Белва Плейн
Звездно небе (7)

Шеста глава

Влакът потракваше, спираше на станциите да напълни вода, пресече Мисисипи и вече приближаваше към края на пътуването. И денем, и нощем пред очите му бе милото лице на Рейчъл, която сигурно не бе очаквала да си отиде толкова внезапно и толкова рано; виждаше сините, изпъкнали вени на слепоочията на баща си, зорките очи на Джонатан, които не пропускаха нищо, и лицето на Лео в сянката…

Адам задрямваше на мястото си, после се събуждаше, прочиташе страница-две от книгата си и я оставяше, за да погледа през прозореца.

— Господин Арнинг! Какво правите толкова далеч от Чатахучи?

Сепнат от внезапната поява на Ема Ротхирш, която несъмнено бе дошла откъм първокласния вагон, Адам се изправи и с няколко кратки думи обясни причината за пътуването си.

— Съжалявам — каза тя. — Иска ми се да мога да кажа нещо по-подходящо, но никога не успявам да намеря точните думи за смъртта.

Влакът направи рязък завой и двамата тромаво посегнаха за опора към седалката. Адам предполагаше, че тя ще продължи по пътя си, и зачака следващите й думи.

— Господин Арнинг, тъкмо отивах към вагон-ресторанта. Искате ли да ми правите компания?

— О, много мило, госпожице Ротхирш.

Много мило, а също и ужасно неловко. Някои хора, независимо дали единият живее в Бразилия, а другият — в Австралия, и са се срещнали само преди пет минути, могат с лекота да подхванат разговор. Но Адам не можеше така спокойно да общува с племенницата на Сабин Ротхирш и тя би трябвало да е наясно с това. Но пък и не можеше просто да откаже на поканата, затова я последва към вагон-ресторанта, където върху всяка маса имаше бяла ленена покривка и вазичка с цветя. Спомни си колко стреснат бе първия път, когато се озова на подобно място, колко се страхуваше от неизвестността и се притесняваше, че напразно харчи от оскъдните си средства.

Двамата седнаха и за пръв път през живота си той не намираше какво да каже. Освен няколко официални поздрава в редките случаи, когато младата дама бе идвала в магазина с леля си, единствените думи, които бяха разменили помежду си, бяха коментарите за „Завладяването на Орегон“ преди пет години.

Слънцето, ярка червена топка, блестеше право в очите й. Тя посегна да дръпне сенника на прозореца и Адам се наведе през масата, за да й помогне, но Ема не се нуждаеше от помощта му.

— Имам дълги пръсти — каза тя.

Той се помъчи да измисли някаква реплика.

— Заради свиренето на пиано ли?

Тя се засмя.

— Обикновено казват, че е обратното. Намират дете с дълги пръсти като моите и възкликват: „Аха, да й купим пиано“.

— Значи ти купиха пиано?

— О, да, прекрасен инструмент. Концертен роял, който заема половин стая.

Адам се съгласи, че това е чудесно, но тя възрази:

— Оценявам го, но въпреки това е нелепо.

Вече го бе заинтригувала, а и донякъде развеселила.

— И защо да е нелепо?

— Наистина е така. Леля ми си представя как ще обикалям света и ще изнасям рецитали, ще пишат за мен във вестниците и ще стана известна. Ще ми бъде ужасно мъчно за нея, когато най-сетне осъзнае, че това никога няма да се случи.

— Откъде сте толкова сигурна, че няма? „Никога“ е ужасна дума.

— Ако ме бяхте чували как свиря, господин Арнинг, щяхте да знаете за какво говоря. При положение, че разбирате от музика.

— Много обичам музиката, но не съм познавач, затова не мога да бъда съдник.

Тя го погледна за миг и после се зачете в менюто.

— Умирам от глад. Виждам, че има рибена супа. Не предполагах, че предлагат такава във влак. Обичате ли рибена супа?

— Май не съм опитвал никога.

— Опитайте. Няма да съжалявате. А може и да съжалявате и ако е така, просто ми кажете.

