Белва Плейн
Звездно небе (8)

Седма глава

Фактурите и сметките трябваше да се пазят три години, така му бе казал Тео Браун като всеки предпазлив счетоводител. Адам стриктно спазваше указанията му й и един неделен летен ден се зае да изхвърля разни неща от долното чекмедже, което бе единственото неподредено място в иначе спретнатата му малка стая. Изненада се, че сред купищата запазени документи има и няколко лични писма, и сега бе любопитен да разбере защо точно тях е прибрал, затова ги отвори и се зачете:

„Скъпи Адам,

Намерих твоя чек на леглото си, след като ти замина. Трябва само да спомена за нещо и ти веднага поемаш грижата за него. Наистина ли съм споменал за дупката на покрива? Забравил съм. Може би си видял кофите на пода. Както и да е, благодаря ти. Винаги ще съм ти благодарен. Би трябвало да е обратното, Бог ми е свидетел.

Преживяхме две ужасни седмици, но сега вече изминава третата и аз се съвземам. Рейчъл ми говори. «Трябва да вършиш работата си и да продължаваш напред — казва ми тя. — Такава е Божията воля. Не бива да се противиш». Тя винаги знаеше всичко за Неговата воля, но аз не съм сигурен. Както и да е, ходя в магазина всеки ден. Лео ми помага, но веднага щом затворим, хуква към къщата на Нишикава. Е, щом е щастлив там, толкова по-добре за всички ни. Джонатан е все същият. Двамата си приготвяме вечеря заедно, а и съседките доста ни помагат. Той е много зает с изпитите през семестъра, но ще ти пише скоро. Грижи се за себе си.

Татко“

Това сигурно го бе запазил, затрогнат от тъгата и куража в думите. Да, спомняше си го.

Имаше две писма от Джонатан, само отпреди няколко месеца, в които изобщо нямаше тъга.

„Скъпи Адам,

Пиша ти набързо между два изпита — днешния по биохимия и утрешния по физика. Трудно е, но се справям добре. Направо не мога да повярвам, че почти завършвам първата си година в университет от «Айви Лийг»^[1]. Вижте ме само, нямам нищо, освен ризата на гърба си, безпомощен съм без твоята подкрепа, а съм в университет на «Айви Лийг»! Знам, че не обичаш да ти благодаря, но понякога просто имам нужда да го направя, затова не се ядосвай.

През няколко седмици се прибирам у дома в неделя, защото това означава много за татко. Доколкото мога да преценя, двамата с Лео са сключили някакво примирие. Когато Лео не е на вечеря в дома на семейство Нишикава, чете книга, а татко — вестника, като и двамата седят заедно в кухнята. Татко казва, че понякога се спречкват за нещо, но всичко свършва както обикновено — Лео се качва в стаята си. Според татко, той явно изучава нещо, макар че има вероятност и всичките му книги да са за развлечение. Държи ги заключени в един сандък, затова нямам никаква представа какви са. Толкова ми е мъчно за него и съм сигурен, че и татко изпитва същото, когато не е ядосан.

Слуховете за сливането с «Кейс Клотиърс» още ли не са стихнали? Надявам се, че не те тревожат прекалено.

Мисля да се запиша на летни курсове. Ако така мога да спестя малко време, за да завърша по-скоро и да вляза в медицинския факултет, бих искал да опитам. Но е доста сложно, затова трябва да проверя предварително.

Толкова ми липсваш, Адам. Чудесно е да имаш приятели, аз си намерих няколко много добри, но никой не е като брат.

С обич: Джон“

Това го бе запазил заради думите „никой не е като брат“ — брат като Джон. Какво особено имаше в него? Беше сериозен, жизнерадостен, практичен и… какво още? Човечен. Да, такъв беше Джон. Човечен.

Със сигурност не очакваше да намери на дъното на чекмеджето писмо отпреди две години, с пощенско клеймо от малко градче в Нова Англия, с изискан и стилен почерк върху ленена хартия и подписано от Ема Ротхирш.

„Скъпи господин Арнинг,

Размишлявах над разговора ни във влака миналата седмица и съм толкова обезпокоена от някои неща, които ви казах за живота на леля ми, че изпитвам нужда да се опитам да ви обясня поведението си. Вероятно знаете, че често е по-лесно да се разговаря свободно с непознат или с човек, който е почти непознат, отколкото с някого, когото срещаш всеки ден. Въпреки това не беше редно да ви причинявам неудобство с емоционалния си изблик. Но във вас има нещо, което ме подтикна да ви доверя тайни, които не съм споделяла с никого, нито някога ще споделя отново. Това не е обичайното ми поведение. Срамувам се от случилото се и ви се извинявам.

