Белва Плейн
Звездно небе (6)

Пета глава

Пощенската кутия се намираше отпред на верандата и там бе първата спирка на Адам, когато се връщаше от работа в края на деня. Обикновено се оказваше празна, но понякога имаше писмо от баща му или Джонатан. Ако, макар и рядко, писмото бе от Лео, можеше да е сигурен, че ще е пълно с обичайните оплаквания.

Уютният му апартамент се намираше на горния етаж на красива къща, собственост на пенсионирани учители. Дори и сега, три години след преместването си тук, не можеше да влезе в дома си и да не се удиви колко е различно всичко от първото му жилище под наем в Чатахучи. Тук имаше пространство, имаше място за книги, както и за онова чудно изобретение — фонографа, от което, след като навиеше ръчката му, прозвучаваше гласът на Карузо в ария от операта „Палячи“. Това бе първото му място за спане, което не бе таванско помещение, където, ако не внимаваш, може да удариш главата си в ниските греди.

Отиде до прозореца. Долу се простираше голям зелен двор, в който имаше място за любимите занимания на всекиго в семейството: хранилки за птици и разцъфнали храсти. „Всичко е толкова голямо на Запад“, каза си той удивено, сякаш го виждаше за пръв път.

Когато се наслади на гледката, отвори писмото; този път бе само едно и с познатия му, леко нечетлив почерк на баща му.

„Скъпи Адам,

Толкова съм горд със снимките, рекламната брошура и изрезките от вестника, които най-сетне ми изпрати. Знам, че не искаше да ги пращаш, и мисля, че се досещам за причината. Все се притесняваш, че може да има проблеми с Лео. Но ще ти кажа само, че Лео си е същият и аз нямам намерение да крия разни неща от него само за да не го дразня, както правят Рейчъл и Джонатан. Толкова се гордея, че са те направили управител на този хубав магазин. Собственият ми син — управител! Умно си постъпил, като си наел човек да аранжира витрината. Рейчъл много хареса снимката с майката с красива рокля и бебешка количка, а до нея по-голямата сестричка в същата рокличка като на мама. Ти си много, много умен, а аз се чувствам глупаво. Благодаря ти, че изпрати пари. Чувствам се зле и още по-глупаво, задето ги приемам. Радвам се единствено заради Джонатан. Само на шестнадесет е, но е мъдър като шестдесетгодишен. С твоя помощ ще постигне много според мен. Вече се държи като доктор. Знае как да се отнася с брат си. Лео никога не му се ядосва. Понякога сърцето ми се разтуптява доста бързо, когато Лео е в магазина, и ми се ще да си намери друга работа, но щом отиде да си потърси нещо, никой не иска да го вземе, сигурно го поглеждат и не го харесват, а на мен ми става мъчно за него, но какво мога да направя? Както и да е, липсваш ни. Продължавай да работиш все така добре. Всички ти изпращат поздрави.

Татко“

Адам остави писмото, хапна лека вечеря и отиде до бюрото, където, след обичайното внимателно обмисляне, започна да пише отговора си:

„Скъпи татко,

Моля те, не се чувствай «глупаво». Знам, че го казваш, защото приемаш пари от сина си. Изобщо не си прав! Ти винаги си ни издържал; никога не ни е липсвало нищо, от което наистина сме се нуждаели. Дори и сега съвсем нямаш нужда от парите ми, за да издържаш семейството. Просто и двамата правим каквото можем и каквото трябва за Джонатан.

Знам, че и той се чувства неловко. Много пъти ми е писал, че «ще се погрижи за всички нас», когато «порасне». Съгласен съм с теб, че той е пораснал отдавна, макар да е само на шестнадесет. Моля те, кажи му, че не «живея в лишения», както ми писа той веднъж, за да мога да му помагам. Живея добре. Съжалявам, че Лео е толкова потиснат и нещастен. Разбира се, това не е нищо ново и е много жалко, но напоследък, когато чета за него в писмата ти, изпитвам раздразнение. Ако не може да си намери работа, която да харесва, трябва да е благодарен за мястото си в магазина.

Ще ми се да дойда и да ви видя всички, но пътуването е дълго, а не вярвам, че госпожа Р. ще е склонна да ме пусне точно сега. Току-що ми повиши заплатата и не бих искал да я моля за услуга толкова скоро. Ала непременно ще го направя в близко време, обещавам. Поздрави на всички.

