Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (7)

Шеста глава

Глупавата му проява с комина сама по себе си бе достатъчно лоша, но епизодът с тиганите направо го довърши. Киган не можеше да си спомни дали някога се е чувствал по този начин — като пълен глупак. Не и когато така му се искаше да се представи добре в очите на някоя жена.

Навярно причината бе в това, че се намираше на чужда територия. Неговата територия през последните двадесетина години беше летящият самолет. Проблемът не бе само в комина, не и в това, че за една сутрин съсипа скъпоценните й тигани, оставени в наследство от леля Еди-коя-си и доведени до съвършенство след дълги години употреба. Проблемът беше друг, но все още не можеше да го определи. Със сигурност двамата се погаждаха добре. И въпреки че бе ниска, Моди бе идеално сложена и изглеждаше прекрасно. Всъщност, бе много по-секси в изтърканите си джинси и изцапаната с боя риза, отколкото някои жени във вечерни тоалети от сатинирана коприна и дантела. Проблемът явно беше, че непреклонната госпожица Уинтърс въздействаше не само на либидото му и това го тревожеше.

Вече беше минала цяла седмица откакто Киган дойде на острова. Тъй като винаги анализираше нещата, той стигна до извода, че някой или нещо го е омагьосало. Дори в нечии очи островът да изглеждаше живописен — а той си бе едно забравено от Бога място, Кронок не бе Камелот. Около четиридесет акра пясък, мочурища и гори с подобаващо количество животинки, в това число и насекоми. До този момент бе открил един стар енот, три полски мишки, няколко дузини врани, два-три пеликана и стотици гларуси с най-различни размери. Бяха построени пет вили, един кей и така наречения хангар за лодки с размери на две малки тоалетни, където се пазеше една ръчна количка и лодка с весла.

И „Ловът на Киган“. Или по-точно „Съборетината на Киган“.

Единственото добро, което можеше да се каже за Кронок, беше, че няма транспортни проблеми. Някой художник би го харесал. Писател или композитор би оценил изолираността и тишината. Но Рич не беше човек на изкуството, а закоравял реалист, продукт на повече от двадесет години строга дисциплина и нямаше намерение да прекарва залеза на живота си в борба с генератори, ръчни помпи, печки с дърва и ръждясали кюнци. Това не бе и най-примитивното място, в което бе прекарвал дните си. Дупката, в която го държаха като пленник, беше още по-ужасна, но от това, което бе видял до момента, островът я конкурираше. Тук човек никога не можеше да се стопли — дори когато грееше слънце, заради влагата и вятъра, който духаше от морето. Освен това на Киган му липсваха новините, вживяването в международните кризи и последните политически скандали. В радиус от сто мили нямаше нито един вестник, да не говорим за радио!

Погледна ръчния си часовник с хронометър, който струваше цяло състояние, и очите му се разшириха от изненада. Намръщи се, разклати го и го приближи към очите си. Беше спрял! И то преди тринадесет часа и половина, а той дори не бе забелязал!

Поклати глава в недоумение. Механично взе една стрида и започна да я чисти, като опитваше да се примири с факта, че и без неговото участие животът продължава да тече. Да-а, нямаше го напрежението от появата на говорителя на Пентагона на телевизионния екран, кръвното му налягане бе по-ниско, не усещаше и старото схващане във врата. А колкото до гърба, той изобщо не се обаждаше.

Чудесно, госпожице Моди, помисли той смаяно и усмивка смекчи изсечените черти на лицето му. Протегна краката си напред, облегна се на стола и се наслади на слънчевите лъчи, които стопляха стаята. Невероятно, но факт — бе открил своето място в микрокосмоса, въпреки че не бе осъзнавал нуждата си от него. Беше открил нещо, което не намери по целия свят — нито в шумната къща на родителите си, нито в екстравагантния, боядисан в бяло, апартамент на бившата си съпруга, нито в най-добрите квартири за офицерския състав, на която и да е военна база.