Започваше да се чувства все по-комфортно в компанията й. Струваше му се различна. Не би могъл да посочи точно в какво се състои разликата, но я усещаше. Докато хапваха, той често поглеждаше към ръцете й, към тясната златна гривна, която се виждаше под ръкава на кремавата й копринена рокля. Такова семпло бижу определено не бе по вкуса на леля й. Зелените очи на бледото й овално лице не напомняха по нищо на лелята, нито пък на чичото, чийто портрет висеше над камината в стаята, където Адам бе седял онзи единствен път в къщата и нито веднъж след това. Ясно си представяше къщата с безвкусните дреболии за украса и моравата мрачина вътре заради цветното стъкло на прозореца; струваше му се, че младата жена насреща му изобщо не се вписва в картината. Беше направо невъзможно да са роднини. От друга страна, същото би могло да се каже и за Лео.

— Надявам се, че супата ви харесва — обади се Ема, — след като аз ви я предложих.

— Харесва ми. Много.

— Има нужда от малко вино. Аз я приготвям с доста вино.

— Значи умеете и да готвите?

— В колежа живея с три други момичета. И тъй като храната в столовата е ужасна, понякога сами си готвим.

— Колежът се намира в Нова Англия, нали?

— Да, близо до Бостън. Сменям влака в Ню Йорк. Господи, не знаехте ли къде уча? Понякога ми се струва, че никой в целия град дори не подозира, че съществувам.

— Не е точно така — внимателно я поправи Адам, — но истината е, че сте далеч от града почти непрекъснато. Преди време ми казахте, че дори не сте посещавали начално училище в Чатахучи, тогава как хората да знаят нещо за вас?

— Помните онзи разговор?

— Разбира се. Вие четяхте „Завладяването на Орегон“.

— Да, тогава бях истински книжен плъх. Когато не се упражнявах на пианото, четях, понеже нямах приятели в града.

„Момичето стои заключено — беше му казал Райли — като златото във Форт Нокс“.

Би искал да разбере нещо повече, но не попита нищо. Не беше негова работа. И все пак не успя да се въздържи:

— Харесва ли ви да сте надалеч толкова дълго?

— Да — отвърна тя направо. — Харесва ми. Ако пожелая, мога да се запиша на готварски курс, мога да си купувам дрехи по мой вкус, да участвам в похода за избирателни права на жените…

— Наистина ли сте участвали?

— Наистина. Защо? Шокиран ли сте?

— Никак. Разкажете ми.

— Посещавах музикално училище в Ню Йорк, когато беше обявен поход за избирателното право. Три хиляди жени, прочетох го на следващия ден, маршируваха по „Пето Авеню“, понесли плакати и наметнали шарфове на раменете си. Просто се присъединих към тях, дори и без шарф, но една мила стара дама ми даде да нося малко флагче. Усмихна ми се и ми намигна, това го помня. Всичко беше невероятно. Имаше и много полицаи на коне. Ще ми се и аз да си имам кон, но пък и бездруго не ми остава никакво време за езда.

— Значи вярвате, че жените трябва да имат право на глас.

— А защо не? Мозъкът е орган като сърцето или бъбреците и е един и същ и при мъжете, и при жените. Няма нищо общо с… — след секунда колебание тя допълни: — … с половата система.

Адам бе очарован. Младите жени, които познаваше, не говореха за „половата система“. Или поне не и пред него.

— Да, беше велико събитие. Вероятно след няколко години ще има снимки в учебниците по история. Навсякъде имаше фотографи. Да, велико беше — повтори Ема. — Не искам да пропусна следващото, ако зависи от мен.

„Но ако госпожа Р. чуе за това, ще го пропуснеш“, помисли си Адам. Сигурно бе истинско предизвикателство да се възпитава момиче като нея. Когато завършеше колежа, трябваше да й потърсят съпруг. Кой ли щеше да е достатъчно умен за нея? Или достатъчно умен, за да приеме независимостта й? Кой ли щеше да е достатъчно солиден и важен, за да задоволи госпожа Р.?

Попита я дали още учи пиано.

— Да, и много ми харесва. Макар че никога няма да стана звезда. Човек трябва да познава възможностите си, нали разбирате, а аз съм наясно с моите. Реалистка съм — сериозно довърши тя.

Говорейки за демонстрацията за женските права, му се бе сторила много млада, възторжена и някак закачлива. Сега звучеше доста по-зряло. Пресметна наум — беше поне на деветнадесет. Дали той самият познаваше себе си, когато бе на деветнадесет? Когато пътуваше с този влак в обратната посока, и то без никаква представа накъде отива?

— Какво толкова интересно виждате навън? — попита Ема.

— Предимно дървета. Освен това си мислех за първото си пътуване, в обратната посока, когато се озовах в Чатахучи — място, за което никога не бях чувал.