Адам“

Отново застана до прозореца и се загледа в първите звезди. Под тяхното блещукане се виждаха светлинните на къщи, които само преди година още не бяха построени. Градът се разрастваше. След няколко години, каза си той, колите сигурно ще са повече от конете; още сега колежът постепенно се превръщаше в университет. Някой ден градът щеше да стане квартал на столицата.

Всичко това означаваше нов вид клиенти. Трябваше да мислят за тях и да се развиват заедно с града. Вече им бе нужно двойно повече пространство, отколкото използваха в момента.

Тези мисли се въртяха в главата му, когато дръпна щорите и се приготви за сън. Луташе се между съня и реалността, после пак се разбуди и отново потъна в дрямка.

Мислеше за рекламите в лъскавите списания за мода. Ако можеше да иде в Ню Йорк и да поговори с някои от компаниите, които внасяха различни стоки. Трябваше пак да поговори с Тео Браун. „Прекалено е рано — казваше той. — Госпожа Р. не би похарчила толкова пари. Но с доволна от теб… Неизвестен младеж, дошъл направо от улицата. Представете си само! Трябва да учиш за счетоводител. Имаш отличен нюх за бизнес“.

Напомняше му за господин Шипър. Двамата се харесваха. Странно бе, че за първи път се бяха срещнали в салоните на Франсин. Как би могъл счетоводителят да предположи, че ще го види там? Но той бе отишъл с Джеф Хорас, репортера. Шефът му бе собственик на дома. Всички богаташи ходеха там, все уважавани мъже от бизнеса, политиката, адвокати, известни хора. Там можеше да се чуят интересни разговори за онова, което става по света. В изисканите салони на Франсин и сред красивите й закрити градини. Иначе не бе по-различно от дома на Грейси в родния му град.

Райли обичаше да го задява за това, казваше, че не е по джоба му. Така си мислеше той. Би се изненадал, че е бил там. Неведнъж. Самият той бе леко изненадан. От всички онези мъже като Тео Браун или господин Лорънс, адвоката на госпожа Р. Все женени мъже. Защо? Сигурно бе наивен. Като баща си.

Госпожа Р. беше доволна от него, така казваше Тео. Тя никога не би му го показала. Не би му доставила подобно удоволствие. Обичаше да го отрезвява като леден душ.

Господи, как ли съпругът й е живял толкова години с човек като нея? Предната зима веднъж бе дошла в магазина с палтото си от норка. Докато вървеше към него, за миг му бе заприличала на мечка гризли. Нищо чудно, че горкият човек бе получил удар. Сигурно, докато му е викала един ден, мъжът й просто я е погледнал отблизо и е решил да си отиде.

Адам се пробуди засмян. „Внимавай за кого ще се ожениш — предупреждаваше го Арчър, който имаше зла жена. — Но започни да си търсиш съпруга“.

Той търсеше. Излизаше с Фани, която живееше съвсем наблизо — само на няколко минути с междуградската железница — и винаги бе готова за забавления. Гледаше всички нови филми, ходеше на всички танцови забави, играеше карти, имаше симпатични приятели и добро сърце. Срещаше се и с Джералдин. Когато излизаше с нея, забелязваше как всички останали мъже се стараят да не я зяпат прекалено. Харесваше и Мейбъл, мило и сериозно момиче. Учителка в детската градина близо до големия булевард. От нея би излязла чудесна съпруга. В това нямаше никакво съмнение.

Но той не бе готов да се обвърже завинаги. Дали някога щеше да бъде? Или цял живот щеше да си остане ерген, който обикаля града и не може да се ожени?

Искаше му се да изпита любов, а не успяваше. Нещо го измъчваше. Трябваше да усети, че не би могъл да живее без тази жена, иначе не я искаше. Търсеше онзи особен копнеж, който понякога обзема човек, когато слуша поезия или възвишена музика. Дали не искаше прекалено много? Вероятно.

Когато се събуди на сутринта, навън вече бе светло. Спомни си, че преди да заспи, го бяха измъчвали тревожни мисли. После се разбуди напълно и се сети, че днес очаква доставка на вносни платове. Побърза да пристегне вратовръзката си и тогава някой почука на вратата му. Господин Бъкли се бе качил с телеграма в ръка.

— За теб е, Адам. Дано не са лоши новини.

Както винаги, баща му бе крайно пестелив. Само пет думи:

„Рейчъл почина снощи. Сърдечен удар.“