Виктория Лий
Пазачът на тайни (10)

Десета глава

Пътуването с Малори винаги можеше да се нарече приключение и този път не бе по-различно. Докато се носеше като куршум — както обикновено — нагоре по лъкатушния път покрай Тамълпейз, Джейк не обръщаше толкова внимание на шофьорката, колкото на акробатичните номера, изпълнявани от колата.

Малори светкавично взе един остър завой и стомахът му се преобърна на деветдесет градуса. Мургавото му лице придоби леко зеленикав тен, когато колата мълниеносно направи друг завой и се понесе по късата права отсечка на шосето, преди да се гмурне в следващия завой.

Когато най-накрая колата спря, Джейк успя да сдържи облекчителната си въздишка, отвори вратата и здраво стъпи на земята.

— Обичам да идвам тук, а ти? — каза тя. Заобиколи предницата на колата и го задърпа за ръкава.

— Не съм сигурен, че все още ми харесва, както преди — промърмори той, измъкна ключовете от ръката й и ги пъхна в джоба си.

— Моето каране те плаши, така ли? — попита тя, а лицето й злорадо засия.

— Ти караш добре. Пътят ме плаши до смърт.

— Може би трябваше да си затвориш очите — шеговито предложи тя и протегна ръце към него.

— А може би трябва да седна зад волана и да ти дам една доза от същото лекарство — парира я той и наведе глава да я целуне.

Малори зарови пръсти в косата му и го притисна още по-плътно към себе си. Пътуването нагоре по планината бе вълнуващо, но изобщо не можеше да се сравнява с тръпката, предизвикана от докосването на Джейк. Жадуваше за него, нямаше търпение да даде израз на чудната страст, която и двамата бяха изпитали през отминалата нощ.

Някаква друга кола профуча покрай ягуара и шумът ги накара да се разделят. Като се спогледаха разочаровано, двамата се отказаха от прегръдката, хванаха се за ръка и тръгнаха на разходка по склона на близкия хълм.

Джейк я погледна и установи, че тя никога не е била толкова красива. Причината не беше само в това, че снежнобялата й рокля го очарова, макар че гърлото му пресъхваше, като гледаше как вятърът къдри полата около коленете й. Ами косите й, вързани отзад на конска опашка с бледозелена панделка, която бе в тон с рамките на очилата — това едва ли беше най-предизвикателната й прическа.

По сияещото й лице нямаше никакъв грим, то се смееше, очите й блестяха в светлината на утринното слънце.

Очи с цвят на шери — помисли си той и си спомни как потъмняваха от яд, как се замъгляваха от страст.

Тя беше неописуемо красива. Дали не му изглеждаше такава, защото знаеше, че я обича? А може би самата Малори бе влюбена? Сърцето му замря, когато си представи какво следваше от това. Възможността да я притежава цял живот изглеждаше толкова близка, а той никога не бе си представял такова щастие.

— Все пак аз няма да ти позволя да караш колата — опита се тя да му напомни за предишния им разговор. — И сексуалният шантаж няма да ти помогне.

— Това означава ли, че не бива изобщо да се опитвам? — попита той, докато двамата се изкачваха по обраслия с трева склон.

— Да не си посмял!

Зърнала кръвожадния му поглед, Малори се усмихна и усети как дишането й се учестява. Толкова беше лесно да си представи как двамата лежат върху килим от диви цветя под утринното небе и се любят като снощи.

Джейк я дръпна да спре, обхвана лицето й с длани и го приближи до своето. Целуна я леко.

— Знам за какво си мислиш — каза той, докосвайки я с устни. — И ако не престанеш да ме гледаш така, няма да мога да ходя.

— Че кой иска да ходи? — прошепна тя, замаяна от пулсиращото по цялото й тяло желание, от което коленете й омекнаха.

— Ти предложи да се разходим сред природата — напомни й Джейк и отново я хвана за ръка, преди да се отдръпне. — Нека да си довършим разходката.

