Ан Мейджър
Дръзко момиче (1)

Пролог

Навън слънцето блестеше ослепително. Беше едва началото на юни, но в южен Тексас, като че ли беше средата на лятото.

Ноел Мартин гледаше замечтано през прозореца. През тучното пасище черен кон препускаше диво. Искаше й се да го язди неоседлан сред избуялата трева, а червеникавата й коса да се развява от топлия вятър.

Вместо това тя се потеше в твърде тесния си тоалет на шаферка. Тюлената презрамка на роклята й я прерязваше всеки път, когато се опитваше да помръдне. В другия край на стаята майка й, все още скандално красива, създаваше неприятности на стабилния й баща, пиейки твърде много шампанско и флиртувайки с всеки мъж между осем и осемдесет години.

Ноел се мяташе в капана на собствената си нерешителност. Трябваше ли да замине за Европа да купува антики за магазина на майка си, или да се върне вкъщи, в Луизиана, както я увещаваше баща й?

Тя живя далеч от дома цели две години, само за да забрави Гарет Кейгън и обърканите им отношения. Искаше да забрави бебето, което загубиха, и сина му Луис, когото обичаше като собствено дете. Можеше ли да се върне, без да мисли за Гарет и за всичко, което той означаваше за нея?

Ноел бе прекарала две години в Австралия с надеждата, че ще го забрави, но той бе незабравим. Омразният образ на този див бунтар, на дяволитите черни очи и още по-черната коса, на стройното мускулесто тяло се беше запечатал дълбоко в душата и сърцето й. Бяха израснали заедно, въпреки че Гарет живееше в скромна колиба, а тя — в голяма къща в имението на родителите си — Мартин Хауз. Детството на Гарет бе трудно, съпътствано от бедност и несполуки. А Ноел бе обградена с грижи и глезена още от момента, когато пропълзя извън люлката си и тръгна след него.

Сега само мисълта за този мъж събуждаше безпокойството й.

Черният кон диво галопираше пред къщата. Ноел отмести поглед. Не можеше да понася повече гледката, която й напомняше за един друг кон и за едно друго време, за един откраднат миг, когато беше все още момиченце и яздеше зад Гарет. Галопираха покрай цъфналия кучи дрян и моравите теменуги, покрай заблатената река, а дърветата изглеждаха като омагьосани — рай, който им принадлежеше. Тя се притискаше силно към любимия си, като че искаше да задържи завинаги и него и този идиличен миг. Погледът й се премрежи. Противоречиви чувства стегнаха гърлото й.

— Време е за хвърлянето на букета — извика Мерседес, връщайки Ноел към действителността.

— Момичета, булката е във фоайето!

Тълпата се раздвижи.

— Изглежда, че младоженецът става нетърпелив.

Беше първата събота на юни — сватбеният ден на Джес и Тед Джаксън. Имението на семейство Джаксън, бляскавият полилей, сватбеното тържество — всеки и всичко беше украсено във виолетово. Къщата бе изпълнена със семеен уют и топлина, с искрения смях на гостите и звъна на пълните с шампанско чаши. На горния етаж детската стая бе окупирана от бебетата на семейство Джаксън. Щастието на младата двойка се бе пренесло и върху останалите и всички с радостно нетърпение очакваха хвърлянето на букета.

Всички, освен кръстницата. Ноел се чувстваше неспокойна сред цялото това щастие. Стоеше настрана от групичката развълнувани шаферки. Сватбата на Джес бе точно такава, каквато баба й и баща й желаеха за нея. Искаха да забрави Гарет и да се омъжи за Бомонт Винсент, да заживее в голямата му къща и да стане господарката на студените огромни празни стаи. Заедно с Бо, те щяха да са каймака на обществото в Ню Орлиънс. Тя бе обучена да бъде перфектна домакиня и Бо беше най-подходящата партия за нея. Бо принадлежеше към нейния свят.

Ноел се насили да се усмихне и да си внуши, че разкошната къща не е позлатена клетка, че гостите аристократи не са тъмничари и че сватбата на приятелите й няма нищо общо със собственото й неблагополучие.

Момичетата около нея се вълнуваха от мисълта, че булчинският букет може да се падне на тях. Ноел стоеше напрегната и притеснена в шаферския си тоалет. Единствено изумително буйната й коса не можеше да бъде укротена. Беше се освободила от аметистово перления клипс и се спускаше по гърба й като водопад от бронзово златисти пламъци.

Тя се отдръпна в сянката. Само да имаше къде да се скрие! Налагаше се да остане заради гостите и най-вече заради Джес.

