Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (8)

Седма глава

Киган дишаше тежко. Ноздрите му потрепваха, сякаш не му стигаше да я усеща с ръцете и с тялото си. Течения и вълни далеч по-бурни от онези, които същия ден бяха изхвърлили лодката му на плитчината, се завихряха около тях.

— Това е лудост! — промълви тя. — Та аз изобщо не харесвам мускулести военни с архаично отношение към жените.

Той засмука меката част на ухото й и каза нежно:

— Да, м-м-м… Лудост е. Дребни жени с наполеонов комплекс, по принцип, не ме възбуждат — плъзна език по ухото й и тя изстена.

— Рич, нервна съм — прошепна Моди с устни на шията му и това го накара да настръхне.

— Аз също — призна той със закачлива усмивка и настойчивост в погледа.

— Мъжете не… — започна тя.

— Мъжете го правят. Желая те, Моди.

Докато ръцете му си играеха с изненадващо едрите й гърди, устата му жадно се впиваше в нейната. С върха на езика си той я накара да разтвори зъбите си и го плъзна вътре.

Кушетката бе твърда и тясна. Киган ясно съзнаваше, че нейното широко и удобно легло е на не повече от тридесетина стъпки, но изобщо не му мина през ума да се местят. Не защото това щеше да бъде прекалено пресметнат ход, а защото разбираше, че няма да може да измине разстоянието.

— Студено ли ти е? — промърмори той в ухото й.

Тя трепереше от глава до пети, но не от студ, с удоволствие установи той. Би могъл да отиде и по-далеч, много по-далеч, ако тя му позволеше…

Рич прокара ръце през косата й с аромат на детелини, после дланите му се спуснаха по гърба към тънката талия и още по-надолу, към извивката на ханша. Като едвам се владееше, той я притисна към себе си.

— Ще ни бъде хубаво, съкровище — закле се той. — Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

— Рич, не избързваме ли? Страхувам се, че…

— Недей, Моди. Никога няма да те нараня. Аз…

После затвори очи и довърши мисълта си наум. Докато тя лежеше топла и доверчива върху него, а твърдата му мъжественост бе точно срещу онова особено място между бедрата й, Киган се нарече с всички ужасни думи, за които се сещаше на няколко арабски диалекта. Бе я довел толкова далеч, бе довел и двамата до крайния предел, а не притежаваше средство, за да утолят жаждата си безопасно. Имаше чувството, че и тя го няма под ръка.

Нощницата й се бе вдигнала на кръста и той призова цялото си самообладание, за да я дръпне надолу към краката й. Моди вдигна глава от гърдите му и го попита:

— Студено ли ти е?

— Едва ли! — той се засмя нервно. — Миличка, нека те попитам нещо много лично. Може ли?

— Налага ли се?

— Да, заради самата теб.

— Ако е за… Ами, не употребявам. Всъщност от много дълго време не съм… Не ми се е налагало…

Идеше му да изкрещи. Ръцете му я прегърнаха и той зарови лице в косата й.

— Зная, съкровище, повярвай ми, иска ми се да бях помислил за това по-рано, но щом започнах това, трябва сам да се справя.

— Не се сетих. Ти дори не ме познаваш, защо тогава…

Странно, но него не го терзаеха нейните съмнения. Той мислеше единствено за безопасността й, смяташе, че тя не би приветствала евентуално забременяване.

— Тихо, любов моя — промълви той и постави пръст на устните й.

С лек стон тя ги разтвори и го засмука нежно и това за малко не го подлуди. Когато си възвърна способността да говори, той каза:

— Проблемът е в това, че не съм подготвен за такъв случай, всъщност… ъ-ъ-ъ… Нямах намерение да оставам тук повече от няколко часа.

Освен това за мъж, който е бил затворник, а после опериран, зашиван и тъпкан с разни лекарства, сексът не е нещо от първостепенно значение. Беше загубил навика да носи презервативи.

И двамата дишаха тежко. Гърбът на Моди замръзваше, а частите, които се допираха до тялото на Рич бяха като нажежени.

— Предполагам, че и двамата бяхме… изненадани — прошепна тя с треперещ глас и рязко отдръпна пръстите си, които все още си играеха с косата му. Киган ги хвана и ги притегли към устните си. Нежно и внимателно той я обърна и протегна крака си през бедрата й, за да я задържи.

— Любима, съжалявам, че ще разбия илюзиите ти, но в мига, в който те видях, започнах да си мисля как ще те вкарам в леглото. Всъщност това ми хрумна, още преди да видя револвера ти.

Последва продължителна тишина. После Моди се засмя.

— Каза ми, че не съм твой тип.

— Излъгах.