Задърпа я нагоре към върха на хълма, но желанието да сподели с нея красивата гледка далеч не можеше да се сравнява с желанието да се върне с нея в уединения си дом.

Изведнъж му хрумна, че мястото е съвсем подходящо да й предложи да се омъжи за него и той се усмихна, казвайки си, че тази екскурзия в планината е една от най-добрите идеи на Малори.

Зае се да подреди в главата си точните думи, с които искаше да й каже, че я обича, че иска да се ожени за нея… и че категорично не приема никакъв отказ.

Тя го стрелна с поглед и се зачуди на какво ли се дължи внезапната му усмивка. Но нали собственото й настроение можеше да се определи едва ли не като възторжено, защото в главата й се смесваха спомените от предишната нощ с мечтите за утре.

Постоянната връзка, бъдещето, споделено с мъжа, когото обичаше, никога не бяха изглеждали така реални. Досега беше прекалено заета да се пази да не се увлече, държеше се налудничаво поради онова, което бе станало между Мередит и Норман. Но сега, с Джейк, всичко изглеждаше толкова естествено.

Ето защо го беше довела в планината.

Тя обичаше Джейк и искаше да му го каже тук, на открито. Искаше да го накара да разбере, че не страстта е причината да произнесе тези думи.

— Трябваше да донесем одеяло.

Думите му я стреснаха и грабнаха вниманието й, тя се остави да бъде омаяна от погледа му, който й казваше, че е щастлив с нея.

— Защо ни е одеяло?

— Защото сигурно ще е приятно да поседим тук, да се порадваме на гледката, може би да си поговорим малко.

Или може би просто ще ти направя предложение — мислено завърши той изречението си. Два пъти си пое дълбоко дъх, защото вече бе готов да го стори и се чувстваше по-напрегнат, отколкото беше предполагал.

— Ще минем и без одеяло — многозначително каза тя. — Повярвай ми.

Да си поговорим малко — бе казал той. Малори не можеше да не си спомня непрекъснато за дългата нощ, през която бяха заедно. И тогава бяха разговаряли — думите ги свързваха по друг начин, но не бяха по-малко важни от сексуалното привличане между тях. Бяха разкрили тайните си цели и стремежи, бяха сравнили симпатиите и антипатиите си, добрите и лошите си навици.

Тя не само обичаше Джейк, но го и уважаваше. Безрезервно, всеотдайно. Искаше да прекара целия си живот, обичайки този човек.

Не бяха споменали изобщо думата „любов“. Но някои неща не се нуждаеха от думи, не веднага.

Тя усещаше, че я обича.

Това й даваше кураж да се реши да му каже първа, че го обича. Щеше да го направи, и то скоро. Преди да е изгубила смелост.

Постелята от трева и цветя, на която най-после се настаниха, бе великолепна и мека и Малори доволно въздъхна. Беше божествено да седи така, да усеща ръката му на рамото си, да гледа залива в далечината, още по-красив от великолепните ухания на диви цветя наоколо.

— Иска ми се още като те срещнах, да знаех, че ще стане така — каза тя, целуна го леко по бузата и сгуши глава на рамото му.

— Срещнахме се преди по-малко от седмица — отвърна той. — Не съм сигурен, че това време може да се смята за изгубено.

— Мисля, че пет дни са прекалено достатъчни за тези глупави тайни помежду ни.

Малори се притисна още по-плътно до топлото му тяло и щастливо въздъхна.

— Аз не съм имал тайни — заяви Джейк.

— Не е вярно. Всички тези приказки за капиталовложения нямаше да ми внушат такива параноидни страхове, ако ти беше по-открит.

— Не го направих нарочно. Стараех се да бъда дискретен заради бизнеса. И нямаше да кажа нищо по въпроса, ако ти не се опитваше да измъкнеш истината от мен.

