Ан Мейджър
Дръзко момиче (4)

Трета глава

В момента, в който Гарет влезе в къщата, шестото му чувство му подсказа, че нещо не е наред. В тъмнината не беше видял синята спортна кола, скрита зад дърветата. Погледът му обходи кухнята, трапезарията и дневната, но всичко си беше на мястото.

В мивката имаше една наполовина празна кутия от сода. Коженото му яке лежеше на масата, но той не го забеляза. Устните му се свиха неодобрително. Вероятно умората бе предизвикала полицейската му подозрителност, без да има защо. Беше отишъл в блатото, за да се освободи най-сетне от всички тези идиотщини.

Гарет остави торбата в ъгъла и сложи една тенджера с вода на печката за раците. Отвори един шкаф, измъкна шише уиски и изпи няколко глътки направо от бутилката. След малко глътна още веднъж, а после — още няколко пъти. Алкохолът изгаряше гърлото му, но топлината се разливаше и по цялото му тяло. Смекчи самотата му и прогони влагата и студа от костите му.

Не трябваше да пие сам. Поне не направо от бутилката. По дяволите! Напоследък беше направил много неща, които не трябваше да прави. Следващият път, когато му се допие, ще си налее в чаша.

Гарет сръчно почисти рибата, пакетира я, като отдели две парчета и сложи останалото във фризера. Щом свърши изключи печката. Раците щяха да почакат до утре.

Видя калните следи по пода. Проклятие! И това ще трябва да почака. Събу набитите с кал ботуши и ги изнесе на верандата. Пресече стаята и се запъти към спалнята. Дебелият килим пое тътена на тежките му стъпки. В банята съблече мокрите си дрехи и се пъхна под душа.

Когато отвори вратата и влезе в тъмната спалня, от тялото му все още се издигаше пара. След уискито и горещата баня се чувстваше напълно отпуснат.

Дочу лек звук откъм леглото.

В тъмнината проблесна нещо бяло.

Изведнъж разбра всичко. Не беше сам в стаята, а беше гол-голеничък, както майка го е родила. Пушката му беше чак в другата стая.

Хищническите му инстинкти заработиха мигновено. Уплахата и дълго тренираните му рефлекси го накараха да скочи върху натрапника.

Мускулестите му крака възседнаха свитото върху леглото тяло. Грубата му длан бързо пробяга по дължината на нежна шия и достигна приятната мекота на гърдите.

Жена!

Беше шокиран. Дръпна ръката си и в този миг жената изпищя. Другата му ръка, досега оплетена в дълги кадифеномеки коси се протегна и й запуши устата. Жената се гърчеше, извиваше се и се мяташе безпомощно ръце. Чу се звук от раздиране на коприна. Тя го ухапа и този път той изпищя.

Тя продължаваше да се бори, а коприната продължаваше да се къса. Той я притискаше към леглото с цялата си сила и тежест. Усети гърдите й долепени до тялото му. Сърцето й биеше бързо. Започваше да се задушава. Силата й беше нищожна пред неговата и той я обезвреди без усилие.

Вдишваше натрапчивата сладост на женския парфюм. Този мирис му напомняше нещо познато. Но вероятно заради уискито не можеше да се сети какво точно.

Тя продължаваше да се върти и да се съпротивлява. Всяко нейно движение под голото му тяло, всяко докосване на коприната до кожата му го възбуждаха все повече.

По дяволите!

Опитваше се да го удари между краката, но омаломощеното й докосване само разпалваше страстите му. Гарет се мъчеше да не реагира на женското тяло, но всеки път, когато краката й докосваха слабините му, по вените му се разливаше приятно усещане. Не бе имал жена вече повече от година, да не говорим за жена мека и нежна като тази.

Близостта й и постоянното й въртене го накараха да започне да тръпне.

— Престани да шаваш — прошепна дрезгаво той. — Нищо няма да ти направя.

Но тя продължаваше и с всяко нейно движение желанието му все повече се разпалваше.

Докосването й, топлината й, уханието й му бяха някак си познати и събуждаха у него чувство на необясним гняв. Тръпнеше от желание да я обладае и беше вбесен от нея и от себе си заради това си желание.

— Ако не ме желаеш, какво търсиш в леглото ми посред нощ, скъпа? — прошепна той разпалено. — Престани да се движиш, докато не съм направил нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

— Гарет… — едва изрече жената, останала без дъх и кадифено мекият й глас изпълни тъмнината с прелестната си женственост.

