Ан Мейджър
Дръзко момиче (2)

Първа глава

Във втория етаж на тухлената сграда рикошира куршум. Откъм тълпата се разнесоха писъци. Една бременна жена припадна. Всички останали се спуснаха да се крият.

— Човече, това е по-вълнуващо и от карнавала на Марди Грас — извика един от зяпачите, преди патрулът да му нареди да си върви по пътя.

Още един куршум се заби в стената.

— Тоя не е много добър стрелец.

— Мислиш ли, че ще я убие?

— Може би — с одобрение каза един от полицаите. — Не е някой мекушавец… Ограбил е една банка на Канал Стрийт.

— И сега се е барикадирал в този магазин. Взел е за заложница Ноел — дъщерята на Мартин, собственикът на магазина. Стреля от онзи прозорец, там горе.

— Хайде, хора, разотивайте се, преди някой да е пострадал! — крещеше едно дебело ченге.

Беше студен ноемврийски следобед — влажен и мъглив. Ройъл Стрийт беше задръстена от дузина полицейски коли. Тротоарът покрай магазина за антики продължаваше да се пълни със зяпачи, независимо от усилията на полицаите.

Детектив Гарет Кейгън стоеше настрана от останалите, напрегнат и мълчалив, на ръба на лудостта. Беше слаб, висок над метър и осемдесет. Коженото му яке предпазваше раменете му от ситния дъжд. Мургавото му лице беше намръщено, докато разглеждаше следите от куршумите по стената, високо над главата му.

Имаше нещо съмнително в тези следи и около цялата тази история. Усещаше го с мозъка на костите си. И обвиняваше Ноел.

Червенокосите! Те са друг вид.

Особено богатите, които си мислеха, че могат да притежават света. Още повече Ноел Мартин — невъзможна, непостоянна, разглезена и непредсказуема. Тя бе най-подлудяващата жена, която някога е срещал. А я познаваше почти от бебе. Той беше едва на пет години, когато Ноел изпълзя от люлката си и нахлу в живота му. От този момент нататък тя му причиняваше само неприятности.

Веднъж, не, два пъти, той направи най-голямата грешка в живота си — да се влюби в нея. Или, може би, винаги я бе обичал. Тя разби сърцето му и за малко да унищожи и самия него. Все още си плащаше за емоциите. Тя бе единствената жена, която искаше да избегне на всяка цена.

И все пак… Още от времето, когато бяха деца и растяха из тучните поляни, на един час път от Ню Орлиънс, винаги, когато Ноел се забъркваше в някоя неприятност, той беше наоколо да я спасява. Спаси я, когато още тригодишна се беше опитала да погали един алигатор и падна във водата при него. На пет години си играеше с кибрит в детската си къщичка и я подпали. Тогава едва успя да я измъкне навреме, а семейство Мартин обвиниха него. Пожарът погълна не само къщичката, но и един дъб и дори главната сграда беше застрашена. Когато беше на осем години, веднъж се беше покатерила по декоративната решетка, за да наднича в спалнята на родителите си, докато те се унасяха в сладострастна дрямка. Решетката се отскубна и Гарет я улови в момента, когато се приземяваше заедно с жасмина и разпадащите се летви. Ноел бе избягала, а сенаторът Уейд Мартин беше изскочил навън, само по хавлия с почервеняло от гняв лице. Откри Гарет в жасминовия храст и отново той опра пешкира.

Дори и през онази последна ужасна нощ, преди две години, той бе опитал всичко, за да я спаси. Да спаси детето. Неговото дете. Детето, което тя не желаеше.

Гарет отмести погледа си от следите по стената и го отправи към прозореца, откъдето беше стреляно.

За частица от секундата той я видя в рамката — красивото бледо лице, буйната червена коса и огромните й очи, разширени още повече от ужаса. Беше срещал този поглед и друг път, неведнъж. Именно нейното лице, а не това на починалата си съпруга, беше сънувал всяка нощ през последните две години.

