Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (5)

Четвърта глава

— Защо направи това? — въздъхна тя, когато успя да дойде на себе си.

— Защо ли? — гласът му звучеше странно. — Защото исках и не можах да се сетя за нито една причина, поради която да не го направя.

„Нито една, а всъщност — хиляди“, помисли Киган, като вече съжаляваше за импулсивността си. Той не бе импулсивен. Бързо мислеше, бързо реагираше, бързо избухваше, но никога не действаше импулсивно.

„Така ли? Защо, по дяволите, го направи тогава? Само за да й покажеш кой командва тук ли?“, питаше се той и сам си отговаряше: „Да, затова.“ „Тогава върви по дяволите!“

Моди забеляза няколко неща наведнъж: странният израз в сините му очи, който той се постара да заличи, ненадейната слабост в коленете си и смътното разочарование от бързия край на целувката. Последното отхвърли бързо.

С усилие възвърна самообладание и каза:

— Добре. Поне си извел причините системно.

В отговор той изръмжа нещо нечленоразделно.

Беше само една целувка, успокояваше се тя. Най-обикновена целувка! Не се целуваше за първи път. Проблемът обаче се състоеше в това, че я целуваше не някой друг, а Рич Киган, което правеше всичко съвсем необикновено.

— Е… Засега довиждане — каза накрая Моди с ледено спокойствие. — Имам поне половин ден работа в другия край на острова.

Внезапно тя се запита: „А после?“

Какво щеше да й остане? Очакваха я дълги години, през които да проверява за мишки, повреди, крадци… Години на общуване с миещи мечки, сменящи се сезони, промени на времето. Оставаха й безкрайните самотни и безсънни нощи, надеждата да получи някое от редките писма от Ан-Мари… Години, през които щеше да наблюдава как косата й побелява…

Пое дълбоко дъх и се усмихна така лъчезарно, че Киган прокле наум. Каза си, че тази жена е непреклонна и това го вбесява до полуда. Би я сграбчил и…

Дяволите да я вземат, нищо ли не бе почувствала? Би могъл да се закълне, че е потресена от тази целувка не по-малко от него. Индикаторите на всичките му системи тревожно светеха с пулсираща червена светлина!

Той отстъпи. Тя — също. Под маската на безразличието й прозираше объркване. Не бе имал намерение да я плаши. Но, по дяволите, какво още да стори, за да й направи впечатление?

Наблюдаваше я как се скри зад паянтовата врата на спалнята си.

Киган помисли, че това място е пълна развалина и Господ да му е на помощ, защото той самият не беше в по-добра форма. Все още стоеше, загледан във вратата на спалнята й, когато Моди излезе с едно старо яке, което би трябвало да я загрозява, но всъщност не беше така.

— Като привършиш със закуската и нещо остане в чиниите, прибери го, моля те, в хладилника. Събирам огризките.

— Няма проблеми.

Събира огризките ли? Ако има нещо останало от храната — разбира се, но огризки? Ако имаше домашни животни, би ги забелязал. Ами ако й подари едно куче? Голямо. Със запаси храна за цяла година.

О, по дяволите! Сигурно бе погълнал храната й за цяла седмица — шест парчета бекон, яйца и шест препечени филийки, обилно намазани с масло. Кафето също не беше евтино.

Няколко мига преживяваше обзелото го чувство на вина, тъй като вината не беше нещо, което изпитваше често или дълго. Ако нещо не беше наред, той го оправяше. Толкова беше лесно!

Постави си задачата за деня съвсем по военному: пълна инспекция по безопасността и изготвяне на списък за най-необходимото.

От първостепенна важност бе също да достави хранителни запаси, достатъчни да й стигнат за цяла зима при ураган, наводнение или каквото и да е бедствие. Щеше да купи и качествени инструменти, защото един мъж не може да свърши добра работа с лошокачествени инструменти. А ако Моди закъсаше с парите, би могла да ги продаде на добра цена.

Киган доволно потри ръце и напрегна мускулите си. Огледа се със задоволство и каза на глас:

— А сега да се погрижим за госпожица Моди.

Както обикновено, ситуацията бе под негов контрол!

 

 

Когато Моди се върна, наближаваше пладне. „Прибирам се в гнезденцето си“, помисли тя, въпреки че откакто Киган се появи с гръм и трясък, „гнезденцето“ й вече не бе толкова уютно и сигурно.

Той я очакваше, облегнат на бора, до който тя обикновено чистеше риба. От пръв поглед се виждаше, че е ядосан, а при по-внимателно вглеждане се разбираше, че направо е бесен.

— Все още си тук, както виждам — каза тя вместо поздрав.

— Така изглежда — озъби се той.

Охо! В добро настроение Рич Киган беше горе-долу поносим. Но полковник Киган, и то в лошо настроение, ставаше напълно различен!

