Тери Пратчет
Тъмната страна на слънцето (6)

6

„Много мислихме по този случай. Разбира се, не намираме нищо, което да оспорим в чисто геофизичните доклади тук, пред нас. Отбелязваме, че този свят, известен като Първа сириуска банка, е планета с диаметър седем хиляди мили и кора, състояща се почти изцяло от кристален силиций и някои свързани елементи. Освен това чухме някои очарователни свидетелства, поднесени от доктор Ал Путачик от Земята, чиято основна мисъл се състои в това, че милиардите години земетресения и тъй нататък са причинили формирането на милиарди транзисторни съединения вътре в тази кора и така по естествен начин е възникнал най-големият компютър в галактиката. Ние, разбира се, знаем, че Банката вече години наред се използва като счетоводна къща и основно хранилище на информация от много Човешки и почти Човешки раси и официално е Съкровищник на Звездната търговска камара.

Ищецът моли за законен статут на Човек. Той желае да му бъде даден статут на живо същество. Жива ли е Банката? Според всички дефиниции не е. Поне това ни е казано.

Но ние не сме съгласни. Днес за Банката бе невъзможно да присъства тук физически поради естеството на границите на Рош, но тази Камара разговаря надълго и нашироко с него. Към края на тази необичайна интерлюдия колегата ми от Земята направи връзка — доколкото разбрах, цитатът беше от някакъв вид театрално забавление — е факта, че комай е нечестно и най-дребният вирус да има Живот, а Банката съвсем да няма.

Според нас никъде не се постановява, че един цял свят не може да получи статут на живо същество и дори на Човек. Може би това е малко необичайно, леко нестандартно. Въпреки това нека се запише, че ние намираме Първа сириуска банка не само за жив организъм, но и за притежаващ представа за Вселената достатъчно напреднала, че да бъде признат за Човек. И дано орбитата му нивга не намалее.“

Негово пещейшество КрААгх 456°, медиатор, Звездна камара, 2104 г. (вж. също „Живот: определение според закона“ от Негово пещейшество 456°)

Дом се напъха в едно сепаре и изчака минутка, преди да погледне през прозрачния кристален панел на вратата. В централната зала имаше две-три хиляди души, но като че ли никой не го бе забелязал.

Пред него се издигаше черна кристална стена, набучена с безбройни червени лампички. Те бяха скупчени около един гладък меден диск на същата височина с кристала. Той изжужа и произнесе:

— Моля ви, кажете по каква работа идвате.

Дом се отпусна.

— Вие Банката ли сте?

— Не, сър. Аз съм говорител, само едно сравнително просто сервомеханично устройство.

— Ъъ, добре. Тогава, моля ви, прехвърлете седемнайсет стандарта в расовата сметка на слънчевите кучета — каза той, докато невидими очи тактично изследваха структурата на ретината му, колебанията на гласа му, ДНК-спиралата и зъбите му.

— Трансакцията завършена.

— Бих искал също и да уведомя Института по шегаджиите, че съм открил шегаджийска постройка. Следват описание и разположение.

Той вложи копие от бордовия дневник на „Скок“ във вдлъбнатината под диска.

— Възнаграждението ще ви се изплати при потвърждение.

Дом се зачуди дали убиецът, който се спотайваше зад кулата, не е регистрирал също откритие. Знаеше, че там е имало убиец. Някъде сред тоталността съществуваше вселена, в която Дом Сабалос беше мъртъв. Но, разбира се, такива вселени имаше много. Според в-математиката на всяка вероятност — дори на най-немислимата — се падаше поне по една вселена.

— Това ли беше? — попита дискът.

Дом се намръщи. За първи път посещаваше Банката, макар и официално той да му се падаше кръстник. Банката му пращаше поздравления по случай съответните церемонии като например по-маловажните му 28-ми рождени дни и дребни интересни подаръчета като грависандалите, които още бяха на краката му. Подаръците подсказваха, че той е мислеща личност. Картичките нищо не подсказваха. До една бяха подписани със завъртулките на високостепенен крипии IV — любимия шрифт на мултидекстралните аматьори калиграфи. Проблемът сега беше да се влезе в контакт.

— Аз съм Дом Сабалос, кръщелникът на Банката. Бих искал да го видя.

— Трябва само да се огледате, сър — машината говореше съвсем сериозно. Дом осъзна, че тя не е оборудвана да може да борави с образна реч.

— Исках да кажа, че бих искал да се срещна с него и да разговарям с неговото… хм… седалище на съзнанието.

Последва пауза. Най-накрая дискът рече:

— Много добре, сър, ще видя какво може да се уреди.

