Белва Плейн
Звездно небе (21)

Двадесета глава

Адам стоеше надвесен над люлката. Това раждане бе по-различно. Не би могъл да обясни разумно, така че да не прозвучи глупаво в очите на съвременниците си, как женствеността на това малко създание го вълнуваше.

— Толкова е крехка — прошепна той. — Направо ме е страх да я докосна.

Ема се смееше:

— Не е по-крехка от другите.

— Те са момчета, а момичето е по-ранимо.

— Ама че си консервативен понякога! Освен няколко мускула по-малко, тя ще бъде също толкова готова да се бори с живота, колкото и всеки мъж.

Нека си вярва, че е така. Нямаше да е толкова самоуверена, ако станалото, за което той все още си мислеше като за повратен момент в живота му — с онази, другата жена, бе приключило по по-различен начин. Дори и сега, щом случайно се разминеше с Бланш на път за кабинета си, трепваше вътрешно. Само Господ знаеше какво би могла да каже на Ема, ако някога променеше решението си. Но тя беше спазила обещанието си… засега.

— Сигурна ли си, че не си променила мнението си за името? — попита я той.

— Не. Освен ако не са наистина противни, смятам, че имената в семейството трябва да се запазват. Айлийн е чудесно име, а е и името на майка ти.

Малко жени биха оказали подобна чест на човек, когото никога не са познавали.

— Искам да ти кажа нещо — започна Адам, — само че не знам как да го направя по най-подходящия начин. Думите не могат… — и той само махна безпомощно с ръка.

— Ами поне опитай.

— Обичам те, Ема. Обичам те. Само това мога да ти кажа.

 

 

През това лято наеха бавачка, която да се грижи за няколко седмици за Айлийн, докато останалите от семейството се отправиха на отдавна обещаната екскурзия до Гран каньон и парка Йосемити. Работа, преместване в нов дом, смърт и раждания бяха запълнили годините след сватбата им през онзи октомврийски ден, който понякога им се струваше като вчера. След като целунаха голата главица на Айлийн, помахаха за сбогом на Руди и Риа и се качиха в пикапа, натоварен с храна, фотоапарати, бански костюми, пуловери, чадъри и всичко останало, за което се бяха сетили, те поеха на запад.

Въпреки трите шумни момчета на задната седалка в колата, това пътуване много напомняше на медения им месец. Планинските пътища, дървените хижи, в които бяха спали тогава, както и уханието на боровете в гората, бяха все същите.

— Трябва да запомня всичко, за да разкажа после какво съм правил през лятната ваканция — обади се Джеймс. — Така се прави, когато започнем училище отново. Ще си запиша някои неща. Как се пише „индианец“?

— Човек все чете в разни статии за пътуване с кола, при което децата са отегчени, хленчат и се бият помежду си — прошепна Ема, — и направо се плаши да опита подобно нещо. Но тези тримата са истински ангелчета.

— Ангелчета ли? Не съвсем — отвърна Адам, спомняйки си за врявата, когато Джеймс бе пъхнал два бръмбара в леглото на Джон. — Но проявяват голям интерес към всичко. Големи късметлии са, както и ние.

Завръщането им бе също толкова вълнуващо, колкото и заминаването. По традиция спряха колата на билото на хълма.

— Погледнете, момчета — извика Ема. — Ето го дома ни! А какво, за Бога, е онова нещо на моравата?

— Количката на бебето!

— Руди, Риа и бавачката с бебешката количка!

— Айлийн може ли да говори вече? — попита Анди.

— Глупости! — възкликна Джеймс. — Току-що се е родила.

— Е, колко време ще мине, докато проговори?

— След около година и половина ще започне да произнася някои думи — обясни Ема. — Трябва да мине време.

— А какво ли ще каже, мамо?

— Ами може би ще каже, че е много щастлива да е част от това семейство.

— Защо?

— Защото всички сме заедно и се обичаме.

 

 

В един спокоен неделен следобед няколко месеца по-късно, докато Адам работеше на бюрото в домашния си кабинет, Руди дойде да му каже, че някакви хора искат да се срещнат с господин Саймън Арнинг.

— Каза ли им, че…

— Да. Един мъж и съпругата му са. Искат да се срещнат с някой друг от семейството. Мъжът се е познавал с брат ви Джонатан, така казва. Били са заедно в армията. През войната.

Адам си помисли, че те само ще му донесат безполезна болка или може би някоя от онези престорено шеговити и пълни с много любов случки и спомени, разказвани от роднини и приятели на погребения, за да се придаде малко по-човешки облик на смъртта. Но отиде до входа, поздрави непознатите и ги покани в дома си.

Приличаха на хора от провинцията, мъжът бе облякъл най-хубавия си костюм, а жена му със сигурност не осъзнаваше, че е забравила една от ролките си за коса на тила си.

