Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (6)

Пета глава

Бе пладне на следващия ден, когато Моди проумя мащаба на неговите намерения. Побесня. Единственото нещо, което я възпираше да му цапне един, като видя купищата покупки и подробния план за ремонт с диаграми, начертани върху любимия й скицник, бе мисълта за болния му гръб, колкото той и да се стараеше да прикрие болката. По дяволите! Състраданието, което изпитваше, щеше да й попречи да се наслади на една прекрасна бурна кавга. От години трупаше яд и сега яростта й буквално вдигаше пара. Пралеля й Етелдра имаше собствена теория за равновесието — ако преглъщаш твърде много от яда си, накрая той ще си проправи път „през стомаха ти“, както се изразяваше тя. Най-добре, от време на време, да изпускаш по малко от лошото си настроение. Бе казала и нещо относно плача, което Моди бе забравила да спазва — ако сдържаш сълзите си, ще се поболееш. Моди обаче нямаше намерение да плаче.

След като предишната вечер си легна, целуната нежно за лека нощ, тя дълго не можа да заспи. Ето какво бе направил с нея този мъж! Проблемът беше в това, че не можеш да се разкрещиш на някого, който ти помага от добро сърце. Той й правеше услуга. Защо иначе би се старал да стегне тази стара развалина?

— Киган, кажи ми как ВВС ти позволиха да си тръгнеш? Ами ти сигурно си се справял с цялата армия съвсем сам!

Той я изгледа накриво и се запъти сковано към печката. Едвам бе успяла да го възпре да не мъкне целия дървен материал, който бе докарал от Хатерас предишния ден, като се престори, че й трябва съвет за един запушен комин. Трябваше да избира между това и гледката на изопнатото му от болка заради ново схващане на тръбните мускули, лице.

— Искаш ли да допиеш кафето, за да мога да измия каната? — попита тя.

Той промърмори нещо, докато мушкаше един железен прът в кюнеца, излизащ през прозореца. Моди наля претопленото кафе в една чаша и му я подаде през масата. Изми каната и я остави да се отцежда. После напълни няколко буркана с вода и приготви спрея. Беше се събудила в настроение да рисува — още един фар, този път на фона на буреносни облаци. Обикновено рисуваше пейзажи с ведро небе, но днес желаеше да опита нещо драматично. Например потъващ кораб и яростно разбиващи се в брега вълни. Докато приготвяше палитрата си, Киган изучаваше тръбите на печката и си мърмореше нещо под носа. Бе изпил кафето, измил чашата и сега вече разопаковаше закупените инструменти. Моди мълчаливо го наблюдаваше над рамката на платното си. Би могла да му услужи със собствените си инструменти, ако той се бе потрудил да я попита, но той, разбира се, не го направи.

— Баща ти не се ли притеснява от факта, че си сама с непознат мъж тук? — попита той няколко минути по-късно.

С четка, потопена в циана, тя прокара хоризонтална линия по грундираното платно.

— Достатъчно съм голяма. Освен това той добре ме познава.

Той подреждаше инструментите си в другия край на масата. Моди стисна клепачи, пое дъх и призова цялото си търпение.

— Какво, за Бога, означава това? — промърмори той.

— Точно това, което си мислиш. Рич, това ще претовари генератора — Моди държеше в ръка четката, а погледът й бе впит в купчината електрически инструменти, които той подреждаше с прецизността на хирургическа сестра. И всичко това, смаяно си помисли тя, за една нищожна малка запушена тръба! Тя и сама би могла да се справи, но бе решила да прехвърли тази работа на него, за да не забърка някоя каша.

Киган хвърли един поглед към жената, после погледна инструментите. Почервеня като рак. По дяволите! В къщата имаше газова печка, печка с дърва и ръчна помпа. Генераторът явно едвам смогваше да захранва двете крушки от по двадесет и пет вата.

— Знаех си! Всъщност те… Ъ-ъ-ъ… Имаше разпродажба.

Горкото момче! Разбира се, че бе така, помисли тя в ненадеен пристъп на съчувствие към него.

— Всъщност, това, което наистина ни трябва, е нож с тънко острие — едвам промълви той.

— Потърси на полицата в ъгъла.

Той посегна към буркана с ножовете и избра най-хубавия — този за почистване на риба. Тъкмо го бе наточила.

— Внимавай, остър е.

