Белва Плейн
Звездно небе (4)

Трета глава

На третия ден влакът забави ход и спря със скърцане на колела. Сред пътниците настъпи леко оживление, някой спомена, че човек може да утоли жаждата си и да се разтъпче по перона. На гарата, разбира се, имаше голям воден резервоар и платформа, където, ако се вгледаш в сиво-синкавия хоризонт, се забелязваше малка рекичка, която се виеше грациозно покрай някакво градче.

Кондукторът, застанал до Адам, отбеляза, че градчето Чатахучи е красива гледка.

— Там сигурно има доста пари. Много хора слизат от този влак в столицата и после вземат междуградската железница до Чатахучи.

— А откъде се вземат тези пари? Мястото не изглежда голямо.

— От скотовъдство и земеделие.

— Откога се забогатява от земеделие?

— Не е така, както си го представят хората на изток. Тук почвата е хубав чернозем, много плодородна, става за изхранване на овце, за добиване на дървен материал, за отглеждане на памук — почти за всичко.

Ферми. Не знаеше нищо за тях. Дали не трябваше да остане при баща си? Да му помогне да разшири магазина. Но не, баща му бе прекалено консервативен в схващанията си. Нямаше да се получи. Може би трябваше да опита късмета си в този град, да направи нещо, каквото и да е, да изкара малко пари и после да продължи към Калифорния. Може би индианското му име бе добра поличба. Чатахучи!

 

 

След като премина по моста над реката, която после правеше завой и продължаваше да лъкатуши надалеч, междуградската железница спря окончателно. Жегата бе изгаряща, затова първото, което Адам стори, бе да се отбие в един бар за студена бира.

Барманът му зададе съвсем логичен въпрос:

— Нов ли си в града?

— Тъкмо пристигнах. Мястото ми харесва — отвърна Адам, донякъде от учтивост, но също и защото наистина мислеше така. Из тихите улички се чуваше потропването на конски копита, а лек ветрец шумолеше в клоните на дърветата — канадски тополи, определи ги той, след като си припомни прочетеното в една книга.

Реши да не губи време и да мине направо на въпроса:

— Има ли някаква работа в града?

— Така веднага не мога да кажа. Ако се отбиеш довечера, тук се събират доста хора, можеш да поразпиташ и вероятно да си намериш нещо. Или може да пообиколиш наоколо и да видиш дали няма някоя табела, че се търси работна ръка.

Адам тръгна, поразходи се доста, зави няколко пъти и накрая се изгуби. Мина покрай млекарница, тъкачница, ковачница, търговци на добитък, дъскорезница, спиртоварна, както и покрай табела, на която пишеше, че там се изработват на ръка мебели и ковчези. Но нямаше обявени свободни места, а дори и да имаше, той не притежаваше нужните умения.

„Не знам за какво ставам — каза си, — освен да работя в магазин“.

А после внезапно всичко се промени. На централния площад, недалеч от гарата, което означаваше, че сигурно е вървял в кръг, пред него се откри друг свят. Тук бяха представителните сгради, където се помещаваха кабинетите на лекари, адвокати и различни брокери; тук беше и гимназията, която много приличаше на онази в родния му град, красива католическа църква, пощенската станция, Националната банка — клон Чатахучи, както и различни луксозни магазини, сред които и бижутерско ателие с красива колекция от сребърни съдове на витрината.

Спря пред неочаквано занемарен на вид магазин с надпис: „Ротхирш“.

На немски това означаваше „благороден елен“. Сети се, че и двете му ризи имат петна от храна, и реши да влезе и да си купи още две.

В дъното на дълго и тясно помещение се водеше шумен спор между едра възрастна жена и разгневен едър мъж. Едно доста младо момиче се опитваше да се намеси.

— Лельо! Лельо! Моля те, недей! — извика тя, докато дърпаше ръкава на жената. — Ти не разбираш, Райли.

— Не, тя не разбира, Ема — обади се мъжът. — Няма сърце. Когато господин Р. бе жив, това беше хубава работа. Той беше човек, а тя… тя е…

— Не го казвай! Не казвай нищо, за което ще съжаляваш, Райли — жената размаха пръст под носа на мъжа. — Бизнесът запада и вече ми дойде до гуша от теб.

