Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (5)

5

Вселената имаше две части; разделяше ги петсантиметрова преграда от мономолекулярна стомана. От вътрешната страна се намираше интериорът на луксозната яхта „Скок напред“, екипирана идеално за един пасажер, но за трима — единият от които метален, а другият вонящ на блатна вода — идеше възтесничка.

От другата страна се простираше остатъкът от вселената, съставен почти изцяло от нищо, тук-таме със следи от водород. Освен това и от обитаемите планети на Човешко-крипииския космос.

Тера нова — богата на метали и динамично технологична. Третото око, покрито с гори — от тундра до мангрови блата, където вятърът пееше тайнствено сред дърветата, а човеците бяха по пришълци и от фнобите и си говореха с мислите и очите си. На Патладжан вегетарианците бяха свирепи — нямаше друг начин. В света на дроските, Квадуквакуквакекекак, човеците посетители притеснено бучкаха ужасяващо познатата на вид храна и бяха благодарни, че дроските са твърде добре възпитани и се задоволяват само с това да изяждат гостите с поглед. На Лаот единствените живи същества бяха човеците, ала все пак и там хвъркаха птички, а ручеите бяха пълни с риба…

На всяка планета — дотолкова гореща, че водата да може да заври — се струпваше някоя подраса на крипиите. В измамната празнота на космоса плуваха слънцекучетата и расата, наречена Шушулката. Освен това съществуваше и Първа сириуска банка…

— Шестнайсет — обади се Айзък.

— Да, на тази вселена, в която живеем, не може да й се има доверие — добави Хрш-Хгн.

С лекотата на същество, живяло цял живот при нулева гравитация, Иг проплава край преградата, стиснал в уста някакво мятащо се телце. Нещото смътно напомняше на скакалец и всъщност притежаваше доста усложнено копие на насекомски мозък, но и уши, далеч превъзхождащи насекомските.

Дом се извърна от екрана.

— Старият Кородор и тука е пуснал цял рояк буболечки — отбеляза той. — Оглеждайте се и за карфици.

От орбита Опакото изглеждаше сивосинкава и огромно, набучено с облачни ивици. Терминаторът на зората ръчкаше Тау сити. Над него бе увиснал сив облак.

Кабината за управление беше малка и отявлено претъпкана с лакти. Айзък седеше прегърбен в пилотското кресло. Той вдигна поглед.

— Баба ти се обажда, шефе. Тука ли си?

— Сърдита ли ти се стори?

— Не, много хладно се държа.

— Леле, още по-зле — и той включи интеркома.

— Много малко имам да ти казвам, Дом — само искам да ти напомня за задълженията ти към планетата. Те нищо ли не означават за теб? Може да те убият.

Дом си пое дълбоко дъх.

— Мен така или иначе може да ме убият. Тук поне ми липсва фалшивото чувство за сигурност.

— Глупак! Просто си се вкопчил в шанса да се юрнеш в някаква идиотска мисия. А тук съвсем случайно, разбира се, се мъти формовойна. Половин отряд стражи са избити в бурукуто! Бурукуто в Тау Сити е пламнало…

— Самеди вкара хората си вътре с парализатори. Знаеш, че пушките са против всякакви фнобски закони.

Последва мълчание. Дом погледна екрана. Покровът над Тау Сити се бе разраснал. Докато гледаше, една точка доста на запад от града внезапно проблесна в ивица ослепителна светлина. Слънцето бе стигнало до Кулата на шегаджиите.

— Това беше… глупаво — бавно рече Джоун. — Въпреки това към офицерите от Съвета е нужно да се проявява известно уважение. Обявявам извънредно положение. След час ще дойде да ви вземе кораб.

Дом изключи връзката и се обърна към Хрш-Хгн:

— Можеш ли да се свържеш с вожда на всички буруку! Слугата на стълба — нали така се казваше?

След три минути Дом се бе вторачил в екран, на който се виждаше образът на дребничък фноб с крехко телосложение и сребърна якичка около врата. Женска? Фнобите, общо взето, си траеха за това от какъв пол са.

— От името на Съвета — рече той — какво можем да направим, та да поправим това печално недоразумение?