Киган я изгледа ядно и провери острието. После промуши с него кюнеца. Тя се изкушаваше да му каже, че е необходим само един удар на точното място, а не хирургическа намеса с най-добрия й нож, но прехапа устни и отново се обърна към платното. Материалите, които използваше, бяха съвсем евтини, защото тя не хранеше илюзии относно таланта си. Не бе велик художник, а просто една практична жена. Тъкмо екипираше основните линии на композицията, когато се чу трясък, после проклятие и стон, след което стаята се изпълни с облак сажди. Тя потопи четките във водата, намокри палитрата и я пъхна в един найлонов плик. Следващия път ще му възложи само да лепи етикети върху тубичките с бои! Дано поне това успее да свърши, без да срути покрива върху главите им!

— Нарани ли се?

— Господи! Как не сте подпалили целия остров с това ръждясало чудо, млада госпожице!

— Това ръждясало чудо си върши работата или по-скоро си я вършеше. Ела насам, за да те измия от саждите.

— Сам ще се погрижа за проклетите си очи! — изръмжа той и като се опитваше пипнешком да прекоси стаята, събори с трясък два стола.

Моди се примири с перспективата да прекара следобеда в чистене вместо в рисуване и огледа бъркотията, която цареше в стаята. Да, наистина тръбите бяха ръждясали. Отдавна трябваше да ги смени, но все се надяваше, че ще изкарат още една зима.

Киган се приближи до мивката опипом и напомпа купа вода. Наплиска с шепи лицето си, а ризата му, стената зад мивката, както и подът се покриха с грозни сиви петна.

Моди търпеливо стоеше сред развалините на някога чистата си и подредена кухня и очакваше той да я помоли за помощ, тъй като в лявото му око бе попаднало нещо, което предизвика сълзене.

— Трябва ли ти помощ? — предложи тя, когато стана ясно, че той по-скоро ще ослепее, отколкото да я помоли.

— И сам ще се справя.

— Чудесно! — каза тя, обърна се и започна да събира частите от съсипания кюнец.

— Всъщност, Моди, би ли погледнала окото ми? В него сигурно е попаднала част от кюнеца.

— Най-вероятно е ръжда. Ела до прозореца, за да мога да виждам.

Ако бе с всичкия си, Моди щеше да се държи на разстояние. Онази целувка би трябвало да й подскаже, че е алергична към огромни мъже като Ричмънд Киган — полковник от ВВС на САЩ, пенсионер по болест. Но за първи път от почти двадесет години здравият й разум я бе напуснал и тя протегна ръце към лицето му. Той се надвеси над нея и докосването му я разтърси като електрически шок. Откога не бе държала лице на мъж между дланите си? Откога не бе изпитвала възпламеняващата искра на сексуалното привличане?

— Лявото — прошепна той със странен глас. Тя видя движението на устните му и чак тогава проумя, че той наистина е проговорил. С усилие откъсна поглед от тях и погледна сините му сълзящи очи.

— Стой мирен и не мигай! — Моди пое дълбоко дъх и доближи пръст до клепача му. — Хванах го! — възкликна тя и му показа ръждивата частица, залепнала за пръста й. Киган премигна няколко пъти, за да провери.

— Край! — възкликна той и опита да се изправи, но в този момент последната част на кюнеца се срути на земята с трясък и Рич избълва още едно проклятие…

 

 

Два дни по-късно Моди едва се сдържаше да не избухне. Киган бе настоял да разчисти предната стая и да премести кушетката, вратата и големия стол в нея, за да не пречат. Така че тя вече нямаше къде да си почива. Наложи се да изтърпи и предсказанията му за това колко още ще издържат подпорите на покрива, преди да се срути върху главата им.

— Нали ти предложих стаята на Ан-Мари? — припомни му тя.

— С прогизналото легло и единствения прозорец без стъкло? Не, благодаря.

— Ще изсуша матрака, ако ми помогнеш да го измъкна на навън, ще махна кепенците, за да може слънцето да влиза в стаята и до вечерта всичко ще бъде сухо и проветрено.

Киган наблюдаваше слънчевите лъчи, които се промъкваха през западния прозорец и образуваха ореол над главата й. Косата й определено бе светлокестенява, а не тъмноруса. Странно как никога не беше осъзнавал каква огромна разлика има между двата нюанса.

— Но като се замисля, това усилие сигурно ще навреди на гърба ти. Нищо, ще се справя и сама. Имам ръчна количка в хангара за лодки.