Мъжът отвърна разгневено:

— Да не мислите, че на мен не ми е дошло до гуша от вас? Никога не сте справедлива!

— Не ми харесва тонът ти, Райли.

— Лельо — обади се пак момичето, — недей. Моля те, спри! Мразя това.

Случката определено не касаеше Адам. Но когато хората бяха толкова изнервени, както в случая, нямаше как да се предвиди какво може да се случи в следващия миг. Притеснен и неуверен как да постъпи, той се приближи, за да го забележат и да тушира малко напрежението.

— Бих искал да погледна няколко ризи — решително се обади той.

Жената реагира начаса:

— Аз ще се погрижа за господина.

Подпухналото й лице бе зачервено. Направи му впечатление копринената й рокля и прекалено многото бижута, когато тя тръгна с шумолящи поли към него и се зае да рови из лавиците, отрупани с нахвърляни жилетки, корсети и долни поли.

— Къде… къде, за Бога… това място е направо нетърпимо, Райли!

— Търсите от грешната страна, госпожо Ротхирш. Този човек не иска дантелена жилетка.

— Сякаш не го знам! Човек нищо не може да види тук от всички тези разпилени дрехи. Истинска бъркотия.

— Бъркотия е, защото вие се опитвахте да подредите рафтовете, госпожо Ротхирш — отвърна Райли.

— Мери си приказките, Райли, чуваш ли ме?

— Да, ще си ги меря. Напускам, госпожо Р. Никой не може да работи за вас.

— Не може, така ли? А каква е тази купчина тук?

Наистина имаше и друга купчина от разнообразни части от облеклото: вратовръзки, груби ботуши, шапки с широка периферия. Сред всички тези неща някак си се намери бяла риза. Адам подаде парите, а Райли тръгна към вратата.

— Къде си мислиш, че отиваш, Райли? Откога затваряме в два часа?

— Казах ви, че напускам, госпожо Ротхирш. Дойде ми до гуша.

— Какво? Дванадесет години работиш тук, а сега си тръгваш без всякакво предизвестие? Това е неприлично! — гласът на възрастната жена изтъня и потрепери. — Направо не знам какво ще правя. Как да намеря някого веднага? Уморена съм. Прекалено стара съм…

— Не си — обади се момичето. — Просто си прекалено развълнувана, а това е вредно за теб.

Именно в този миг Адам не можа да се сдържи да не се обади. Едва изрекъл първите думи, вече му се искаше да си ги вземе обратно.

— Вероятно бих могъл да помогна.

— Да помогнете? Кой сте вие? За какво говорите?

— Работил съм в търговията и мога да замествам за няколко дни.

Госпожа Р. го погледна зорко иззад очилата си.

— Това изобщо не ми звучи смислено. Дори не знам името ви.

Разбира се, че не звучеше смислено. Така ставаше, когато човек действа необмислено.

— Казвам се Адам Арнинг. Новопристигнал съм в града, затова нямам препоръки. Но ако ме вземете и по някакъв начин наруша добрия тон, можете да ме предадете на властите.

Госпожа Ротхирш толкова се смая, че бе направо забавно да я гледа човек.

— Търговия, казваш? А каква?

— В магазин за облекло на Източния бряг — вярно, това бе малка лъжа, но не бе ужасно престъпление. — Мога да ви дам добри предложения.

Явно бе привлякъл вниманието й, защото тя веднага го предизвика:

— Какви например?

— Ами, първо, трябва да решите дали искате да продавате мъжко или дамско облекло. Магазинът е много малък и за двата вида.

— О, така ли? А как досега бе тъй преуспял, щом е толкова малък? Ще ми кажеш ли?

— Лельо — обади се момичето, — забравяш, че цялата задна половина изгоря и още не е възстановена. Той има право.

— Видяхте ли? Слушайте Ема, госпожо Р. Тя разбира нещата.

— Не, не — възрази момичето. — Исках само да напомня на леля. Тя разбира.

Явно се опитваше да запази достойнството на възрастната жена. Адам усети подмолните течения в ситуацията също толкова ясно, колкото и в случаите, когато сядаха да вечерят у дома, а Лео имаше лошо настроение.

