Ан Мейджър
Дръзко момиче (11)

Десета глава

Гарет бе паркирал джипа си встрани от пътя, скрит в сенките на дърветата. Седеше зад кормилото и чакаше.

Карнавалът бе свършил преди часове. Къде, по дяволите, се бавеха?

Задаваше си този въпрос вече за стотен път, когато забеляза двойката светлини да се подават и отново да се скриват в тъмната гора. Мерцедесът на Ноел си проби път до къщата, сгушена сред кипарисите и боровете.

Ноел излезе от колата и Гарет се напрегна. Под светлината на фенера, облечена в златист сатен и кадифе и така както повдигаше обръчите на роклята си, за да помогне на Луис да слезе, приличаше на принцеса от приказките. Луис беше маскиран като малък пират с черна превръзка през едното око.

Гарет свъси вежди, докато наблюдаваше странната двойка. Лицето на Луис беше възбудено, а очите му светеха с боязливо обожание.

Гарет побесня.

Дали го бе излъгала нарочно? Да не би да си бе помислила, че след като е толкова ангажиран в града, никога няма да разбере какво прави тя зад гърба му? Не можеше ли да се досети, че той се обажда всяка вечер, за да разбере как е Луис и че щеше да узнае, че го е завела в града за парадното шествие? Майката на Ани се бе опитала да му обясни — беше казала, че Ноел го е спасила и че Луис е изглеждал щастлив за първи път от две години насам — но Гарет я бе прекъснал и веднага бе излязъл да ги пресрещне.

Ноел изчезна през входната врата. Гарет слезе от камиона и отиде под фенера. Тя остана вътре само за минута, но като наблюдаваше променящата се под вратата светлина, Гарет разбра, че Ноел нежно се сбогува с детето. Видя през прозореца, че Луис не я пуска да си тръгне, докато Ноел не му обеща, че ще дойде на следващия ден.

Щом излезе навън, косата й като че пламна под светлината на фенера. Независимо от гнева и объркването си Гарет не можеше да не види красотата й. С пристегнатия корсет и широката пола изглеждаше като пясъчен часовник. На гърдите й потрепваше жълта дантела. В косите й бяха вплетени жълти панделки. До него достигна уханието на диви рози.

Бе мислил за нея непрекъснато през цялата отминала седмица. Сега тя беше тук и кръвта му пламна.

Желаеше я. Мразеше я. Обичаше я.

— Скъпа…

Щом го видя, Ноел едва не извика. Той тръгна към нея, без да говори, хвана я и я издърпа в тъмното, по-надалеч от осветената къща.

— Гарет, моля те, не ме наранявай.

Беше топла и мека, красива, желана. Оглушителните удари на сърцето му, като че биеха направо в ушите му.

— Ти ме излъга, скъпа.

— Не.

— Каза, че искаш да постоиш с баба си.

— Така е. Луис дойде.

— Не искам да слушам обяснения! Всичко, което знам, е, че си дошла тук и си завела Луис на парада, нарушавайки всичките ми забрани.

— Той искаше да отиде! Не си прав, като го погребваш тук! Той е само едно малко момче!

— Моето малко момче!

— Можеше да бъде… на двамата. Толкова много искам… да съм му майка… О, Гарет…

Сърцето му се сви от болка.

— Казах ти да стоиш далеч от него.

— Никога не е виждал карнавално шествие. Трябваше да видиш колко е щастлив.

Гарет се разкъсваше. Никой от двамата не чу задната врата да се отваря. Не забелязаха и снопа светлина, който се проточи от къщата, когато детето тихичко се измъкна навън и се приближи.

— Гарет, моля те…

Гарет почувства, че започва да се размеква, но си каза, че трябва да бъде силен — заради Луис.

— Стой далече от Луис!

— Гарет, аз го обичам! И той…

Гарет грубо я дръпна към себе си.

— Любовта му те ласкае. Това е всичко.

— Не…

Тя се опита да се освободи, но той беше твърде силен. Усука пръсти в косата й, за да я спре.

— Татко…

Прошепнатите зад тях думи бяха като шок за Гарет. Той се извърна и видя сина си в тъмнината. Гарет не можеше да направи нищо, освен да стои и да гледа втренчено, как детето се навежда и вдига жълтата панделка на Ноел от земята. Мина доста време, докато беше в състояние да говори.

— Луис, ти проговори. Всъщност ти говориш!

— Не я наранявай, татко — Луис изтича при Ноел и я обгърна с ръце, а тя бавно се наведе и взе панделката. — И моля те, моля те, не прави така, че пак да си отиде.