— А кой се опитваше да вмъкне Хари в цялата работа? — подразни го тя. — Ако се беше намесил и Карлсън, който се завира навсякъде, щеше да стане още по-лошо.

Джейк й се усмихна, пак беше малко объркан, но започваше да свиква.

— Какво общо има Карлсън?

Имаше чувството, че напоследък неведнъж е задавал този въпрос.

— Ами скритата проверка, която ти направи? — нехайно рече тя. — Ако той си беше свършил работата веднага, и през ум нямаше да ми мине да подозирам теб и Хари в опит да ме оберете.

— Скрита проверка ли?

— Ъ-х-ъм — измърка тя и веднага усети, че тялото му се напрегна, но не обърна внимание на това.

— Ти си накарала Карлсън да ме провери?

— Разбира се — Малори се обърна, както беше в прегръдките му, за да го види по-добре. — Това е част от работата му.

Твърде късно видя пламъците. Но това не бяха пламъците на страстта, защото той бе стиснал зъби и ръката, с която я прегръщаше, изведнъж стана твърда. Тя познаваше страстния му поглед, но този път той я гледаше по друг начин.

Това беше гняв.

Когато видя, че е объркана, пламъците се превърнаха в лед, а гневът — в ярост. Следващите му думи прозвучаха студено, не оставиха и следа от съмнение, че е страшно вбесен.

— Значи ти си го накарала да ме провери, за да си сигурна, че съм достатъчно богат. — Това не беше въпрос. Това бе твърдение.

— Ти пак ме разбираш погрешно — каза тя. — Карлсън просто трябваше да е сигурен, че не ти трябват парите ми.

И това е съвършено ясно — мислеше си тя.

— А ако бях беден, всичко щеше да свърши — безстрастно изрече Джейк. — Ти щеше да се скриеш зад гърба на детегледачката си, вместо да се занимаваш с мъж, който не може да те купи.

Ръката му се отдръпна от нея и тя изведнъж усети, че й е невероятно студено под яркото слънце. Потрепери, защото се изплаши, че е допуснала някаква непоправима грешка. Той бе разстроен от това, че е наредила да го проверяват, но вече нищо не можеше да се промени. Все пак трябваше да опита.

— Не беше нищо лично…

— Нищо лично! — прогърмя гласът му. — Пращаш някой да си завира носа в банковите ми сметки и в това нямало нищо лично?

Той се изправи на крака и с бързи, резки движения почисти панталоните си от прахта, като се сърдеше на себе си, че й се е доверил, и се чувстваше като последния глупак. От самото начало бе предположил погрешно, че Малори не се интересува от парите му.

— Аз мислех, че онова, което е между нас, си е само наше. Но ти не можеше да не намесиш и Карлсън, нали?

— Нали ти казах за сестра ми! — извика тя в отговор, защото настроението му се предаде и на нея, и стана от тревата. — Ти знаеш защо беше необходимо да го направя!

— Аз само знам, че ти си едно разглезено момиченце, което не може да вземе решение, без да се допита до пазача си — изплю той камъчето и стисна юмруци. — Нищо чудно, че около теб нямаше никакъв друг мъж, когато те срещнах. Никой уважаващ себе си мъж не би понесъл твоите игрички!

Тя можеше да сложи край на обвиненията, ако му беше казала, че Карлсън й е връчил доклада си само преди около час. Можеше, но не го направи, защото изведнъж разбра, че е ядосана не по-малко от него.

Беше вбесена и искаше да удари някого, но Джейк май не изглеждаше в подходящо настроение да избегне удара, затова й се наложи да стисне зъби и да каже единственото нещо, което изобщо имаше някакъв смисъл:

— Махай се, Джейк Галахър! Махай се от живота ми, и то завинаги!

— С удоволствие.

Той й хвърли убийствен поглед, обърна се и заслиза надолу по хълма. Направи три крачки, а после рязко се върна назад и я сграбчи за китката. Малори се освободи и го заплаши, че ако опита пак същото, ще пострада.