— Почвата на бурукуто бе опозорена — изсъска Слугата. Дом кимна. Бурукуто бе покрито с няколко инча почва от Фнобис, специално докарана за целта.

— Можем да я сменим — рече той.

Спазариха се. Най-накрая Дом завърши разговора с подобаващия израз на уважение и рече:

— Само таксите за транспорта ще ни струват няколко стотици хиляди стандарта.

— Могат ли да се пишат за сметка на Съвета?

— Съветът няма да похарчи и грош. Всичко ще е за личната сметка на Сабалос. — Той се облегна назад. Изведнъж се бе почувствал уморен.

— Има още един проблем — обади се Айзък от креслото си. — Накъде сме тръгнали, така да се каже? И как точно ще стигнем там?

— Хрш?

Фнобът набърчи нос.

— Първа сириуска банка би била добра отправна точка. Според легендата тя е била създадена от шегаджиите.

— О! Не бях го чувал. Че той ми е кръстник.

— Е, то онова не е вярно. Той е на поне три милиарда години, доколкото сси ссспомням.

Айзък подсвирна. На екрана на дълбинния радар се виждаше нещо, което целеустремено се носеше към кораба.

— Слънчево куче, тръгнало да си предлага услугите — обади се Дом. — Ето как ще стигнем до Сириус.

— Мен не ме бройте! — писна фнобът. — Аз няма да пътувам ссс такова животно! Мисслех, че този кораб има интерпроссстранссствена матрица!

— Имал е — обади се хладнокръвно Айзък. — Вероятно наистина е вършела страхотна работа по времето на прапрапрадядото на Дом, ама сега никаква я няма. Как би ти се харесало да се намериш вътре в някоя звезда? Каква загуба за литературата!

— Добре тогава. Но ссс много сссилни възражения.

След двайсет минути сянка затули звездите.

Слънчевото куче спря на неколкостотин метра от кораба — дебело бонбонче, което блещукаше като фар и бавно се въртеше около оста си. Айзък погледна в перископа.

— Оранжева, лилава и жълта ивица, шефе — с черна черта през жълтото.

Дом въздъхна облекчено. Не всички слънчеви кучета се държаха дружелюбно и бяха достатъчно схватливи, че да проумеят какво би се случило, ако се самозабравят и погълнат малък космически кораб.

— Това ще да е онзи, който се представя като Абрамелинлинкълн-черта-енобарбус-черта-503-Енобарбус-Макмирмидом — рече той. — Готин е. Работи за нас, пренася товари.

Една неканена мисъл се промъкна в главата му.

Здрасти, космонавт. Ще ти се да попътуваш май?

— Моля ви, отведете ни при Първа сириуска банка.

Цена на пътуването: седемнайсет стандарта.

Щом слънчевото куче се пресегна и го обви в псевдополе, корабът се наклони леко. Гигантското полуживотно се извъртя бавно и застана с лице към подобната на актиния синя звезда — доколкото слънчевите кучета имат лице.

— Това е недостойно! — изстена Хрш-Хгн. — Куче да те влачи като товар!

Внимание…

— Може би предпочиташ баба да ни хване точно в сегашното си настроение?

Готови…

— Фршшш!

— Хайде де, посрещни го като космополит.

Старт!

Невидима ръка изскубна Виж-Що от небето и я запокити по тях. Пропаднаха в слънцето. После взеха да пропадат около него. Забърсаха мъгливо море от синьо-бял огън, което се разбиваше о рифовете на космоса — ревът му се чуваше като глух грохот вътре в псевдополето. После се втурнаха към сияен хоризонт без извивка.

А звездата доплерираше зад тях. Слънчевото куче се издигна с песен нагоре в междузвездния мрак.

Тишина изпълни кабината.

— Леле! — възкликна Дом.

— Ургхсс!

Айзък огледа матричното контролно табло и загаси светлините на кораба. В мрака пред тях се виждаха само звезди, които започнаха да пламтят със син пламък.

— Пригответе се да се превърнете в релативистична невъзможност… — пропя Айзък.

Илюзия.