Това направо го втрещи. Независимите жени бяха едно, но нима бе необходимо тя непрекъснато да му напомня, че е недъгав?

— Не си прави труда само заради мен — промърмори той.

Той не се потруди да добави, че тъмната стая твърде много му напомняше карцер. За момент се почуди дали тя ще откликне, ако я попита дали би могъл да сподели нейното легло.

Спокойно, момче, тя не е твой тип, каза си той. Нали харесваше високи и ефектни жени? А тя бе твърде дребна, а гърдите и ханша — прекалено женствени. Освен това жена с нейното непоклатимо спокойствие сигурно щеше да заспи още по време на любовната игра!

Така че Киган се премести в предната стая, а Моди продължаваше да се отнася към него като към счупен, никому непотребен стол, като към нежелана вещ, която само ти се пречка в краката. Това ту го ядосваше, ту го натъжаваше. Защо тя просто не му каже направо, че иска да си обира крушите от острова? Какво трябваше да направи, за да разклати спокойствието на Моди Уинтърс? Каза си, че би трябвало да се измъкне навреме, докато още се чувства добре. Но той продължаваше да се мотае наоколо и въздухът между тях се наелектризираше с всяка измината минута. И, по дяволите, ако тя не избухне първа, той щеше да го направи, защото всеки път, когато се заяждаше за нещо, тя му отвръщаше с неизменната си усмивка, а той започваше да се чувства като в небрано лозе.

Тя искаше Рич да си тръгне, но все още се държеше учтиво. Вътрешният му радар улавяше обаче, че той не й е безразличен като мъж. Това бе обнадеждаващо, тъй като тя със сигурност го интересуваше като жена. Чисто физически и, разбира се, временно, защото наистина не беше негов тип. Всъщност представляваше миниатюрна амазонка. Киган си каза, че е разумен човек. Харесваше жените, децата, животните и от време на време дори ходеше на църква. Защо, за Бога, тя не го одобряваше? Без да повиши глас, без дори да промени провлечения си южняшки маниер на говорене, тя му бе дала ясно да разбере, че не е желан.

Докато седеше на слънце, за да прогони влагата и студа, които проникваха в тялото му, Киган се опита още веднъж да прецени ситуацията. Защо тя не го харесваше и защо, по дяволите, този факт го засягаше? Той никога не бе претендирал, че е дар Божи за жените, но не беше и чак толкова лош. Къпеше се редовно, бръснеше се всяка сутрин, всеки ден си сменяше чорапите и бельото, а това не бе малко като се има предвид, че разполага само с печка, чайник и един малък леген. Дали тя осъзнаваше, че той е тук само за да подобри начина й на живот? По дяволите, не! Изобщо не й пукаше! Тя гледаше на него отвисоко, като на нещо ненужно, което е намерила на брега. А как само се усмихваше!

Достойнството му не бе наранявано, откакто Алис му писа, че си е наела адвокат за развода и очаква неговото съдействие по делото. Киган си знаеше цената. Първо, бе дяволски добър пилот. Летеше от шестнадесетгодишна възраст. Беше участвал в акции по време на войната в Залива и бе награждаван десетки пъти. Когато беше на двадесет, го наричаха „луда глава“. На тридесет — „ас“. На четиридесет и две рефлексите и сърдечносъдовата му система бяха малко под неговия личен връх, но доста по-добри от тези на повечето мъже, два пъти по-млади от него.

Защо тогава се интересуваше от одобрението на някакъв Робинзон Крузо в женски облик?

Това, от което се нуждаеше, бе нова цел в живота.

Нещо, което да занимава мислите му, преди да реши да я остави на съдбата й. Междувременно би могъл да провери комина и да разбере дали няма по-добър начин от този да изведеш кюнците на печката през прозореца без стъкла. Дали това изобщо й бе хрумвало?

Слънцето грееше. А у дома навярно бе навалял сняг. Децата сигурно караха ски и правеха снежни човеци. Кен се тревожеше за сроковете в строителството, а Бейб — за бронхита на Бенджи. Еди, както обикновено, бе загрижена за добруването на бедняците в квартала. Би отмъкнала и последното одеяло от къщи, ако някой не я държеше под око.

На Кронок температурата в два и половина следобед бе ниска и продължаваше да пада. Киган махна ризата си и като помисли малко, свали и панталона. Дори да се изцапаше, далеч по-лесно беше да изпереш само бельото си.