— Или ще дойдеш веднага с мен, или ще те оставя тук — процеди през зъби и й показа ключовете на колата. После я хвана отново за китката и закрачи надолу по хълма, като я принуждаваше да подтичва след него.

— По дяволите, няма да ти позволя да караш колата ми! — кресна Малори, усещайки, че така се чувствува по-малко уязвима.

Джейк се закова на място и рязко се обърна към нея.

— Не ме предизвиквай сега, сладуранке. Мога да взема скъпоценната ти кола и да я нанижа на някой телеграфен стълб.

— Само през трупа ми — промърмори тя.

— Настроението ми е такова, че като нищо ще го уредя.

Все така рязко той се обърна и се понесе надолу по хълма. Малори се влачеше след него.

Когато стигнаха колата, Джейк взе предпазни мерки — първо си отвори вратата, за да влезе, а после й подхвърли ключовете през покрива. Нямаше никакво намерение да й позволи да го изостави в планината. Ако се съдеше по разярения й поглед, точно това се канеше да направи.

Старателно се престори, че не я вижда, докато тя слагаше очилата с бледозелени рамки на носа си. А когато Малори измъкна изпод седалката чифт шофьорски ръкавици и внимателно ги сложи на ръцете си, още повече се направи, че нищо не забелязва.

Това не беше първата му грешка за този ден. Бе й казал ужасни неща, неща, които не бяха истина. Но този изблик на гняв ни най-малко не бе смекчил отвратителната болка, която го разкъсваше отвътре. Джейк си беше позволил да вярва, че тя иска него, а не парите му, и ето че бе жестоко излъган. Отново. Пак направи същата грешка, а беше се заклел никога да не я повтаря.

Малори не го обичаше повече от бившата му жена. Ако не я привличаха парите му, тя отдавна щеше да му даде да разбере.

Двамата повече не си проговориха.

Тя изля гнева си върху колата, която се понесе надолу по пътя с възможно най-голяма скорост. Малори забрави за спътника си, забрави за кавгата.

Острите завои поглъщаха енергията й, подлагаха на изпитание шофьорските й способности. Нито веднъж колелата не забоксуваха. Нито веднъж тя не изпита усещането, че е изгубила контрол над колата.

Но за спътника й пътуването бе мъчително.

Джейк с всички сили притискаше с длани бедрата си и се преструваше, че не му пука. Малори знаеше какво прави; трябваше да й го признае.

Плашеше го до смърт.

Когато спирачките започнаха да пушат, тя наруши тишината и му се подигра с кадифен глас:

— Понякога се случва. Спирачките просто изгарят по склона на този малък хълм.

— В Англия за онези, които карат много-много лошо, има специални талони.

— Аз не карам лошо — едва-едва се усмихна тя. — Аз карам бързо.

— Не е нужно да ходиш в Англия, за да получиш такъв талон — подхвърли той в отговор и усети, че разтуптяното му сърце се поуспокоява при вида на правото шосе отпред.

Малори не отговори. Бе вперила поглед в телефонната кабина на близкото кръстовище. Реши да остави Джейк там не защото й се искаше, а защото така щеше да е по-добре за него. Беше много глупаво от нейна страна да препуска с колата надолу по склона. Не че бе опасно; тя познаваше колата и я управляваше добре, но така глупаво бе разкрила на Джейк някои детински черти на характера си.

Трябваше да го свали от колата, преди да е направила още някоя детинска постъпка… преди да се е разплакала например.

 

 

— Тази проклета глупачка едва не ни уби и двамата, дявол я взел!

Докато слушаше подробното описание на събитията, Винсънт се усмихваше открито и Джейк разбра, че опитите му да си осигури съчувствие са обречени на неуспех.

— Малкото ви приключение съвсем не се е отразило на речника ти — каза Винсънт, като едва сдържаше смеха си. — Вижда ми се поограничен, но иначе е доста изразителен.