— Щом ще си говорим честно и аз ще ти призная нещо. Аз… Ти… — пое дълбоко дъх и продължи: — Искам да кажа, че за седем години съм излизала с мъже само два пъти и това се случи преди шест. Досега не съм срещнала някой, който да си заслужава неудобствата.

— Неудобствата ли?

— Ами идеята да легнеш с някой при първата среща в случай, че не искаш да се обвързваш, не е много добра. Срещи на големия остров означават връщане с лодка по тъмно, а това ме плаши. Така че… — тя сви рамене и той отново усети предимствата на дребните, добре оформени жени. — Разбираш какво имам предвид.

— Това ли е всичко? Край на изповедта ли? Мила, бях се настроил за нещо доста по-пикантно…

Този път Моди се засмя от сърце. Някакъв ненадеен пристъп на нежност обзе Киган. Искаше му се да я гушне, да приюти тялото й и да се отпуснат за един дълъг зимен сън. Но започваше да подозира, че дългият зимен сън няма да му стигне и това изцяло променяше ситуацията.

— Не, имах предвид, че… Не зная как да го кажа по-приемливо… Бях любопитна… Всъщност си мислех какво ли… — едната й ръка трепна нерешително. — Ами аз…

— Ти се чудеше какво ли ще е, ако се любиш с мен — довърши той вместо нея, когато му се стори, че тя по-скоро би умряла, отколкото да го изрече.

— Нещо… такова. Всъщност, да. Не мога да ти обясня защо. Вече никога не си мисля за тези неща. Или много рядко. Толкова съм заета с работата си, рисуването и свързването на двата края, че не ми остава много време за… фантазии.

— Мисля, че печелиш.

— Така ли? И какво?

— Голямата награда за откровение — Киган я притисна към себе си, после неохотно отдръпна крака си, като й предостави свободата да избяга, защото вече знаеше колко много означава тя за нея.

Моди не помръдна и добрите му намерения се разклатиха сериозно. Имаше начини. Повече, отколкото тя си бе представяла и в най-смелите си фантазии. С горчива усмивка той си спомни за седмиците, през които бе запазил здравия си разум единствено като мислеше за горещи душове, чисти легла, добра храна и страхотен секс или като рецитираше на глас всичко, което знаеше наизуст…

Но случващото се сега бе напълно реално. В този момент Киган искаше да се люби с тази жена. Искаше го сега, и то повече от каквото и да било през живота си.

— Моди, помисли за… това. Утре отивам до Хатерас за още някои покупки, а сега имам и друга причина да отида. Така че утре след вечеря ще продължим дискусията от там, където я прекъснахме. Става ли?

С широко отворени очи тя се отдръпна от него и ако не я бе хванал, щеше да падне на пода. — Не е нужно да си правиш труда да купуваш… Знаеш какво. Всъщност мисля, че е крайно време да си заминеш.

— Няма начин — чу се да казва той. — Никога не оставям работата си недовършена, а тази тук е…

— Аз не съм работа!

— Не, не си — съгласи се той, полагайки усилия да изключи някои системи на тялото си и да включи други, на първо време — разума. — Говоря за къщата. Имам някои идеи, които ще ти кажа утре, може би ще ти бъде интересно.

— Мисля, че имаш халюцинации — сопна се тя. — Смесицата от бренди и терпентин явно не ти понася.

— Ти си лекарят.

— Точно така. И новите ми предписания са: няколко часа сън, незабавно последвани от преместване в по-северен климат.

Киган се засмя и я пусна, като се чудеше дали тя има представа за усилията, които положи, за да се въздържи от желанието да накара малките й ръчички да се плъзнат надолу, към мястото на тялото му, което имаше най-голяма нужда от внимание. Да й покаже каква голяма наслада биха могли да си доставят, без да поемат какъвто и да било риск. Защо не го беше направил? Можеха да се забавляват без съжаления и усложнения…

Дълго след като тя си бе отишла, Киган се взираше в тъмнината, скръстил ръце под главата си. Мислеше за съдбата и за неочакваните обрати в живота на човек.

Моди пък се сви на кълбо с длани под бузата — поза, която образуваше бръчки. Бе си обещала да спи по гръб, което според мащехата й Джанин сваляло десет години от лицето, докато навършиш шейсет. Но при всяко усещане за безпомощност тя се връщаше към старите лоши навици. Безпомощността при нея винаги бе свързана с мъж. Странно, защото Санфорд Уинтърс и Ричмънд Киган бяха съвсем различни.

Когато напусна Санфорд бременна, уплашена, наранена и без пукната пара, баща й, наскоро овдовял, отвори сърцето и вратите на дома си за нея. Едва бе успяла да го удържи да не преследва негодника, който се беше отнесъл зле с дъщеря му.