Той се обърна към Ема и с изненада срещна открития поглед на сериозните й очи. Изглежда, само те двамата от присъстващите успяваха да се контролират — само те двамата се разбираха чудесно.

Той се съсредоточи и подхвана отново:

— Ако магазинът остане само в това помещение, трябва да решите дали ще е мъжки или дамски. Предлагам да бъде дамско облекло.

— О, така ли? — жената леко се развесели и повдигна презрително вежди. — И защо?

— Защото жените харчат повече пари за дрехи от мъжете. Съвсем просто е.

Съсухрената й ръка посегна към тройния наниз перли, който се криеше сред флоралните къдрици на деколтето й. Тя изгледа Адам.

— На колко си години?

— Двадесет и шест.

— Не изглеждаш на толкова.

— Така казват всички.

— Завършил си колеж, нали? Говориш като образован човек.

— Не съм завършил, но съм изучавал различни дисциплини.

— Акцентът ти е на човек от висшата класа.

Самата госпожа Ротхирш имаше чужд акцент, вероятно някъде от Източна Европа според Адам. Подозираше, че е лекомислен сноб. Внезапно си спомни за петната от кетчуп по ризата си, придърпа сакото отпред, за да ги скрие, и вече леко развеселен и той, реши да използва речник, който би я впечатлил.

— Трябва да се махне цялата излишна стокова наличност. Разполагам с достатъчно опит, за да преценя, че някои от изложените артикули определено са излезли от мода.

Последва продължителна тишина, през която старата дама просто гледаше навън през замърсените прозорци. Райли пристъпи от крак на крак и въздъхна.

Адам беше много подреден човек по природа, определено най-стриктен в подреждането в семейство, което винаги бе поддържало строг ред. Таванската му стая бе най-спретната, леглото му — без нито една гънка, дрехите му — съвестно окачени в импровизирания дрешник, а книгите — подредени по азбучен ред на лавиците. Сега, когато се озърна наоколо, почувства, че ще е истинско удоволствие за него да подреди това място, а междувременно и да спечели някой и друг долар, за да се издържа, докато си намери нещо по-добро.

— Добре. Виждам, че си много интелигентен младеж. Бог ми е свидетел, не очаквам нищо ново от Райли. Може и да е лудост, но какво ще загубя? Ще ти платя три долара утре по същото време, ако поразчистиш тук. Устройва ли те?

— Искате ли наистина качествена работа?

— Ти как мислиш? Разбира се.

— Тогава ще са ми нужни два дни. А ще ми дадете ли свобода на действие?

В отговор тя само го изгледа изненадано.

— Какво означава това?

— Че ще мога да разчитам на своята преценка. Работил съм в някои много изискани магазини, госпожо Ротхирш. Знам как да подредя това място. Ще видите.

— Добре, шест долара за два цели дни работа. Сигурно съм си изгубила ума, но ще рискувам. Без номера обаче. Доста известна съм в града, така си е, знаят ме и в съда, и в полицейското управление.

— Повярвайте ми, разбирам го.

— Значи се уговорихме. Ето ключа. Отваряме в девет. А сега си отивам у дома. Хайде, Ема, изтощена съм.

До тротоара имаше паркирана малка електрическа кола, с която дамите, които можеха да си позволят подобен лукс, се придвижваха безшумно с десет километра в час, докато ходеха по разни задачи из града. След мрачината вътре, слънчевата светлина блесна върху лъскавия метал, върху огърлицата на госпожа Р., върху розовата рокля на Ема и сламената й шапка, а накрая, когато се качи в колата, върху лицето й.

— Зелени очи — каза си Адам. — Удивително!

Сигурно бе виждал зелени очи и при други хора. Но сега му се стори, че за пръв път съзира такива.

— В гаража си имат и „Стенли Стиймър“ — обади се Райли, докато колата тихо се отдалечаваше. — Използва я, когато шофира Руди. Той и жена му — Риа, работят в къщата. Казват, че старецът е платил близо хиляда долара за нея. Човек не може да си представи, че би се оженил за Сабин Р. Различни са като деня и нощта. Той имаше сърце. Раздаваше се на всички — за благотворителност, за църквата, за каквото се сетиш. След като получи удар, вече нямаше кой да поръчва нова стока за магазина и бизнесът замря. Човекът живя още четири години, без да може да говори и ходи. После избухна пожарът. Не знам защо изобщо ме държи тук, тъй като работата замря, но се радвам, че го прави, дори и когато крещи. Надницата не е голяма, но все пак няма да умрем от глад.