— Прав си, дявол го взел!

Джейк изведнъж изостави бюрото си и прекоси офиса, за да погледне през прозореца.

— Би трябвало да се възхищаваш от нея — провлачено изрече Винсънт и както се беше отпуснал на коженото кресло, вдигна крака върху бюрото. — Ако е искала да те убие, явно не е имала нищо против да сподели съдбата ти.

— И ти си възхитен от това?

Джейк впери строг поглед в него, стараейки се с всички сили да изглежда все така разгневен. Иначе му оставаше само отчайващата празнота.

Винсънт прекъсна мрачните му мисли.

— Знам само, че нейното шофиране те ужасява. Често се случва, когато хората са женени.

— Женени! Не бих спал в една и съща къща с тази жена, камо ли да се оженя за нея.

— Или в една и съща яхта… — предположи Винсънт.

— Също!

Джейк преглътна с мъка, опитвайки се да потуши болката в душата си, защото повече нямаше смисъл да се преструва, че не го боли. Тази празнота вътре направо го убиваше. Оставаше му само гордостта и затова играеше тази роля, но Винсънт не можеше да го проумее.

— Жалко — по-възрастният мъж поклати глава, на лицето му бе изписано искрено съжаление. — Мислех, че сте родени един за друг.

Джейк нарочно пренебрегна забележката му и се зае с темата за яхтата.

— Но за мен няма място на тази яхта — рече той. — Като се има предвид, че нейният пазач се върти все там, аз съм изненадан, че тя изобщо се среща с мъже!

— Пазач ли?

— Карлсън — спокойно отговори той. — Нима не си се досетил?

— Май просто не си направих труда да попитам — отговори Винсънт, като едва се сдържаше да не се разсмее. — Не знаех, че Карлсън е бил с вас тази сутрин — добави той.

— Все едно че беше с нас. Малори не върши нищо, без да го пита.

— Не мога да разбера на кого се сърдиш — на Карлсън или на Малори.

— И на двамата — Джейк се отпусна на другото кресло и впери поглед в тавана. — Тя не приема нищо за чиста монета, а той пък я насърчава в това.

— Не преувеличаваш ли мъничко?

Джейк възмутено изсумтя и продължи тирадата си.

— Въпреки всичко, щом тези двамата разглеждат всеки подходящ мъж под микроскоп, за доверие и дума не може да става.

— Мен не са ме слагали под лупа — каза Винсънт.

— Ти не си влюбен в Малори…

— А ти си влюбен?

Джейк изгледа сурово мъжа, който седеше в неговото собствено кресло.

— Влюбен ли? — Той се разсмя хрипливо, чудейки се как е могъл да допусне такъв гаф. — Влюбен ли? За нищо на света!

— Желязна воля имаш, приятел — в гласа на Винсънт прозвуча лицемерно възхищение.

— Наследил съм я от дядо си.

— А пък аз си мислех, че си я взел от онези книжки за самовъзпитанието.

Джейк бързо се изправи и се вторачи в събеседника си.

— Какви ги приказваш?

— Просто не съм си и представял, че си наследил ината си от…

— Инат ли? А какво стана с желязната воля?

— И двете.

— Аз не съм инат! Тя е накарала Карлсън да ме провери…

— Обичайна практика според мен — заяви Винсънт.

— Но аз не съм длъжен да я харесвам — каза Джейк.

Ала гневът му бързо се топеше и той си даде сметка, че Винсънт от самото начало е прозрял всичко.

— Е, това, разбира се, зависи от теб — сви рамене Винсънт. — Но ми се струва, че е дреболия, като се има предвид…

Като се има предвид колко обичам Малори — довърши наум Джейк изречението вместо него. Но вече беше късно, защото бе успял да забърка истинска каша. Все пак още веднъж се опита да убеди себе си, че искреното му възмущение е оправдано.