Не всяка любов завършва със сватба и щастие. Не и ако си обичал неразумно. В съзнанието й изплува мургавото лице на Гарет. Беше живял толкова дълго все на ръба, че едва ли някога можеше да бъде напълно опитомен.

Ноел с усилие отхвърли мисълта за Гарет. Тя бе тук единствено заради Джес. Сладката, упорита и побеждаваща Джес. Джес, която не беше послушала годеника си и се беше сприятелила с Ноел в Австралия. За нищо на света нямаше да развали тържеството й.

Секунда преди Джес да се обърне и да хвърли букета, тъмният й поглед се спря върху Ноел.

— Не — умоляваше беззвучно Ноел. — Боже Господи… само не на мен, Господи — въпреки че бе отправила молитвите си, знаеше, че Джес ще направи това, което е намислила.

Джес още от самото начало беше решила да я върне към истинския живот.

— Дошла си в Австралия, за да избягаш завинаги — бе казала Джес, — но аз няма да ти позволя. Ще се върнеш вкъщи, там, където ти е мястото — при него.

При него… Никога!

Но по ирония на съдбата отново беше тук. Толкова близо до Луизиана, до Гарет и… Луис.

Родителите й все още го мразеха. Тя също си повтаряше, че го мрази. Не че той би им простил някога. Но съществуваше и Луис, златокосият му син, който Ноел обичаше като свой. Затвори очи. Клепачите й потрепваха от болка.

Джес хвърли букета.

Фоайето се огласи от развълнуваните писъци на момичетата.

Ноел отвори очи. Букетът летеше към нея. „Не.“ Тя сграбчи перилата на стълбището и погледна гневно нагоре.

Тед Джаксън я гледаше от площадката. С огромното си тяло той бе препречил изхода към горния етаж на къщата и й бе отнел възможността да избяга.

Ноел наблюдаваше с ужас, как букета лети високо във въздуха и пада към нея. Белите цветове и виолетовите панделки се плъзнаха по ръката й, отскочиха от китката й и паднаха на земята. Обгърна я сладък аромат.

Всички погледи бяха приковани в нея.

После някой се спусна към Ноел и сграбчи букета. Беше Лизи — дъщерята на Тед. Сияеше от щастие. Бе толкова любвеобилна — също като Луис. Косите й се бяха изплъзнали от виолетовите панделки и смешно стърчаха върху челото й.

— Твои са, Ноел!

Ноел много обичаше децата, но сега й се искаше да избяга от нетърпеливото личице и мъничките, пълни с цветя и протегнати към нея, ръце.

Тези цветя я караха да се чувства болна и отпаднала, като че ли бяха погребален, а не булчински букет.

— Не… Дай ги на някой друг.

Останалите момичета се блъскаха и я молеха да хвърли букета отново. И тогава, както обикновено, Джес овладя положението. Успокои девойките, взе внимателно букета от Лизи и го остави в студените, треперещи ръце на Ноел.

— Вземи ги, скъпа — прошепна тя.

— Не трябваше.

— Търси щастието си — каза Джес по-високо, така че гласът й да достигне и до най-отдалечените кътчета на помещението и я целуна по челото.

Ноел беше като в капан. Не можеше да направи нищо друго, освен да остане на мястото си и да гледа как Джес се втурна нагоре по стълбите, към любимия си.

Никога досега не се бе чувствала толкова самотна и изгубена.

Погледна безпомощно белите цветя. Искаше да има това, което Джес вече имаше — да се омъжи за мъжа, когото обича, и да бъде майка на детето му.

Ноел не виждаше повече нищо. Погледът й се замъгли. Тя не можеше и да мечтае за подобна сватба.

Опита се да си представи Бомонт.

Вместо него пред погледа й изплува Гарет.

В мислите си видя виолетовата си рокля скупчена върху кафеникавата пръст край реката. Беше дива и безумно свободна и тичаше по тайните незабравими пътечки. Гарет я следваше по петите, но тя не му позволяваше да я хване, докато не стигнеха до скривалището.

Дъхът й спря. Боже Господи!

Не можеше да се върне. Невъзможно й беше да бъде безразлична към Гарет.

Но баща й каза, че баба й не е добре, че още не се е възстановила след удара и все повече отпада.

— Липсваш й, скъпа — бе казала майка й. — Ти я поддържаше млада. През всичките тези години си мислехме, че е непобедима. Но се оказа, че не е така. Тя умира, защото сърцето й е разбито.

Колко добре Ноел познаваше това състояние.