Дом изскочи от сепарето. Хрш-Хгн подозрително се спотайваше зад една лъскава колона от германий, която се издигаше на половин миля над павирания под на пещерата. Следващото важно нещо бяха чистите дрехи, а после истинска храна: имаше нещо странно незадоволително в реконституираните молекули на корабния автоготвач. Той се промъкна покрай група крипии от средна степен и махна на едно такси.

Главната пещера на Първа сириуска банка беше толкова голяма, че имаше нужда от сложна система за контролиране на климата, която да предотвратява образуването на гръмотевични облаци. Таксито се издигна над претъпкания под и се запромъква скоростно между сияйните колони, всяка със струпани в подножието й сепарета. Червени пресечни точки сияеха навсякъде. От време на време край някоя колона блясваше пръстен от статично електричество и избухваше живописно в лъхаща на озон мараня. А горещият сух въздух жужеше от милион гласове, които по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха, докато пари говореха с пари през светлинни години разстояние.

Всъщност, помисли си Дом, това тук приличаше на ранните представи за ада. Без съмнение някои от туристите биха се вписали прекрасно в подобна представа.

В една от подпещерите робот шивач го облече в анонимен сив корабен костюм — от онези, които се носеха във всички земно-човешки светове. Освен това си купи и кубер — наметало, нашарено с пурпурни, оранжеви и жълти райета. Надяваше се, че всеки евентуален наблюдател ще го вземе за онова, на което приличаше — на селяндур от някоя забутана планета, целоирландски пън от комедийните скечове, колонист мухльо от майната си, който говори на нос, с досадни навици и пълен джоб редки земи.

Обърна се и огледа критично Хрш-Хгн, който стоеше и го гледаше, облечен в стари церемониални одежди на бета-мъжкар.

— Нещо по-шаренко не можа ли да намериш? Някои фноби носят. Бих предпочел да не биеш толкова на очи.

Хрш-Хгн отстъпи нервно крачка назад и започна да мачка одеждите си.

— Да не би да е противозаконно? Искам да кажа, да не би да е в разрез с някои сексуални норми? Ако е така, аз, разбира се…

— Не е точно така. Не смятам, че бих могъл да се справя с алфа-типаж, нали разбираш — те са малко по-претенциозни, по-войнствени, по-малко отдадени на интелектуални подвизи…

По команда на Дом малкият робот облече фноба в тога със сложна кройка от тежки сини и маслиненозелени влакна, изпъстрена със сребърни пръски. На богато украсения колан беше окачен нож тшури, два пъти по-дълъг от стария нож на Хрш-Хгн.

— Ако някой алфа ме предизвика, ще се предссставя много зле.

— И все пак изглеждаш по-различен.

Той плати на робота и излязоха. Хрш-Хгн правеше самоотвержени опити да върви наперено.

Трапезарията за умерени форми на живот в грандхотела, единственото място на Банката, където човек можеше да преспи, изглеждаше горе-долу толкова голяма, колкото и главната пещера, и още по-внушителна, защото размерът и се изчисляваше в човешки измерения. Дългата пещера ехтеше от рева на апетити в процес на утоляване, лъхаше на всевъзможни аромати от храни и наркотици и приличаше на ада дори повече от главната пещера.

Дом откри две свободни места на една маса в Човешкия сектор. На масата вече бяха седнали набит землянин с лице, прорязано от белези от дуели, и дребен очукан робот клас първи. Двамата кимнаха фамилиарно на Дом, когато той мина покрай тях.

— Познаваш ли ги? — попита Хрш-Хгн, щом седнаха.

— Не че си спомням — отвърна Дом. — В тях имаше нещо странно. Той изглеждаше богат. За какво му е някакъв си Първокласник?

— Една от малките тайни на живота — отвърна фнобът.

Ядоха в мълчание. Клиентът зад Дом беше млад дроск, който енергично го ръгаше в ребрата с мазолест лакът. После вдигна поглед, ухили се кучешката и отново се наведе над чинията си. Дом внимаваше да не поглежда какво точно яде съседът му.

От другата страна компания женски фноби от Групата на дългия облак съскаха една срещу друга. Зад тях седеше шишарковиден човек, който изпълняваше сложен хранителен обред от Третото око над купичка ориз.

Дом си поръча риба и хляб. Хрш-Хгн — яхния от плесен.

Келнерът клас втори се домъкна със сметката и тактично свери с Банката кредита на Дом.

— Отклони и десетарка за себе си — добави Дом.

— Много ви благодаря, сър — рече автоматът. И любезно добави: — Винаги съм имал високо мнение за леворъките човеци, сър.

— Кой ти каза, че съм от Опакото? — Дом се опита да говори тихо. Няколко от фнобките се огледаха. Но роботът се бе отдалечил.

— Лицето ти — рече кратичко Хрш-Хгн.

Дом се протегна и огледа дланта си. Зеленикавият оттенък на гугуто. Разбира се, използваха го и на други планети при изключителни обстоятелства и под строг лиценз, — но това не променяше нещата. Според популярната митология всеки зелен човек беше опаковец.