Позна я веднага. Ноел… Уханието на екзотичната роза. Подсъзнателно сигурно я е познал веднага. Поне тялото му я бе познало.

Сега я желаеше още повече. Тя сама бе влязла в леглото му. Това не можеше да означава нищо друго, освен покана.

Сърцето му се изпълни с омраза. Беше се вцепенил.

Последният път, когато дойде при него и той се поддаде на желанието си, почти го бе унищожила.

Топлината на дъха й галеше лицето му. Той си спомни целувката им в магазина. Трябваше да положи всички усилия и да запази самообладание.

— Ноел, какво…

— Аз… Аз те чаках — промърмори тя. — Дойдох да те видя, но те нямаше. Комарите ме нападнаха и заваля, затова влязох вътре. Но ти се забави много. Трябва да съм заспала… преди доста време. Не те познах, когато ме нападна.

— Не е трябвало да идваш — каза той грубо, усещайки как у него се надига старата нежелана лудост.

Някъде дълбоко в съзнанието му някакъв глас му крещеше да се махне от стаята, да я остави, да бяга, докато още не е късно. Той се бе заклел, че никога няма да й разреши отново да омагьоса сърцето му. Чувстваше се замаян, объркан. Уискито… Близостта й… Бедрата й, докосващи напрегнатите му мускули. Тялото й, под неговото…

— Исках да отида при капитана и да му кажа…

— Стой далече от него! Не се бъркай, по дяволите! Чуваш ли!

Тя бе превъплъщение на всички мъжки фантазии. Беше сладка и нежна. Беше детската му любов. Приказното момиче, живеещо в мечтите му, господарката на сънищата му. Жената, която винаги бе желал, независимо от всичко, което бе сторила. Беше се вмъкнала отново в живота му след смъртта на Ани, когато почти си бе изгубил ума от мъка. Беше му се отдала напълно. Беше му дала сили да живее, независимо от постигналата го трагедия. Обграден с любовта и приятелството й, Луис бе разцъфнал отново.

Всяка мъжка частица на тялото му пламтеше. Той я освободи и започна да се отдръпва. И тогава тя го погали.

Все едно не бе докосван от жена, откакто се бяха разделили. Като че ли сънуваше.

— И аз искам да те мразя Гарет — прошепна тя, сдържайки сълзите си.

Искаше да устои, но пред очите му падна черна пелена. Сърцето му бе обзето от лудост. Усещаше само кадифената топлина на пръстите й. Ръцете й нежно изследваха тялото му. Стопяваха съпротивата му бавно и настойчиво. И в един миг той съвсем се обърка. Слабините му болезнено пулсираха. Нежните й ласки бяха нещо неописуемо на фона на доброволното му изгнание. Искаше да я прегърне и да я задържи. Да престане да бъде силното ченге, което нищо не усеща. Вече две години той жадуваше за човешко докосване, за нейното докосване. Неочаквано започна да трепери.

Нежните й ръце галеха раменете му, плъзнаха се по шията му. Знаеше, че не трябва да вярва на нежността й, но бе жаден за нежност. Не се опита да я спре. Тя обърна длан и с опакото на пръстите си докосна веждата и носа му, после страните му и твърдата линия на челюстта. Изучаваше лицето му, също като някой слепец.

Беше сам толкова дълго време. Помнеше колко е красива… и колко е коварна. Представи си медночервената й коса и изкусителното и тяло. Спомняше си прекрасно перфектните черти на лицето й — бледата й кожа, черните извити вежди, плахите й очи с цвят на бренди, подчертани от гъстите черни мигли, орловият й нос и плътните чувствени устни.

Спомни си и семейството й — аристократи, всички до един. Може би само майка й правеше изключение. Както и да е. Мислеха, че дъщеря им стои твърде високо, за да общува със сина на бившата им готвачка.

Преглътна, за да запази самообладание. Някога вярваше, че тя е по-различна от тях. Сега знаеше, че не е така.

Уискито още горчеше и пареше в устата му. Предпочиташе да замени този вкус с вкуса на Ноел. Ако го направеше, сенаторът щеше да го убие. Никога повече нямаше да работи като полицай в Ню Орлиънс. Със сигурност не искаше да прекара остатъка от живота си, готвейки в ресторанта. Можеше да се премести и да започне отначало в полицията на всеки друг град. Но ако имаше нещо, което Гарет наистина да мрази, то беше мисълта, че може отново да се окаже на дъното.

