Виктория Лий
Пазачът на тайни (8)

Осма глава

Малори се засмя и посочи нагоре към скалата.

— В хотелчето, Джейк — рече тя. — Там горе, където ядохме, има хотел. Дават стаи.

— Стаи ли?

— Спални — доуточни Малори. — Където хората…

— Не го казвай!

— Ти се смути! — извика тя, доволна от откритието си. — Хващам се на бас, че сигурно си се изчервил!

— Аз не се изчервявам! — отговори той, макар да бе благодарен на тъмнината. — И въобще не съм смутен. Просто съм учуден.

— Защото искам да се любя с теб ли?

Джейк зацелува намусените й устни и те в самозабрава се разтопиха под неговите. Нямаше повече сили да се владее и цял се предаде на нея… и на желанията си.

И преди я беше целувал, но не така страстно, сякаш нямаше никакво намерение да спре. Не че тя искаше това. Като повдигна треперещата си ръка, тя обгърна врата му и привлече главата му още по-близо, а устните й още по-силно се впиха в неговите.

— Хайде да влезем вътре — изстена Джейк и като я държеше здраво, се надигна от скалата. Малори кимна, благодарна, че ръката му продължаваше да я прегръща и да я подкрепя, докато бавно вървяха към пътеката.

Джейк мигновено затръшна вратата след себе си, защото тук двамата бяха съвсем сами и той повече не можеше да чака нито миг. Без да й даде време да си помисли за онова, което щеше да стане, той облегна гърба й на вратата и прилепи устни върху нейните.

Ръцете й се протегнаха към него и сграбчиха раменете му, за да го привлекат по-близо. Но Джейк се противопостави на усилията й, докато тя не простена, защото й беше студено без него.

— Ако си сигурна — прошепна той, опрял устни в устните й, — но искам да те чуя да го казваш.

Отдръпна се от нея, отстъпи няколко крачки назад, виждаше се само сянката му в тъмната стая. Луната все още светеше ярко, но завесите на прозореца бяха дръпнати и приличаха на неясни квадратни сенки, едва различими за слабото й зрение.

— Какво да кажа? — замаяно попита Малори. Значи той искаше от нея да говори?

— Че искаш точно това — отговори Джейк и отстъпи още една крачка назад, когато тя отдели гръб от вратата. — Че ме желаеш — отстъпи още малко назад и се озова до прозореца. Пресегна се, дръпна завесите и разкри еркерния прозорец и канапенцето под него.

— Желая те — тихо каза Малори.

Без да продума, той смъкна сакото си. После обувките й, които бяха натъпкани в джобовете му, шумно тупнаха на пода, но Джейк не обърна внимание. Вместо това протегна ръка и зачака Малори да се приближи до него.

Тя нетърпеливо направи една стъпка, после още една. От дясната й страна имаше креват с балдахин, от лявата страна — тоалетна масичка със смачкана завеска. Още една стъпка към морето зад прозореца и вече беше близо. Лунната светлина струеше вътре в стаята и осветяваше мъжа, който чакаше само на няколко крачки от Малори.

После изведнъж между тях нямаше нищо. Тя пое предложената й ръка и се остави да я обгърне топлината му — толкова добре позната и все пак вълнуващо нова. Размърда се и притисна устни към ризата му. Сърцето й сякаш биеше чак в самите й устни. Той я галеше, тя разкопчаваше копчетата. Джейк нежно прокара пръсти по тила й и задната част на шията, а тя се вкопчи в ризата му, за да не падне.

— Прозорецът — прошепна тя, а после простена, защото горещите му длани докоснаха оголената вдлъбнатинка отзад на кръста й.

Малори беше гола под лунната светлина и трепереше от внезапните му действия. Гърдите й не бяха големи, талията й не беше тъничка, краката й не бяха по-дълги, отколкото е необходимо… но всичко това заедно изглеждаше така, че го накара да затаи дъх.

Джейк едва преглътна, почти се страхуваше да я докосне, но знаеше, че вече нищо не може да го спре. Стисна я в обятията си и загали треперещото и тяло с намерението да я утеши колкото може повече, преди самият той съвсем да загуби разсъдъка си.

Но Малори нямаше нужда от утешение.

Положи я на канапенцето до прозореца, под лунните лъчи тя потрепери не заради бриза, цялото й тяло вибрираше от милувките му, докато го наблюдаваше как се съблича.