Дом знаеше какви неща виждат хората в интерпространството. Корпусите на по-големите кораби обикновено бяха покрити със защитен екран — а може би имаха и по една каюта без екран за неизлечимо любопитните…

Бял елен премина в галоп през стената на каютата, която сияеше в оранжево. Между рогата си носеше златна корона. Дом усети неговия страх, подуши неговата буйност, видя сплъстената от пот козина по хълбоците. Копитата му се губеха в пода, а подът и кожата се сливаха и се преливаха непрекъснато. Еленът се дръпна назад и изскочи през автоготвача.

Дом видя ловец на черен кон, който се втурна през стената на командната кабина, все едно газеше папрат. Беше целият в бяло — освен червената мантия, окичена със сребърни звънчета, — а лицето му под жълтата коса, развяна от недоловимия вятър, бе бледо и решително. За миг той погледна Дом, който забеляза как очите му просветнаха като огледала, и вдигна ръка, за да се защити. После конят и ездачът изчезнаха.

— Чел! Беше почти като истински!

Айзък се ухили.

— Почти съм сигурен, че е истински — някъде.

— Мдааа. Казват, че интерпространството е мястото, където се пресичат всички възможности. Имам чувството, че и той ни усети.

— Ветрен дух — нищо повече.

Дом се изправи несигурно. Стените все още приличаха на направени от лунно сияние втора употреба.

— Ето за тая илюзия съм чувал.

Червено кълбо колкото юмрук премина през покритите илюминатори, сякаш там нямаше нищо. Той гледаше омагьосан как прелита през автоготвача, през част от гравикабелопровода и плаващата фигура на Иг, който се размърда нервно насън. После изчезна, най-общо казано, в посока на матричния компютър.

Това бе интерпространствената версия на звезда — вероятно BD+679˚. Бяха относително безобидни, макар че някой червен гигант или разцепващо се бяло джудже можеше доста да те изнерви, като го гледаш как минава през тялото ти.

Дом чу някакво боричкане и се огледа. Хрш-Хгн се бе набутал под автоготвача в поза зародиш. Чак след час го убедиха да се измъкне оттам. Мигаше от срам.

— Ние, фнобите, може би не семе толкова гъвкави като васс — започна той. — Интерпросстрансството ни плашшши. Там влассства нессигурносстта. Кой знае, можем и да прессстанем да сссъщессствуваме?

— Като те гледам, целият си си тук — и физически, и психически.

Фнобът кимна плахо.

Айзък затвори ремонтното табло на автоготвача.

— Модел 706, качествена работа — отбеляза той. — Но никъде не намерих разпечатка на менюто.

Дом кимна.

— Според мен прапрапрадядо ми е смятал „Скок“ за едноместен кораб. Представям си какво меню си е програмирал.

— Тъкмо де. Сигурно толкова е бил зает да се скатава от кредиторите, че не е имал време… извинявай, шефе, май малко се поолях.

— Нищо, нищо. Дядо ми си е падал малко нещо пират. Но според семейната история бил и строг садхимист. Смятал простотата за основна добродетел. Не очаквам да се натъкнем на нещо по-примамливо от хляб, в най-добрия случай и риба.

Автоготвачът използваше проста техника за отглеждане на молекули така, че да дублират ястията, съхранявани в менюто му под формата на вероятности уравнения. След като включиха автоготвача на борда на „Скок“, той изгъргори, премина в тихо бръмчене за няколко минути и после от отвора в основата му щръкна маса. Отвори се и друг отвор, по-голям, и яденето се плъзна през него върху масата.

Блещиха се насреща му няколко секунди. Дом протегна ръка и много плахо взе един кристализиран плод.

Хрш-Хгн се прокашля.

— Тая завързаната птица с медената глазура я разпознавам — измърмори той. — Лебед крупие. Според мен тези буци по нея сса сссметана.

Дом вдигна капака на едно сребърно блюдо.

— Някакъв клас миди, пържени в… ами има вкус на яйца.

Айзък вдигна една чаша от гравирано стъкло и изгълта съдържанието й на един дъх.

— „Старо палто“ — отбеляза той. — Съвсем истинско. Две чашки, и излиташ върху огнен стълб.

Другите се опулиха насреща му. Той остави чашата.

— Какво, не сте ли виждали робот да пие?

— Чудехме се… — Дом замълча засрамен — … къде ли отива изпитото?