Легна по гръб с глава, пъхната в масивната камина. В този момент чу шума от мотора на нейната моторница. Вече бе проверил четирите комина и точно този можеше да се окаже най-здравият. Вмъкна се още по-навътре и присви очи, за да се предпази от падащите боклуци. Няколко минути по-късно вече бе сигурен, че с този комин всичко е наред. Отначало го бе прегледал от покрива надолу на светлината на фенерче, а сега му оставаше само…

— Киган, какво, за Бога, мислиш, че правиш?

По дяволите! Във въодушевлението си бе забравил, че не е в подходящо облекло. Моди се втренчи невярваща в изцапаната фигура, просната пред камината, която се намираше в най-голямата стая.

— Внимавай! — предупреди тя, но мислите й бяха заети с друго.

О, небеса! Този мъж имаше тяло на… На мъж! Моди не можеше да си спомни от кога не бе осъзнавала собственото си отчаяно положение. Лишенията си. Това никога преди не я беше притеснявало, може би защото се скъсваше от работа, за да издържа семейството си. Не, че не бе страдала от самотата, но в случая тя не страдаше от самотата, а от истинска, дива, необуздана страст!

— Значи вече се върна?

— Да… Би ли имал нещо против да ми кажеш какво правиш?

— Опитвам се да намеря изход за тръбите на печката ти. Онзи твой прозорец не отговаря на противопожарните изисквания.

Омазан от глава до пети, той седна до огнището. Беше само по слипове и фланелка. И въпреки че бе мръсен, изглеждаше невероятно мъжествен и секси.

— Ако все още не си забелязал, полковник, правилата на цивилизацията не се спазват по тези места. На Кронок няма инспектори по противопожарна охрана. Сигурно защото изобщо няма пожарна команда. А ако имаше, аз щях да отговарям за това.

Тя нарочно го гледаше в очите, твърдо решена да не смъква поглед по-надолу от адамовата му ябълка, но това не помагаше. Периферното й зрение бе силно развито…

— Купи ли кюнци?

— Да.

— Чудесно. Имам добри новини за теб. С този комин всичко е наред. Здрав е като в деня, в който е бил построен, и очевидно след последното чистене не е използван, така че…

— Ако не греша, последното почистване е било някъде около 1958 година.

— … така че ако преместим печката в тази стая, ще можем… Ще можем да… Хм…

Моди чакаше обяснението му колко прекрасно би било камината да се намира в едното крило на къщата, а стаята, в която живееше — в другото. Той очевидно така се бе увлякъл да изследва постройката, че бе забравил колко се е отдалечил от стаите, в които тя живееше.

— Да-а — проточи той. — Права си — сигурно не му бе леко да признае, че греши.

— Гладен ли си? — попита тя меко. — Сигурно би искал най-напред да се измиеш.

Киган погледна надолу към някога белите си долни гащи. Изчерви се до уши и изсипа наум няколко проклятия по свой адрес.

— Извинявай. Предполагам, че просто се поувлякох.

Моди се престори, че разглежда с интерес дърворезбите от черешово дърво по стените и потъмнелия от водата дъбов паркет. Последният ураган бе разрушил част от покрива и сега при всеки дъжд водата свободно нахлуваше в това крило на къщата.

— Можеш да си сгрееш малко вода, а аз през това време ще разтоваря тръбите…

— Аз ще свърша тази работа — възрази той намусено и с едно енергично движение се изправи на крака.

Тя отстъпи назад, рязко се обърна и изскочи от стаята. Киган се чудеше какви ли мисли минават под облака светлокестеняви коси. Едва ли бе притеснена от факта, че го е заварила само по бельо. По плажовете сигурно беше виждала мъже, облечени много по-оскъдно от него. Нали е отраснала тук? Реши, че тя не се е развълнувала и от вида на дългите му крака, макар че това би му доставило удоволствие, и я последва. По пътя видя енота, който се навърташе наоколо с надеждата да получи нещо за хапване. Сутринта му бе подхвърлил няколко хапки, но той не му обърна внимание. Странно, но Киган се бе почувствал пренебрегнат. Точно преди да стигне входната врата, той се сети за другата изненада, която й бе приготвил. Надяваше се да я зарадва повече от предишната.

Не беше педант, но само видът на тиганите й го подлудяваше. Никой, дори сладките малки дами с южняшки акцент, зелени очи и кожа с цвят на слонова кост, не биваше да занемаряват съдовете си по този начин.