Ноел — будна, жизнена, непоправима. Същата Ноел, която го беше следвала навсякъде из блатата, докато не ги опозна не по-зле и от него.

Но сега бе по-красива от всякога. Щом я видя, внезапно го завладя едно непреодолимо усещане. Беше като лавина, като да те блъсне камион, като съкрушителен удар. Първо усети студ, а след това кожата му като че ли пламна. Нещо вътре в него се разкъсваше. Беше се борил да я забрави, но в този момент разбра, че не бе успял.

Ноел отскочи от прозореца или някой я дръпна, но Гарет беше сигурен, че го е видяла.

Сцената трая само секунда, но тази секунда беше достатъчна стомахът му да започне да се свива в нови спазми от ужас. Дланите му се изпотиха, сърцето му заби лудо. Сградите от двете страни на тясната улица сякаш запълзяха към него. Чувстваше се като в капан. Трябваше да направи нещо, иначе щеше да полудее.

Знаеше, че Ноел може да побърка всеки нормален човек и колко е изобретателна, когато в главата й се загнезди някоя идиотска мисъл. По време на обира в банката е имало поне двадесетина души и всеки от тях се е държал, както подобава в подобна ситуация. Но не и Ноел. Дузина от свидетелите потвърдиха, че е нападнала крадеца, докато се е опитвал да избяга, взела му парите и изчезнала. Само че той успял да я настигне и сега я държеше като заложница в собствения й магазин. Пълничкият полицай прошепна нещо в ухото на Гарет.

— Тя, какво? — избухна Гарет.

— Каза, че няма да излезе, детектив Кейгън. Онзи вътре още преди половин час каза, че я е освободил, но тя не излиза, защото се страхува, че ще го застреляме.

— Кажи й…

Поредният куршум се заби в тухлената стена над Гарет и върху главата му се посипаха парчета мазилка.

— По дяволите!

Двамата полицаи потърсиха прикритие. Куршумът отново бе прелетял високо над тях. Твърде високо. През последния половин час всички куршуми бяха изстреляни твърде високо.

Изведнъж, благодарение на инстинкта, който всяко работещо на улицата ченге неминуемо развива, Гарет разбра всичко. Беше съвсем сигурен, но за всеки случай извади пушката от калъфа и зареди един патрон.

— Няма какво да й казваш, Джонсън. Влизам вътре! Сам!

— Не е ли по-добре с подкрепление?

— Отивам сам!

— Но капитанът каза…

— По дяволита капитана. Дай ми пет минути. Най-много десет. Ако дотогава не я изведа, можете да атакувате.

Докато Гарет притичваше през улицата, избягвайки локвите, един сив мерцедес наби спирачки зад полицейските коли. Отвътре изскочи висок рус мъж, изпит и елегантен — не като изпомачканата тълпа, която все още се блъскаше около барикадите. Не и като Гарет.

Тънките аристократични черти на лицето му подсказваха, че този човек не си е изкарвал хляба нито един ден през живота си с работа. Косата му бе безупречно пригладена назад. Щом видя Гарет, бледосините му очи се покриха с още един слой лед. Мъжът внимателно се запридвижва през барикадите, а след това забърза към Гарет, пренебрегвайки заповедите и въпросите на полицаите с арогантността на човек, роден безумно богат и който е със съзнанието, че негово неоспоримо право е да управлява всеки, който се окаже на пътя му. Особено, ако това е Кейгън.

— Кейгън! Какво, по дяволите, правиш тук? Ако нещо се случи с Ноел, аз лично ти гарантирам, че няма да можеш да си намериш работа в цял Ню Орлиънс. Даже и на боклукчийски камион.

Гарет спря и намести карабината на рамото си. В погледа му се четеше прикрито задоволство. Не беше толкова лесно да изкараш Бомонт извън кожата му, така че да крещи насред улицата като някой хулиган. Гарет се беше опитвал неведнъж, докато бяха още деца.

— За щастие боклука не ми допада. А и не приемам нареждания от теб. Нито от който и да е от семейство Винсент. Вече не!