Беше великолепен, както си го бе представяла… и нещо повече. Не че й даде възможност да го разгледа, смъкна дрехите си и веднага се върна при нея.

На канапето нямаше достатъчно място, но това беше без значение. Джейк внимателно легна върху нея и за първи път голата кожа на цялото му тяло докосна нейната. Тя усети как ръцете му я повдигат и изведнъж се намери легнала върху него, краката й се вплетоха в неговите, косите й се спускаха върху раменете и лицето му.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — пошегува се тя, а усещането, че от това положение може да контролира всичко, я накара да остане без дъх.

— Сигурен съм — промълви той. Нави един кичур от косите й около ръката си, докато я накара да приближи лицето си до неговото. — И така няма опасност да паднем.

— Откъде знаеш?

— От физиката, мила моя — отговори той и потърка устни в нейните. — Свързано е с центъра на тежестта — обясни с дрезгаво чувствен поучителен глас. — А освен това мислех, че ще ти хареса.

— Харесва ми… както ти каза — пое си дълбоко дъх и отвори очи. Горещият му поглед я накара да пламне цялата. И понеже беше много щастлива, тя се усмихна. — И на теб ти харесва.

Малори извика, когато възбудата й надхвърли всякакви граници, наруши ритъма на движенията си и усети, че се носи някъде горе, сред звездите. Целият свят около нея избухна и тя щеше да падне, ако ръцете на Джейк не стискаха здраво китките й.

Усети, че се разтапя и пада надолу, надолу, докато гърдите му не я приютиха. Тя забеляза, че буйно се повдигат и си помисли, че трябва да се отдръпне, за да му позволи да диша. Но нямаше сили да го стори.

Както беше заровила лице на гърдите му, по едно време усети, че сърцето му започва да бие по-спокойно. Нейното продължаваше да бумти яростно в гърдите й, когато каза:

— Май имахме голям късмет, че не паднахме от това нещо. Струва ми се, че се поувлякохме.

— Сигурно си права — Джейк облекчено въздъхна, защото не бяха паднали на пода, макар да не беше сигурен, че щеше да го забележи, ако бе станало. — Никога не съм се забравял така — заяви той и поклати глава. — Беше почти…

— Ако кажеш нещо за метафизиката, ще запищя!

— По-скоро си мислех за нещо неземно.

— Не съм сигурна, че това не е още по-лошо — подразни го тя и близна рамото му.

Джейк леко я плесна.

— Значи ми се подиграваш.

— Просто защото е толкова лесно — тя се примъкна малко по-нагоре и приближи устните си до неговите. Докосна брадичката му и изведнъж усети по гърба си полъха на нощния бриз, от който цялата настръхна. — Не знам дали ще имаш нещо против да се преместим на леглото.

— Само ако се преместиш първа. Нямам сили да те отнеса дотам.

Дори не беше сигурен, че ще може да ходи, но не го каза. Нямаше смисъл отново да й дава повод да му се присмива. Като си пое дъх, той търкулна тялото й към стената и се измъкна изпод него. Щом се изправи на крака, хвана я за ръката и тръгна.

— Почакай поне да се изправя! — извика тя, защото Джейк едва не я смъкна на пода.

— Извинявай. Забравих.

— Всичко е наред. — Малори опря здраво краката си в пода. Удивена от факта, че крайниците й напълно й се подчиняват, тя се възползува от тази възможност и се изправи. — Сигурно си доста изморен.

Джейк престана да съзерцава леглото. Бавно и преднамерено той огледа цялото й тяло. Когато очите му отново се насочиха към лицето й, тя разбра, че е сгрешила.

Той никога не беше прекалено уморен. Малори преглътна, а после мигом си придаде невинно изражение надявайки се, че той няма да възприеме думите й като предизвикателство.

— Ако не бях толкова глупав, щях да кажа, че искаш още — промълви той, задърпа я след себе си към леглото и се пъхна между чаршафите.

— Да спя! — бързо изрече Малори. — Ето от какво имам нужда.

— Тогава внимавай какво говориш.

Той я взе в прегръдките си, почака да се сгуши удобно в него и тогава зави раменете й с одеялото.

— Джейк? — сънливо промълви тя, заровила глава на гърдите му.

— Х-м-м-м?