Тя се засмя:

— Повечето хора не са чували. Разбрах, че денят, в който се срещнахме в магазина, е бил първият ви ден в града.

— Първият ден, първият час — или почти.

— Беше ужасно, нали?

„Внимавай, Адам — каза си той наум. — И тогава не беше твоя работа, и сега не е“. Затова отговори много внимателно:

— Просто ми стана жал. Това е.

— Стана ви жал? За кого?

— Заради недоразумението. И за вас.

— За мен ли? Трябваше да ви е жал за леля Сабин.

Не биваше да се забърква в никакъв случай. Не биваше да казва нещо, което би могло да се използва срещу него. Бе постигнал толкова много и не можеше сега да захвърли всичко на вятъра.

— Не съм сигурен в това — каза той. — Знам само, че всички се отнасят с мен много добре. Чувам само добри неща за семейството ви, за чичо ви, какъв чудесен и мил човек е бил…

— Чудесен? Мил? Това само показва колко малко знаят хората. Той беше чудовище! Истинско чудо е, че леля е запазила част от здравия си разум. Той я презираше. Съсипа я. Понякога, макар и не често, дори я удряше. Вероятно е ужасно да се каже подобно нещо, но тя постепенно се съвзема, след като той си отиде.

Прикован към мястото си, поне докато траеше вечерята, Адам сякаш седеше върху горещи въглени.

— Може би не е редно да ми казвате тези неща — обади се внимателно той. — Много са лични и сигурно утре ще съжалявате, че сте ги споделили с мен.

— Правя го, защото съм толкова ядосана, че направо ще избухна. А и знам, че вие няма да се разприказвате. Не ви познавам, но съм сигурна, че няма да го направите. Ядосана съм от приказките на хората за нея. Говорят, че не могат да я понасят, и й се присмиват. Толкова с жестоко. Представям си как седи самотна в онази ужасна стара къща, съвсем сама, освен когато ми идва на гости, където и да се намирам — в колежа или в музикалната школа в Париж миналото лято. Има само една-две приятелки, самотни стари дами като нея, които се обличат в хубави дрехи и пият чай заедно.

Влакът минаваше под тунел от вечнозелени дървета. Изглеждаха толкова спокойни и прохладни, докато потокът от жарки думи продължаваше да се излива.

— Не знам какво си мислите, господин Арнинг. Поведението ми не е особено подходящо за една млада дама, нали? Нито пък е особено разумно! Но ще ви го кажа заради разни неща, които чух вчера във фризьорския салон. Лъжи, толкова несправедливи, че трябваше да излея всичко от себе си и да го споделя с някого. А когато споменахте онова за чичо ми… простете ми.

Адам я погледна и забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

— Всичко е наред — отвърна той. — Можете да кажете каквото искате.

— Той никога не изрече и една мила дума за нея — продължи тя. — Разбирате ли, той искаше да имат деца, а тя не можеше да роди. През годините на гонения в Европа била бременна. Това било най-неподходящото време за бременност; нямали никакво място за бебе, дори нямало къде да роди. Леля отишла при една акушерка и направила аборт. След това повече не можела да има деца и той никога не й прости… После напълняла и предпочитала да си стои у дома. Нищо нямало значение за нея. След като той почина, имаше достатъчно пари, за да поддържа магазина, но и това не я интересуваше истински. Аз съм единственото, което е важно за нея, господин Арнинг, въпреки че — трябва да отбележа, тя е много доволна от всичко, което сте направили в магазина. Както и от парите, които печели от него. Заделя всичко за мен, макар аз да не се нуждая и да не искам много, наистина не искам. Имам намерение да се погрижа сама за себе си. Но това е друга история. Сега ви разказвам за леля. Разбирате ли, в нейното съзнание аз заемам мястото на жената, която тя е искала да бъде. Иска да имам всичко, за което е чела, за което е слушала да разказват, а е пропуснала в живота си.

Когато Ема свърши, Адам запази мълчание. Но не отклони изпитателния си поглед от лицето й.

— Смятате ли, че има нещо сбъркано в мен, господин Арнинг? Бих ви разбрала много добре, ако си мислите подобно нещо.

Ясните й зелени очи бяха вперени право в неговите и безстрашно го предизвикваха да я осъди.

— Не — отвърна той. — Не виждам нищо сбъркано във вас. Смятам за голяма чест, че ми се доверявате.