Баща й Модлин я обичаше и тя нито за миг не се усъмни в това. Той обожаваше и Ан-Мари. Когато няколко години по-късно той срещна Джанин и се влюби в нея, Моди знаеше, че може да остане при него, но също така разбираше, че това ще бъде нечестно към новата жена на баща й и за една седмица бе променила живота си така, че всички да са доволни.

Не, на Моди не й трябваше никой. Бе издържала себе си и дъщеря си и можеше да продължи така цял живот. Имаше покрив над главата си, пари в банката и семейство. Не й трябваха кой знае какви тоалети, за да впечатлява или съблазнява мъже.

Навремето Джанин й бе казала: „Има четири причини, поради които една жена има нужда от мъж — секс, приятелство, възпроизвеждане и финансова обезпеченост. Омъжвам се за баща ти, поради две от тях и това е всичко.“

Финансово Моди бе обезпечена добре. Беше изпълнила и дълга си към обществото и остана доволна от резултата — имаше прекрасна дъщеря. Що се отнася до приятелството, стигаше й и компанията на Ан-Мари, с която бяха по-близки от повечето майки и дъщери.

След като Ан-Мари завърши училище, Моди смяташе да се преместят на големия остров и да си потърси работа там, за да живеят заедно. Пестеше за този проект. Междувременно, ако й станеше скучно, можеше да общува с приятелите и семейството си. Да, каза си тя в просъница, притежавам всичко, от което се нуждае една жена. Чу проскърцването на пружината в другата стая, усмихна се и легна по гръб.

 

 

Киган отвори очи. Чувстваше се нервен и неудовлетворен. Част от проблема се появи след оттеглянето му от авиацията и беше в това, че щом един мъж е бил активен през целия си живот, не може да се задоволи със спокоен и мързелив живот след четиридесетата си година. По дяволите! Той тъкмо навлизаше в разцвета на силите си! Седна и придърпа колене към себе си. Не, проблемът не беше, че кариерата му на военен пилот е приключила. Това, което тази сутрин го влудяваше и тормозеше, може би беше нервността от натрупаната и незадоволена сексуална енергия. Но енергията си е енергия и тя би могла да бъде насочена както към съзидание, така и към разрушаване…

Киган изучаваше причудливите извивки по тавана и размишляваше. Имаше нужда да бъде в едно легло с Моди и… Добре, това бе ясно, но да го превърне в самоцел не беше в стила му. Трябваше да направи нещо!

Небето изсветля, той погледна часовника си и скочи от леглото. С облекчение установи, че гърбът му не се обажда, за разлика от здравия разум. В момента обаче не бе настроен за абстракции, имаше нужда от непосредствена цел, и то веднага! Би могъл да продължи с разтоварването на дървения материал или да използва лодката на Моди, за да отиде до Хатерас.

След четиридесет минути той вече бе събрал една огромна купчина изгнили пънове и боклуци, които измъкна от бараката с помощта на въже. Един час по-късно вятърът се усили и разпали буйни пламъци.

 

 

Моди си пое дълбоко въздух, скочи и изпищя:

— Рич! Излизай! Бързо излизай от къщата! — тя нахлузи само ботушите си и влетя в съседната стая. — Пожар! Киган, събуди се!

Него го нямаше! Господи, къде ли беше отишъл? Дали, затрупан някъде в тази развалина, не наблюдаваше безпомощно как пламъците пропълзяват все по-близо и по-близо до него? Сърцето й биеше до пръсване. Тя изскочи от къщата и я заобиколи, следвайки миризмата на огъня и зловещия звук на пожара, хванала с две ръце краищата на нощницата си, за да не се спъне.

Ето го! Бе жив! Гол до кръста, той се опитваше да изгаси един пламтящ бор с ризата си. Сърцето й се успокои и тя вдъхна димящия въздух.

— Рич, върни се! Да не си полудял? — изпищя тя. После бързо заобиколи огъня и се мушна в бараката на генератора, където беше противопожарната й екипировка. — Ти си откачил напълно! — викаше тя, като измъкваше една шейна с пожарогасител, кофа, лопата, брадва и гребло.

Киган се озова до нея само след миг. Опита се да измъкне шейната от ръцете й, но тя го блъсна.

— Действай! Бързо! Махни се от пътя ми! По дяволите, нищо такова не ми се е случвало, преди да нахлуеш в живота ми! Ще ме оставиш ли на мира? Трябва да изгася пожара!

Киган спокойно взе пожарогасителя от шейната, провери налягането му и се отправи към пламтящия бор.

— Започвай да разчистваш. Аз ще взема лопатата веднага щом намокря това дърво. Ако пламъците обхванат върха, ще загазим здраво.

— Киган, дай ми това нещо! Ти не знаеш какво правиш!