— Според мен няма какво толкова да се притесняваш — рече му фнобът, щом излязоха. — Който и да е този убиец, ссъмнявам ссе да ссе хване на номера с масскировката. Той използва вероятностна математика, за да бъде вссеки път на точното мяссто.

— Засега не е успял. Спомняш ли си какво стана при онази кула?

— Не разчитай на това.

Малък двуколесен Клас първи се затъркаля към тях и дръпна Дом за наметалото.

— Лорд Сабалос, Банката ще ви приеме. Последвайте ме.

Той потегли на напомпаните си гуми. Последваха го с умерен ход.

Дом се огледа и не се и опита да прикрие благоговението си. И без това бе започнал да се чувства като селяндур. И без това бе пътувал съвсем малко извън системата на Виж-Що. Все пак затвори здраво уста, щом усети, че челюстта му виси.

Главната пещера бе отворена близо до Северната умерена повреда, резултат от древно компютротресение, когато две силициеви плочи с континентални размери се бяха приплъзнали една върху друга и бяха създали няколко квинтилиона важни вериги.

Случило се, когато Земята още била топка от лава. Историците предполагаха, че това отбелязало пробуждането на Банката — колосалният гръмовен момент между мъртвата пиезоелектрична скала и разума. По този въпрос, както и по много въпроси, отнасящи се до личната му история, Банката си мълчеше.

Роботът ги поведе по полегат хълм, който се спускаше към Повредата, а после ги въведе в разклоняващ се тунел, изсечен в живата — това си бе справедливо твърдение — скала. Тук лампичките бяха доста нагъсто. Една сфинктерообразна врата се отвори. Те влязоха.

— ДОМ! ВЛИЗАЙ, ВЛИЗАЙ!

Стаята беше малка и ярко осветена. Дебели килими покриваха пода, а в ъгъла имаше голяма палма в саксия. До стената в дъното имаше семпло писалище. Зад него седеше робот. По-голямата част от външната му обшивка липсваше, включително и главата, и целият беше обкичен с допълнителни приспособления. Дебели като въжета кабели го свързваха със стената. Пушеше пура през удължена тръба.

— ПРИВЕТ И НА ТЕБЕ, ХРШ-ХГН.

Дом се облещи срещу пурата.

— НЕ Е САМО ПРЕСТРУВКА — рече Банката. — ИМА И ИЗВЕСТНО ЧУВСТВЕНО УДОВОЛСТВИЕ. ОСВЕН ТОВА ПОМАГА НА НЯКОИ ОТ ПО-НЕРВНИТЕ МИ ПОСЕТИТЕЛИ ДА СЕ ОТПУСНАТ. РОБОТЪТ ПРИЛИЧА НА ЧОВЕК. КОГАТО НА ТОВА ОТГОРЕ ПУШИ ПУРА, С НЕГО МОЖЕ ДА СЕ РАЗГОВАРЯ МНОГО ПО-СПОКОЙНО, ОТКОЛКОТО С…

— … компютър колкото планета? — подсказа Дом. — Здравей, кръстник.

— ВЯРВАМ, ЧЕ СЕМЕЙСТВОТО ТИ Е В ДОБРО ЗДРАВЕ.

— Ами сравнително да, когато напуснах Опакото — рече Дом. — Много любезно от твоя страна, че ни прие.

— ИЗОБЩО НЕ Е ОТ ЛЮБЕЗНОСТ. ВИНАГИ ИМАМ ВРЕМЕ ЗА КРЪЩЕЛНИЦИТЕ СИ. А И ЗА ХРШ-ХГН, РАЗБИРА СЕ — ЕДИН ОТ НАЙ-ОБЕЩАВАЩИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ-ЛЮБИТЕЛИ НА ТАЙНАТА НА ШЕГАДЖИИТЕ.

Хрш-Хгн кимна благодарно.

— Кръщелници ли? — попита Дом, заинтересуван, напук на себе си. — Аз… ъъ… такова де, мислех се за единствен.

— НЯКОЛКО ХИЛЯДИ СА МИ. РАДВАМ СЕ ДА ГИ ГЛЕДАМ КАК РАСТАТ И СИ ПРОПРАВЯТ ПЪТ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА. А СЕГА, ДОМ, ДА СИ ПОГОВОРИМ ПО ВЪПРОСА, ЗАРАДИ КОЙТО СЪМ СИГУРЕН, ЧЕ СИ ДОШЪЛ ДА СЕ ПОСЪВЕТВАШ С МЕН.

Червените лампички по стената присветнаха.

