по гръбнака й.

— Не е вярно!

Ноел се опита да отстъпи, но той постави ръце на раменете й и не й позволи.

— Чуй ме, Ноел — и докосна една от страните й, — не съм много добър в приказките.

Тя извърна лице. В кехлибарените й очи проблясваха гневни пламъци.

— Дори не се обади!

— Заради миналото. Семейството ти…

— Забрави ги! Причината е в теб! Толкова си упорит, че никога няма да можеш да ми простиш.

Тя дори не го поглеждаше, но присъствието му беше осезаемо. Защо винаги се случваше така с нея? Той само беше влязъл в стаята и всичките й мисли, сърцето й и душата й се съсредоточиха в него.

— Може би не ми остава нищо друго, освен да опитам, скъпа. Не мина и ден, в който да не мисля за теб, нито нощ. През цялото време ме преследва уханието на дива роза, вкусът ти — на тръпчив мед. Не се обадих, защото знам, че никога няма да мога да вляза в твоя свят. Но понякога, когато лежа буден в нощта и мисля за теб, се питам дали и ти не се чувстваш така самотна без мен, както аз без теб.

Мисълта, че той жадува за нея я парализира. Ръцете му си играеха с косата й. Пръстите му се плъзнаха по шията й и нежно я погалиха. Беше толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му. Вдиша силната му, незабравима миризма.

— Престани! Не ме докосвай. Не ти вярвам.

Той стисна силно челюсти и Ноел разбра, че едва се сдържа.

— Щях да полудея, като разбрах, че онова копеле се е върнало и може да те нарани.

— Не, ти просто искаш да го хванеш, защото обвиниха теб, че е успял да избяга. Не вярвам нито на една твоя дума!

— Тогава повярвай на това, малка глупачке! — промърмори Гарет нетърпеливо, притисна я грубо с тялото си и изви зад гърба й панически отблъскващите го ръце.

— Ако започна да викам, отново ще те изхвърлят!

— Точно заради това ще трябва да намеря начин да те спра.

Той покри устните й със своите. Тя се бореше, но ръцете му я притискаха като в менгеме. Пръстите му ровеха в косата й, успокояваха мятащата й се глава и насочваха устните й съм своите.

Ноел се бореше, но той използваше всяка нейно движение, за да я притисне още по-силно. Усети, как ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Бедрата й докоснаха неговите. Ремъците на пистолета му се врязаха в плътта й.

Въпреки унижението, което бе преживяла, и решението й да не се поддава на ласките му, тялото й я предаде. Устните и докосванията му й доставяха удоволствие, което не можеше да остане скрито. Съвсем скоро тя отново потръпваше в прегръдката му.

Щом Гарет усети, че съпротивата й намалява, неговият гняв също се изпари. Ръцете и устните му станаха по-нежни и тя силно се притисна към него.

Той изостави устните й и покри шията й с целувки.

— Не — прошепна безсилно тя.

Гарет дишаше тежко и неравномерно и изобщо не я чуваше. Топлите му устни се впиваха в зеленото копринено кадифе, покриващо гърдите й, а Ноел едва си поемаше дъх и вените й запулсираха лудо.

— Гарет спри. Трябва да престанеш.

Пръстите му се плъзнаха по ципа на роклята й. И двамата бяха на ръба. Неочаквано той я отблъсна и отстъпи. Целият трепереше. Подпря се на стената, пое си дълбоко въздух, прекара ръце през косата си и започна да разхлабва възела на вратовръзката си.

— Тази вратовръзка не подхожда на костюма ти — прошепна тя. — Костюмът ти е морскосин, а вратовръзката ти — в кралскосиньо.

— Какво?

— Казах, че…

— Чух — изломоти той и я погледна объркано. Не разбирам много от дрехи. Мислех си, че след като е синя…

Беше очарователен.

— Мисля… Мисля, че някой път трябва да те заведа да пазаруваме заедно.