— Нещо не е наред ли?

— Бих могъл да взема и твоята моторна лодка. Единствената причина, поради която не го направих, беше, че ако случайно връхлети ураган, ще си като заточена на тази купчина пясък.

Моди примигна.

— Би ли повторил, ако обичаш?

— Не си играй с мен, млада госпожице, освен ако не си готова да загубиш!

— Не съм свикнала, но ще се справя — каза тя внимателно, като същевременно се чудеше какво ли се е случило от времето, когато си казаха довиждане преди три часа. — Имам предвид със загубата. Ще обядваме ли?

— Да извадя ли отново същите чинии? Мисля, че в твоята остана половин парче бекон, но се страхувам, че в моята няма нищичко…

— Киган, добре ли си? — Моди вече се чудеше дали е с всичкия си.

— Не, по дяволите, не съм! Разярен съм като див звяр.

— Добре де, това едва ли е по моя вина — отсъди Моди. — Нямаше ме цяла сутрин.

Тя се вмъкна в къщата, усещайки погледа му, впит като свредел в гърба й. Киган я последва. Моди остави кутията с инструменти и свали якето си. Ако имаше флейта, би я извадила и би засвирила като Орфей, защото според легендата музиката укротява освирепели диви зверове…

— Виж, има ли нещо, което би искал да споделиш? — попита тя най-сетне.

— Кой, аз ли? — натрапникът се направи на изненадан.

— Не ти, Доли Партън! — сопна се тя и допълни: — Разбира се, че ти. Няма да си играем на гатанки, я!

— Добре, само един въпрос — каза той кисело. — Като например къде си ги сложила?

— Сложила какво? — извика тя. — Може би, без да искам, съм преместила някоя твоя вещ? Кажи какво и кога за последен път си го видял и аз…

— „Случайно, без да искам“… — изимитира я той. — Така-а-а. Случайно си се разхождала покрай лодката ми и стартерът е паднал. Не чу ли поне плясък? Да не би да е паднал зад борда? Претърсих всеки сантиметър от двете лодки, но го няма. Изкушавах се да задигна твоя, но ме спря мисълта, че ако в мое отсъствие ти се наложи нещо спешно…

Мълчанието се превърна във вакуум. После Моди каза тихо:

— О-о-о!

— Само това ли ще кажеш? Едно „О-о-о“, а?

— Бях забравила.

— Забравила си?!

— Ще повтаряш всяка моя дума ли?

— Все още не съм решил.

Моди не хареса блясъка в очите му. Много важно! Преглътна нервно, посегна към якето си и извади стартера от джоба.

— Извинявай. Щом така или иначе си закъснял, защо първо не хапнем?

— Не, благодаря — каза Киган троснато, но в същия момент стомахът му го издаде.

Моди сви устни в победоносна усмивка.

— Мъжът може и да не е гладен, но звярът в него — винаги — пошегува се тя.

Гневът на Киган се стопи като пролетен сняг. Тази дяволска жена придобиваше невероятна власт над него!

Накрая решиха да хапнат сандвичи със сирене, сардини и лук — странен избор за една миниатюрна женичка със зелени очи и мек глас, помисли си той.

Моди наля мляко в двете червени чаши, които той се бе опитал да плячкоса предишния ден. Няколко минути се храниха в пълно мълчание.

— Най-добре да тръгвам — каза той най-сетне, когато изяде четвъртия си сандвич.

Попи устни в избеляла салфетка, която подозираше, че някога е била част от панталон.

За тази дама явно хартиените салфетки не съществуваха. После му хрумна, че на това странно място никак не е лесно да се отървеш от отпадъците — боклукът трябваше да се закопава или изгаря.

— Някакви последни желания? — попита учтиво той и се изправи, за да занесе чинията си в мивката. Изми я, сякаш това се разбираше от само себе си.

— Преди да си тръгнеш ли? Не, нямам — отвърна Моди, макар че й хрумнаха три наведнъж: приятна, топла и утешителна прегръдка; целувка — от типа на онези, които карат тялото ти да пулсира от страст и дълга мързелива вечер, прекарана в приятни неангажиращи разговори за това-онова. Все глупави неща…

Рич взе стартера, пъхна го в джоба на панталона си, а тя проследи движението му с поглед. Когато установи, че се е вторачила неприлично, бързо се обърна към мивката.

— Да, добре… Лек път до… Където живееш — промърмори тя. — Карай внимателно. Чуваш ли? Ако искаш нещо от покъщнината за племенниците си, пиши и ще ти го изпратя.

Киган се засмя многозначително.

— Благодаря за всичко, Мод.

— Моди — поправи го тя. — Мод е леля ми. Радвам се, че се запознахме, Рич Киган.

