Ан Мейджър
Дръзко момиче (12)

Единадесета глава

Миглите на Гарет потрепнаха. Светлината подразни очите му, а зад нея проблясваше пламък. Дясната половина на черепа му пулсираше.

Къде ли беше? В ада или в рая?

Отново затвори очи. Не го интересуваше много. Всичко, което знаеше, беше, че лежи на меко легло в някаква тъмна стая.

До съзнанието му достигна някакъв глас.

— Героят се събуди. Докъде е стигнал светът, щом едно безпомощно момиче трябваше добре да се намокри и изкаля и да се прави на спасителка.

— Ноел!

Гарет се опита да седне. Чувстваше дясната половина от главата си като ударена от камък. Болеше го, когато се движеше, но и когато беше неподвижен, болката не беше по-малка. Продължи опитите си да се изправи.

— Кой си мислеше, че е? — запита Ноел с насмешка.

Той отвори очи и видя покоряващата й красота. Видя и сълзите по миглите й. Почувства голямо облекчение. Тя все още беше тук и се грижеше за него.

— Или някой ангел, или някой дявол. Не бях сигурен — гласът му беше слаб и пропит с обич, обич, която вече не възнамеряваше да крие. — Но тогава нямаше да бъда с теб. Ноел… скъпа… Бях толкова несправедлив… Така че… — в гърлото му заседна буца и той не можа да продължи.

— Нищо ли не си спомняш? — попита тя тъжно.

Той неясно си спомни, че се бе събудил върху онзи бряг и я бе видял до себе си под дъжда. Беше му помогнала. Накуцващ и облегнат на крехкото й тяло, двамата заедно си бяха пробили път през калта и натежалите папрати.

Гарет я остави да погали косата му въпреки болката, затвори очи, за да може по-пълно да се наслади на изживяването.

— Тогава мислех, че сънувам — прошепна той. — Аз не те заслужавам. Аз…

— Тихо… Сега сме в закритата лодка — каза тя. — Дъждът спря едва вчера. Обадих се по радиото на баба, за да знае, че сме добре. Ще изпрати някой да ни прибере веднага щом е възможно.

— Вчера ли? — беше изминал цял ден. — Какво стана с Луис?

— Тук съм, татко.

Луис скочи в леглото и матракът се разтресе. При всяко движение Гарет се чувстваше така, като че бъркаха с нож в мозъка му. Гласът и усмивката на сина му компенсираха болката.

Гарет сграбчи детето и силно го притисна. Усети малкото му крехко телце и прекара ръка през гъстата му златиста коса. След това го пусна и го отмести така, че да може да се наслади на усмивката му и на щастливите му очи.

— Мили Боже, ти си добре. И двамата сте добре.

— Бях тръгнал да видя Ноел, татко, понеже си помислих, че е забравила да ме вземе. Само че един алигатор плесна с опашката си по един пън и така ме уплаши, че паднах. Счупих си пръта и вятърът започна да разнася лодката навсякъде. Ноел ме откри и ме доведе тук.

Ноел беше започнала да отстъпва назад, за да ги остави насаме, но Гарет я хвана за ръката. Мисълта да станат едно семейство го плашеше, но повече се страхуваше от възможността да загуби, който и да е от двамата.

Ноел внимателно сплете пръсти в неговите. Обзе го невероятно щастие. Той лекичко я дръпна и тя падна отгоре им.

— Не… Този път няма да се измъкнеш толкова лесно, скъпа. Никакво измъкване.

— Какво?

— Искам да кажа, че ви искам и двамата. Завинаги!

— Наистина ли, татко?

— Млъкни Луис, позволи на баща си да поиска ръката на тази прелестна дама.

Очите на Луис се разшириха от вълнение. Той моментално се подчини и радостно погледна усмихнатия си баща, а после и Ноел.

— Мисля да си взема въдицата и да изляза да половя риба — изрече той и смигна на баща си.

— Добра идея, синко.

Очите на Ноел бяха пълни със сълзи от щастие.

— Гарет, мислех, че ще си бесен — каза тя меко. Беше изненадана не по-малко от Луис. — Каза ми никога повече да не се срещам с него.

— Не бях прав. Луис има нужда от теб. Аз също имам нужда от теб. Просто ти нямах доверие. Аз съм виновен, че ни напусна преди две години. Виновен съм, защото бях твърде ревнив и не те изслушах. Прогоних те в Австралия, като повярвах на собствените си съмнения и на лъжите на една изкуфяла старица. Ако бях поне малко разумен, щях да те последвам и на края на света и да те моля да се върнеш при мен. Бях глупав, скъпа. Изгубихме детето си, а ти почти не умря — и всичко това заради мен.

— Стана случайно — каза тя внимателно. — Просто нещастен случай.

— Не. Вината е моя. Случи се, защото се държах грубо с теб. Оставих те сама да се бориш. Ще трябва да живея с тази вина до края на живота си. А след това не те допусках до Луис. Казвах, че е, за да го предпазя. Лъжех. Страхувах се да призная, колко много те обичам. Страхувах се да не те изгубя отново.

Той я погали по лицето, а тя се наведе и го целуна леко по устата. Движеше устните си нежно и прелъстително, докато не усети, че ръцете му я обгръщат.

— О, Гарет — промърмори тя. — Наистина ли искаш да се оженим? Наистина ли ме обичаш?

— Винаги съм те обичал, скъпа. Още когато бяхме деца. Никой не може да се сравни с теб. Но си мислех, че ти няма да ме искаш.

Той отново я целуна. Устните й бяха топли и нежни. Тя се отскубна и се засмя.

— Сигурен ли си, че не го правиш, само за да има кой да ти подбира вратовръзките?

— Съвсем сигурен — Гарет погали косите й и уви пръсти в копринените й къдрици. — Казвал ли съм ти някога колко много обичам червените ти коси?

— Наистина ли? Не ме ли лъжеш?

— Скъпа, повече от всичко на света искам Луис да си има сестричка с красива червена коса, точно като твоята.

— О, Гарет! — Ноел се разтопи в ръцете му.

Той усети уханието на диви рози.

— Като че ли през целия си живот съм чакал само този момент.

Устните му се сляха с нейните.

— Ако не престанеш, може да напълним цяла къща с червенокоски.

— Няма да престана, скъпа. Никога!

— Но Луис е отвън.

— Нашето дете — прошепна той, повдигна косите й и покри с целувки тила й.

— Нашето?

— Нашето — промърмори той. — Всичко, което имам сърцето ми, душата ми, детето ми — са твои. Завинаги!

Гарет обви ръце около нея и тя се сгуши до него. Чуваха как Луис пее навън, докато хвърля въдицата си. Луис — най-накрая щастлив, пееше радостно, като всяко нормално дете. Гарет я притисна още по-силно. Ноел отново му бе върнала сина.

Въздухът беше свеж и наситен с мириса на дъжд. Утрото беше настъпило. Утро, което носеше със себе си обещанието за един нов живот, заедно дълго и щастливо бъдеще.

Гарет сведе глава и целуна Ноел. Отначало нежно и леко, но после… не можеше да се въздържа повече.

— Любов моя — прошепна той. — Любов моя.