— Тя е моя годеница!

— Така ли? — усмихна се Гарет. — Каква късметлийка!

— Никога не те е харесвала!

— Да, наистина! Нима си мислиш, че жена като Ноел би предпочела някой като теб, който си изтърква панталоните от седене зад бюрото на баща си, в банката на баща си, броейки парите на баща си! Да не би да си мислиш, че изобщо би те погледнала, ако не бяха парите на баща ти?

Бледото лице на мъжа пребледня още повече.

— Ах, ти ко… Не искам да се занимаваш с този случай!

— Това никак не е добре, тъй като току-що си го възложих — Гарет се усмихна, показвайки белите си зъби и се обърна към другия полицай: — Джонсън, мисля, че наредих улицата да бъде разчистена.

Двама полицаи хванаха Бомонт и го повлякоха назад, докато той пискливо протестираше.

— Кейгън, винаги си бил един бял боклук.

Гарет стисна зъби при отправената обида. При мисълта, че неговата жизнерадостна любима може да бъде привързана към тази бледолика мумия до края на живота си, направо му се повдигаше.

Тънките черти на богаташа се отразяваха във витрината на антикварния магазин. Гарет замахна с приклада на карабината към стъклото и омразното отражение се разпадна. Прекрачи през счупената витрина и се отърси от нападалите по главата му стъкълца.

На партерния етаж на луксозния магазин нямаше никой. Гарет се запромъква внимателно през сумрачното пространство, изпълнено с разкошна френска салонна мебел. Всеки предмет в този магазин беше специален, рядък и уникален — единствен по рода си. Също, като собственичката си!

На втория етаж се разнесе изстрел. Гарет подмина асансьора и тръгна нагоре по стълбите. Щом стигна горния етаж се долепи до стената и се опита да успокои дишането си.

Неочаквано ритна вратата откъм стълбището, скочи в стаята и намери прикритие до една от стените. Тежката метална врата се затвори с трясък.

Не се случи нищо. Само ехото от затварянето на вратата отекна в помещението. Нито един куршум не бе изстрелян към вратата.

Той се оказа прав.

Проклета да е! Беше сама…

— Ноел!

Не последва отговор.

— Аз съм, Гарет. Влизам. Не прави глупости… — искаше невъзможното.

Дъсченият под проскърца под стъпките му.

— Махай се — разнесе се глас в тъмнината. Беше тих и отпаднал и звучеше уплашено. — Той ще ме убие!

Гарет тихо се изсмя. Ноел не се предаваше никога. Дори когато беше притисната до стената.

— Сигурен съм, че ще го направи, малка лъжкиня такава! Самият аз ще го направя, задето ми погоди тоя номер.

Той се спусна към мястото, откъдето идваше гласът, но се подвоуми и спря. Имаше само десет минути, а може би и по-малко. Момчетата долу не бяха от бавните. Върна се, заключи вратата и се притаи сред купищата месингови легла, позлатени огледала и порцелан.

Дочу припряно шумолене откъм другия край на магазина и се втурна натам, но щом пристигна не откри никого.

На близката маса, непосредствено до един сервиз чаши за вино от венецианско стъкло, проблесна пистолет. Имаше и една полуотворена туристическа чанта, от която се бяха посипали зелени банкноти. Той грабна чантата и без да иска бутна една от чашите.

Някъде над него се разнесе приглушен стон.

Гарет погледна нагоре и видя изящните й крака, в черен чорапогащник, да изчезват в тъмнината на някаква стълба. Успя да зърне и черното й дантелено бельо.

Захвърли пушката и чантата на пода и се спусна към стълбата с гъвкавостта на индианец. Успя да я хване за глезена.

Една черна обувка с висок ток изскочи от тъмнината и го удари над окото.

— Ох! — изсумтя той. — По дяволите!

Тя риташе неистово. Другото токче се заби в челото, му. По едната страна на лицето му се стичаше кръв.

