Белва Плейн
Звездно небе (29)

Епилог

Нежен мрак се спусна над планините на Ню Хемпшър, докато Ема и съпругът й — Чарлс, седяха сред гостите на партито в градината, украсена в розово и бяло.

— Тази къща е била лятната вила на имението на семейство Сноу, които живееха в онази огромна каменна къща на хълма — обясняваше им домакинята. — О, мястото сега е съвсем различно, след като Сноу ги няма. Бяха такива добри съседи, прекрасна двойка, много ни липсват. Тя беше сляпа и той се грижеше чудесно за нея.

— Забележителен човек — добави домакинът. — Говореше пет езика — немски, руски, японски и забравих още какъв. По време на Втората световна война е работел за военното разузнаване, дешифрирал кодове. Беше от старо и много изискано семейство в Нова Англия и познаваше американската история толкова добре, че би могъл да напише книга. Всъщност е написал няколко, много хубави при това, правил е и преводи… Сноу наистина беше голям особняк — продължи той. — Прекрасен човек в много отношения, но и голям сноб. Обичаше да се събира с известни хора, от аристократични семейства. Но въпреки това имаше голямо сърце и съчувстваше на онеправданите. Мнозина сигурно си спомнят за онзи случай на главната улица, когато някакви момчета дразнели едно момиче с доста забележими младежки пъпки по лицето, а той страшно се ядосал. Понякога ми се струваше, че подобна ярост не се вписва в характера му като цяло.

— Или е била част от него — обади се един от гостите. — Той беше дребен, ужасно грозен човек и сигурно доста е страдал на младини.

— Е, възможно е. Не съм сигурна — домакинята се замисли. — В много отношения животът му е бил по-лек от този на повечето хора. Помните ли историята с двуколката?

Ема се поинтересува какво е „двуколка“.

— Файтон, теглен от един кон и само за един пътник. Изключително моден и луксозен начин за придвижване по времето, когато Сноу е бил момче. Веднъж се разхождал извън града — според мен сигурно е бил лош ученик и ужасно разглезен у дома — и видял няколко малки кученца, захвърлени край пътя. Взел ги у дома и нарекъл любимото си Артър, на името на президента Честър Артър. Много обичахме да слушаме тази история.

— Най-странната и тъжна част от историята му е неговата смърт — сериозно продължи домакинът. — Пишел писмо, когато получил сърдечен удар и се свлякъл на пода. Успял да напише само няколко думи, нещо от този род: Скъпи братко, вече съм стар и е много късно да говорим за неща, които са ужасни и несправедливи. Връщам се назад в дните си и виждам себе си в различна светлина. Искам да ти кажа колко съжалявам за думите си и че те нараних жестоко в онзи далечен ден… Само толкоз. Най-странното е, че той изобщо нямаше брат и никога не е имал.

— Не можем да сме сигурни в това — обади се тихо друг. — Какво ли всъщност знаем един за друг?

Настъпи тишина. „Прав е“, каза си Ема, загледана в първите звезди, които проблясваха в сгъстяващия се мрак. Как един човек да прозре мислите на другия или да почувства какво се крие в сърцето му и да го съди? В крайна сметка всекиму е дадено единствено да изпитва съчувствие към ближния.

Някога, в книга на Джоузеф Конрад, бе прочела една мисъл и си бе обещала да я запомни: „Едва когато се опитаме да вникнем в съкровените нужди на ближния, осъзнаваме колко неразгадаеми са човешките същества, с които споделяме звездното небе и топлината на слънцето“.