— ГОВОРЯ ТИ ЗА ОПИТИТЕ ЗА ПОКУШЕНИЕ, ПРЕДСКАЗАНИЯТА НА БАЩА ТИ И СЕГАШНАТА ТИ МИСИЯ. ПЪРВО, НЕУСПЕШНИТЕ ОПИТИ ЗА УБИЙСТВО.

Дом разказа историята си. От време на време лампичките светваха в различна конфигурация. Най-накрая роботът остави пурата и Банката заговори:

— ВСЕ ПАК, ПОГЛЕДНИ НЕЩАТА И ОТ ДОБРАТА ИМ СТРАНА — ОПИТИТЕ СА СЕ ПРОВАЛИЛИ. ТОВА ПРЕДПОЛАГА, ЧЕ АГЕНТЪТ Е СКЛОНЕН ДА ГРЕШИ.

Дом се облегна назад.

— Да, но провалите му не бяха… искам да кажа, бяха някак си неестествени. Нещо се случваше. Чувствам се като марионетка от цтейма — сякаш двама играчи ме разиграват така, че да мога да сбъдна някакво предсказание.

— НО ТИ С ГОТОВНОСТ СИ ТРЪГНАЛ ДА ТЪРСИШ СВЕТА НА ШЕГАДЖИИТЕ — ПРИ ТОВА БЕЗ ИЗОБЩО ДА СЕ ЗАМИСЛИШ.

Дом се опита да измисли интелигентен отговор. Но такъв не му идваше наум. Защо ли бе тръгнал с такава готовност? Беше го страх, да, и искаше да избяга. По-голямата част от галактиката го чакаше да я разгледа. Беше си приключение. Но трябваше да признае, че има и още нещо.

— Като че ли по онова време ми се струваше, че точно така трябва да постъпя. Не мога да обясня защо — простичко отвърна той.

— ПРИЕЛ СИ СЪДБАТА. ЕДИН ФНОБ БИ РЕКЪЛ „БЕЙТЪРА“. НЯКОЙ ДРОСК ФИЛОСОФ БИ КАЗАЛ, ЧЕ СИ ЧУЛ ДНЕШНОТО ЕХО НА УТРЕШНИЯ ПИСЪК. ДЕЙСТВАЛ СИ, РЪКОВОДЕН ОТ НЕСЪЗНАТЕЛНО ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗНАНИЕ.

Ризата на Дом се разшава. Иг провря глава навън и замига срещу лампичките.

— ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ОПАКОТО, НЕ НАМИРАМ ПРИЧИНИ ДА ТЕ УБИВАТ. ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ВЪРХОВНОТО РЪКОВОДСТВО НА ПЛАНЕТАТА, В ГАЛАКТИКАТА ИМА КЪДЕ-КЪДЕ ПО-ЛОШИ ОТ ТЕБ.

ПУСНАХ ЕДНА ВЕРОЯТНОСТНА ПРОГРАМА ЗА ТЕБ ЗА НЯКОЛКО СЕКУНДИ. ИЗЛИЗА, ЧЕ ТИ ЩЕ ОТКРИЕШ СВЕТА НА ШЕГАДЖИИТЕ. ВИЖ СЕГА, ИМА ЕДНО ПОВЕРИЕ, ЧЕ ИНСТИТУТЪТ ПО ШЕГАДЖИИТЕ ИЗДИРВА И ИЗБИВА ВСИЧКИ ОНЕЗИ, КОИТО СПОРЕД НЕГОВИТЕ ПРЕДСКАЗАНИЯ МОГАТ ДА ОТКРИЯТ СВЕТА НА ШЕГАДЖИИТЕ. НО ТОВА Е ПРОСТО ДОГАДКА.

Хрш-Хгн изсъска тихо.

— МАЙ НЕ СИ ИЗНЕНАДАН, ДОМ.

Дом усещаше очите чинийки на фноба приковани в него, докато изричаше внимателно:

— Знам, че ще открия Света на шегаджиите. Разбрах го, щом го чух от устата на баща си. Аз… усетих как всичко си идва на мястото. Ще открия Света на шегаджиите. Затова и тръгнах. Това е най-важното нещо, което трябва да свърша. Никой не може да ме спре.

Изненада се, докато се слушаше какво говори. Но усещаше как увереността се настанява сигурно в ума му. И после сигурността се изпари като сън. Напусна го и той започна да се запъва, изчерви се. Усети дланта на Хрш-Хгн на рамото си. Иг го гледаше, килнал глава настрани.

Няколко секунди говорното устройство на робота просто издаваше слабо съскане на статично електричество. После Банката заговори благо, с по-тих глас:

— НЕ ЗАЛАГАЙ ЖИВОТА СИ НА СИГУРНОСТТА, ДОМ. ПАЗИ СЕ ОТ ВИСОКОМЕРИЕТО.