— Скъпи Луис — прошепна Ноел и го притисна по-силно. Погледна към Гарет изпод сведените си клепачи и срещна студения му поглед.

Без да проговори, той клекна до тях. Ноел се изправи, като внимателно му предаде детето и се оттегли в сянката на дърветата, така че баща и син да останат сами.

Това беше един от най-прекрасните моменти в живота на Гарет. Луис беше проговорил!

Гарет вдигна поглед и видя самотата в очите на Ноел. Сви ръце в юмруци.

Това беше един от най-ужасните моменти.

Не разбираше ли тя, че го разкъсва жив на парчета?

 

Гарет отвори шкафа с напитките и си наля уиски в една чаша. Ноел беше с него в дневната, но той не я покани. Изпи уискито на един дъх, като се надяваше алкохолът да изгори чувствата, които го разкъсваха. Наля си още.

— Гарет, защо ме накара да дойда тук, след като непрекъснато пиеш и се правиш, че не съществувам?

Той се обърна бавно и я изгледа продължително. Изглеждаше различно в златистата кадифена дреха. Този цвят правеше очите й да изглеждат като пламнали.

— Защото искам да се разберем за Луис веднъж завинаги.

— И аз също.

Гарет вдигна чашата и отново я пресуши наведнъж.

— Искаш да имаш всичко, нали? Мен? Синът ми? Всичко?

— Толкова ли е лошо?

— Винаги в миналото се е оказвало лошо. Ти ме унищожи… Луис… Не мога да забравя това, Ноел.

— Но ти дори не се опитваш.

— Защото ти не се опитваш да спазиш поне едно от обещанията си. Закле се, че ще стоиш далеч от него.

— И го правех.

— Не.

— Гарет, той дойде при мен. На два пъти. Не мога просто да му обърна гръб. Все едно да отхвърля собствения си син. Загубих своето дете. Нашето дете. Никога няма да мога да го забравя.

Гарет отново се протегна към бутилката. Ноел пресече стаята и хвана ръката му, преди да е успял да си налее.

— Недей…

Топлината заля тялото му в момента, в които го докосна.

— Обичам те — каза тя. — Искам те. Искам и детето ти. Казах ти и преди… че можеше да бъде наше дете. Понякога… се чувствам така все едно, че той е… мой син.

Гарет се дръпна и сви ръце в юмруци.

— Но наистина ли е така? Или все още си онази богата малка флиртаджийка, отегчена от лесния живот, който води. Няма ли да избягаш отново в Австралия или пък в Европа с Винсент, или с някой богат колкото него или по-богат от него, когато ти скимне?

— Кога най-сетне ще разбереш, че никога не съм била такава? — попита тя напълно отчаяна и се опита да го целуне.

— Върви си, скъпа…

— Бих си отишла, ако можех да живея без теб, Гарет.

Ръцете й бяха на бедрата му. Кожата му пламна. И тя беше пламък.

Ако имаше поне грам мозък в главата си трябваше веднага да я изхвърли. Тя беше Мартин, а на него не му вървеше с това семейство.

Но пламъкът беше вече в него. Изгаряше го целия. Сърцето му беше объркано и част от това объркване се дължеше на любовта му — толкова силна, че не можеше да я пренебрегне. Повече не можеше да живее без нея. Беше му нужна не по-малко от въздуха, който дишаше. Устните му се сляха с нейните и ръцете му започнаха да разкопчават безбройните копчета на корсажа й. Желаеше я и лудостта, с която я желаеше, беше нещо, което не бе изпитвал спрямо никоя друга жена. Ръцете му трепереха като на някое момче, което за пръв път докосва гърдите на жена.

Знаеше, че тази жена вероятно няма да му бъде вярна, нито пък на Луис, но след като можеше да я има не би се отказал.

Той я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Забрави за изтощението си и я люби часове наред. Тя бе жадна за любов не по-малко от него самия.

Но ако си мислеше, че може да спечели Луис в леглото, щеше да остане жестоко излъгана.

Беше започнало да се разсъмва.

— Не можеш да си представиш, в какво състояние беше Луис, след смъртта на Ани. А след като ти го напусна… Не се доближавай до Луис, скъпа. Или повече няма да ме видиш.

Навън розовата светлина на изгрева се процеждаше през черните клони на дърветата. Но ледената тъмнина на спалнята ги притискаше.

В тази ледена тъмнина Ноел стана и се облече.