— Ноел, премаза ми лицето! — изкрещя той и стисна глезена още по-здраво. — Скъпа, знам, че си е отишъл. Сигурен съм, че ти умишлено си го оставила да избяга. Дойдох, за да те измъкна от тая каша.

Тя се опита да се освободи и отново го удари по бузата.

— Ако още веднъж ме удариш ще те арестувам!

Удари го и то по-силно отпреди.

— Кълна се, че ще го направя. Няма да ти се размине! Упорит съм не по-малко от тебе, фурия такава. Ще слезеш ли най-сетне или искаш да те сваля насила? — той я дръпна силно за глезена и Ноел извика.

Ноел спря да се съпротивлява и Гарет веднага го усети.

Погледна нагоре и бързо отвърна очи. Но не и преди да запечати образа на безупречните й крака и черната дантела под вълнената й рокля.

— Добре, Гарет, ти спечели — прошепна тя, — както винаги.

— Не както винаги, скъпа — каза той с горчивина. — Помня една нощ, в която загубих всичко, което исках да имам… теб… и детето ни…

Ноел пребледня.

Ръцете му собственически обгърнаха талията й и той я придърпа надолу по стълбата, така че тялото й се плъзна покрай неговото.

— Скъпа…

Тя отскочи като опарена.

— Ти обеща на баща ми, че няма да ме притесняваш. Никога!

— Спокойно — ръцете му усещаха примамливата топлина на тялото й под вълнената дреха. — Тук съм, за да те спася, скъпа.

Тя вече бе стъпила на пода, а ръцете му продължаваха да се движат по меката материя на елегантната рокля.

— Е, сега можеш да си махнеш ръцете от мен — изкомандва Ноел, избягвайки погледа му.

Едно време той й беше слуга и можеше да му заповядва. Но не и сега. Забеляза сведения й поглед и клепачите, пърхащи над изчервените страни. Ръцете й го отблъскваха, но той усети едва доловимия трепет.

Е, значи все още го желаеше! Въпреки случилото се.

Но се срамуваше от чувствата си. Така както се срамуваше, когато беше още съвсем млада и се криеше зад дантелената завеса на стаята си, докато го наблюдаваше, него, сина на готвача, да се трепе в убийствената следобедна луизианска жега. Също както се срамуваше и преди две години, че носи неговото дете.

Ноел мислеше, че той е недостоен за нея. Щеше да се омъжи за Бомонт. Гарет много добре познаваше богаташите и знаеше, че за тях от значение са единствено връзките и мястото в обществото.

— Проклета малка… — вместо да й се подчини, той я придърпа и я притисна към себе си, докато всеки негов мускул не потъна в меката прелест на тялото й.

По дяволите! Не го правеше, за да й е толкова хубаво.

— Ще те пусна! Но само, ако ми обещаеш, че няма да се опитваш да избягаш. Изглежда, че през целия си живот само бягаш… от мен.

Огненочервените й къдрици се пръснаха по гърба й и омотаха, като с копринени въжета, пръстите му.

— Сигурно бягам за добро!

Старият гняв отново се надигна в него, но той я бе притиснал така силно, че не можеше да пренебрегне женските й прелести. Както винаги, дори самата нейна близост го подлудяваше. Елегантната кашмирена рокля се бе опънала по тялото й, очертавайки гърдите и нежната извивка на бедрата й, оставяйки твърде малко на мъжкото въображение. Усети изтънченото ухание на парфюма й. Беше чувствен, почти неукротим — като жената, която го ползваше. Веднъж, когато бяха в леглото, му бе обяснила, че е направен от модата — мускусна дива роза, растяща по бреговете на средиземноморието. Беше много рядко и скъпо ухание — също като жената.

— Погледни ме, Ноел!

Тя извърна глава.

— Казах, погледни ме!

Очите й бавно се повдигнаха, изучавайки суровите черти на лицето му. Сега тя наистина трепереше.