— Исках да ти кажа нещо — изломоти Малори и се обърна на една страна, тъй че гърбът й се опря в топлите му гърди. Телата им направо идеално си подхождаха, както си помисли тя унесено. И като забрави, че се готвеше да му каже нещо много важно, отпусна се в прегръдките му и заспа.

— Малори? — тихо я повика Джейк, но разбра, че тя вече не е с него.

Заровила глава във възглавницата, Малори тихичко сумтеше и той изпита облекчение, защото не можеше да си представи нищо по-хубаво от това да заспи, като я държи в прегръдките си.

Всякакви приказки вече бяха излишни, защото и двамата бяха изразили чувствата си. Думите едва ли можеха да направят по-разбираемо невероятното чувство, което изпитваше.

Любов — това беше много повече от една дума с пет букви, помисли си Джейк.

 

 

Джейк хвърли роклята и бельото на Малори в банята и за малко да запрати и нея подир тях.

— И побързай! — настоя той. Затвори вратата, изпълнен с надежда, че тя няма да се сгуши на пода, защото тогава щеше да се наложи да я буди отново.

— Изобщо не обичам такива работи — промърмори тя достатъчно високо, за да я чуе Джейк, но все пак внимаваше да не събуди останалите клиенти на хотела.

— Знам, миличка — каза той, докато се обличаше. — Но обещах на Винсънт, че ще бъда там сутринта, когато докарват зеленчуците, и ще помогна на новия готвач да отвори ресторанта.

— Какво ли разбираш ти от отваряне на ресторанти? — изръмжа Малори.

— Аз имам ключ.

След като се облече за рекордно кратко време, защото имаше намерение да остане будна само докато стигнеха до Саусалито, тя се измъкна от банята и пое обувките си от ръцете на Джейк.

— Не разбирам защо трябва да правиш всичко това в четири и половина сутринта — рече тя. — Още не се е съмнало.

— Затова пък няма да се притесняваш, че някой може да те види такава разчорлена — отговори Джейк и смеейки се, избягна юмрука й, насочен към рамото му.

— Можеше да ми заемеш гребена си.

Тя прокара пръсти през разрешената си грива, стараейки се да избягва погледа на Джейк. Той изглеждаше прекалено елегантен за сутринта след събитието и нямаше желание да прави сравнение.

— Няма време — каза Джейк, загърна раменете й със сакото си и я изведе от стаята. — Освен това смятам, че изглеждаш много красива — добави и лекичко я целуна.

— Казваш го, защото се чувстваш длъжен — промърмори тя, докато отключваше колата. Седалката беше студена и тя включи отоплението, след като запали мотора.

— Ако ти кажа, че най-тежката ми задача през това десетилетие беше да те измъкна от леглото, без да се любим отново, ще ми повярваш ли?

— Зависи.

— От какво?

— От това кога ще получа компенсация.

Забелязал дяволито повдигнатите й вежди, Джейк се засмя, привлече лицето й към себе си и я целуна дълго и страстно, пусна я, когато се сети, че все още са на паркинга и че желанието му да тръгне се изпарява.

— А сега подкарай таратайката — нареди той и й подаде очилата, които бяха оставени на арматурното табло. — Винсънт ще ме убие, ако закъснея.

 

 

— Радвам се, че наминахте — рече Карлсън.

— Това е само защото трябваше да ти помогна да преместиш тази маса — отговори Джейк.

После изсумтя, вдигна я над главата си и последва Карлсън до стълбището на галерията.

Карлсън направи всичко възможно да не се разсмее, но не успя напълно да скрие усмивката си.

— Тъй си е — призна той, докато наблюдаваше през рамо как масата се доближава до огледалната стена. След малко тя бе поставена в средата на помещението и двамата мъже отстъпиха назад. — Малори изглежда така, сякаш изобщо не е спала снощи — каза Карлсън.

Тази забележка учуди Джейк, който не бе очаквал каквито и да било коментари по въпроса. И тъй като все още не беше наясно какви са отношенията между двамата, съвсем не бе сигурен дали това е критика или предупреждение, или само една обикновена забележка. Вдигна очи и видя, че Карлсън му се усмихва одобрително.

— Тя спа — твърдо рече Джейк. — Само дето малко рано трябваше да я измъкна от леглото.

— Аз съм живял с нея осем години и единственото нещо, заради което тя може да стане преди осем, е битпазарът — сухо заяви Карлсън.

— Ще запомня това — каза Джейк с широка усмивка.