Киган сложи изчистената стрида в купата до лявата му ръка. Моди ги бе наловила същата сутрин, а той бе настоял да ги изчисти, тъй като малките й ръчички бяха целите в белези. Ръцете на Моди…

Киган познаваше много жени, които си изкарваха хляба — пилоти, механици, дори един от най-добрите снайперисти в авиацията бе истинска жена — от главата до лакираните в яркочервено нокти на краката. Защо тогава мазолестите ръце на Моди му въздействаха по този начин? Що се отнася до големината им, те бяха напълно съразмерни с тялото й и добре оформени. В тях нямаше нищо меко, но докосването на тези ръце до лицето му го изстрелваше в орбита по-бързо, отколкото ласките на нежните длани на много други жени. Дори само мисълта за пробягващите по тялото му пръсти го караше да…

Потта по лицето му прогони обзелия го ентусиазъм. Магия? По дяволите! Стига с тези рицарски представи за Камелот! Добре де, жената имаше хубави ръце и обичаше да жестикулира, докато говори. Така правеше един негов приятел — Хю Хамилтън, с когото често играеха покер, а беше обичайно и за всеки втори политик. Но ръцете на Моди бяха нещо различно…

Когато се сети за жената, която никога не повишаваше тон, устните му се извиха в усмивка. Ръцете бяха истински барометър на настроението й, независимо дали го осъзнаваше, или не. Жестовете й по-скоро бяха несъзнателни, подозираше той, защото му напомняха плавните движения на самолет по пистата за излитане или пърхането на две прекрасни пеперуди. Защото приличаха и на…

— Готови ли са за яхнията?

От изненада той за малко да изпусне купата с изчистените стриди, но Моди я хвана.

— Хей, още не съм изчистил всичките. Само три. Трябват ми още пет минути.

Беше изминал половин час и Моди примираше от глад. Бе взела на заем два обгорели тигана от мащехата си Джанин, която предпочиташе тефлона, и царевичната питка в единия от тях вече беше почти готова.

— Само пет минути… — повтори тя. Надяваше се, че ще му остане поне един здрав пръст. Отварянето на черупките е лесна работа, когато човек знаеше къде точно да пъхне острието на ножа. Един новак би ги чистил цяла вечност и въпреки това остатъци от черупки можеха да развалят яхнията. Моди се въздържа от забележки и се подготви да преглътне някоя и друга черупка.

Час и двадесет минути по-късно те най-сетне седнаха да се хранят. На масата имаше изстинала царевична питка, салата, която бе изгубила свежестта си, и яхния, в която остатъците от мидените черупки щяха да скърцат между зъбите.

— Къде е млякото?

— Има малко в хладилника. Мислех, че искаш кафе.

— Ами… Каква е тази рядка сива течност? — той посочи с лъжицата си.

— Тази рядка сива течност, както я наричаш, е яхнията от стриди.

— Можеше да ми кажеш, че млякото ни е на привършване. Щях да отида до Хатерас и да купя.

— Млякото ни не е на привършване. Има още почти един литър. Искаш ли масло?

— Това нещо тук е бяло — Рич огледа с недоверие царевичната питка. — И яйца ли нямаме?

Моди спокойно посегна към маслото.

— Когато за последен път проверих, имаше седем.

— Тогава защо не сложи поне едно в питката?

— Сложих. Точно колкото трябва — тя продължи да се храни и остави Киган да си мърмори. Току-що разбра, че той е прекалено взискателен за човек, прекарал половината си живот по офицерски столове.

— Няма и домати — Киган човъркаше една от напоените с мазнина стриди.

Моди с въздишка остави лъжицата си.

— Виж, не се намираме в Нова Англия, ако случайно си забравил. Не сме и в Манхатън. Тук в яхнията от стриди има само стриди и сок от тях. Заливаме ги единствено с разтопено масло и ги посипваме с черен пипер. И ако не ти харесва, не яж. Можеш да си сипеш в яхнията мляко, да надробиш попара или да я дадеш на Реджина. Избирай сам.