Хрш-Хгн се наведе напред. С глас, малко по-силен от необходимото, той рече:

— Разумът предполага, че ако Ссветът на шшшегаджиите същессствува в мехура, в който е разпространен животът, то досега да са го открили. Знам един мит, който твърди, че те живеят в сърцевината на Процион, където дори и крип не може да стъпи. Какво ще кажешшш?

— ВСЪЩНОСТ ТВОЯТА ТЕОРИЯ, ИЗЛОЖЕНА В ПОСЛЕДНИЯ ТИ КУБ, МЕ ЗАИНТЕРЕСУВА.

— Твоя теория ли, Хрш? — рече Дом. — Не си ми казвал!

— Онази кула ни прекъсна, спомняш ли си?

— ТОВА БЕШЕ ХИТРА ЕКСТРАПОЛАЦИЯ НА ФРАЗАТА „ТЪМНАТА СТРАНА НА СЛЪНЦЕТО“. БИ ВКЛЮЧВАЛА НАМИРАНЕ НА ДВОЙНА ЗВЕЗДА ОТ ТИПА НА ЕПСИЛОН ОРИГИ — обясни Банката.

След три минути Дом се обади:

— Идеята я разбирам. А крипиите използват слънчеви салове на някои звезди.

— СЪС СИГУРНОСТ ТОВА Е ЕДИНСТВЕНИЯТ СЛУЧАЙ, КОГАТО СЛЪНЦЕТО ИМА И ТЪМНА СТРАНА. АЛА СЪЩЕСТВУВАТ МНОГО ДВОЙНИ ЗВЕЗДИ ОТ ТОЗИ ТИП И СИСТЕМНОТО ПРЕТЪРСВАНЕ БИ ОТНЕЛО МНОГО ВРЕМЕ.

— Да разбирам ли, че не сте сссъгласни с предложението ми? — замислено рече Хрш-Хгн.

— ЗА МЕН ТОВА Е ПОХВАЛНО МИСЛЕНЕ С ВЪОБРАЖЕНИЕ ОТ НАЙ-ВИСШ ПОРЯДЪК — произнесе внимателно Банката.

— Вярно ли е, че шшшегаджиите сса ти помогнали да еволюирашшш, както твърди легендата?

— НА ЛИЧНИ ВЪПРОСИ НЕ ОТГОВАРЯМ. ИМА ЕДИН ФАКТОР, КОЙТО БИХТЕ МОГЛИ ДА ВЗЕМЕТЕ ПОД ВНИМАНИЕ. ЗАЩО НЕ ПРИЛОЖИТЕ РАЗШИРЕНА СИСТЕМА ОТ УРАВНЕНИЯ СПРЯМО ДОМ И НЕ ОТКРИЕТЕ КОГА И КЪДЕ ТОЧНО ТОЙ ПРАВИ СВОЕТО ОТКРИТИЕ? ТОКУ-ЩО НАПРАВИХ ЕДИН АНАЛИЗ, КАТО ВЗЕХ ЗА ПАРАМЕТЪР СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА СВЕТА НА ШЕГАДЖИИТЕ И НЕИЗБЕЖНОТО МУ ОТКРИВАНЕ. НАЙ-НАКРАЯ СТИГНАХ ДО МАНТРАТА:

ncreg8

(bRf) (nultad) EYY -’ (=)56::: nultad

tt:

al

ТОВА Е САМО ПЪРВИ ПРИБЛИЗИТЕЛЕН ДЕСТИЛАТ.

Хрш-Хгн извади един бележник куб от малката си чанта и внимателно се вгледа в него.

— Каква стойност си дал на основата? — попита той.

— Ae(d) В ОБИЧАЙНАТА МАТРИЦА НА СУБ-ЛУНЕН.

— Тогава това дава в резултат идеално колабирало поле в разстояние на идните двайсет и седем дни.

— ОТЛИЧНО. НЕ ЗНАЕХ, ЧЕ ФНОБИТЕ БИЛИ СПЕЦИАЛИСТИ ПО ВИСША ВЕРОЯТНОСТ.

— Това, както се доссещашшш, е в съгласссие с предссставата ни за вссселената.

Дом се бе приближил до палмата в саксия и небрежно прокарваше пръст по едно листо. То трепна, щом го докосна, и се издаде — беше вегетативна променлива форма от Патладжан. Бързо дръпна ръка и погали Иг.

— Нищичко не схващам — изтърси той. — Звучи ми като Професионален жаргон.

— ПРОФЕСИОНАЛЕН ЖАРГОН ЛИ?

Хрш-Хгн се обърна към Банката.

— Глупотевини — обясни той. — Според садхимистката традиция Госсспод го изобретил, за да попречи на първия опит за междузвездно пътуване. За да попречи на учените да се разбират помежду си, нали разбирашшш. Ссспоменава се в По-новия завет.