— Значи няма да напуснеш?

— Не! През няколко месеца си крещим един на друг. Това не значи нищо — Райли помълча, а после явно не можа да се сдържи и подхвърли за Ема: — Момичето е истинска красавица. И е много умна.

— Още е малка, нали? На колко години е?

Райли сви рамене.

— Петнадесет, може би шестнадесет.

— Не можах да преценя. Забелязах само очите й.

— Не ти ли направи впечатление косата й?

— Не мога да кажа. Само очите. Лицето й.

— Е, недей да си въобразяваш нищо, ако останеш тук. Пазят я много строго. През лятото заминава на лагер на изток, посещава пансион и ходи на училищни екскурзии навсякъде, дори и в Европа. Свири на пиано, така казват. Старата дама я държи под ключ като златото във Форт Нокс. Така че изобщо не си мисли за нея.

— За какво ми е да мисля за петнадесетгодишно хлапе?

— И ти самият си много млад, нали? На колко години си? Честно.

— Почти на двадесет.

— Боже милостиви, страхотно самообладание имаш. Мислиш ли, че наистина можеш да направиш нещо за бизнеса?

— Ще опитам. Направи ми една услуга. Кажи ми къде да си намеря място за пренощуване?

— Тръгни надолу по „Шестнадесета улица“ и завий надясно на ъгъла с главния път. Там една жена държи пансион за учители. Навярно има свободна стая. Много е чисто и поддържано. Е, аз ще си тръгвам. Сигурно ще се видим сутринта. После ще си взема почивен ден. Спокойно се забавлявай и без мен, докато чистиш и подреждаш, макар да не мога да си представя как точно ще го постигнеш.

„Скъпи татко и семейство,

Пиша ви от едно градче на име Чатахучи, където съм отседнал в пансион, пълен с учители на средна възраст. Така че не се безпокойте за мен. Ще остана тук, докато си потърся някаква работа.

Градът е доста интересен. Трябва да го видите, за да си го представите. Поразходих се добре, когато пристигнах, и видях някои необичайни неща. На един голям обор имаше табела с надпис: «Магарета и мулета на ремарке».

Явно продават мулетата на цели товари за работа във фермите. Житните поля се простират от града докъдето ти стига поглед. Има едно ранчо, голямо няколко хиляди акра, което започва направо от края на главния булевард. Видях и друго странно нещо — една много стара кръгла къща. Била е построена така, за да се отбраняват срещу индиански нападения. Толкова много история има тук!

Ще ви пиша пак веднага щом има за какво да ви разкажа. Обичам ви всички.

Адам“

Рано на другата сутрин Адам застана на улицата пред магазина на Ротхирш и огледа мястото. Старата сграда бе построена много добре, изградена от светъл камък, вероятно варовик, с чудесни пропорции, класически фронтон над входа и гравиран фриз около двата големи прозореца. Излъчваше достойнството на банка и може би някога е била такава. Но сега слънцето блестеше ярко и огряваше запуснатата витрина зад прашните прозорци, която сякаш крещеше: „Провал! Провал! Не влизайте тук!“.

В главата му вече се въртяха дузина идеи. Най-напред трябваше да подреди мъжките дрехи — онази стока, която още можеше да се продаде, но нямаше да изхвърля останалото. Можеше да се даде на всеки, който иска да го вземе или се нуждае от него. Щеше да е страхотна реклама. После щеше да изрови най-добре изглеждащите дрехи и да ги подреди на витрината с табелка: „Шестдесет процента отстъпка“.

Когато приключи с всичко това, излезе навън да огледа фасадата отново. На следващия ден госпожа Р. щеше да му плати. Но ако се окажеше, че направеното, но е достатъчно за желания резултат? Ами ако използваше малко от своите пари? Би било голям риск, но пък нима напускането на дома не беше?