Тя продължи да се храни, а Рич си спомни едновременно и майка си, и баба си, които често му повтаряха, че да критикуваш ястията, когато си на гости, е признак на лошо възпитание. След известно време трябваше да признае, че е вкусно. Никога не бе опитвал царевични питки, защото семейството му предпочиташе пшеничен хляб.

— Реджина ли? — повтори той няколко минути по-късно и наруши продължителната тишина.

Моди му обясни коя е Реджина и добави:

— Пазя остатъците от храната за нея. Напоследък не я бива много за лов.

Киган сви рамене и си отряза още едно парче от царевичната питка.

 

 

Когато на другия ден следобед Киган надникна през вратата и обяви, че отива до Хатерас за нови покупки, Моди рисуваше.

— Има отлив.

— Е, и?

— Образуват се плитчини — тя позлати с жълт кадмий крилото на един гларус и отстъпи назад, за да прецени ефекта. Необяснимо как пейзажът се получи значително по-ведър от замисленото.

— Добре, ще ги избягвам. Имаш ли нужда от нещо?

— Може би е по-добре да ти помогна — промърмори тя, заета със златистия оттенък на един облак.

Киган постави ръце на кръста си и я изгледа ядосано.

— Нима смяташ, че съм толкова тъп, че ще се натреса на някоя плитчина? За твое сведение, госпожице Уинтърс, случвало ми се е да бъда и навигатор на…

— Извинявай, ако съм те обидила, но в момента съзнанието ми е заето с нещо друго — промърмори тя и продължи да рисува.

— Чао! — тросна се той и буквално изхвръкна навън.

Тя се зачуди дали и като дете е бил същият. Представи си как казва на майка си, още като пеленаче: „Нима съм оставил у теб впечатлението, че не мога сам да сменя пелената си, маменце? Ако искаш да знаеш, преди още да се родя съм започнал да се обличам сам!“

И Ан-Мари бе самостоятелна от най-ранна възраст, но Моди никога не се беше сблъсквала с такива като Рич Киган. Сигурно имаше някаква връзка с гърба му. На един силен мъж никак не му е лесно да признае, че има слабо място. Санфорд например, имаше куп недостатъци, които тя откри твърде късно, но така или иначе, той не призна нито един. Навярно именно съзнанието за тях направи от него толкова… подъл човек. Господ да е на помощ на пациентите му, ако дори за миг се усъмнят, че не е самият Дядо Боже, помисли Моди с презрителна усмивка.

Десет минути по-късно тя остави четката си в буркана с вода, напръска палитрата и я прибра в найлоновата торбичка. На този влажен климат боите се запазваха лесно.

Изчака половин час, преди да тръгне към кея. Ако Рич се е справил с плитчините, никога нямаше да разбере, че тя го е проверила. А ако не е успял…

 

 

С посинели от студ крака и зачервено от гняв лице Киган се опитваше да отблъсне лодката си, но течението беше срещу него. Проклетата вода се оттичаше по-бързо, отколкото той можеше да бута! Бе изгубил ценно време в опити да се върне на заден ход с мотора и бе оставил като крайна възможност събуването на обувките и чорапите, навиването на крачолите на панталона и газенето в студената вода.

Вятърът връщаше проклятията обратно към него и той не е чу кога лодката на Моди спря преди плитчината.

— Да ти хвърля ли въже? — извика тя.

— Не, госпожице, по-скоро ми трябва малко вода!

— Съжалявам. Тъкмо я свърших. Мислех, че наетата ти лодка те е подвела.

Той се усмихна насила.

— Не е вярно. Изчака да се натреса на плитчина и сега пристигаш тук, за да ми кажеш назидателно: „Нали те предупреждавах!“ Добре, забавлявай се! Заслужила си го.

Докато говореше, нагази в дълбоката вода и хвана носа на нейния скиф. Бе толкова близо, че виждаше златните отблясъци в зелените й ириси и огрелите от слънцето върхове на тъмните мигли. Той наведе глава и избълва още едно проклятие, но се усети и каза:

— Хей, извинявай, малко прекалих.

