Ан Мейджър
Дръзко момиче (3)

Втора глава

Беше късен, мрачен следобед. Мерцедесът се носеше по горския път. Зад волана седеше червенокоса жена с очи с цвят на бренди. Беше облечена в кремава коприна и носеше златни бижута. Беше с добре поддържан маникюр, а гримът й — перфектен.

На седалката до нея лежеше коженото яке на Гарет, а върху него беше разтворен най-новият брой на „Таймс-Пикаюн“. Виждаше се снимка на Ноел, наметната с якето му, и още една снимка — на Гарет. Заглавието гласеше: „Детективът Гарет Кейгън отстранен от случай на банков обир“.

Гарет беше нарушил заповед, за да я спаси. Беше излъгал, за да я предпази, беше изложил на опасност всичко, което беше постигнал с толкова тежък труд. А сега обвиняваха него затова, че престъпникът беше избягал. Винсент и собственият й баща правеха всичко възможно Гарет да бъде изхвърлен от полицията поради некомпетентност.

Преди две години тя загуби бебето си и лежа в една болница в Ню Орлиънс. Тогава искаше да умре. Семейството й обвини Гарет и когато най-накрая тя се възстанови, я накараха да повярва, че се е държал ужасно. Беше обещала и на себе си, и на тях, че повече няма да има нищо общо с Гарет Кейгън. Но сега той беше в беда и то заради нея. Собственото й семейство се опитваше да утежни положението му. Налегна я силно чувство на вина. Толкова пъти — твърде много пъти — Гарет го постигаше все една и съща участ.

Стоманеният пашкул на луксозната й кола я изолираше от силния мирис на блатото, от беднотията на дъсчените бараки и от разнебитените пристани, покрай които минаваше. Но душата й не можеше да бъде изолирана. Разбърканата мозайка от виещите се ръкави на реката, заблатените езера и дори къщите събуждаха старите спомени. Защото и двамата с Гарет бяха израснали тук — тя в красивата къща на имението Мартин Хауз, а той — в скромната колиба от три стаи, разположена върху късче земя зад бащината й плантация. Тя обичаше тази земя повече от всяка друга. Когато стана на шест години, баба й, силно обезпокоена, че Ноел расте твърде дива в тази обстановка, беше настояла да се преместят в Ню Орлиънс. Тя се надяваше, че градският начин на живот ще смекчи буйния й нрав. Оттогава използваха къщата само през почивните дни и през лятото.

Ноел не беше идвала в Мартин Хауз, откакто се бе завърнала. Тя се страхуваше от възможността да срещне Гарет. Прекрасно знаеше, че е последният човек, когото той би искал да види. Но сега нямаше избор. Опитваше се да си внуши, че Гарет вече не е опасен за нея. Не и в този момент. Не и след като бе започнала да води живота, за който близките й настояваха.

Беше имала две години, за да го забрави. Две години, изпълнени с трудности и приключения, в една враждебна страна. Две години, за да се справи с празнотата, с болката, с чувството за вина и с горчивото разочарование. И всичко това заради него.

Най-накрая, единствено поради непрекъснато влошаващото се състояние на баба й, тя се завърна в Луизиана. Но не и при Гарет. Беше решила да води живота, за който баба й настояваше. Купуваше антикварни предмети за магазина на майка си, носеше копринени дрехи, посещаваше подходящи партита и се срещаше с подходящи мъже — мъже с безупречно родословие, за да задоволят изискванията на баба й, и с голямо богатство и власт, за да ги одобри баща й. В светските колони на вестниците се появяваха коментари за успеха й във висшите кръгове на обществото и се носеха слухове, че възнамерява да се омъжи за Бо, нейната „детска любов“. Семейството й мислеше, че най-после се е успокоила и е улегнала. Баба й й вземаше ръката и я задържаше в треперещата си старческа длан и Ноел знаеше, че най-сетне тя бе доволна от внучката си. Но понякога нощем, когато не можеше да заспи, дълго гледаше през прозореца неуморната луна, сгушена ниско във върховете на боровете. Вечното й безпокойство започваше да я гложди и тя не можеше да избегне спомена за единствения забранен й мъж. Само екстравагантната й майка се бе досетила.

— Какво има скъпа? Ще ти олекне, ако споделиш с майка си — бе казала Биби.

Красивата необуздана Биби. Косата й бе по-огненочервена дори и от нейната. Бе родена в дъсчена колиба някъде по делтата на реката и бе достигнала чак до върха. Беше се женила три пъти и всеки следващ мъж беше по-богат от предишния.

— Заради детектив Кейгън е, нали? Не можеш да го забравиш. Баща ти и баба ти не разбират. Ти си като мен. Наследила си моята страст. Трябва да следваш собствените си чувства, скъпа.

— Ти си единствената, която не ме презира, заради слабия ми характер.

— Скъпа, аз не мисля, че имаш слаб характер. Преживяването на една любов може само да укрепи характера на една жена.