— Новите модели клас пети могат да извличат енергия от калоричното съдържание на органични вещества — и той посегна към панела на гърдите си. — Ако искате, мога да…

— Вярваме ти — прекъсна го Дом и отново се загледа в масата. — Казах ли нещо за простотата като добродетел? Според мен, ако изядем всичко това, ще влезем в противоречие с догмите на садхимизма.

— Не хаби — цитира Хрш-Хгн. — Има моменти, когато ссследването на Единсствената заповед е както дълг, така и удоволссствие.

След десет минути Дом се обади:

— Хрш-Хгн, тоя тъп черен мармалад има вкус на риба!

— Това е хайвер.

— Хайвер ли? Винаги съм се чудил. На Опакото само на бедняците им се разрешава да го ядат. Предполагам, че му свикват някак си.

Двайсет минути по-късно автоготвачът преработи остатъците от яденето. Иг преплува към каютата с матрицата, дъвчейки рибя глава. Мъничка, прегоряла пишман — звезда премина през кабината и изчезна. Дом я сподири с поглед.

— Ако Първа сириуска банка е главният спец на Галактиката по отношение на шегаджиите, защо той не е открил Света на шегаджиите? — попита той.

— Предполагам, не искаш да кажеш, че би трябвало да изръшка вселената, като знаем що за чудо са границите на Рош. Сспоред мен размерът на Банката би нарушшил балансса на вссяка ссредносстатисстичесска сслънчева ссистема. Сссигурно. Що се отнасся до изсследването на базата на наличните данни, той може и да е открил Ссвета на шегаджиите. Защо не? И защо тогава да го казва на нас, просетите цивилизации парвенюта?

— Ние бихме му платили доста добре.

— Ние ли? Ние, казваш? Ние, фнобите? Ние, човеците? Да предположим, че рассата, която открие Ссвета на шегаджиите, извлече неизмерими облаги от това. Защо пък той да исска да сстане така?

Дом се намръщи.

— Но той управлява себе си като банка. Освен това взема пари за услугите си.

— Той така исска. Едно ссъщесство вссе трябва да се занимава с нещо, за да се отърве от три милиарда — годишната сскука. Той обича да сси общува с хора.

— Искаш да кажеш, той не би искал да стане така, че някой да завладее Света, защото вероятно това би означавало опасност за Банката?

— Може би. Всссичко това са предположения.

Той заговори за Света на шегаджиите.

 

 

Три раси вървяха като хора. Едната са човеците. По-високи от тях, но, общо взето, по-леки са фнобите. Много по-дребни от човеците, но с по-кубично телосложение — тъй че приличат на шимпанзета на стероидна диета от някоя планета със силна гравитация — са дроските.

При фнобите съществуват три пола. Те притежават втори, рудиментарен мозък. Еволюирали са в свят, където няма налични готови метали. По отношение на мозъчните дейности те превъзхождат всички. Свят, в който повечето от висшите животни са адаптирани към триполова система, има нужда от раса с много мозък в главата.

При дроските половете всъщност са два, от което има смисъл в един суров и свиреп свят. Младите мъжки еволюираха в зрели женски с твърди убеждения някъде след първата трета от живота си. Обществената им система е разклонена и заплетена, но религията им я надминава по сложност — огнено построение, включващо двойната звезда и трите големи луни в тяхната система. Дроските са канибали — това влиза в религията им. Трудничко им е да възприемат числа, по-големи от седем. Дроските периодично изграждат цивилизация, стигат до машинната епоха, после, без никаква сносно обяснима причина, внимателно я разглобяват и се връщат към варварството.

В сравнение с останалите известни петдесет и две раси дроските, фнобите и човеците са като братя. За някои раси като лъжичниците, които живеят на малки ледени планетки, те са абсолютно идентични. Много други пък са напълно неспособни да ги приемат за форми на живот — като например таркините, живеещи в горните слоеве на някои протозвезди.

Малко раси имат по-широки схващания за живота. Крипиите живеят на малки, жежки планети в дълбоките пластове на по-големи газови гиганти и понякога на повърхността на много хладни слънца, но разговарят с човеците за философия със същата лекота, с която и с таркините — за непреводимото. После идват слънчевите кучета, които представляват сурова форма на живот и извличат своята картина на света от умовете на клиентите си. Първа сириуска банка е самостоятелен клас, както винаги. Малко раси — Шушулката, да речем — са чужди дори на лъжичниците и таркините.