— Съгласен съм, скъпа.

Говореха си, като някоя улегнала дългогодишна двойка.

Неочаквано, по собствено желание тя се оказа в прегръдките му. Положи глава на рамото му и се почувства в безопасност, така както се чувстваше винаги, когато той беше наблизо.

— О, Гарет, беше ужасно. Исках да дойдеш. Чаках те! Исках… но не можех отново да ти се натрапвам.

— Знам, скъпа — галеше я той. — Кажи ми всичко.

Ръката й докосна твърдата издатина на пистолета под сакото му и бързо се отдръпна.

— Прибирала се е вкъщи, когато я е нападнал. Помислил я е за мен. Искал е пари. О, Гарет! Казал е, че пак ще дойде.

Гарет я задържа дълго в ръцете си и се опита да я успокои.

— Трябва да ми помогнеш да го хванем, Ноел — каза той накрая.

— Не.

— Няма кой друг да ми помогне.

— Аз заминавам утре — отговори тя бързо. — И Ева идва с мен.

— Какво?

— Има разпродажба в едно имение в Мобил. А след това ще летим за Батон Руж. По крайбрежния път от Батон Руж до Ню Орлиънс живеят няколко търговци на антики, които посещаваме винаги по това време на годината. А след това идват коледните празници и цялото семейство заминава за Мартин Хауз.

— И кога ще се върнеш?

— След Коледа възнамерявам да замина за Европа да купя някои антики за магазина.

Той бавно я отстрани от себе си. Смразяващият му поглед я преряза като с нож.

— Страхливка! Бягаш и не мислиш за никой друг, освен за себе си.

Гарет отново заби пръсти в кожата й.

— Но той просто иска да се срещнем.

— Откъде си толкова сигурна? Веднъж вече направих тази грешка и тя коства живота на Ани! Твоето приятелче е нападнало Ева.

— Но ти не разбираш! Заминавам само, за да я махна оттук. Ти си добър детектив. Имаш поне стотина подчинени. Ще го откриеш и без моята помощ.

— Изпрати Ева за антиките в Европа. Нуждая се от теб, Ноел.

Сърцето й подскочи, но като погледна лицето му не откри и най-малка следа от нежност.

— За какво? — прошепна тя отчаяно.

Черните му очи бяха студени. Той просто искаше да хване крадеца и да очисти името си.

— Изобщо не ти пука за мен!

— Аз съм полицай. Имам задължения. Моя е вината, че нападнаха Ева. И твоя също. Задължена си ми.

— Когато бяхме в магазина, каза, че няма да ти дължа нищо.

— Направих твърде много грешки тогава. Трябва да го хванем, не разбираш ли?

— Но той е просто едно дете. Нещастно дете. — „Дете, което ми напомня Луис“ не посмя да изрече тя.

— Знам доста повече от теб за „нещастните деца“. Светът за тях е джунгла, а дивите животни са способни на всичко само за да оцелеят.

— Съдиш твърде сурово.

— Не бих могъл да се променя, скъпа — отвърна той с ледено спокойствие. — Независимо от това колко ми се иска. Независимо от чувствата ми към теб.

— Ти не изпитваш нищо към мен.

— Бих искал да не изпитвам. Наистина.

— Дойде, само защото ти трябвам — Ноел едва не заплака. — Затова ли ме целуваше и ме прегръщаше.

Погледът му я преряза като с нож.

— Мислиш си, че много знаеш — отвърна той дрезгаво. Гласът му издаваше болка. — Ти изобщо не ме познаваш.

Той се обърна и тръгна към вратата.

Ноел чу как я отвори, излезе и я затръшна след себе си.

Позлатената стая остана празна и студена. Навън в тъмнината бръснещият вятър подмяташе мъртвите влажни листа, а празничните коледни светлини подскачаха по повърхността им.

Ноел потрепери.

Отново бе разочаровала Гарет.

Знаеше, че това го наранява повече от всичко.