Имаше нужда от навес, тъмнозелен. И след като се е заел с това, щеше да боядиса и прозорците в същия цвят; щяха да изпъкват на фона на бледите камъни. Много важни бяха и сандъчетата с цветя; по това време на годината трябваше да са пълни с хризантеми — от яркожълтите, а не тъмни.

Докато тичаше напред-назад из улиците да търси навес, бояджия и цветарски магазин, се изненада какво удоволствие му доставя всичко това. Вярно, не беше архитектура, но все пак създаваше нещо. Може би мразеше не самата идея за магазин, за търговия, а просто не харесваше магазина на баща си.

В късния следобед, докато помагаше на цветаря да напълни сандъчетата с цветя, някакъв мъж се спря и попита:

— Какво става? Да не би да има нови собственици?

— Не, нищо подобно. Просто леко освежаване — отвърна Адам.

— Ами табелата? Вярно ли е? Наистина ли раздавате безплатно дрехи?

— Да. Влезте и си харесайте нещо. Можете да вземете каквото искате от онази купчина вдясно. Над нея има табелка: „Безплатно“.

Все стари неща са, но могат да се използват, ако не ви пречи, че не са модерни.

— Виж ти, значи направо ги раздавате. Не бях виждал такова чудо досега.

— Истина е. Заповядайте.

— Трябват ми работни дрехи за градината. Аз съм репортер, казвам се Джеф Хорас, от вестник „Чатахучи“. Слушай, ще напиша за това в утрешния брой. Винаги търся интересни новини. Как се казваш?

Трябваше да е от името на възрастната дама, а не от негово. Адам побърза да отвърне:

— Магазинът е на госпожа Ротхирш.

— Това всички го знаят. Но искам твоето име за статията си. Пиша специална коментарна рубрика за различните гледни точки.

— Адам Арнинг. Изписва се, както го чувате.

— Слушай, ти не си ли нов? Какво стана с Райли? Той ми е приятел.

— Тук е, само днес не е на работа.

— Това място беше направо забележително, докато беше жив старият. Чудя се защо тя не го поддържа или не го продаде.

— Нямам представа.

— Е, чудесно е да видим мястото освежено.

Адам засаждаше последните златисти хризантеми в сандъчето, когато репортерът излезе, понесъл два работни гащеризона, с нови комплименти на уста.

— Наистина си разчистил вътре. Почти празно е.

— Знам. Но пак ще се напълни. Всяко нещо с времето си.

В пет часа се появи Райли.

— Какво е това, по дяволите? — извика той.

— Не ти ли харесва?

— Как да не ми харесва? Цветя, нова боя — но откъде взе пари?

— Имах малко свои. Ще си ги върна, когато ми плати.

— Да ти плати! — Райли се изсмя. — Късметлия ще си, ако не те обвини в причиняване на щети. Не, шегувам се. Ще ти плати. Това е сигурно при нея. Казах ти, честен човек е. А и виж какво си направил с магазина й…

След малко се появи и друг човек.

— Това е Рей Арчър. Работеше тук, когато бизнесът беше голям. Нямал търпение да види какво става.

— Чух за това при бръснаря — каза Арчър. — Вярно ли е, че ще има нещо написано във вестника?

Адам кимна:

— Да, а скоро трябва да се помести и голяма реклама — веднага щом се купи нова стока, която да се рекламира. Както виждате, извадил съм на витрината най-хубавото, което успях да открия. Но няма особено търговски вид без манекени.

— Тя никога няма да се съгласи да похарчи пари за това.

— Е, трябва да се вложат пари, за да се спечелят повече — сериозно заяви Адам.

Мъжете, на свой ред, го изгледаха много сериозно. Арчър бе с половин глава по-висок от Райли и тежеше едва наполовина колкото приятеля си. Застанали един до друг, така сдържани, те му напомняха за двойка от комикс. Не можеше да си обясни защо едновременно с това го карат да изпитва такава тъга.

На следващия ден дойдоха изненадващо много хора. Вяха прочели рубриката „За града“ или бяха чули приказките и идваха лично да задоволят любопитството си. Мнозина си купуваха, някои хвалеха, а малцина си тръгваха разочаровани.

— Не е останало нищо хубаво — оплакваха се те, — само стари летни дрехи.

— Напълно сте прави — отвръщаше им Адам. — В момента правим ремонт в магазина и затова сме малко изостанали — и им се усмихваше сърдечно. — Проявете малко търпение, моля ви.