Но всички раси ги свързва едно — до една са на по-малко от пет милиона години и всичките са възникнали в рамките на сфера от звезди с диаметър по-малко от двеста светлинни години с център Вълк 429. Крипиите бяха го открили първи и затова първи изследваха единствената планета, която обикаляше около Вълк.

Там откриха Кула на шегаджиите — мономолекулярна кула, покрита със заскрежен метан, щръкнала мрачно и самотно под безвъздушното небе. Откриха нещото, по-късно известно просто като Центъра на вселената.

Крипиите продължили по-нататък. Открили още кули и други останки от шегаджиите като Пръстеновите звезди, Бандата и Вътрешните планети на протозвезда V. Съвсем случайно открили и Земята и й продали работещ матричен мотор в замяна на чифликчийските права върху Меркурий. После започнали да се чувстват приклещени в хватката на някаква галактическа мистерия и отдавна били решили, че са им нужни и допълнителни прозрения.

Седемдесет стандартни години по-късно обединен екип от човеци и фноби дешифрирал шегаджийския формуляр С — единствения от петте преводими шегаджийски документа. Той съдържа намеци за велика цивилизация, макар че използваната дума само приблизително означава същото, както и вероятно първото стихотворение във вселената.

Геоложките доказателства предполагат, че всички кули са на възраст между осем и пет милиона години. Били разпределени повече или по-малко поравно сред светлинните години — поемали всякакви енергии и не излъчвали никаква.

Крипиите знаели, че очевидно са произлезли от леко разумни саламандри преди около четири милиона години, ако се съди по изсушените алуминиево-полисиликатни останки на тяхната планета, обикаляща около 70 Офиучи А. Не познавали по-стара раса.

Били дълголетници. Били изкачили Пипалото — според митологията на крипиите Галактиката представлявала гигантски крип с блещукащ скелет от звезда — чак до оскъдните звезди по ръба. Били проплували обратно надолу по Пипалото до катедралата от звезди в центъра. Звездите били пусти. Имало една-две шантави случайности. Общо взето обаче, по онова време животът не представлявал много повече от сложна химична реакция. Само в мехура от звезди зад тях планетите наистина гъмжали от живот.

Някоя устремна раса прибързано би стигнала до определено заключение — може би за двеста-триста години. Умовете на крипиите — от които всеки индивид си има по три — не се хвърлят с такава готовност да правят заключения…

— И до какво заключение стигнали? — попита Дом.

— Крипиите са мощни, бавни и изпипват всичко до сссъвършенссство. Все още не са стигнали до никакво заключение. Те търсят сссмисъла на живота. Зашшшщо им е да бързат?

— Чел! Не твърди ли теорията, че шегаджиите са посели звездите, преди да се… ъъъ… изнесат? Хайде де, знаеш, че е точно така.

Фнобът кимна бавно.

— Това без ссъмнение е хипотезата, върху която работи Инсститутът по шегадниите.

Дом прехапа устна, после отвори уста да каже нещо. Хрш-Хгн вдигна ръка.

— Шшшще ме питаш защо. Момче, помни, че от петдессет и двете раси от всички населени звезди ти, землянинът…

— Опаковецът!

— Прав си, опаковец от земно потекло. Та ти можеш само сссмътно да проумееш как работи умът на може би три-четири раси. Защо тогава се надяваме, че ще можем да разберем шшшегаджиите?

— Но Институтът наистина е разбрал шегаджийския формуляр С. Той е написан на един от техните езици.

— Да, но писссменият език е просто машина за предаване на информация и след като веднъж намерихме ключ към него, преводът беше забележително лесссен.

— Как са го разшифровали?

— Използвали са един поет и един откачил компютър.

Хрш-Хгн взе куба от розов силикон — своя подарък за Дом, — пипна с палец справочната пластина и го включи. Във въздуха увиснаха думите на Завещанието на шегаджиите, обвити в бледо сияние:

Ти, който стоиш пред нас.

Ние държахме звезди в шепите

си, а звездите

парят. Моля те, внимавай

как боравиш с тях.