Ема се усмихна. За миг си я представи седнала на стъпалата с книга в скута. Спомни си как си бе тръгнал, замислен за цвета на косата й. Тогава си бе казал, че е червена, но веднага се бе поправил. Не червена, а червеникавокафява. Да, червеникавокафява.

— Вижте — обади се тя, — фабрики. Почти стигнахме. Най-добре да идем да си съберем багажа. Знам, че ще ви е трудно у дома, господин Арнинг. Но се надявам да не е прекалено тежко.

За момент той я погледна неразбиращо, после се досети, че има предвид погребението на Рейчъл. Благодари й за съчувствието.

Вече много учтиво и сдържано тя го увери, че й е било приятно да вечерят заедно.

— Доста неща обсъдихме, нали? Имам предвид, освен моя изблик. Уроците по пиано, правата на жените…

— И рибената супа — добави той.

Двамата си стиснаха ръцете и той се загледа след нея, докато се отдалечаваше, повдигнала съвсем леко тясната си черна пола, за да не се влачи по пода.

 

 

Баща му приемаше хората в кухнята, където винаги се бе чувствал най-удобно. Първите му думи към Адам бяха оплакване:

— Исках да те изчакаме, но не ми позволиха. Тя толкова държеше на теб, Адам. Щеше да иска и ти да присъстваш, когато я полагат в земята.

„Не, нямаше“, помисли си Адам. Много набожна и стриктна в ритуалите, Рейчъл знаеше, че мъртвите трябва да се погребват на втория ден, докато баща му, макар да носеше шапчица на темето, беше по-свободомислещ. Адам си помисли, че тя е единствената майка, която бе познавал, когато забеляза карираната й кухненска престилка, окачена на дръжката на кухненския шкаф до хладилника. И сякаш тя все още седеше на мястото си в края на масата, с бледите си разтревожени очи и милата усмивка.

Къщата бе пълна. Всички столове бяха заети и навсякъде имаше храна. Съседите продължаваха да идват с пайове, печено и купи с плодове. В кухнята всички изричаха обичайните съболезнования, но баща му сякаш не ги чуваше и отвръщаше едва доловимо.

После изведнъж се наведе напред, закри лицето си с ръце и извика:

— Тя беше целият ми живот, единствената жена, която някога съм обичал!

— Почакай, почакай — измърмори възрастен мъж, — ще я видиш отново.

„Но това е втората смърт“, помисли си Адам. Дали беше забравил първата? Стоеше и просто гледаше баща си, без да знае какво да каже, докато една жена се приближи до него и сподели загрижеността си за Лео и Джонатан:

— Толкова ми е жал за тях, загубиха майка си толкова млада.

Ами той, и той бе обичал Рейчъл; това не беше ли важно?

После си каза, че жената наистина има право. Правилно се бе изразила. Рейчъл бе тяхна майка, а не негова. Усети стягане в гърлото и излезе от кухнята, мина през пълните с хора стаи и потърси братята си.

Не ги откри и излезе навън. Най-напред видя Джонатан, застанал в предния двор и загледан нагоре към втория етаж, където спяха родителите им. Дали Рейчъл бе починала именно там?

Двамата се втурнаха един към друг. Изминаха няколко минути, преди някой да проговори. Просто стояха, вкопчени един в друг, и Адам усети как го завладяват смесени чувства: годините сякаш се стопиха и Джонатан, макар вече да се бе превърнал в млад мъж, отново бе братът, когото помнеше.

— Изглеждаш различно — каза Джонатан. — Заради раираната вратовръзка ли е или заради сламената шапка, която носиш?

Искаше да прикрие овлажнелите си очи с шега, затова и той му отвърна шеговито:

— Нарича се канотие. След Деня на загиналите във войните всеки джентълмен носи такава. Не можеш ли да разпознаеш един джентълмен, когато го срещнеш?

— Ще се науча. Ще се запиша на специален курс, когато ида в колежа.

Адам отстъпи крачка назад, за да го огледа по-добре, и възкликна:

— Колеж! Вече си готов! Не мога да повярвам. Дай да те видя. Когато заминах, дори още не се бръснеше. И беше петнадесет сантиметра по-нисък.

— Горе-долу. Сега съм метър и осемдесет и два.

— Два сантиметра по-висок от мен си, братко. Казвай, къде ще ходиш? В кой колеж ще се запишеш?