В тази тъмнина тя бързо напусна къщата на Гарет.

В тази тъмнина той се вслушваше в пърпоренето на колата й, която потегли и я отнесе.

 

 

Ноел стоеше под навеса на верандата и пиеше чай. Навън дъждът се лееше като из ведро. Езерото се чернееше застрашително. Валеше непрекъснато през последните два дни, от нощта, в която бе напуснала къщата на Гарет. Няколко от карнавалните шествия бяха отменени.

Но това означаваше, че Луис не може да дойде в Мартин Хауз и тя нямаше отново да бъде изправена пред избора да обърне гръб на детето или още веднъж да наруши дадено на Гарет обещание. В момента, когато си го помисли, видя една дребна фигура да се движи близо до брега.

— Мили Боже!

Чаената чаша изтрака, докато я поставяше в чинийката. Не можеше да повярва на очите си. Под проливния дъжд Луис умело насочваше пирогата си към пристана.

Тя изтича навън. За секунди цялата стана мокра. Водата в езерото се беше надигнала и заливаше дока.

За момент детето и жената се гледаха и се колебаеха. Очите му бяха големи и сини и самотни, не по-малко самотни от нейните. Той не се беше подчинил на баща си и бе дошъл при нея.

Тя обичаше Гарет и знаеше, че с любовта си към това дете рискува да го загуби. Но Луис беше само на шест годинки. Беше видял майка си да умира пред очите му. Оттогава живееше отделен от баща си. Детето протегна ръце към нея.

Ноел се сети за онези две години, прекарани в Австралия, когато се опитваше да забрави собствената си трагедия. Луис беше дете. Не можеше да избяга като нея. Може би тя беше неговото спасение. Може би той беше нейното.

Луис се усмихна чаровно и тя не можа да издържи повече. Измъкна го от пирогата и го задържа в ръцете си. Заедно изтичаха до къщата и тя веднага го отведе в банята. Съблече мокрите му дрехи и го уви в дебели турски хавлии, докато дрехите съхнеха в сушилнята. Тя също се преоблече. Баба й слезе при тях и тримата заедно пиха чай на верандата. Ноел забеляза, че баба й я наблюдава с много по-голям интерес, когато Луис беше с тях.

Луис остана за обяд и целия следобед и си тръгна едва привечер, по време на едно затишие.

След като Луис си отиде, Марлия последва Ноел в спалнята й. Тя беше много крехка, но острите й черни очи виждаха и разбираха всичко.

— Мисля си, че този път е съвсем безнадеждно?

— Какво?

— Любовта ти към бащата — онзи Гарет Кейгън.

Марлия закуцука към леглото. Ноел я наблюдаваше с огромно облекчение, защото беше разбрала, че баба й няма да й се противопостави и бе приела действителността. Не изискваше никакви обяснения.

— Доста… безнадеждно — отговори Ноел, като се опитваше да запази достойнството си. — Иска да стоя настрана от Луис.

— Това нещастно дете има нужда от теб. Какво смяташ да правиш? Да се подчиниш като някое безгръбначно или да се бориш? Не забравяй, че носиш името Мартин.

Ноел усети, че силната воля на баба й се предава и на нея и се съюзява с огромната й любов към детето.

— Трябва да се бориш — каза Марлия и взе младите й гладки ръце в своите. — Гарет Кейгън е много упорит. Мисля, че не съм виждала някой друг да се бори толкова упорито, за да постигне нещо в този живот. Мислех, че е просто един търсач на богатство, но съм грешала.

— Благодаря ти, бабо.

Беше направо чудо, че баба й най-накрая я бе разбрала и я подкрепяше.

Луис дойде на следващия ден отново. И на по-следващия — също.

 

 

Над Марди Грас все още валеше, но слабо. Ноел пристигна пред дома на майката на Ани. Изскочи от колата и изтича по дървените стълби. Още преди да успее да почука, вратата се отвори.

Бабата на Луис застана на прага, препасана с бяла престилка и с кухненска кърпа в ръцете.

Обикновено пръв излизаше Луис. Ноел почувства леко неудобство.

— Къде е Луис, Аналайз?

Върху широкото лице на жената се изписа тревога.

— Мислех, че е с теб. Каза ми, че ще дойдеш към десет.

В Ноел започна да се надига паника.

— Закъснях с около час. Ева се обади по работа.

— Той дойде в кухнята, може би е било малко след десет. Спомена нещо за теб. Аз готвех. Реших, че си дошла да го вземеш с колата.