Беше ясно, че макар Карлсън и Малори да бяха близки това нямаше да се отрази на връзката му с нея.

— Сигурно сега ще иска да донесем тук и онази глупост — изведнъж рече Карлсън, имайки предвид скулптурата, която трябваше да бъде поставена на масата.

Джейк бе виждал тази скулптура и смаяно поклати глава.

— Мислех си, че има по-добър вкус.

Той бавно се приближи до един странен предмет, закачен на отсрещната стена. Имаше рамка и от чисто техническа гледна точка можеше да се нарече колаж. Но той не беше сигурен в това, защото никога не бе виждал подобно нещо. Състоеше се от дървени и метални парчета и късчета мръсен плат, които бяха залепени или заковани към чакълестата повърхност.

— Смятам, че това нещо тук подхожда на боклука, който смята да сложи на масата.

Карлсън се приближи до него и му каза колко струва това чудо на стената.

— Не мисля, че всичко това е въпрос на вкус — обясни Карлсън. — По-скоро тя избира онова, което ще се продаде. А този боклук — той докосна парчетата дърво с форма на граната, които стърчаха на няколко сантиметра извън рамката — ще се продаде.

Произведението се разпадна в ръцете му. Не цялото, отлепи се само около един сантиметър от онова парче, което бе пипнал. Двамата си размениха ужасени погледи и Карлсън се опита да върне счупеното на мястото му.

— Лепило — припряно изрече той. — Донеси малко лепило, преди тя да е разбрала!

— Как е възможно да не разбере? — попита Джейк, като с всички сили се стараеше да не се разсмее, но безславно се провали, когато забеляза паниката, изписана на лицето на Карлсън. — Ти току-що съсипа едно ценно произведение на изкуството!

— На изкуството? — изломоти Карлсън. — Ти го нарече боклук!

— Това беше, преди да ми кажеш колко струва.

— Престани да спориш и ми донеси лепилото, преди тя да се е появила!

Карлсън отново завря лице в картината, съедини двете парчета и зачака да стане някакво чудо и да се залепят сами.

— За какво ви е това лепило?

Двамата едновременно се преместиха, за да скрият от погледа на Малори повредения колаж, а Карлсън скри счупеното парче зад гърба си.

— За крака на масата — импровизира той.

— Какво му има на крака на масата? — попита тя, като бърчеше подозрително вежди пред здравата стена, която Джейк и Карлсън дружно образуваха с телата си.

— Има нужда от малко лепило — отговори Джейк, като се усмихваше наивно. — Защо да не оставим тази работа на Карлсън? Имам много малко време за обяд — той се опита да я избута навън, но на нея такива не й минаваха.

— Познавам това изражение на лицето ти, Ъруин Джеймс Карлсън — заяви тя и се направи, че не чува смеха на Джейк, който се смая, като чу цялото име на Карлсън. — Ти криеш нещо зад гърба си. Дай ми го.

— Ъруин Джеймс ли? — възкликна Джейк през смях, чувствайки се в безопасност, защото в този момент Карлсън бе достатъчно зает с Малори.

— Дай ми го — настоя тя. С ръце на кръста се приближи на един косъм разстояние от виновната физиономия на Карлсън.

Той въздъхна дълбоко и разтвори дланта си, за да й покаже счупеното парче дърво.

— Какво е това? — попита тя.

— Кракът на масата — изрече той без особена надежда.

Малори беше прекалено умна за такъв номер. Тя решително го отмести от пътя си и вторачи поглед в колажа.

— Ти си го счупил!

— То само се отчупи!

— Няма разлика! Съзнаваш ли какво си направил?

— Стана случайно — намеси се Джейк, защото изглеждаше, че на Карлсън няма да му се размине лесно. А искаше и да изкупи вината си, че се беше присмял на името му. — Освен това той не е виновен. Аз го счупих.

— Ти!

Малори се обърна към новата си мишена, впери укорен поглед в Джейк и се приготви да съдере няколко парченца от кожата му.

Зад гърба й Карлсън отвори уста да възрази, но се въздържа, защото Джейк му хвърли предупредителен поглед. Сви рамене и се облегна на масата, за да наблюдава фойерверките.

— Няма защо да се вълнуваш, Малори — каза Джейк, приближи се до нея и сложи ръце на раменете й, за да разтрие напрегнатите мускулчета, които напипа там.