— Понякога посоката на вятъра създава проблеми съвсем близо до брега. Течението е толкова бързо, че ти се завива свят.

— Или докато се опитваш да се измъкнеш от него, попадаш на плитчина — измърмори Рич сухо, а тя се усмихна.

Той все още се опитваше да анализира чудотворното въздействие на нейната усмивка, когато Моди рече съвсем сериозно:

— Ти замръзваш! Рич, качвай се тук и… Не, чакай… Дай ми първо обувките и чорапите си, после заедно ще се опитаме да измъкнем лодката.

Съвместните им усилия дадоха резултат и в изблик на желание да запази мъжкото му достойнство Моди му посочи с ръка да поеме управлението на нейната лодка. Киган поклати глава.

— Бих искал да съм сигурен, че ще стигнем брега в близко бъдеще. Много благодаря за жеста.

Нейните изразителни ръце му подсказаха, че е съгласна, и двамата се усмихнаха един на друг в пълно разбирателство.

Докато стигнаха кея, Киган вече го разтрисаше, а по пътя за къщата той проклинаше на всяка крачка, защото мускулите по цялото му тяло се бяха схванали от студа и гърбът му взе да се обажда.

По дяволите, той имаше планове за този гръб! Може би не за тази нощ, може би дори не и за утре вечер, но поне веднъж, преди да си отиде от тази забравена от Бога дупка, а ако имаше късмет, не само веднъж… Някъде дълбоко в себе си бе сигурен, че ще има за какво да си спомня. Няколко спомена за незабравими дни и още по-незабравими нощи, прекарани с една спокойна и независима жена с лице и нрав на светица и тяло, което можеше да съблазни и светец, нямаше да му навредят.

По дяволите високите и ефектни блондинки!

Някъде след полунощ зъбите на Киган тракаха от студ. Свит на кравай, за да се стопли поне малко, той копнееше за дебелите вълнени чорапи, които бяха в чантата му в другия край на стаята. Беше си легнал, подкрепен с една медицинска доза бренди и с втора — по-солидна, в случай, че първата не подейства. Моди му бе предложила да си легне с дрехите.

— Благодаря, но никога не спя с нещо, което ме стяга — не му стигаше, че спи на запалена лампа, ами трябваше да изпадне дотам, че да облече и пижама!

— Добре, обуй поне чорапи и си сложи тази нощна шапка — тя му бе подала безформена розова шапка с помпон. — Подарък от пралеля Етелдра за завършването ми.

И двамата се бяха разсмели. После Киган си легна само по слипове, с боси крака и, естествено — без шапката, като се възпротиви на опитите й да му хвърли още едно одеяло.

Тя отново се бе засмяла и той си помисли, че може би се е изчервила, но не беше сигурен. Малко по-рано, преди Рич да се вмъкне в леглото, и двамата бяха пили кафе с бренди. Моди се бе извинила за слабо разпалената печка с обяснението, че при тези обстоятелства не бива да си играе с огъня. Киган й влезе в положението, дори го оцени като наличие на здрав разум и въпреки че не му се лягаше с кокошките, предпочете да го стори, вместо да се преструва, че чете, когато всъщност изпитваше желание да се намърда в леглото й.

Вече бяха минали осем часа, а до сутринта имаше още много време. Беше му студено, не му се спеше и бе възбуден до краен предел. Ужасна комбинация, невъзможна, но където бе замесена Моди Уинтърс, нямаше нищо невъзможно. Тази жена сигурно бе вещица, а ръцете й — скрити вълшебни пръчици!

Да-а-а, точно така. „И на теб ти се иска да се обвържеш с такова чудо? Човече, вече би трябвало да си избягал оттук през глава, а не да се правиш на спасител“, помисли той.