Без да говорят повече и двете жени се втурнаха към езерото и откриха, че пирогата я нямаше.

— Казах му, че езерото прелива и не трябва да излиза с пирогата — каза Аналайз, като гледаше втренчено празния пристан. — Обикновено се вслушва в думите ми.

— Ще отида да проверя в Мартин Хауз.

Но и там го нямаше.

Ноел се обади на Аналайз и разбра, че не се е връщал вкъщи.

Небето потъмняваше, а дъждът се засилваше. Силният вятър виеше сред дърветата. Ноел включи телевизора и разбра, че езерото е излязло от бреговете си. Реката се разливаше и на някои места дигите бяха застрашени. Водите бавно завземаха сушата. Предупреждаваха за опасност от наводнения. Ако дигите не издържат, ниските блатисти местности щяха да бъдат напълно наводнени.

Ноел погледна през прозореца. Пламна светкавица и подпали небето. Гърмът удари почти пред къщата. Звукът беше оглушителен. Един вековен дъб се разцепи на две и падна на земята, повличайки със себе си електрическите проводници и разтърсвайки цялата земя.

Стаята потъна в тъмнина. Екранът на телевизора също почерня.

Ноел отиде до прозореца и онемяла от ужас гледаше как бурята приближава. Марлия влезе накуцвайки в дневната.

— Ето къде си била…

— Бабо, Луис е навън в блатото! Самичък! Вероятно е в беда. Трябва да го намеря. Обади се на Гарет. Моля те. Кажи му, че много съжалявам, че го обичам, че трябва да дойде… О, бабо… ако се проваля…

— Чакай, скъпа!

Но Ноел вече тичаше навън.

 

 

Гарет знаеше едно със сигурност — госпожа Мартин не би му се обадила, ако не беше напълно отчаяна.

Той вдигна прозорците на джипа и притисна слушалката на портативния телефон до ухото си. Едва чуваше отмалелия старчески глас сред крясъците на карнавалната тълпа. Въпреки черните облаци, надвиснали над града, Рекс бе напуснал бърлогата си и бе окупирал и двете страни на Ченъл Стрийт.

— Казах, че момчето ти се е загубило в блатото и моята Ноел отиде да го търси.

Кръвта му се смрази. Цялото му същество бе обхванато от ужас.

— Искаш да ми кажеш, че там се е разразила буря и че те и двамата сега са в блатото?

Тълпата отново ревна. Още един сал бе минал покрай пируващите. Проклятие! Не можеше да чуе нищо.

— Бихте ли повторили малко по-високо, госпожо Мартин.

— Преди две години, когато едва не загубих Ноел… аз… аз…

Гарет не искаше да му напомнят за това, но усети страха й, не по-малък от неговия, и сърцето му се изпълни със състрадание. Нямаше никакво значение, че винаги е била срещу него.

— Госпожо Мартин, не се тревожете. Ще дойда възможно най-бързо.

Преди още пейджърът му да бе изключил, Гарет трябваше да озаптява двама пияни зяпачи — единият маскиран като арабин, а другият — като пчеличка. Джонсън слагаше белезници на пчеличката, докато Гарет отиде до джипа да телефонира. Госпожа Мартин продължаваше да говори, но колкото и да се напрягаше Гарет не можа да разбере нищо повече.

— Идвам, госпожо Мартин, идвам — изкрещя той в слушалката и затвори.

Измъкна портативната полицейска лампа и я прикрепи на покрива на джипа. Пусна сирената, тръгна на заден ход надолу по алеята, а след това сви по една странична уличка далече от тълпите и карнавала.

Ноел! Винаги Ноел! Непрекъснато подлагаше на проверка любовта му, като че ли предизвикваше съдбата! Но сега беше още по-зле, защото и Луис беше замесен.

Никога не я е интересувало, какво иска той, Гарет. Интересуваше я само какво иска тя. Ако успееше да ги измъкне оттам живи, наистина щеше да скъса с нея.

Този път завинаги.

Ако…

Беше малко след пладне, когато джипът на Гарет сви от пътя и продължи по криволичещата алея към Мартин Хауз.

В града не валеше, а тук дъждът беше толкова силен, че през последните тридесет километра той караше почти без да вижда.

В къщата светеше само една стая.

Гарет чу шума на генератор за електричество, докато изтичваше по тухлената пътека към къщата.

Ръчно кованата врата беше открехната. Той влезе, без да почука. Старата дама го очакваше, седнала на любимия си диван.