Но той бе наясно как се работи с пожарогасител и Моди сграбчи греблото и започна да разчиства, без да обръща внимание на огъня в средата на купчината отпадъци. След като пяната на пожарогасителя свърши, Киган започна да хвърля с лопатата пясък върху основните пламъци. Вятърът променяше посоката си и създаваше проблеми. Слънцето проби иззад сивите облаци. След като за трети път се спъна в нощницата си, Моди скъса волана и го хвърли. Ако не се страхуваше, че ще настъпи жив въглен, щеше да захвърли и ботушите. Гледаха се напрегнато, без да разменят и дума. По-късно, без Моди да разбере как стана, пожарът бе потушен и от него остана само димът, който се виеше към небето.

— Добре ли си? — попита Киган и се приближи към нея. Гърдите му бяха изцапани със сажди.

— Как, за Бога, започна всичко това?

— Заради проклетата ми глупост.

Тя нямаше предвид пожара. Беше наясно как се е случило. Ако Рич се бе потрудил да я попита, би му казала, че отпадъците се изгарят, преди да завали. Но, естествено, на него изобщо не му бе хрумнало да се довери на опита й и просто беше започнал да действа.

— Изтощена съм до крайност.

— Не се учудвам — отвърна той.

Но това, което притесняваше Моди повече от пожара, бе реакцията й, когато го усети. От години не беше загубвала самоконтрол и не можеше да повярва, че е пищяла и се е суетила. Почти изпадна в истерия!

— Извинявай — прошепна тя, когато Киган обхвана с една ръка раменете й.

Седнаха на един пън, който той бе измъкнал, за да изгори, но беше променил решението си. По тежестта му разбра, че е изгнил само на повърхността и ако се изчисти кората, от него би могло да се издяла нещо здраво и красиво.

— Аз съм този, който дължи извинение. Трябваше да се посъветвам с шефа, преди да поема инициативата.

— А защо не го направи? — попита Моди с лека усмивка.

— Шефът все още си похъркваше, сърце не ми даде да го събудя.

— Съжалявам, ако хъркането ми те е събудило.

— Ти мъркаш като коте — той я притисна към себе си.

— Сигурно. Рич, обикновено не хвърча насам-натам, загубила ума и дума и не вдигам врява до Бога. Не знам какво ми стана…

— Позволено ти е. Представих се като първокласен глупак и ти съвсем правилно ме нахока. Между другото, противопожарната ти екипировка дойде като по поръчка.

— Благодаря. Доброволците на Хатерас ми помогнаха да я комплектувам. Ползвам я за първи път.

— Трябва да заредим пожарогасителя.

— Но първо нека хвърлим още пясък върху кладата ти.

— Да-а. Кладата ми…

За миг Киган си помисли, че въображението му си прави лоши шеги с него, защото само преди минута му се стори, че тя иска да се хвърли в прегръдките му. Естествена реакция при тези обстоятелства, каза си той. Това не означаваше нищо. Бе виждал как напълно непознати се прегръщат и целуват след преживени бедствия. По-късно те обикновено се чувстваха доста неудобно…

Моди стана и хвана лопатата, но той й я отне. Спомни си, че първата й мисъл, след като се бе събудила, беше за Рич, а не за нея самата. Дори сега, когато имаше пълно право да му се сърди, бе радостна, че е жив и здрав. Каза си, че би реагирала по този начин за всеки, но едва ли щеше да изпита неописуемия ужас, че е пострадал. Имаше разлика и точно тази разлика я плашеше, а бе твърде честна, за да я отрече…

 

 

Един час по-късно Моди откри Киган в банята, където той се опитваше да превърже дясната си длан.

— О, за Бога, какво има?

— Нищо.

— Дай да погледна, Ричмънд.

— Престани да се отнасяш с мен като с дете, Моди.

— Тогава престани да се държиш като дете, полковник.

— Дете ли?! Госпожице, за ваше сведение, вече повече от четиридесет години никой не ме е наричал дете!

— Заради лошия ти нрав ли?

— Ти ли говориш за лош нрав? — подразни я Киган, но й позволи да вземе ръката му в своята.

— О, Рич, защо не ми каза!

— Не си струва дори да го споменаваме.

— Имам добро антисептично средство, но трябва да внимаваш да не се инфектира. Може би най-добре е да го види лекар.

— Ще се справя сам — той отдръпна ръката си. Защо откакто бе зърнал тази жена, се правеше на глупак? Той, офицерът от ВВС!

— Честно казано, Рич, имаш нужда от бавачка! — промълви Моди и посегна към ръката му.

— Остави, няма нищо. Ще се оправя! — каза той през стиснати не от болка зъби, а защото наистина се проявяваше като пълен идиот.

Дали това беше следствие от обстановката? Или пък просто Моди Уинтърс искаше да му натрие носа?