— Надявам се да е в Ню Йорк, стига да успея. Казват, че сигурно ще мога. Не съм сигурен, но много се надявам, особено сега. Ако съм в града, ще мога поне да ги наглеждам понякога. Мисля си какво ли ще стане, когато останат съвсем сами двамата. Няма да им е лесно без мама.

Адам го разбра. Рейчъл винаги се бе старала да разсее напрежението. Не всякога успяваше, но определено се бе опитвала.

— Къде е Лео? Не го видях вътре.

— Вчера след службата направо изпадна в криза.

— Е, и къде е сега?

— Отиде в къщата на Боби Нишикава.

— И още ли е там?

— Да. Снощи ходих у тях, за да говоря с него, но не пожела да се върне с мен. Казва, че тази къща ще е непоносима без мама, че тя никога не му е била сърдита. А татко — е, нали го знаеш татко, — прави го от добро сърце, но непрекъснато го поучава. Спомняш си как беше.

— Татко е уморен в края на деня. Какво, за Бога, става с Лео?

— Адам, ще ми се да знаех. Може би просто така е устроен.

„Мрачна и студена“, помисли си Адам. Малката тухлена къща беше студена. Когато валеше и зимните мъгли я обгърнеха, всичко ставаше сиво. Той не можеше да направи друго, освен да изпраща пари. Животът на Джонатан, когато напуснеше този дом, където и да отидеше, щеше да е светъл, а и неговият собствен беше достатъчно ясен. И ако продължеше да работи и късметът му не се обърнеше, щеше да стане още по-добър. Но какво, за Бога, би могъл да направи за тези двамата тук?

Нова дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му и той се ядоса на себе си заради тревожните си мисли.

— Всички си тръгват. По-добре да влизаме — каза Адам.

Бяха до входната врата, когато Лео се появи, подтичвайки — да, това бе точната дума, тъй като момъкът се движеше бързо и с приведен гръб, с надеждата да не го забележат.

— Виж го само — рече Адам. — Заради мен ли е това, защото съм се върнал у дома?

— Може би. Толкова много слуша за теб. Идва му в повече.

— Татко още ли говори за мен? Поне в шест писма съм го молил да не го прави.

— Той се гордее с теб. Съвсем естествено е, Адам.

— Защо? Имам прилична работа в хубав магазин, това е всичко. Само това имам. С какво се гордее? Когато ти влезеш в медицинското училище, вече ще има повод за гордост. Хайде, ела.

Баща му още седеше на същото място в кухнята. Близо до прозореца бе застанал Лео. Натам се насочи и притесненият поглед на Адам, понеже образът на Лео, който бе отнесъл със себе си на запад, много се различаваше от това, което виждаше сега.

Горкият. Висок едва малко над метър и петдесет, с деформирано лице под бързо олисяващо чело. Едва бе минал двадесетте, а вече оплешивяваше…

— Как си, Лео? Радвам се да те видя — поздрави го Адам. Би го прегърнал, но Лео се бе вмъкнал в ъгъла зад стола на баща си, където не можеше да го стигне никой. — Имам предвид — поправи се бързо той, — „радост“ не е подходящата дума, с която да посрещнеш, когото и да било в деня, когато загубихме майка си. Исках да кажа…

— Тя не беше твоя майка — тихо се обади Лео.

— Мили Боже! Дори и днес ли! — извика баща им. — Дори днес. Лео, наистина ли си дошъл да ни причиниш и още мъка към тази, която вече изпитваме? Господи, нямаш ли жал? Майка ти е мъртва, жена ми я няма вече, моята съпруга, единствената жена, която някога съм обичал — той изхлипа. — Боже мой, Боже мой!

„Ами моята майка, която е починала и те е оставила с бебе на ръце?“, искаше да попита Адам, но не го направи. Тишината изпълни кухнята като студен и застоял въздух.

Джонатан първи се зае да прави нещо. Започна да прибира от масите и плотовете купи, чинии, подноси — повече храна, отколкото малкото им семейство можеше да изяде за цял месец. Отвори хладилника и напълни рафтовете, изхвърли огризките, подреди всичко.

— Ела, татко — каза той, когато приключи, — седиш тук цял ден. Не е добре за кръвообращението ти. Гладен ли си, Лео? Има храна за цяла армия.

— Хапнах в дома на Боби. Ще си лягам.

— Ако ти потрябваме за нещо, с татко и Адам ще сме на верандата. Татко има нужда от чист въздух.