Светлинките се прегрупираха в нова позиция. Роботът притурка изгъргори механично:

— А, ДА. КАКТО НИЕ РАЗПРЕДЕЛЯМЕ ПО ВЕРИГИТЕ СИ ПО-МАЛОВАЖНАТА ИНФОРМАЦИЯ… ЗНАЕШ КАК Е.

При в-изчисленията шегаджиите никакви ги нямаше. Сякаш никога не бяха съществували. В-математиката не предлагаше никакво обяснение за кулите и другите артефакти. Където и да се бяха дянали шегаджиите, те бяха оставили след себе си сянка в уравненията.

Бъдещето на Дом беше сигурно двайсет и седем стандартни дни напред.

— Направо нямам търпение — рече Дом. — Какво ще кажеш обаче да ми понамекнеш нещичко за това къде точно се намира?

— ВСЯКО ОБИТАЕМО НЕБЕСНО ТЯЛО В МЕХУРА, ДОМ, Е БИЛО ИЗСЛЕДВАНО НАЙ-ВНИМАТЕЛНО. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЕДНО ПЛОДОНОСНО ПОЛЕ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ БИ БИЛ СОБСТВЕНИЯТ ТИ УМ. КАКТО И ДА Е, МОЖЕ ДА СИ НАПРАВИШ ТРУДА ДА ИЗДИРИШ ОНЗИ, КОЙТО ЖИВЕЕ НА БАНДА. ТОЙ Е СТАР. СРЕЩАЛ СЕ Е С ШЕГАДЖИИТЕ.

— Но Банда е необитаема, като не броим слънчевите кучета — доказано е, че там никога не би могла да се развие по-висша форма на живот.

— ТВЪРДЕ МНОГО ТИ КАЗАХ.

— Е, ще поработиш ли върху проблема с моя убиец?

Банката помълча.

— ДА.

— Пиши го на личната ми сметка.

— ТОЧНО ТАКА ЩЕ НАПРАВЯ. ЖАЛКО, ЧЕ НЕ ДОЙДЕ ПО-РАНО. НАЙ-ГОЛЕМИЯТ АВТОРИТЕТ ПО ШЕГАДЖИИТЕ И БЕЗ СЪМНЕНИЕ НАЙ-ПРОНИКНОВЕНИЯТ УМ В ЦЯЛАТА ГАЛАКТИКА БЕШЕ ТУК.

Атмосферата бе станала осезаемо по-топла. Дом се отпусна. Ала Банката криеше нещо.

— Мислех, че ти си най-проникновеният ум в галактиката — рече той.

— ЧЕСТО СРЕЩАНА ГРЕШКА. АЗ НЕ СЪМ ПО-ИНТЕЛИГЕНТЕН ОТ СРЕДЕН КРИЙП ИЛИ ЧОВЕШКИ ГЕНИЙ. РАЗМЕРИТЕ МИ ПОЗВОЛЯВАТ, ДА ГО КАЖЕМ ТАКА: ШИРОТА НА РАЗУМА, НЕ ТОЛКОВА ВИСОТА. ГОВОРЕХ ЗА ЧАРЛЗ СУБ-ЛУНЕН.

— Поет, полиматематик, наемен войник — цитира Дом. — Той ли беше човекът, който видях в хотела? Целият в белези и с един допотопен робот клас първи?

— ТОЙ НЕ ПОЗВОЛЯВА ОБРАЗЪТ МУ ДА БЪДЕ ТИРАЖИРАН ПУБЛИЧНО — рече Банката с лек намек за смях в гласа.

— Ъ-хъ. Почнах да схващам. Според мен не съм го видял случайно. Стори ми се, че ме позна. Изглеждаше доста самодоволен, тъй че…

— ДОМ, ТЪЙ КАТО СИ МИ КРЪЩЕЛНИК, ЩЕ СПОДЕЛЯ С ТЕБ ЕДИН ФАКТ. В МОМЕНТА БАБА ТИ Е НА ОРБИТА НАД НАС И МОЛИ ЗА РАЗРЕШЕНИЕ ЗА КАЦАНЕ.

Един екран до ръката на робота светна и оживя и Дом видя познатата форма на личния MTFL-шлеп на баба си „Пиян от безкрайност“ да се носи на фона на звездите.

— ТЯ ТОКУ-ЩО МЕ НАРЕЧЕ, ЦИТИРАМ, РАЗЯДЕНА ОТ БОЛЕСТИ КАМЕННА ТОПКА.

— Не съм убеден, че искам да я виждам…

— И аз сссъщо, да ти кажа!

— ТОВА МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ ВЪЛНУВАЩО. — Един панел в скалната стена се дръпна назад. — ТОВА Е ШАХТА ЗА ПРЕГЛЕДИ. ИЗЛЕЗТЕ ОТТАМ. НАКЪДЕ ПОЕМАТЕ, СЛЕД КАТО МЕ НАПУСНЕТЕ?