Бе взел сако и вратовръзка от останалите в магазина мъжки дрехи. Облечен с чиста бяла риза и сакото, той се чувстваше уверен; дрехите подхождаха на акцента му, който госпожа Р. бе нарекла „от висшата класа“.

Явно и Райли мислеше така, защото, след като го поздрави за свършената работа, добави:

— Предполагам, че ако старата дама хареса работата ти, това ще е краят за мен и Арчър. За какво сме й ние в магазин за дамско облекло, за луксозни женски дрехи? Дванадесет години сме тук, а сега — чао-чао. Сигурно така ще стане.

— Аз съм от девет години — обади се Арчър. — Работя почасово през последните два месеца. Имам жена и три деца.

Изведнъж Адам си представи безработните клиенти в магазина на баща си. И тогава разбра защо предния ден Райли и Арчър го бяха натъжили.

 

 

— Дойде следобед, скоро след като ти си тръгна — каза му Райли на третия ден. — Дадохме й списъка ти. Иска да те види в къщата.

— Кога?

— Сега.

— Доволна ли беше? Или ядосана?

— Тя не би показала пред никого, че е доволна. Но и не беше особено ядосана. Може би само малко… Най-добре тръгвай веднага. Не обича да чака, когото и да било. Къщата е на края на „Четвърта улица“, номер седемнадесет, с желязна ограда.

Докато бързаше нататък, Адам си спомни бегло за старата поговорка, че „зарът е хвърлен“. В неговия случай зарът можеше да се обърне в три посоки. Можеше да получи обещаното заплащане и простичко „сбогом“, заплащането и гневна тирада, задето е похарчил толкова пари, или може би заплащане и похвала.

Къщата — претенциозно творение във викториански стил, опасана с веранда от четирите страни — бе най-голямата на улицата. Две кръгли кули с назъбени стени — като в средновековен замък, се издигаха над покрива; широката входна врата се мръщеше като намусена уста. Сградата бе противно грозна. Скъпа и грозна.

Адам бе влизал един-единствен път в богаташка къща, когато бе поканен от господин Шипър. Но сега се озова сред мрачни кафяви и бежови тонове, които покриваха всичко във фоайето, както и в съседните стаи, а в далечината през цветното стъкло на една врата влизаше зловеща морава светлина.

— Имаш някои добри идеи — започна госпожа Р. — Да поговорим за допълнителното помещение отзад. След пожара аз прибрах парите от застраховката, но така и не ги използвах, просто ги сложих в банката. Доста пестелив човек съм, а и бях изгубила всякакъв интерес към бизнеса. Но сега — предполагам, че е заради статията във вестника, много добре написана, признавам — интересът ми се пробужда. Арън изгради бизнеса от нищото и смятам, че паметта му ме задължава.

Да, несъмнено вестник „Чатахучи“ бе възродил чувството за отминало достойнство, за величието, когато е била построена тази скъпа къща и купен лъскавият автомобил, както и масивните бижута.

— Ще ти давам по петнадесет долара на седмица — каза тя. — Това е повече, отколкото плащам на онези двамата, които работят сега за мен. Нито Арчър, нито Райли имат и една свежа идея в главата си. Всъщност, след като вече ще продаваме само дамско облекло, изобщо няма да са ми нужни повече.

Всичко се случваше прекалено бързо! Вярно, магазинът си беше неин, но… Той избягваше да срещне зоркия й поглед иззад очилата. Нима онези двама побелели мъже щяха да изгубят работата си заради него?

— Господин Райли ми спомена, че съпругът ви го е харесвал, него и господин Арчър.

— Може и така да е било, но какво общо има това с настоящето?

— Вероятно той нямаше да ги уволни, ако беше жив.

— Така ли мислиш? Това притеснява ли те?

Той кимна:

— Притеснява ме. Наистина. Съжалявам.

Полиците зад старата дама бяха отрупани с най-различни дребни фигурки, порцеланови ангелчета и изкуствени цветя в безвкусни вази. Адам извърна поглед с отвращение.

— За човек на вашата възраст сте много откровен и с доста независимо мнение, господин Арнинг.