Чу дрезгавия й глас откъм ъгъла.

— Гарет…

Опита се да стане, но беше слаба и немощна и трепереше дори повече от обикновено, вероятно от страх.

Той отиде до нея и внимателно я вдигна. Протегна се за бастуна й, но тя се вкопчи в него.

— Момчето ти е чудесно.

— На майка си прилича.

— И на тебе също. Не бях права за тебе.

Ръцете й го стискаха като нокти на граблива птица.

— Кажете ми всичко, госпожо Мартин.

— Пирогата на Луис я нямало. Мислим, че се опитвал да стигне дотук, но не е успял. Ноел тръгна да го търси с нейната пирога.

— Какво? Онова разпадащо се нещо не е плавало от години!

— Само с това разполагахме.

— Ако бяха стояли далече един от друг, както им бях казал, това нямаше да се случи. Бентът може да се разпадне всеки момент и тогава всичко ще остане поне три метра под водата.

Гарет понечи да тръгне.

— Гарет…

Въпреки че искаше да излезе колкото се може по-скоро, нещо в мъртвешки тихия и глас го възпря.

— Онази нощ Ноел искаше да си до нея. Викаше те непрекъснато, дори когато мислехме, че умира. Тя искаше детето ти.

— Но вие ми казахте…

Старата жена беше смъртно уморена, сърцето й едва пърхаше. Тя скри лице в шепите си и отчаяно проплака:

— Аз я отгледах. Тя беше мое дете. Мислех, че знам кое е най-доброто за нея.

Той пое дълбоко въздух.

— Да, аз не бях достатъчно добър.

— Аз съм само една стара жена. Свикнала съм със старите разбирания — зачервените й очи срещнаха погледа на Гарет. — Не заслужавам прошката ти, Гарет.

— А аз не заслужавам прошката на Ноел. Виждаш ли, аз ти вярвах.

Замисли се за Ноел и за Луис. И как се бе борила Ноел, за да промени мнението му за нея. Тя бе искала бебето им! Бе искала и него! Но той бе отказал да й повярва!

И сега тя беше навън във водата. Рискуваше живота си, за да спаси сина му.

Никога досега, когато рискуваше да я загуби завинаги, не бе усещал колко силна е любовта му към нея. В този момент разбра, че омразата нямаше повече място в живота му.

Постепенно суровите черти на лицето му се смекчиха и той започна нежно да гали възрастната жена по ръката, като че ли успокояваше някое дете. Тя се вкопчи в него и задълго не го пусна. След това той се обърна и излезе.

 

 

Дъждът барабанеше върху лицето на Гарет. Той безразсъдно подкара моторницата по тъмната повърхност на мочурището. Плоскодънната лодка прелиташе над затревените места и отново с трясък продължаваше по водата.

Отново и отново преминаваше през безкрайния лабиринт на дърветата и поредиците от канали, докато стигнеше до някое задънено място или безотточно езеро. Никъде нямаше и следа от тях.

Всичко наоколо бе само дъжд, мокри дървета и тъмни води. Като че не беше останало място, което да не е наводнено.

Ако бентовете не издържат…

Не трябваше да мисли за това.

Препускаше из мочурището, без да има каквато и да е представа за времето. Мислеше само за това, че трябва да ги намери възможно най-бързо, преди да е станало твърде късно.

Един пън се изпречи на пътя му и той сви.

Но не се оказа достатъчно бърз.

Ръбът на лодката удари коренищата и отново полетя. Но не в посоката, която Гарет беше избрал. Вместо това тя се разтресе, приводни се на едната си страна и продължи да се носи по водата към група дървета. Гарет изхвърча към мекия кален мочурлив бряг.

Беше чувал, че когато човек умира, целият му живот минава пред погледа му като на филмова лента. В тези последни секунди, когато летеше към брега, в мислите му беше само Ноел. Виждаше хубавото й лице, огряно от червеникавата разрошена коса. Спомни си, как бе потръпвало тялото й под ръцете му. Бе я наранил жестоко, като отказваше да й повярва. В агонията си Гарет си спомни как се бе облякла онази сутрин и бе напуснала дома му. А той през цялото време лежеше и не помръдваше, като някое студенокръвно и безсърдечно копеле. Не се и опита да я спре.

Никога не й бе казвал, че все още я обича.

Не искаше да повярва, че е така.

Ако сега умреше, тя никога нямаше да разбере.

Тялото му се стовари върху мекия бряг, но главата му се удари в някакво дърво.

Светът почерня.