— Към Банда, да го видим онзи стария.

— СТАР КАТО ПЛАНИНИТЕ, СТАР КАТО… — Банката замлъкна. Не се чуваше нито звук, но Дом остана с впечатлението, че се смее. — … КАТО МОРЕТО. АЙДЕ, РАЗМЪРДАЙТЕ СЕ!

 

 

Вземете крипиите.

Да приемем, че те са шегаджиите. И без друго съществува такава теория.

Те са древна раса и са били адаптивни. Буквално казано.

Някога съществувал само един вид крипии — силициево-кислородните крипии от низша степен, които живеели сред варварство и стопени фосфорни сулфиди на малка планетка, присламчила се до огньовете на една от звездите 70 Офиучи. На седемнайсет светлинни години оттам един по-умничък от средностатистическите маймун виждал страхотни възможности в удрянето на два камъка един в друг.

Крипиите били добри, търпеливи и страшно любопитни. Освен това били патологично скромни. Когато се разселили из космоса, променили крипа, за да се вписва в обстановката.

Половин милион години генни манипулации и радикално молекулярно реструктуриране дали в резултат крипиите от средна степен, същества на основата на връзката между силиция и въглерода — динамична порода, която си живеела доста радостно и при петстотин градуса по Целзий. Скоро след това във ваните били стабилизирани и сложните алуминиево-силициеви полимери на Високостепенните крипии — онези, които от време на време плавали със саловете си по по-хладните звезди.

Имало и други, включително боров подвид. Когато някоя звезда затоплела скала над точката на топене на калая, тутакси се появявал и крип, който да се наслаждава на благоволението й.

Крипиите имали дълга история. Те търсели знания, както други по-хладни животни търсят дивеч. Били любезни и джентълмени в делата си. Умеели да общуват. Живеели постоянно разгорещени, но нямали пол.

Теорията на Хрш-Хгн хареса на Дом.

В галактиката има много двойни звезди, и често те са неподхождащи си двойки: едната малка, плътна и синкава, другата огромна и червена. На червените звезди само от време на време има ден. Нощ има в полукълбото; където ярката звезда не свети. Тъмно ли? На слънцето може да съществува тъмно само в контраст с нещо по-светло.

На това слънце живеели шегаджиите. Те… би трябвало да са като крипиите — с бронирана външна обвивка. Без съмнение огромните салове, придържани от топлинен контур, е трябвало да бъдат предпазвани. Преди крипиите да открият матричната енергия, саловете им плавали, захранвани от оксидирано желязо, но шегаджиите сигурно са били по-изобретателни… расата, изковала Звездната верига, няма как да не е била изобретателна.

Енергията не била проблем. Достатъчната енергия била наистина много близо…, но това беше само теория…

Вземете хората. Шегаджиите бяха престанали да строят странните си артефакти далеч преди да се появи човекът, брат на маймуните — но кой ти знаеше откъде са дошли хората? А и хората бяха адаптивни — или способни да се адаптират. Колонизацията бе продължила хиляда години. Сега левопосочните жители на Опакото имаха черна като нощта кожа, нямаха косми по телата си, но пък бяха с имунитет към рака на кожата и очи, понасящи добре ултравиолетовите лъчи. По чиста случайност също и половината от тях бяха леваци. На Тера нова човеците бяха набити и имаха по две сърца. Шишарковидните имаха много повече общи неща с фнобите от другите човеци. Човеците от Целоирландия живееха постоянно във война. Патладжанците бяха просто странни, много опаки и вегетарианци, зелени до зъбите. А човеците по всеобщо признание си заслужаваха паметниците колкото планети. Не бяха ли водещите специалисти по шегаджиите човеци?

И лъжичниците можеше да са шегаджиите. И на студените, и на топлите планети бяха намерени по равно количество находки, а на отдалечените орбити „тъмната страна на слънцето“ добиваше ново значение. Страничноветрите, таркините, шушулката, двете еволюции на сиърдите… — всички те можеха да са шегаджиите.

Светът на шегаджиите съществуваше някъде. Беше легенда от толкова отдавна, че не можеше да се подлага под съмнение. Там тръпнеха в очакване тайните на Кулите, машините, създали Звездната верига, транспорта без триене, смисълът на вселената.

 

 

Лампичките по стените хвърляха бледи отблясъци в тунела Дом се втурна напред и се стрелна покрай малък робот на колелца, който преглеждаше някакво съединение.

Нахлуха в една пещера и Хрш-Хгн се втренчи в машината сянка, възправила се пред тях. Той сръга Дом и посочи нагоре.

— Знаеш ли какво е това? — изсъска той.

— Матрична машина — отвърна Дом. — С размер като на боен кораб. Банката си има свои собствени кораби, нали?