— Отнасяш се с него като с бебе — измърмори баща им, когато Лео излезе от стаята.

— Понякога той иска точно това. Поне така си мисля — отвърна Джонатан. — Още не сме се научили да разчитаме човешкия мозък.

Навън все още бе достатъчно светло, за да се карат ролкови кънки. Две момчета правеха страхотни скокове и кръгове и много се зарадваха на аплодисментите на Джонатан.

— Ще го направите ли пак, момчета? Какви пируети! Толкова сте добри, че трябва да участвате във водевил. Отлично.

— Пируети. Така ли се наричат? — скованото лице на баща им се разведри от лека усмивка. — Какви сложни думи използва моят син. Пируети. Тези деца сигурно дори не са и чували думата.

„Вълшебни думи“, каза си Адам. Именно Джон винаги някак си налучкваше вълшебните думи. И отново погледна лицето на баща си, където усмивката още потрепваше.

Когато момчетата с кънките си тръгнаха, по улицата мина възрастна двойка, хваната за ръце. Докато ги гледаше, баща им измърмори нещо под нос. Щом падна мрак, тишината се нарушаваше само от проскърцването на люлеещите се столове.

След известно време баща им се обади:

— Тишината, тишината. Всички тези добри хора днес, всички тези разговори. Но на мен ми е нужна тишина. И трябва да ви кажа нещо сега: толкова съм благодарен, че ви имам вас двамата.

— И Лео — добави Джонатан. — Изпълнен е с гняв от смъртта на мама, разгневен е на целия свят. Но човек не може да знае какво ще му донесе бъдещето, нали?

„Какво бъдеще?“, възкликна наум Адам. След петдесет години ли? Кой би могъл да очаква нещо толкова неопределено дълго? Той си мислеше за следващия ден, за следващата година, когато Джонатан щеше да е заминал в колеж. Какво щеше да стане с Лео и баща му? Той нямаше достатъчно средства, за да вземе и двамата на запад, да живеят при него.

— Сигурно си уморен след дългия ден — каза баща му. — Пътувал си дълго. Върви да си лягаш, Адам. Навярно ще се почувстваш много странно в старото си легло след толкова време.

 

 

Чувстваше се толкова странно и така притеснен, че не можеше да заспи. Но вероятно бе задрямвал за по няколко минути на пресекулки, защото, щом отвори очи, си припомни за откъслечни и объркани, много невероятни сънища. Видя Рейчъл с престилката, която бе носила всеки ден, освен в събота, когато ходеше в синагогата с копринена рокля и огърлица от кехлибар. Видя себе си, повел малките си братчета към въртележката; Лео бе превъзбуден и грозното му личице бе разкривено от смях, който бе натъжил много Адам, без да може да разбере защо нито тогава, нито сега. Госпожа Р. стоеше до Лео и двамата плачеха: Лео — по неизвестни причини, а тя — защото съпругът й я бе наранил. А Ема се опитваше да успокои и двамата.

Сега вече бе съвсем буден. Тези неразбираеми сънища го бяха споходили от прекалена умора. Някои казваха, че сънищата не са напълно безсмислени, и че ако вземеш разпокъсаните отрязъци и ги подредиш правилно, всичко ще добие смисъл.

Мислите му се върнаха към Ема. Беше съвсем ясно, че Ема Ротхирш е много състрадателен човек. Гневът й не бе провокиран от мисъл за нея самата, а за старата дама. Зачуди се дали обвиненията са верни. Но сигурно бяха, тъй като не можеше да си представи каква изгода би имала да си измисля подобни неща. А и гневът на Ема несъмнено изглеждаше съвсем искрен.

Според него тя бе много позитивно настроена към света. Жените заслужаваха да имат право на глас. В супата трябваше да има вино. Усмихна се на себе си в мрака. Момичето имаше много чаровна усмивка, която извиваше красивите й устни и разкриваше белите й зъби.

Говореше отлично френски — според една от продавачките в магазина. А и свиреше невероятно на пиано. Дали госпожа Р. не бе права за таланта й?

За миг се замисли какво толкова знае за нея. Вероятно бе любопитен просто заради името й. Едва ли се различаваше от всяка друга жена в сърцето си. Не беше по-добра от Фани, Джералдин или която и да е друга, само дето бе по-добре образована. Тогава с какво го привличаше? Нямаше никаква логика.