— На моите години, госпожо Ротхирш, мога да си позволя да имам независимо мнение — тихо отвърна той. — Господин Райли и господин Арчър не могат.

— Мили Боже! Всякакви хора съм срещала през живота си, но проклета да съм, ако някога съм виждала такъв като теб. Сигурно си мислиш, че щом си красив, млад и умен, може да ти се размине всичко. Светът е отворен за теб, така ли?

„Светът може да е много жесток“, бе казал баща му онази вечер. Вятърът тогава блъскаше прозорците и беше студено.

Адам се изправи.

— Съжалявам — повтори той. — Бих искал да остана. Но не мога, щом трябва да уволните тях.

— Не. Не, почакай! — извика госпожа Р., когато той тръгна към вратата, и му протегна ръка. — Печелиш. Добре. Няма смисъл да се ядосвам. Печелиш. Доволен ли си? Искам ума и енергията ти. Признавам си го, макар да ме дразниш. Да си стиснем ръце.

Пръстените й се врязаха в дланта му, но Адам се усмихна.

— Ще се видим в магазина утре сутрин, господин Арнинг. Точно в десет часа. Искам да те предупредя, че не понасям хора, които закъсняват.

— Същото важи и за мен, госпожо Р.

— Между другото — добави тя, след като бе отворила вратата, — харесват ми навесът и цветята.

На Адам му идеше да подсвирне от радост. Ако носеше шапка, щеше да я подхвърли във въздуха. Старата дама явно бе по-страшна на думи, отколкото на дела! Кой можеше да си представи? Разбира се, най-много й бе въздействала добрата реклама. Трябваше да благодари на Джеф Хорас и непременно щеше да го направи.

Беше се замислил, докато прескачаше през едно стъпалата на верандата, и замалко да се препъне в Ема, която седеше на най-долното. Силно притеснен, той отстъпи крачка назад и се извини.

— Няма нищо — каза тя. — И бездруго не бива да седя на стъпалата. Но е толкова приятно да си четеш тук и да наблюдаваш движението по улицата, когато изобщо има такова.

Освен един фургон, теглен от кон, който завиваше в момента зад ъгъла, нямаше никакво движение.

— Самотна ли си? — попита я Адам.

Не се изненада, когато тя кимна утвърдително.

— В къщата е доста тихо, а аз съм свикнала с много хора в пансиона.

— Значи нямаш търпение да се върнеш на училище?

— Да, но никога не бих го показала пред леля. Би наранило жестоко чувствата й. Знаеш как е с възрастните хора.

Със синята си карирана памучна рокля и високо закопчани обувки на кръстосаните в глезените й крака, които едва се подаваха изпод полата, тя изглеждаше много строга и скована. Но той вече бе забелязал, че изобщо не е такава.

Едната от дланите й, с леко свити пръсти, лежеше отпусната в скута й. Ноктите й бяха овални, лъскави и нежни като малките мидички, които понякога се намираха по брега. Гледката му напомни за картина или скулптура, вероятно нещо, което бе видял в някоя книга или може би само си бе представял.

— Значи ще останеш — каза тя.

— Поне засега. Как позна?

— Нямаше нужда да гадая. Беше ясно. Нова боя, цветя, статия във вестника. Направи много само за два дни.

Той стоеше над нея, облегнат на каменната стена, и успя да прочете заглавието на една от книгите й: „Завладяването на Орегон“.

Искаше му се да остане и да си поговорят, затова се спря на книгите като напълно безобидна тема.

— „Завладяването на Орегон“. Значи си истински жител на Запада.

— Който прекарва почти цялото си време на Източния бряг.

— Налага ли се?

— Да. Всичко е предварително планирано. През лятото посещавам музикално училище и изучавам пиано. Цялата следваща година ще прекарам във Франция, където отново ще уча пиано. Нямам нищо против. Кой би се възпротивил да живее цяла година във Франция? Но леля ми смята, че съм нещо като гений, а аз не съм, даже никак. Просто обичам да свиря на пиано и съм доста добра, но такива са и много други хора. Ще ми е мъчно за нея, когато разбере истината — Ема се засмя. — И за мен също.

— Но защо не й кажеш още сега и да приключиш с въпроса?