— Няма защо да се вълнувам! Това нещо струва майка си и баща си и аз отговарям за него!

Тя го изгледа разярено, опитвайки се да остане безразлична към нежната настойчивост на пръстите му, но лека-полека импровизираният масаж оказа своето въздействие.

— Ще го купя.

Тя ахна, не беше сигурна, че е чула добре.

— Ще го купиш? Но той струва…

— Знам — прекъсна я Джейк. — Струва майка си и баща си. По-късно ще обсъдим подробностите.

Като се стараеше да не мисли за това къде ще окачи покупката си, Джейк се усмихна насила. Парите не бяха важни, но нямаше навик да купува боклуци.

Но нали трябваше да направи някакво дарение за благотворителния търг, който щеше да се състои през следващия месец. Когато тази мисъл се завъртя в главата му, усмивката му стана искрена.

— Харесва ми — поизлъга той, когато видя, че тя не продумва. — Искам да го купя.

Преглътна, а после се почувства малко по-добре, защото си спомни, че колажът трябва да остане в галерията поне още две седмици — до края на изложбата. По-късно щеше да го предаде на комитета по организирането на благотворителния търг.

— Не ти вярвам — упорито възрази тя. — Можеш ли да си го позволиш? — попита веднага, без да успее да си поеме дъх.

— Е, на това се казва неприличен въпрос — промърмори Карлсън от другия край на стаята.

Малори не му обърна внимание и се вторачи в Джейк. Ако тази покупка щеше да го доведе до просешка тояга тя нито за миг нямаше да се поколебае да му откаже.

— Имай ми доверие — само това каза той, макар че зад прекалено любезното му изражение можеше да се крие всичко — от ужас до веселие.

Малори едва не се усмихна, успя да се сдържи и го погледна подозрително.

— О, май съм чувала тези думи и по-рано, а?

Джейк не й отговори. Вместо това само повдигна вежди в очакване на следващия въпрос.

Тя за миг се обърка, никак не й се вярваше, че той харесва колажа.

— Джоузеф никога, няма да ми прости, че съм позволила да развалят колажа му — мрачно спомена за темпераментния художник.

— Щом веднъж го продадеш, сигурно няма да е необходимо да даваш каквито и да било обяснения — твърдо заяви Джейк. — И освен това нищо не е развалено. Дай на Карлсън възможност да залепи парченцето и колажът ще стане като нов.

Карлсън се надигна, за да помогне за приключването на пазарлъка.

— Хайде да слезем на земята, Малори. Никой, абсолютно никой няма да забележи разликата.

— Аз ще я забележа — възрази тя, но неизвестно защо имаше чувството, че се опитват набързо да я извозят.

— Точно затова ти си собственичка на галерия, а пък ние сме селяндури — търпеливо каза Джейк. — Хващам се на бас, че нямаше да си толкова ядосана, ако сама го беше счупила.

— Разбира се, че щях да съм ядосана — излъга тя. — Но първо на първо, аз нямаше да го счупя.

Измъкна се от утешителната прегръдка на Джейк, приближи се отново до колажа и го разгледа отблизо. Може би с лепило…

Джейк изпита нужда да подиша малко свеж въздух.

— Аз май ще отида да обядвам. Някой от вас да иска да дойде с мен?

— Идеята ми харесва — обади се Карлсън. — Малори?

— Не мога — отговори тя. — Току-що пуснах Джанет да си купи сандвич.

Карлсън сви рамене и се измъкна, като каза, че ще почака пред входа.

— Много лошо — рече Джейк и по този начин само с две думи успя да изрази искреното си разочарование. — Сигурно ще трябва да почакам, докато дойде време за вечеря.

Малори кимна малко отчаяно. Вечерята изглеждаше толкова далече. Не й оставаше нищо друго, освен да се преструва докрай. Усмихна се насила.

— Ще си свърша работата тук и ще се видим в ресторанта.

— Добре — рязко каза Джейк.

Прекрачи прага, но после се обърна назад. За миг в очите му блесна желанието, което изпитваше, и той се постара тя да го забележи.

След това бързо си тръгна.

Малори си поемаше дълбоко дъх, стараейки се да диша равномерно, но знаеше, че това няма да й помогне. Нищо не можеше да успокои разтуптяното й сърце. Нищо и никой, освен Джейк.

И това щеше да стане само когато настъпеше затишие след бурята.