Газената лампа отдавна бе угаснала и в стаята цареше пълен мрак. След около четвърт час Киган реши, че като не може да има жената, поне би могъл да си стопли краката. Увит от глава до пети в одеялото, той прекоси стаята почти на половина, когато ненадейно ритна нещо студено и твърдо. Проклинайки, той сграбчи премазания си палец и зачака покривът да се срути върху него. Вместо това обаче нещо се търкулна по пода и вратата изскърца.

— Рич, ти ли си?

— Не, миличка, това е проклетата Малечка Палечка!

— Я да видя! — тя запали една лампа и той чу шума от стария генератор. Преди да успее да я спре, Моди бе на колене в краката му — съблазнителна позиция, но при други обстоятелства. — Трябваше да помисля за това… — докосна пръстите на краката му и зацъка от съчувствие. — Съжалявам, трябваше да преместя лампата. Опасно е да се движиш на тъмно в непозната обстановка.

Това бе и оправданието му, когато я помоли да остави лампата запалена.

— Чакай, ще донеса нещо, което може да помогне — топлите й малки ръце се сключиха около глезена му. — Знаеш ли, че краката ти са ледени?

Киган затвори очи и призова цялото си самообладание. Когато тя се върна с памук и някакво шишенце в ръце, той седеше на края на леглото доста загрят, особено на някои места.

— Това е само терпентин, всички художници го използват. А пралеля Етелдра винаги го е препоръчвала за рани. Няма да ти навреди.

Не терпентинът обаче му причини болка, а докосването на нейните ръце по голия му крак.

— Имаш ли представа какво ми причиняваш? — промърмори той. Господи, ако тя не виждаше какво му става, тогава нейната драгоценна Ан-Мари сигурно е била поръчана по каталог! Слиповете му не бяха кой знае какво прикритие.

— Имаш предвид това, че не съм преместила лампата ли? Вече се извиних.

Киган се наведе и я повдигна така, че тя се озова между бедрата му.

— Не, госпожице, не за това, че лампата е изгаснала, не за това, че ме заплашваше с револвер, не и за това, че ми бе подготвила капан с тръбите на печката…

— Ричмънд… — започна тя, а ръцете й затрепериха.

Той обаче я прекъсна:

— Не ми обяснявай, че нямаш представа за какво говоря, защото няма да ти повярвам.

— Рич, чуй ме… Късно е и п-п-понякога нощем човек си п-п-представя някои неща, и…

— Представяш ли си какво ще се случи, ако те целуна отново? Защото аз си представям.

— Ще настинеш! Нямаш много дрехи по себе си — гласът й трепереше и Киган бе готов да се обзаложи, че това не е от студ.

— Повече от достатъчно са, повярвай ми. Отпусни се — дрезгаво каза той. — Няма да направя нищо, което ти не пожелаеш — в мекия му кадифен глас прозвуча обещание и още докато изричаше думите, той я притегли към себе си. Беше седнал, а тя стоеше права. Поради височината на кушетката лицето му бе точно там, където можеше да вдъхне топлия аромат на гърдите й и той се поддаде на изкушението да целуне вдлъбнатината между тях, подаваща се през прореза на нощницата.

Моди отметна глава назад в пристъп на болезнено желание. Диво, безбрежно, сладостно желание! От години не бе изпитвала подобно нещо — всъщност никога. Никога толкова силно, никога с този необуздан копнеж да забрави предпазливостта и да следва инстинктите си, дори това да разбие сърцето й.

— Искам да те целуна, Моди — прошепна Киган.

И тя му поднесе устните си със съзнанието, че може би прави втората голяма грешка в живота си. Наведе лицето си към него в мига, в който той повдигна своето, а после Рич я взе в обятията си.

Той поглъщаше устните й, а тя — жадна за милувки, желаеше да опита още от силата му, от вкуса, от чистия мъжествен аромат на тялото.

Утре, каза тя, ще изброявам причините, поради които не би трябвало да се обвързвам с прелетна птица като Рич Киган, но тази нощ няма да мисля изобщо…