Ноел се опитваше да не се вслушва в думите на майка си. Никога не беше искала да прилича на нея. Но днес следобед избяга и наруши обещанието, което беше дала.

Чувстваше се странно, като минаваше отново по стария път. Странно и страшно при мисълта, че ще срещне Кейгън.

Беше толкова разгневен в магазина. И толкова страстен. Мразеше я за всичко, което му беше сторила. Така, както тя го мразеше понякога. Но тя виждаше жаждата в очите му, всеки път, когато я погледнеше. А след това я целуна. Може би голямото лошо ченге не й бе простило, но не можеше и да й устои.

Усети соления вкус на кръв в устата си. Бе прехапала устни. Фините й пръсти силно стискаха волана. Искаше й се да запали цигара, но нали ги беше отказала… Грабна една касета и я пъхна в касетофона. В същия миг мерцедесът бе залян от музиката на Шопен. „Прелюдия на дъждовната капка“ — любимата й пиеса. Не че можеше да я успокои. Перспективата да се изправи срещу Гарет така я измъчваше и объркваше, че нищо не беше в състояние да й помогне.

Сребристосинята спортна кола се провираше през мъртвилото на гората. Мъховете бяха израснали толкова нагъсто, че поглъщаха кипарисовите дървета и ги превръщаха в странни заплашителни фигури, навяващи мрачни мисли.

— Можеш да се върнеш. Все още не е късно — шепнеше си Ноел. — И никой никога няма да разбере за неразумния ти порив.

Вкъщи — обратно при блясъка и безопасността на града. Обратно в света на богатството, привилегиите и общественото положение. Обратно при Бомонт, за когото щеше да се омъжи и да живее с него до края на живота си.

Боже Господи!

Искаше й се да пийне нещо, но кутията от сода беше празна.

Тя упорито натисна педала на газта. Трябваше да се срещне с Гарет. Независимо, че всички й забраняваха.

Независимо, че самият той ясно й беше заявил, че не иска да я вижда повече.

Навлече си неприятности заради нея. Понякога нещата изглеждаха така, като че ли съдбите им така здраво се бяха вплели една в друга, че беше невъзможно да се разделят. Майката на Гарет — Мани, беше готвачка в Мартин Хауз. Ноел израсна, обожавайки я. Спомняше си онази черна нощ, когато бащата и по-малкият брат на Гарет загинаха. Тя беше на шест години по това време. Връщали се вкъщи след риболов. Един камион, натоварен с трупи, ги настигнал на завоя. Едно от въжетата, придържащи трупите, се скъсало и бащата и сина били затрупани. След този случай Ноел бе убедила баща си да наеме Гарет, като помощник на градинаря.

Гарет работеше всеки ден след училище и през цялото лято, за да помогне на майка си. Да, той беше див, но с упоритост и постоянство успя да завърши колежа, като работеше на пълен работен ден в полицията. Беше се издигнал невероятно бързо. Двамата с майка му отвориха ресторант в Ню Орлиънс „При Мани“. Имаха невероятен успех. После Гарет се ожени за Ани, събори колибата, в която бе израсъл, и построи нова къща, върху собствената си земя, зад дома на семейство Мартин. Беше построил и една лодка във вид на къща и я държеше на около три километра от дома си, на любимото им от детството място. Имаше и яхта, която държеше на един пристан, близо до ресторанта. Понякога оставаше да нощува там. Всичко това Гарет беше постигнал само заради нея, за да спечели уважението й. Но имаше и момент, в който Гарет бе толкова отчаян, че беше готов да захвърли всичко.

Понякога Ноел си мислеше, че баща й и баба й през целия й живот й бяха забранявали да прави именно нещата, които бяха от най-голямо значение за нея. Не одобряваха Гарет. Тя искаше да стане медицинска сестра. Те отново не бяха съгласни. Баба й беше ужасена от перспективата една Мартин да работи в болница и то като обикновена медицинска сестра.

— Момичета с твоето положение се женят за подходящи съпрузи. И ако бракът и децата не се окажат достатъчни можеш да служиш на обществото, като членуваш в някое женско дружество… или се занимаваш с благотворителност. Има поне дузина приемливи възможности.

„Приемливи!“

Ноел стисна волана. Гарет излъга за банковия обирджия заради нея. И с това застраши кариерата си — единственото, което ценеше. Защо?

Пътят, водещ до къщата му, се виеше като лъскава черна лента през тъмнозелени кадифени тунели от дървета. Колибата, в която Гарет беше израснал, вече я нямаше. На нейно място се издигаше модерна постройка в съвременен луизиански стил. Отзад се разстилаше меката зелена пелена на долината.

Въпреки че белият джип на Гарет бе паркиран пред къщата, никой от прозорците не светеше, а и пирогата му я нямаше. Ноел си спомни, че той обичаше да ловува през зимните следобеди. Понякога ходеше за риба, за да снабдява ресторанта. Сега, когато Ани я нямаше, а Луис явно бе при баба си, никой не можеше да предположи кога ще се върне.