— Според мен няма.

Един робот на колелца удари спирачки точно пред тях. Той протегна тапицирана ръка и ги подбутна, но без всякакъв ефект. Те се устремиха нататък.

Тунелът водеше към пещера, чийто вход извеждаше в главната зала. Тя беше претъпкана, както винаги. Входът към корабния паркинг беше в дъното.

Разделиха се. Дом се запромъква между групите, като си отваряше очите за роботи от Опакото. Хрш-Хгн се клатушкаше вдървено с походка, която на Фнобис минаваше за конспираторска.

Дом бе прекосил блещукащия под наполовина, когато мярна Джоун — тъкмо влизаше в залата, обкръжена от трима роботи стражници. Пред нея те приличаха на джудженца. Изглеждаше решена на нещо докрай.

Той се сниши и тогава една ръка стисна рамото му. Завъртя се.

Човекът му се усмихваше. Усмивката стоеше много странно на това лице.

Забеляза синята тога и тежката златна верига около врата и си спомни. Опита се да се дръпне назад, но ръката го държеше здраво. Човекът от купона.

— Моля ви, не се бойте.

Дом се сгърчи под хватката. Миг по-късно нещо се завихри във въздуха и ръката отхвръкна от рамото му — острите като игли зъби на Иг бяха забити в единия й пръст. Но мъжът не изпищя, макар че лицето му пребледня. Дом отстъпи назад — право в прегръдката на един робот.

И литна. Строго погледнато, летенето в границите на Банката беше незаконно. Той просто се надяваше Банката да не се намеси.

Сандалите бяха правени за един човек, макар и да можеха да действат при силно гравитационно поле. Под тях още два робота се взираха с празни погледи нагоре, а в другия край на залата двама бяха притиснали в ъгъла Хрш-Хгн.

Вертикалното излитане беше посрещнато с призрачно спокойствие. Ревът на тълпата стихна и остана само подмолният тътен на Банката. Той се вгледа в мултифасетните очи на робота, които отразяваха ефекта на короната покрай обкръжаващите ги колони.

— Ти си клас втори, нали? — попита го.

— Точно така, сър — отвърна роботът.

— Оборудван ли си с някаква мотивация срещу личната безопасност?

— Не, сър — роботът сведе поглед. — За нещастие.

Дом тракна с пети и се гмурна надолу. На трийсет ярда над пода той се извъртя и усети как ризата му се съдира, а роботът отпуска хватката си. Продължи да пада в дълга дъга, която рязко свърши в една блестяща германиева колона. Последва проблясък и дъжд от горещи капчици.

Още два робота се издигаха над пода с летателни колани. Дом се стрелна шеметно нагоре, а далечният покрив ставаше все по-голям. Беше изпъстрен с черни точки. Чак когато се приближи, забеляза, че това са пещери.

Близо до покрива беше горещо. Въздухът нахлу с рев в пещерите и Дом влетя заедно с него, защото нямаше какво друго да прави. Понесе го поток от топъл въздух, който го подмяташе насам-натам, докато тътнеше по един тунел.

И после — над ада.

Успя да погледне надолу за няколко секунди, преди адският вятър да го подеме.

Бе вкаран в една вентилационна шахта, цяла миля широка. Между краката му стените започнаха да се стесняват миля след миля, осветени на дъното от нажежено до бяло око. В шахтата гърмеше грохот. Приличаше на тътен на далечни мощни машини. А жегата — с пръст да я пипнеш, осезаема като чук. Понесе го като листец и го изстреля като куршум.

Дом изхвърча от шахтата и се стрелна към звездите, застанал върху буца свръхнагорещен въздух. Около него беше тъмна нощ. В едната от посоките — „горе“ и „долу“ бяха изгубили обичайните си позиции — се намираше мрежата от студени звезди. В другата имаше само една звезда — гладно червено око с бяла зеница.

То сякаш се отдалечаваше. Около него струеше димът от грависандалите. Нещо друго го бе уловило — нещо, което винаги чакаше отвъд светлината. Зачуди се — смътно, през пластове болка — какво беше това, чието докосване бе почти приятно, караше дъха му да замръзне в гърлото и редеше орнамент от кристали върху покритата му с пришки кожа.

Опаковците са пъргав народ. Сред рибарите непохватните и тромавите скоро си загубваха живота докрай, та фамилиите от Съвета също бяха понаучили нещичко. И така, Дом се приземи здраво на крака и падна по очи в снега.

Знаеше какво е сняг. Кеджа му бе изпратила запазена снежинка от един от студените райони на Лаот и тя приличаше на тънкия скреж, който за кратко покриваше полярните блата на неговия собствен свят през най-студените зими. Но Кеджа не беше споменала, че могат да са толкова много накуп.