— След онова, на което стана свидетел онзи ден в магазина, как можеш да ми задаваш този въпрос?

Адам замълча. „Не се намесвай — рече си той. — Гледай си своя живот. Не казвай нищо, което може да се изтълкува погрешно“. Но все пак бе озадачен. Момичето определено нямаше вид на измъчено. Но пък никога не се знаеше. Коя беше тя и защо живееше с „леля“?

Тъкмо се канеше да продължи по пътя си, когато от верандата зад гърба му прогърмя строг глас:

— За Бога, какво правиш, Ема? Не трябва ли да прочетеш тези книги през ваканцията?

— Почти съм преполовила последната, лельо, не се тревожи.

— Но след това трябва да се залавяш с математиката — госпожа Р. слезе три стъпала надолу и застана на едно ниво с Адам. — Човек трябва да наглежда подрастващите непрекъснато. Мислят си, че знаят всичко. За живота, за света. Смятат, че няма защо леля им да се грижи повече за тях. Нали така, малката ми Ема?

— Не, не е така.

— Е, аз ще тръгвам — побърза да каже Адам. — Ще се видим утре в магазина, госпожо Р., и благодаря за всичко.

Намекът бе съвсем ясен: „Момичето е забранена територия за вас, господин Арнинг“. Нямаше защо да се притеснява. Момичетата — дори и с толкова живи зелени очи — бяха последното, за което си мислеше в момента.

Закрачи по улицата с енергична походка. Нямаше търпение да пише на семейството си и да сподели новината. Баща му, както винаги, щеше да го предупреди да не приема работата за даденост. „Не брой пилетата, преди да се излюпят яйцата“, щеше да му каже той.

На ъгъла се обърна и погледна назад. Озарено от слънчевата светлина, момичето все още седеше на стъпалата. Досега не бе обърнал внимание на косата й. Вероятно защото бе прибрана назад и стегната по детски на плитка на тила й. „Боже, тя е червеникавокафява“, помисли си той. Не беше често срещана комбинация. Зелени очи и такава необикновена коса! Дали бронзова не бе по-точната дума? Не, в бронза имаше повече кафяво. Червеникавокафява бе по-вярно. Червеникавокафява.

„Скъпи татко и семейство,

Изчаках да минат няколко седмици, преди да ви пиша, защото исках да съм сигурен за фактите. Ето какво стана. Няма да повярвате какво ми се случи. Имам постоянна работа. Петнадесет долара на седмица. Една много ексцентрична и капризна стара дама притежава магазин за дрехи, който беше почти напълно съсипан. Не мога да си обясня какво ме прихвана, понеже определено никога не съм разбирал, нито съм се интересувал от дамска мода, но изведнъж ми се стори, че съм попаднал на златна мина. Трябваше ми само мотика и лопата. Направих някои подобрения; госпожа Р. (ще я наричам така, понеже едва успявам да изпиша правилно името й) хареса стореното от мен и вижте ме сега. Ще изчакам месец-два. Ако все още иска да работя за нея, ще си наема жилище в центъра на града, по-близо до магазина. Сигурно ще успея да спестя достатъчно за няколко години, за да ви помогна с таксата за колеж на Джонатан. Повече — следващия път.

Обичам ви всички.“

„Скъпи татко,

Това писмо е само за теб. Знаеш ли, че Лео вече ми писа? Много е огорчен от съдбата си, особено защото трябва да ти помага в магазина. Знам, че става дума само за няколко часа седмично, тъй като искаш той да учи и да оправи бележките си в училище. Въпреки това се опитвам да измисля какво още можем да сторим и аз, и цялото семейство за него, но не ми хрумва нищо, засега. Никой не може да го направи популярен сред съучениците му, нито щастлив, както и да го превърне във втори Джонатан. Сега явно си мисли, че и аз се радвам на някакъв фантастичен успех, което е твърде пресилено. Просто имах късмет да намеря нещо, което да ми допада като работа. Затова те моля да не говориш за мен пред Лео. Той е толкова… как да кажа… чувствителен. Май не намирам подходящата дума. Но точно сега му е много трудно да понася сравнения с някого. Не се притеснявай, ще се оправи, когато порасне.

Изпратих му малко пари, за да си купи нещо лично за него.

С обич: Адам“