Бяха изминали повече от две години, откакто не я бе виждал. Две години откакто не я бе докосвал. Две години от онази ужасна нощ, в която тя едва не загина. Две години, откакто избяга в Австралия и остана там.

Той си мислеше, че всичко е свършило.

Беше се лъгал. Погледна я. Лицето й бе по-красиво от всякога. Бе наполовина креолка. Кожата й бе бледа — почти прозрачна; косата й — буйни червени къдрици; устните й — плътни и сочни; веждите и миглите — катраненочерни.

Усети цялата сила на красотата й и порива на забравените чувства. Все още я желаеше. Толкова силно, колкото когато бяха деца и благоговееше пред парите и властта на баща й.

Искаше му се да я прегърне, да я вкуси, да я отнесе в леглото и да останат там дни наред. Въпреки че я презираше. Въпреки че презираше самия себе си, заради чувствата, които изпитваше.

Беше красива. Независимо от неприятностите, които създаваше, беше прекрасна — магически шедьовър от женска плът, създаден единствено, за да го измъчва. Никоя друга жена не бе толкова удивително красива, поне не и за него. Но тя никога не би го приела като равен.

Беше смешно.

— По дяволите, Ноел! Ти ме научи да обичам! — Гарет прехапа устната си до кръв. — И да мразя!

— По дяволите, Гарет! Ти ме научи на такива работи… И аз бих искала да мога да забравя — прошепна тя задавено и гласът й потъна в тъмнината. Гледаше странно и Гарет се чудеше какво ли точно изпитва.

Той се отмести, така че светлината, идваща от прозореца, го огря и Ноел успя да разгледа мъжественото му лице.

— Май съм те наранила — каза тя меко. При гледката на ожулената му страна и разраненото чело върху лицето й се изписа нежно разкаяние. — Не беше нарочно.

Протегна се да избърше кръвта от веждата му, но той отскочи, подплашен от внезапната й нежност.

— Гарет, аз само исках…

Той я погледна уплашено, а след това я пусна почти отблъсквайки я. Нежността в погледа й го прониза до дъното на душата му. Последното нещо, на което би повярвал в нея, бе нежността.

— Сам ще го направя.

Гарет избърса кръвта с опакото на ръката си и погледна през прозореца. На улицата полицаите се готвеха да нападнат. Времето му изтичаше.

— А сега ми кажи, какво правеше тук съвсем сама и защо стреляше по мен и приятелите ми.

— Аз… Аз…

— Казвай!

Тя продължаваше да мълчи. Гарет прокара ръка по отрупаната с безценен рубиненочервен венециански кристал маса и около две дузини чаши се разбиха на пода.

— Не!

— Ще говориш ли?

Ноел гледаше вцепенена проблясващите парчета.

— Гарет, тези чаши струваха хиляди долари!

— Да не мислиш, че ми пука?

Той вдигна пушката си и разчисти още една от масите.

— Гарет! Аз… Аз не стрелях по никого!

Той се протегна към една висока птица.

— Не! Не и фаянсовата ваза жерав! — изпищя тя.

— Фаянсовата какво? — повдигна той вежди. След това я сграбчи, стисна болезнено китките й и я притисна към металния цип на коженото си яке.

— Само това е от значение за теб, нали? Стъклени птички! Вещи! Пари! И ти си като всички останали от семейството ви.

— Гарет, не я чупи. Ще ти кажа всичко, което поискаш.

Той чуваше ченгетата на долния етаж на сградата.

— Казвай и по-бързо — прошепна той заплашително.

— Всичко стана за секунди. Нямах време да помисля.

— Ти никога нямаш.

— Той беше още дете. Бедно, отчаяно дете. И… изглеждаше толкова самотен. Напомняше ми Луис.

— Не забърквай Луис.

— Беше толкова нескопосан. Когато минаваше през вратата, аз грабнах торбата и побягнах. Помислих, че ако взема парите и ги върна на банката, той няма да загази много. Помислих, че ще избяга, но той тръгна след мен и дойде тук. Банката е взела къщата на майка му. Жената е много болна, има нужда от операция…

— И ти му повярва?