— Ако бях беден, щеше да бъде съвсем друго…

— Струва ми се — отново го прекъсна Винсънт, — че и в двата случая губиш една вълнуваща жена — като въртеше златната писалка на Джейк в ръцете си, той го погледна с почти нехайно безразличие и нанесе удара: — Според мен, ако ти се съмняваш, че тя ще те обича и беден, значи ти липсва самочувствие. А това няма да се оправи, като прехвърлиш вината върху Малори.

— Не ми ги разправяй тия — предупреди го Джейк и се надигна, но изглеждаше едновременно и ядосан, и виновен. — Тя ме преценяваше според собствените си стандарти, които се изразяват само в парични знаци.

— А ти й го върна според собствените си стандарти.

 

 

— Може би трябва да отида да живея при леля Агата.

— Тя разговаря с растенията — сухо се обади Карлсън иззад гърба й. Разположил се удобно на близкия диван, разперил ръце върху облегалката му, той чакаше Малори да продължи.

— Какво от това? Много хора говорят с растенията.

— Ама нейните й отговарят.

— Само тя твърди това — рече Малори, решена да вижда само хубавото у сестрата на баща си.

— Искаш да живееш в една къща с жена, която планира времето си според хороскопа, който й е направила една бегония?

— Тя е безобидна!

Малори бе раздразнена от това, че Карлсън повтаря като папагал собствените й аргументи против живеенето с ексцентричната леля Агата.

— А ти искаш да избягаш.

Карлсън сякаш не я укоряваше, а само съобщаваше един факт. Малори се стресна и се постара гласът й да звучи напълно безстрастно.

— Че защо ще бягам? Джейк няма никакво желание да ме вижда повече. Работата е там, че точно сега къщата на леля Агата ми се вижда доста привлекателна.

— Ще кажа на баща ти за това — отвърна Карлсън и премина към същността на въпроса. — Освен това вие просто сте се скарали и нищо повече.

— Той ме нарече разглезено момиченце!

Брадичката й потръпваше от обида и тя едва сдържаше сълзите си, които цял ден напираха в очите й.

— А не си ли разглезена?

Това бе изречено с лека усмивка и Малори загуби всякакво желание да спори с него.

— Това не е най-важното — каза тя, като подръпваше смутено дантелката на блузата си. — И аз случайно смятам, че „разглезена“ е много груба дума.

Карлсън реши да направи мъничък компромис.

— Струва ми се, че всички ние понякога сме склонни да се отнасяме малко снизходително към себе си.

— Благодаря — при това признание тя кимна царствено и съвсем не беше подготвена за шокиращото твърдение, което последва.

— В сравнение с другите ти просто си малко по-снизходителна към себе си — честно заяви той и повдигна вежди, сякаш я предизвикваше да му отговори заядливо. — Ако му дадеш да кара колата ти, ще направиш крачка напред към изкореняването на този недостатък.

— Голяма работа. Освен това думата „разглезена“ въобще не ме дразни. Обидното е да те нарекат „момиченце“.

— Е, може би е имал предвид фигурата ти.

Вместо обида, сега на лицето й се изписа презрение.

— Метър и седемдесет не е малко.

— Щом ти го казваш…

— И аз не съм момиченце. Аз съм жена.

— Струва ми се, че той знае това, Малори.

— Мислех, че е разбрал защо му разказах за сестра си — продължи тя, все още зашеметена от безсърдечието на Джейк.

— Не му личи.

— Така е. И май му е прекалено късно да се държи по друг начин.

Тя се обърна към прозореца, впери безжизнен поглед навън и в началото изобщо не усети как първите сълзи закапаха по бузите й.

— Той не е така добре запознат с историята на Мередит като теб — напомни й Карлсън. — Дай му шанс.

Но тя му отказваше дори това, защото изобщо не можеше да забрави, че той не беше й се доверил, макар сам да изискваше доверие.

— Той имаше своя шанс.