Той кимна. Взе коженото яке и си го наметна. Затвори вратата след себе си и пое към кея. Бе сигурен, че тя го наблюдава през прозореца и иначе войнишката му походка загуби малко от увереността си.

— Още не съм приключил с теб, Моди — промърмори той нежно.

 

 

Току-що изкъпана, затоплена и облечена във фланела, Моди работеше върху пролетното разпределение на градината си, когато чу шум от моторница. Заслуша се с наведена на една страна глава, после хвърли молива и отиде до прозореца. Вятърът отнесе звука.

Навярно някой отиваше до Хатерас. Последните отблясъци на деня угасваха, а още не беше късно. Чудеше се какво да си приготви за вечеря и се спря на сандвич с фъстъчено масло. Не си струваше да готви за сам човек.

Един от недостатъците на самотния живот бе, че за сам човек не си струваше да се предприемат някои неща. От седмици й се ядеше царевична питка, но беше безсмислено да замесва тесто само за себе си. А и Реджина — енотът, не си падаше много по царевичните питки. Гларусите биха я дояли, но да приучва към леност диви животни бе против принципите й.

Случаят с Реджина бе съвсем друг. Тя сигурно не би оцеляла, ако Моди не й беше помагала. Понякога се чудеше кой от кого има повече нужда.

Почти задряма в стария люлеещ се стол, когато чу приглушен тропот. Естествено отначало си помисли за Реджина. Старият енот често се промъкваше нощно време. Веднъж дори бе влязла в стаята. Чу звука отново. Не беше енотът.

Отвън имаше някой! Дали наистина бе чула шум от моторница преди малко? Шум от допира на алуминий до кея? Невъзможно. Нейната лодка бе от фибростъкло и дърво. От алуминий беше наетата от Киган лодка, но той си бе заминал… Да не би…?

По пътеката проблесна фенерче. С ръка върху револвера Моди отвори външната врата.

— Татко, ти ли си? — попита тя меко.

— Аз съм Киган. Свали револвера, Моди.

— Как разбра? — попита тя, когато Рич нахлу в стаята и донесе аромат на тъмнина и мъжественост. Пулсът й се ускори и тя повтори: — Как разбра за револвера?

— Защото не си чак толкова глупава да отвориш вратата си, без да вземеш предпазни мерки. Този път зареден ли е?

Моди захвърли незареденото оръжие, скръсти ръце пред гърдите си и попита:

— Да не би да си забравил нещо? Мислех, че вече си от другата страна на устието на Орегон.

— Да съм казал, че заминавам на север?

— Да си…? Какво? — тя направо се втрещи.

Киган повдигна брадичката й и с нежен натиск на палеца си затвори устата й.

— Отскочих до обществената пералня. Изпрах, изсуших и сгънах всичко. Нямаш ютия, нали? Нищо.

— Нямам и препарат за колосване и избелване.

— Лошите навици трудно се изкореняват — довери й той с усмивка.

— Защо не продължи на север? — настоя Моди.

— Все още не съм готов да тръгна. Когато реша да си отида, ще разбереш.

Зад простите му думи прозираше скрит смисъл. Рич се надяваше, че тя ще схване подтекста. Когато това не стана, продължи:

— Много магазини са затворени по това време на годината. Не ме беше предупредила за това. Все пак успях да купя повечето неща от списъка ми. Джери много ми помогна и между другото ти праща поздрави.

— Какво каза, Киган?

— Наричай ме Рич. Само децата ми казват Киган. Жените и членовете на семейството се обръщат към мен на малко име.

— Не съм нито член на семейството ти, нито някоя от жените ти, полковник! — тя се извърна с пламнало лице.

Киган се огледа. Въпреки разрухата къщата изглеждаше гостоприемна и уютна.

— Хубаво е пак да си у дома — каза той полушеговито. — Но щом слънцето залезе, тук става студено като в…

— Застани до огъня, за да се сгрееш — прекъсна го тя, като опита да си внуши, че не се радва на завръщането му. Знаеше обаче, че се самозалъгва.

— Хей, не си тъжна, нали? Нима си мислеше, че съм си отишъл завинаги? Че ще си тръгна, без да се сбогувам с теб?

— Да, мислех, че си заминал завинаги. Разчитах на това. Забравил си нещо и затова се върна, нали?

— Да — кимна той. — И така може да се каже — рязко се обърна, отиде до вратата и миг по-късно се върна с няколко огромни пакета, които остави върху масата.

Моди гледаше през замъгления прозорец към зелената светлина в началото на протока. Не желаеше да бъде въвлечена в малките му игрички. От години не се бе чувствала така болезнено уязвима.

Трябваше да преодолее това. Не биваше да позволява на този мъж, който сега беше тук, ала утре нямаше да го има, да нарушава спокойното й и подредено съществуване. Значи нямаше да се тревожи. Беше толкова просто. Изборът бе неин!