Бе прекарал почти цялата сутрин в почистването им, като използваше пясък, прах за пране и тел, за да ги изжули до блясък. Усмихваше се в очакване на реакцията й, когато отвори вратата.

— Моди! — повика я той нежно.

Никакъв отговор. Той си взе чисто бельо и се запъти към банята, като едвам успяваше да потисне доволната си усмивка.

Може би тя все още не ги бе забелязала. Хвърли поглед през отворената врата на кухнята. Тя седеше до масата и държеше в ръцете си средния тиган. Гледаше го сякаш, ами… Сякаш…

— Моди? Нещо не е наред ли? — усмивката му се стопи, а стомахът се сви на топка. — Моди? — по дяволите! Тя плачеше. Киган хвърли чистите си дрехи на една табуретка и неуверено пристъпи към нея. — Хей, миличка, не съм направил кой знае какво, честна дума! Те просто плачеха за малко почистване. Нали? А и нямаше какво друго да правя, така че…

Господи! Тя изглеждаше така, сякаш светът се бе срутил. Никой ли преди не бе правил нещо мило за нея? Рич направи още няколко крачки с протегнати към нея ръце, но после инстинктът му, кален в битки, му подсказа, че нещо не е наред.

— Но ти май не си… хм… съвсем щастлива?

— О, не… Просто това е… Аз… — тя преглътна, после избърса сълзите си и му се усмихна. Една сълза се отрони и търколи по страната й.

Неочаквано трогнат, Киган се озова до нея с един скок и я притегли в обятията си.

— Хайде, хайде, миличка, не съм искал да те разплача. О, горката… — устните му бяха заровени в косата й, а усещането от допира до дребното й тяло предизвикваше у него реакции, които не бяха подходящи за момента. — Виж, няма нужда да ми благодариш, просто исках да направя нещо за теб, защото оценявам колко много правиш ти за мен, особено с отношението си. Искам да кажа, че сигурно не е лесно да се погаждаш с един напълно непознат мъж, който ти се е стоварил като гръм от ясно небе. Не съм искал…

— Рич, ти не…

— … да оставам тук дълго време, не съм искал да ти бъда в тежест, но…

— … разбираш ли? Не плача, защото…

— Зная, сладурано, няма нужда да ми го казваш. Това бе най-малкото, което можех да направя. Има неща, които една самотна жена просто няма време да оправи, а тези твои тигани бяха в такова състояние…

— … защото ти съсипа тиганите ми!

— … че имаха нужда от здраво… — Киган млъкна и замръзна. Настъпилата тишина бе направо оглушителна. После Рич се съвзе и успя да промълви: — Би ли повторила, ако обичаш?

Моди се чудеше какво да направи. Той бе мръсен, а тя — чиста. Той я държеше в прегръдките си и единственото нещо, което тя желаеше да направи в момента, бе да обхване с ръце кръста му, да зарови лице в гърдите му и това да продължи през следващите няколко години. Той се беше опитал да направи нещо мило за нея. Не бе негова вината, че единственият резултат беше нейното разбито сърце. Когато на една жена са й трябвали години, за да обгори тигана както трябва, за да не й се налага дори да го изплакне, а някой го съсипе за една сутрин… Но когато този някой е мъж, който е наясно само с летенето и техническите новости, които тя сигурно не би могла и да произнесе както трябва, и когато този някой е направил това от добро сърце, от желание да бъде мил…

— О, Господи! — промърмори тя и сълзи размазаха полепналия прах по гърдите му.

Моди плака дълго. Много по-дълго, отколкото заслужаваха три тигана, помисли Киган. Навярно твърде дълго бе сдържала сълзите си, които явно само чакаха повод, за да рукнат. А щом й бе дал този повод, значи усилията му не са били напразни, нали? Защото от време на време човек има нужда и да си поплаче. И той самият беше плакал, когато не знаеше дали някога отново ще види светлината на слънцето и семейството си.

— Ще ти купя нов тиган — обеща той. — Ще ти купя дузина тигани! — целуна я нежно по челото. — Поплачи си, съкровище, имаш нужда от това — прошепна той и усети как и в неговите очи напират сълзи.

Но по-скоро би ги избол, отколкото да се разплаче или дори да направи това, което от толкова дълго желаеше. А то бе да я заведе в спалнята и да я люби цяла нощ, без и двамата да се замислят за бъдещето…