Лъч светлина от луната, изплувала току-що от облака, или пък от новата улична лампа на ъгъла проряза мрака и освети едно мокро петно на тавана. Беше се учудил за какво е кофата на пода до прозореца. На сутринта щеше да поговори с баща си колко ще струва нов покрив.

Когато лъчът се премести, забеляза друго петно на пода, където сякаш лежеше нещо, някаква сянка… Май приличаше на спящо куче. Там бе старият му приятел Артър, полегнал на същото място, където бе лежал и в една друга нощ преди години.

Джонатан му бе казвал, че мозъкът си прави странни шеги с хората. Бе живял много дълго далеч от тази къща. Мислите му блуждаеха. Трябваше да се върне към работата си. Към дома си в Чатахучи.

 

 

— Вече два дни си тук — каза баща му, — затова не се извинявай, че тръгваш. И бездруго няма какво повече да направиш тук, Адам. Не можеш да я върнеш обратно. И не бива да рискуваш работата си.

Както обикновено, всички бяха в кухнята. И всички погледнаха към стола на Рейчъл. Лео му се стори дори още по-дребен и му напомни за едно дете, което бе видял наскоро, загубено сред тълпата и объркано.

— Тя би искала всички да продължите живота си и да се научите отново да бъдете щастливи — каза Адам, като внимаваше да изрази нежността, която чувстваше, но въпреки това думите прозвучаха изтъркано и надменно и в собствените му уши.

Лео кимна и Адам продължи бързо, макар и само зала запълни болезнената тишина:

— Ти си голяма подкрепа за татко в магазина, Лео. Той непрекъснато ми го повтаря в писмата си.

— Магазинът! — прекъсна го баща му. — Ще остана вкъщи до края на седмицата. После трябва да се отвори, иначе клиентите ще свикнат да ходят другаде. Ще трябва да се стегна. Ще се оправя.

Адам го погледна и си помисли, че изглежда като седемдесетгодишен човек, макар още да нямаше и шестдесет.

— Татко, почини си. Кога си имал почивни дни? Нека Джон или Лео да се погрижат за магазина няколко седмици. Джон може да работи след училище, а Лео ще покрива останалите часове.

Сега се намеси Джонатан:

— Не съм съгласен. За татко ще е по-добре веднага да се върне на работа. Какво друго би могъл да прави, освен да седи сам тук и да размишлява по цял ден? Работата ще е като болкоуспокояващо лекарство.

Болкоуспокояващо. Казано като истински лекар, Джон.

— Аз и Лео ще помагаме. Както винаги, Лео повече, отколкото аз — добави Джонатан.

Плаха усмивка се появи на измъченото лице на Лео и той кимна, а Адам, забелязал това, толкова се трогна, че протегна ръце и прегърна брат си, за да му покаже, че е бил сигурен, че Лео ще помогне на баща им в този тежък период.

— Мама би искала да му помогнеш, Лео. Тя толкова много обичаше всички ни и искаше и ние да се обичаме помежду си.

„Може и да звуча като проповедник, но не мога да го избегна“, каза си Адам. Понякога най-съкровените истини звучаха смущаващо.

— Кога е влакът ти? Кога трябва да тръгнеш? — попита баща му.

— Има прекалено много храна в хладилника, която трябва да бъде изядена. Какво ще кажете да я вземем и да си направим пикник на открито, преди да тръгнеш? — предложи Джонатан.

Беше ясно, че именно Джонатан ще е опората, която да крепи семейството. Но Адам се тревожеше какво ще стане след година, когато него нямаше да го има.

Е, всичко по реда си… Утрото бе прохладно и свежо. Зелената трева още не бе прегоряла от слънцето. В хладилника имаше сладолед, приготвен от Рейчъл. Тя би искала те да го изядат.

Така си направиха пикник. Съседи, които бяха забелязали, че са навън, се присъединиха и оживиха малката им групичка. Когато приключиха, закараха Адам до ферибота, където нямаха много време за болезнено сбогуване.

Също както и първия път, Адам застана на палубата и се загледа в смаляващия се в далечината град. Преди бе завладян от едно-единствено чувство: безкрайно, всепоглъщащо нетърпение. Всичко изглеждаше толкова лесно! Но сега бе по-голям — Господи, струваше му се, че е остарял с цял век. Сега семейството му беше тук, бизнесът — там, трябваше да печели пари, да угоди на госпожа Р., а и Ема… Вече изобщо не му бе лесно.