Знам, че времето ви у дома е било много тежко за вас и семейството ви. Казват, че времето лекува, и се надявам, че това ще помогне и на всички вас.

Искрено ваша: Ема Ротхирш“

Адам остави писмото и се загледа в него, питайки се защо го е запазил, а после отново го взе и се зачете. Спомни си, че бе написал кратка бележка в отговор, но оттогава нито я бе чул, нито я бе виждал.

Сега, когато го изхвърли, усети някаква тръпка — нещо странно, което не можеше да определи.

Но прекрасното лятно утро съвсем не бе време за сериозни равносметки. Трябваше да излезе и така и направи.

След като си бе купил „Форд Т“ и се бе научил да го кара, имаше навика да излиза с колата и да шофира без определена посока. Докато се движеше с тридесет километра в час, усещаше полъха на вятъра по лицето си, чуваше мощното бръмчене на двигателя и си спомняше за много по-различното удоволствие от потропването на конските копита. Когато спираше за бензин, си припомняше как бе спирал, за да напои коня, да изгони мухите от гърба му и да го остави да отпочине на сянка. Вероятно и двата начина на придвижване си имаха своите предимства.

Покрай пътя растяха нагъсто лаврови дървета. От местните хлапета се бе научил да дъвче благоуханните им млади клонки; дори и сега носеше две в джоба си. Подобни дребни нещица го караха да се чувства като местен жител; бе свикнал с вкуса на местните храни, а освен това забелязваше, че речта му е изпъстрена с много от типичните за района изрази. Вече бе живял тук достатъчно дълго, за да забелязва настъпилите промени — ето че сега и от двете страни на пътя, където по-рано мулета оряха полето, имаше много повече трактори, отколкото мулета. Всеки ден по улиците се виждаха все повече автомобили, а в предградията се строяха нови къщи и градът се разрастваше към столицата.

Щеше да остане тук. Това беше неговото място. А това бе неговият ден. Никаква работа, никакви тревоги за Лео и баща му или за каквото и да било. Просто щеше да се наслаждава на живота. Спря колата близо до речния бряг и взе нещата си — лек обяд, одеяло и книга, — после слезе по хълма към любимото си местенце, постла одеялото на земята и облегна гръб на едно дърво.

Надолу по течението няколко момчета плуваха в реката, а в другата посока един мъж ловеше риба. Ако не усещаше леко неразположение, и той би поплувал, но една настинка никак не бе за препоръчване в понеделник сутрин. Кихна. Звукът стресна няколко водни кокошки, които плаваха в плитката вода до брега; те плеснаха шумно с криле и отлетяха надолу по течението.

За пръв път бе видял водна кокошка, разхождайки се с Фани, тя го бе поправила, че животното не е „патица“, а птица, и двамата се бяха забавлявали да спорят по въпроса, докато накрая той бе проверил и открил, че тя има право.

Винаги прекарваше много весело и забавно с Фани. Тя никога не искаше друго от него, освен забавление, нямаше никакви намеци с дума или жест за женитба, само приятно прекарване заедно. Точно така! Адам си каза, че трябва да се успокои, да похапне, да почете книга. А в края на този прекрасен ден щеше да иде да потанцува с Фани или пък да гледа Мери Пикфорд в новия й филм.

Няколко часа по-късно се отби да изпие една бира в популярен бар в града — същия, който бе посетил и при пристигането си — и там го намери Джеф Хорас.

— Къде се губиш цял ден? Търсих те къде ли не.

— Почивах си. Защо? Какво има?

— Война. Във вестника получихме съобщение от „Асошиейтед прес“. Англия, Франция и Русия се бият срещу Германия и Австрия. Ами да, кайзерът отдавна жадуваше за война и сега я получи.

— Толкова много млади мъже ще загинат… — каза само Адам и поклати глава. — Чудя се дали и ние ще се намесим.

— Няма начин — Джеф поклати отрицателно глава. — Каква работа имаме там? Не, президентът Уилсън ще запази неутралитет. Категорично. Ще останем настрани — Джеф тръгна, но се сети за нещо друго. — Разбрах, че старата дама е изпратила телеграма. Двете с племенницата й ще отплават за дома още утре.