— Обещах му, че ако остави парите и си тръгне, аз ще остана тук за известно време, за да може да избяга. Казах му да се върне след няколко дни. Обещах да му помогна.

— Какво си направила?

— Аз… — преглътна тя конвулсивно.

— Няма значение. Слушай сега, малка глупачке. Ти стреляше по ченгета.

— Не стрелях по тях! Стрелях високо над главите им.

— Но те не знаят, че нарочно си стреляла високо. Това, което е от значение в момента, е, че си помогнала на един престъпник да избяга. Трябва да правиш точно това, което ти казвам. Когато другите дойдат, ме остави аз да говоря. Ще им кажа, че те е нападнал и е избягал, а ти си била толкова уплашена, че те е било страх да излезеш.

— Но…

— Поне веднъж си дръж устата затворена.

Настъпи напрегната тишина. Той вдигна пистолета и избърса отпечатъците по него. По стълбището се разнесоха стъпките на полицаите.

— Гарет… Защо правиш това за мен?

Той се извърна към нея. Погледът му несъзнателно се плъзна от лицето й, надолу по стройното й тяло. Нападнаха го забравени спомени.

За един дълъг миг Гарет не можеше да отрони и дума. Стоеше и поглъщаше красотата на сочните й гърди, предизвикателно изпъкващи под сивата рокля, тънката й талия и изящната линия на бедрата й. Само за частица от секундата с болка осъзна, че образът й го кара да тръпне като някой хлапак в любовна треска.

— Ей така.

Никакви думи не можеха да обяснят причината.

Гарет се затътри към нея, като някакъв механичен гигант, заклещвайки я до една маса. Тя изпищя, леко уплашена, и се опита да се измъкне покрай него. Той плъзна ръце около тялото й, притискайки я с цялата си мъжка сила, докато Ноел не извика.

— Млъкни, скъпа — прошепна той и продължи да я притиска, така че масата се впи в бедрата й.

— Гарет, не искам! Вече не!

— Така ли? — засмя се леко той. Мургавата му ръка се заигра с къдриците й. — Значи възнамеряваш да се омъжиш за Бо, а не за Раул.

— Никога не съм харесвала Раул. Той беше… — тя внезапно млъкна.

— Е, Бо е по-добра партия за теб. Мъж като него може да ти осигури място в обществото. Мъж, който ще ти направи бебета, които ще желаеш… а не такива, от които да искаш да се отървеш.

В очите й заплуваха сълзи.

— Поздравления, скъпа! И тъй като не съм достатъчно издигнат, за да попадна в списъка на гостите, мисля, че няма да имаш нищо против, ако сега получа целувка от булката.

Ноел започна да се съпротивлява, като че имаше нещо против, но Гарет бързо и жадно погълна сочните й меки устни.

Тя отвори уста. Върховете на езиците им се докоснаха топло и влажно. Отговори на целувката му буйно и диво.

Той усети трепета й. Кожата й бе пламнала коприна. Пръстите й се ровеха в косите му. Притискаше се към тялото му. Омразата бе забравена и страстта ги завладяваше. Светът около тях се завъртя.

Докосването до нея, вкусът на разпалената й плът го караха да се чувства цялостен, завършен. Нямаше значение какво му бе причинила. Или пък на Луис. Дори и бебето, което бяха изгубили, вече не беше от значение. Можеше да продължи да я целува до безкрай.

Вместо това, той я отблъсна така рязко, че една порцеланова ваза се катурна от масата и се разби.

— Нека да приемем — каза с подигравателно циничен тон, — че го правя заради добрите стари времена.

Гарет не пропусна да забележи болката в очите й.

— Не ми дължиш нищо. Разбра ли? Нищо! Каквото и да ми се случва — стой далече от мен, скъпа. Стой далече от Луис и аз няма да те закачам.

Някой неистово удряше по вратата и след миг тя се разпадна. Полицаите ги обградиха.