Киган започна да вади покупките от пликовете.

— Ето яйца. Сигурно съм изял всичките ти запаси тази сутрин на закуска. Мляко с двупроцентова масленост… Добре ли е? Тези ябълки изглеждаха прекрасно и купих една дузина. Малко сирене, масло, пържоли и…

— Киган — изрече тя мрачно, — какво си мислиш, че правиш? Не бих изяла такива количества за цял месец!

— Ще ти помогна — усмивката му разруши старателно издигнатите от нея защитни прегради.

Той спомена, че е хапнал нещо на Хатерас, но тя му приготви още един сандвич със сирене и направи кафе. Ябълките бяха сладки и сочни. Изяде две и запази огризките за Реджина.

Докато пиеха кафето, Киган й разказа за покупките от магазина за инструменти и за инспекцията си по безопасността на къщата. После сподели с нея плановете си.

— Не съм строител, но един от братята ми е предприемач. Нямаше как, научих какво трябва да се прави, защото Кен говори само за работата си. Учудващо е, но старата къща е по-здрава, отколкото изглежда. Малко са пострадали основите на северозападното крило, където покривът е…

— … пропаднал — прекъсна го Моди и обясни: — Водата разруши пода и той рухна, повличайки една стена.

— Е да, и това също. Важното е, че ще пооправя, за да си в безопасност, преди да се из… Всъщност сигурно имаш планове да… Хм.

— Киган — поде Моди меко, — защо просто не се прибереш вкъщи и не забравиш за къщата, острова и…

— И теб ли? — бе се изтегнал на люлеещия се стол и приличаше на голям, ленив и доволен лъв.

Кафето, което бе купил, би нарушило крехкия й паричен баланс — то представляваше някаква особена екзотична смеска.

Сега му се наслаждаваха, а Моди размишляваше какво знае и какво не знае за мъжката половина от човечеството.

Баща й, например. Жена му, майката на Моди, почина година, преди да се роди Ан-Мари и той с ентусиазъм се беше вживял в ролята на дядо. Гледаше бебето, докато Моди работеше в кантората пет дни седмично, а като сервитьорка — три нощи в седмицата.

Освен това, баща й ходеше за риба, занимаваше се с градинарство и правеше дървени играчки за любимата си внучка.

Преди две години и половина обаче срещна вдовица от Бъфало и за една нощ сякаш се подмлади. Джанин направи чудеса с баща й, Модлин Бъръс, но не си помръдна пръста за дъщеря му. Моди се почувства гостенка в собствения си дом и затова потърси работа на Кронок…

— Искаш ли още кафе? — попита тя и посегна към кафеника.

Приятно бе човек да се отпусне, а не да се насилва да води разговор. Бившият й съпруг, Санфорд, когато не се мусеше, задължително приказваше. Клюки от болницата, винаги интимни и злостни.

Това бе едно от нещата, които Моди веднага не хареса у него. Имаше и други недостатъци. Невероятно наивно, ала тя се бе влюбила в него заради красивото му лице, светските маниери и упорития стил на прелъстяване.

Най-странното беше, че той се ожени за нея. Но си беше наумил, че ще вземе за съпруга девствена жена, защото в наше време това бил единственият начин човек да е сигурен в партньора си…

По-късно откри, че е разбрал погрешно какво е социалното й положение. Един негов приятел беше наследил разкошна земя с плажна ивица в Хаягс Хед и Санфорд бе помислил, че след като семейството й притежава земя на Аутър Банкс, са богаташи.

Но земите на баща й нямаха първокласна плажна ивица. Повечето местни хора знаеха, че плажовете са нещо краткотрайно и залагаха на по-сигурни места. По ирония на съдбата, повечето от владенията на баща й бяха без стойност от съображения за околната среда. Санфорд бе направо бесен.

Мъже… Не бяха от най-сполучливите творения на природата. На тях не можеше да се разчита. За щастие, Моди рано разбра, че трябва да се доверява само на собствения си ум и на двете си ръце.

Не се боеше от физически труд. Дори и нищо да не бе постигнала в живота си, надяваше се поне да е предала на дъщеря си увереност в собствените сили.

— Давам един долар, за да споделиш мислите си — прекъсна спомените й Киган.

В печката пропукаха съчки. Навън вятърът виеше сред клоните.

— Добре ли подсигури скифа си? — попита тя, без да реагира на последните му думи. — Ако вятърът се обърне към североизток и не си отпуснал въжето достатъчно, лодката ще се удря в кея.

Киган се изправи и протегна ръка към нея. Тя му подаде чашата си. Той я остави на масата и протегна ръката си отново. С чувството, че нагазва в дълбоки непознати води. Моди му подаде своята ръка.

— Защо не оставиш на мен да се погрижа за всичко, а, скъпа?