Отидохме да чакаме в нашия нов свят.

Той е само един, ей го на —

на слънцето от тъмната страна.

— Доста неоригинално — забеляза Айзък. — Последният куплет стои като кръпка.

— Трябва да призная, че на фнобски звучи по-добре — отвърна Хрш-Хгн. — Що се отнасся до осстаналото… е, повечето вие си го знаете. На чисто практическо равнище разни луди глави са изръшкали всяко що-годе порядъчно голямо небесно тяло в мехура и много други извън него.

— Айде, дойдохме си на думата — обади се Айзък. — Налагаше се да включите и слънцата, разбира се, и самите дълбини. Макар че по-вероятно изглежда шегаджиите да са произлезли някъде на някоя планета.

— Ссспоред народните вярвания Сссветът на шегаджиите гъмжи от чудессса невиждани — рече Хрш-Хгн.

— Като седим тук вътре, ни е трудно да си представим поне донякъде дълбините, но все трябва да са достатъчно големи, че вътре да може да се скрие планета. Може би планетата на шегаджиите си е нямала слънце — рече Дом.

— Разбираемо е, че си го мислиш — съгласи се учтиво Хрш-Хгн.

— Хрумвало ли е на някого?

— Да — горе-долу веднъж на всеки пет години.

— Ами ако е било невидимо? — предположи Айзък.

Дом се разсмя.

— Може би — рече Хрш-Хгн. — Чувал ли си за звездите призраци, Дом?

— Ъ-хъ. Толкова били плътни, че и гравитацията не може да им избяга.

— Вижте сега, това е само една идея, която можем да си подмятаме — слагам я на чинията да видя дали някой няма да цвръкне майонеза отгоре й, — но с матрични машини бихте могли да спретнете цяла слънчева система и да я метнете в интерпространството — предположи Айзък. Дом аха-аха да се разсмее, но погледна изкосо Хрш-Хгн.

— Това е легендата за Разточителното слънце — заразказва Хрш-Хгн. — Ниссскотемпературна крипииска история. Да, може да се направи за около пет-дессет години при сссегашното ни равнище на технологичен напредък. Каталитичната сила не трябва да е твърде голяма. Но практичессското приложение на матричното уравнение прави това невъзможно. — Той улови неразбиращия поглед на Дом. — Виждаш ли, не ти трябва кой знае каква сила, за да мяташ и вадиш от интерпространството дори голяма маса.

Хрш-Хгн продължи с техническите термини, докато обясняваше, че всъщност онова, което наистина важало, бил бордовият компютър. Тъй като в интерпространството дадено тяло теоретично се намира навсякъде по едно и също време и ако бъде пуснато напосоки, почти със сигурност би се материализирало в центъра на най-близкото слънчево тяло, то навигационната матрица би била нещо много необходимо. Трябвало да бъде голяма — „навсякъде“ бил твърде голям обем за квантифициране. Колкото по-голямо било тялото, толкова по-голяма била възможността за грешка, тъй че и компютърът трябвало да е по-голям.

— Ссслънчевото куче, което ссега ни тегли, регисстрира в момента извличане в микроампери, за да доссстигне интерпроссстранссството. Това не е нещо кой знае колко повече от умссствена дисссциплина. Четири пети от тялото му предсставляват заден мозък, проектиран така, че да определя месстоположението му точно с оглед на всселената-основа — за наш къссмет сс тъкмо толкова осстатъчен капацитет, че да позволява и допълнителна масса колкото кораб ссъс ссредни размери. За да се прекара усспешно през интерпросстрансството сссреден размер звезда, трябва да разполагашшш с компютър с маса около ссто пъти по нейната.

— Ами планета? — попита Дом.

— Кривите се прессичат в планети като Фнобис или Опакото — малки и плътни. Можеш да го направиш, кажи-речи, ако изтърбушиш планетата и я натъпчеш ссс компютри. Но това е безплодна линия на размиссъл. Лично аз вярвам, че шшшегаджиите…

Илюзия.

Иг цвърчеше жално. Дом отвори очи и примигна. Беше плувнал в пот. Едната ръка го болеше.

В дъното на каютата Хрш-Хгн се бе проснал като кукла върху скоростното шкафче.