Все някога щеше да се върне и Ноел възнамеряваше да го чака.

Тя се насили да тръгне към къщата. Гънките на кремавата й копринена рокля заплющяха срещу вятъра. Токчетата й затропаха несигурно по стълбите, докато пресичаше верандата. Почука. Отговор не последва и тя се подпря трепереща на стената. Постепенно звуците около нея — жужащата, бръмчаща и пляскаща какофония на поречието, започнаха да достигат съзнанието й. Слънцето хвърляше алени отблясъци зад дърветата.

В гората витаеше някаква тайнствена красота, но самотата на това място я караше да мисли за Гарет. Как е могъл да продължи да живее тук? Съвсем сам! Дори без Луис?

Дочу се настойчиво жужене. Нещо прободе глезена й, а след това и другия крак. Отначало комарът беше един, след малко станаха няколко, после — милиони. Тя продължаваше да удря по краката си докато целите се зачервиха, докато студеният влажен вятър не загъмжа от комари и стана абсолютно невъзможно да ги убиеш всичките.

Ноел не спираше да подскача и да трепери от студа. Ако не влезеше вътре, щеше или да премръзне до смърт, или да бъде изядена жива.

С треперещи пръсти дръпна стъклената врата към верандата и влезе вътре.

 

 

Самотният фенер на носа на пирогата тревожно просветваше в плъзналата ниско мъгла. Беше два часа през нощта и Гарет Кейгън бе страшно уморен. Яростният северен вятър духаше опасно, но пленително. Внезапна светкавица проряза натежалото мастиленочерно небе. За частица от секундата блатото бе осветено и съсухрените полепнали с мъх клони на мъртвите кипариси щръкнаха заплашително. После тъмнината отново ги погълна и настъпи дълбока тишина.

Носът на пирогата бе отрупан с кожи на нутрии. Тревата около блатото гъмжеше от животни. Дузината раци, които беше хванал, стържеха по стените на една кофа. Наниз риби бе привързан към задната част на лодката. Следобедът се оказа добър и Гарет беше събрал много животни, обикаляйки капаните си, и беше наловил доста риба.

Ставаше твърде студено и, въпреки че бе добре облечен, Гарет замръзваше. Цялата вечер ту спираше да вали, ту отново започваше. Беше уморен до смърт, гладен и от комарите вече му се повдигаше. Искаше му се да се прибере вкъщи, да запали печката и да си приготви нещо вкусно от улова.

Преди смъртта на Ани мразеше студените и влажни зимни нощи. Предпочиташе да си остане вкъщи заедно с Ани и Луис. Сега рядко оставаше у дома. Щом се прибереше от работа — откакто го отстраниха от полицията, той работеше в ресторанта на майка си — или се качваше на джипа и отиваше да види Луис, който сега живееше при майката на Ани, или вземаше пирогата и тръгваше из блатото.

Час по-късно Гарет насочи лодката към пристана. Сиво-синкавата мъгла вече започваше да се вдига. Беше угасил фенера, но всеки път, когато пирогата се разклатеше, водата проблясваше с мълчаливите пламъци на фосфоресциращия планктон. Огънят на призраците! Греблото се удари в дървения пристан. Ято диви патици излетя в тъмнината и огласи нощта с крясъците си.

Гарет гледаше водата изумен. Никога преди призрачния огън не е бил толкова ярък. Това означаваше голям късмет.

Красивата му уста се сви с горчивина.

Късмет! За него? Той никога не е бил късметлия!

Беше беден, но амбициозен. Познаваше добре живота на богатите и му се искаше и той да е богат. Чувстваше се ощетен. Беше изгубил всичко, за което се бе борил упорито — Ани, Луис, Ноел. А сега изгуби и работата си.

Гарет преметна кожите през рамо, събра улова си и се запъти към къщата. През живота си бе обичал две жени. Тази, която обичаше повече, го смяташе за недостоен, а тази, за която се ожени, бе убита. Гарет все още се чувстваше виновен, защото престъпникът бе искал да убие него. Заради собственото му късогледство сега Луис живееше самотен, безмълвен и без майка. Но истината беше, че нямаше и баща и това Гарет не можеше да си прости.

Ани бе умряла заради него, а той бе започнал да я забравя. Вече не мислеше за нея. Без снимка той дори не би могъл да си припомни лицето й. Времето, което бяха прекарали заедно, сега изглеждаше толкова далечно. Не изпитваше нищо към нея — понякога си мислеше, че не е човешко.

Ноел беше тази, за която си спомняше. Ноел, с която бе израсъл. Ноел, богатото разглезено момиче, което винаги бе желал. Ноел, която го бе излъгала два пъти. Ноел, която бе разстроила Луис, след като бе на път да се оправи.

Защо, по дяволите, бе рискувал работата си — всичко, което му бе останало — заради нея?