— Преди две години ти едва не ме унищожи — за втори път. Да не споменаваме какво причини на Луис. Какво, по дяволите, правиш тук посред нощ? — изръмжа Гарет.

Мекият й дълбок глас изпълни стаята като че с любовна музика:

— Ти ме изхвърли преди две години.

— Защото…

— Защото, също като семейството ми, си готов да повярваш в най-лошото за мен. Те искат да се омъжа за Бо. Нямаше да съм тук, ако ти не бе рискувал работата си миналата седмица, за да ме спасиш, независимо от всичко, което си мислиш, че съм ти направила.

— Това, което съм си мислил?

— Тихо. Не искам да се караме. Не можем ли да забравим миналото и всеки да продължи по пътя си? Израснахме заедно. Не можем ли да останем приятели? Дойдох тук, защото искам да ти помогна да си върнеш работата. Видях, че живееш сам-самичък и не мога да понеса този факт. Луис расте, без дори да те познава. Не можеш да избягаш от действителността. Няма нищо чудно, че Луис се държи по този начин.

— Забрави за Луис! Не се осмелявай да се приближаваш до него.

— Защо?

— Няма да ти позволя да го нараниш отново!

— О, значи мислиш, че ще се чувства добре, ако се скрие от всичко, което може да го развълнува?

— Не ме учи как да живея! Просто се върни при своите. Тук няма място за теб. Не и при мен.

— Искам да ти помогна да се измъкнеш от тази ситуация, Гарет. Толкова ли е лошо това?

— Да — изсумтя мрачно той. — Да… Върви си вкъщи, където ти е мястото.

— Понякога се чудя, къде ли ми е мястото.

Устните му се изкривиха в цинична гримаса.

— Със сигурност тук няма място за теб. Знам защо си дошла. Изобщо не ти пука за Луис или пък за мен. Просто искаш нещо, което твоят върховен Бомонт никога няма да може да ти даде. Винаги си имала слабост към неподходящите мъже.

— Не… — гласът й беше пропит с болка.

Гарет се изправи. Беше стигнал до средата на стаята, когато бе спрян от поредица тихи сърцераздирателни ридания. Ноел плачеше. Никога не е можел да устои на женските сълзи. Може би тя казваше истината и единствената причина да дойде тук, бе желанието й да му помогне. Може би наистина се безпокоеше за него. И той се бе държал просташки. Тя плачеше така неутешимо, че гневът и решимостта му се стопиха.

Стисна юмруци. Трябваше да си отиде.

Поредното ридание наруши тишината.

Тя плачеше заради него и мисълта за нейното нещастие бе непоносима.

Беше като зашеметен. Не можеше ли просто да излезе от стаята и да я остави? Каква беше тази власт, която тя имаше над него.

— Ноел — повика я той. Отговор не последва. Само нови ридания. — Не плачи, скъпа. Недей.

Все още нищо. Нищо, освен тъмнината и мисълта, че той бе виновен за всичко. Можеше да различи очертанията й. Лежеше на леглото с лице, заровено във възглавницата. Косата й бе разпиляна по тресящото се от ридания тяло. Изглеждаше толкова малка, толкова безпомощна, толкова отчайващо самотна.

Заради него.

Някакъв порив, който той не разбираше и не желаеше да разбере, заличи всичко останало. Върна се при нея и я взе в обятията си.

Беше топла и мека. Кожата му докосна коприната. Мъжът почувства жената.

— О, Гарет — въздъхна тя. Ръцете й обвиха врата му. — Нека да остана. Само тази нощ. Знам, че е лудост и че утре ще се ненавиждам повече от всякога. Но… сега… Просто искам да съм с теб.

Искаше му се да я мрази, но уискито бе превърнало омразата в желание, любовна необходимост и самотно отчаяние. Спомни си ужаса, който беше изпитал, когато стоеше пред магазина й, и си представяше, че и тя може да бъде убита също като Ани. Много бавно той се плъзна до нея и я придърпа върху себе си.

Те лежаха в тъмнината и Гарет я държеше в ръцете си. Докосването до мекото й топло тяло не му позволяваше да заспи. Беше го довела до ръба, беше го накарала да я пожелае, но той бе твърдо решен да устои.

След време започна да вали, тихо и нежно и тя още по-силно се притисна към него.

Чувстваше се прекрасно, въпреки че не го бе искал.

За пръв път от две години насам.