— Айзък?

Роботът се пусна от перилото, опасващо каютата на „Скок“.

— Яко, а? — попита той.

— Чувствам се така, сякаш някой току-що ме е фраснал е нещо грамадно като планета например — заяви Дом. — Или голям астероид. Какво стана?

— Сред звездите сме. Май това слънчево куче изскочи доста непохватно.

Дом изплува нагоре, като се опитваше да успокои стомаха си. Явно въпросният орган се беше омотал на възел. Главата го болеше.

Хрш-Хгн изстена и се събуди.

— Фргхсс… — изруга той.

— Слънчево куче? — рече Дом на празното пространство.

Извинения. Пътуването прекъснато поради обстоятелства извън контрол. Смущения в пространствената рамка на интерпространствената матрица. Налага се да се върнем в основното пространство.

Айзък се беше лепнал за дълбинния радар.

— На няколко милиона километра оттук е — сигурно хвърля такава интерпространствена сянка, че ум да ти зайде. Запълва си времето. По форма е конус… леле, Боже, я вижте!

Втренчиха се в екрана. При максимално увеличение той показваше пирамида, която измамно бавно се влачеше през космоса и проблясваше слабо, щом звезден лъч попаднеше върху излъсканата й повърхност. Нямаше как да сбъркат очертанията на Кулата на шегаджиите.

Дом доплува до пилотското кресло и помоли слънчевото куче да ги примъкне по-близо. След няколко минутки бяха само на някакви си километри от кулата. Тя стърчеше стабилно на фона на звездното поле, което се въртеше като пощурял планетариум.

— Институтът за изследване на шегаджиите плаща възнаграждение от един милион стандарта за подробности относно нови кули — рече Дом. — Искам да я хвана.

— На куково лято — подметна Айзък. — Тази маса при тази скорост? Това е работа за двайсет слънчеви кучета.

Точно така.

— Е, можем да предвидим курса й. За подобна информация има по-малко възнаграждение. Можем да го делим на три.

— На четири.

— Добре де, на четири…

Дом се мъчеше да си поеме дъх. Нещо го беше хванало в мъртва хватка и стискаше здравата.

Усети кораба. Усещаше остро атомната структура на корпуса. Малката купчинка деутерий в матричния компютър блещукаше като вещерска топка, останала след Прасоновогодишната нощ. Айзък представляваше искрящи електропотоци, които плуваха по жични намотки от сплав, обагрени с чувството за метален водород, от което му се гадеше. Мозъкът на слънчевото куче пулсираше в убито лилаво със смътни полумисли.

Зад кораба, отвъд падащата Кула, усети другия кораб. Чакаше го. Някой бе знаел, че той ще премине под този район. Усети отново метален водород — усещане за роботски мозък.

Бръкна в съзнанието на слънчевото куче. Щом полето му се поляризира, последва силен тласък и кулата мигновено се отдръпна на фона на звездите. За миг усети гнева на другия кораб. После той изчезна, загуби се сред статичното електричество, а слънчевото куче благодарно потъна в интерпространството.

И нещо лекичко се изниза от ума му. Имаше време само за миг да усети загуба, колко нечестно е да се ограничаваш с някакви си пет сетива… после реакцията се стовари отгоре му.

Не падна, защото „долу“ нямаше. Но увисна объркан, заслушан в смаяните протести на кучето. Хрш-Хгн се пулеше насреща му. После фнобът нежно го пое в кокалестата си длан и го метна на койката.

— Всичко видях — измрънка Дом. — Нещо гледаше през мен, зад тази кула чакаше убиец, знаете ли…

— Много яссно — измърмори Хрш-Хгн. — Яссно.

— Повярвайте ми!

— Вярваме ти, то е яссно.

— Имаше молекулярен стрипер! — кресна Дом.

— Нещо накара слънчевото куче да се омете оттам по най-бързия начин — призна Айзък. — Ти ли?

Дом закима яростно, после бавно додаде:

— Така мисля. Но… но точно преди това видях… Ще ми повярвате ли, че видях вероятности? Видях ни, направени на пух и прах от онзи стрипер. Но това се случи в друга вселена. В тази ние избягахме. Чел, не мога да ви го опиша. Нямам думи — ама наистина!