— Казвам се Стив Уудс, а това е съпругата ми — Марджи. Божичко, чувствам се глупаво да нахлувам така в дома ви, господин Арнинг. Но моята Марджи все ми опяваше. Съжалявам, че сте загубили баща си.

— Да, аз накарах Стив да дойдем — обади се притеснено дребната женица. — Миналия месец се преместихме, а на тавана бяхме събрали куп кашони с разни неща, кутии, които не бяхме поглеждали, откакто Стив се върна от Франция преди дванадесет години. Знаете как става, разни вехтории се трупат, не отваряш кутиите с години и накрая забравяш, че ги има. Но когато видях това, веднага си казах, че…

— Стига си бъбрила, Марджи! Отново потърсих Саймън Арнинг и от пощата ми дадоха този адрес. Предполагам, че семейството е получило всичко, което са изпратили от армията, военните му вещи.

— Да, получихме ги.

Кутията, която баща му бе оставил, още стоеше на тавана. Дали някога щеше да я забрави? Там беше часовникът — подарък за завършването на училище, кожената папка със семейните снимки, направени от съседа със стария му фотоапарат, а също и снимката на Бланш, с извитите устни и високите й скули, които му напомняха за екзотиката на Азия. Тези хора сигурно имаха и други снимки, вероятно на самия Джонатан сред група усмихнати войници, за да покажат на роднините у дома, че нещата не са толкова лоши: „Не се тревожете, печелим войната, скоро ще се върна…“ — Помня, че това беше в джоба ми, след като го взех от него, когато… ами когато го върнаха. А Марджи казва и предполагам, има право, че трябва да ви го дам. Това нещо ме тормози от доста време, макар все още да не съм сигурен какво добро може да излезе от него, само дето то със сигурност не принадлежи на мен, нали? Живеем едва на сто седемдесет и пет километра на север оттук, затова решихме да го направим през уикенда, вместо да го пуснем по пощата. Решихме, че може да ви се иска да попитате нещо, макар да няма кой знае какво за разправяне. Историята е много кратка.

След като приключи с обяснението си, Стив Уудс подаде на Адам някакви омачкани сгънати листове, които някога сигурно са били чисти и бледосини.

„Скъпи Джонатан,

Надявам се, че си жив и здрав. Ужасно е, че войната все още продължава, но сега, когато вече е лятото на хиляда деветстотин и седемнадесета, всички вестници пишат, че тя ще свърши до Коледа. Надявам се заради всички хора по света, това да е така и ти да се върнеш, за да започнеш да учиш в медицинския институт и да поемеш по собствения си път.

Дълго размишлявах за това какъв необикновен човек си ти. Толкова хора си избират професия с известно безразличие, понеже са видели как някой друг е изкарал сума ти пари от това, или понеже някой роднина им го е препоръчал, или просто защото го смятат за престижно занятие. Много рядко човек среща някого, който наистина е бил роден за учител или адвокат, лекар или каквото и да било. Е, ти определено си роден за лекар, няма съмнение. Притежаваш не само блестящ ум, но и разбиране по отношение на другите. Прости ми, че го споменавам, но трябва да ти кажа колко се възхищавам на търпението и самообладанието, които проявяваш към Лео — с неговия труден характер. След като съм била свидетелка на това, съм малко по-спокойна за думите, които трябва да ти кажа сега.

Вероятно стана добре, че двамата с теб бяхме принудени от войната да се разделим. Така имаме време да помислим, в добавка към времето, когато бе в колежа и отново не бяхме заедно. След като се запишеш в медицинския университет, ни очакват нови четири или повече години раздяла, понеже, макар и да живеем под един покрив, ти на практика ще прекарваш почти цялото си време в университета или в болницата. И така, когато най-сетне завършиш, пак няма да сме имали шанса да разберем кои сме наистина. Това определено не би било справедливо към никого от двама ни и затова не е добре да се оженим.

Кълна ти се, че не мисля егоистично и само за себе си. Мисля повече за теб, Джонатан, защото ти заслужаваш повече от един рискован и половинчат брак. Ако не те обичах, щях да продължа напред, да се омъжа за теб и да те оставя да рискуваш. Но ти заслужаваш нещо по-добро. Искам да преживееш годините си на учение с отворено съзнание, да получиш медицинската си степен и тогава да намериш човека, когото ще имаш време да опознаеш добре, преди да вземеш такова важно решение за любовта и брака.

Правя го за твое добро и с голяма мъка. Но знам, защото те познавам какъв човек си, че ще ме разбереш и в крайна сметка ще бъдеш по-щастлив.

С много любов:

Бланш“

Адам пусна листовете на облегалката на стола си и погледна хората, които го наблюдаваха с известно любопитство и тревога. После отново вдигна писмото пред очите си и го прочете втори път.

А сетне с глас, който прозвуча странно дори в собствените му уши, попита:

— И какво още? Какво друго има?

Струваше му се, че имат и друго за казване. След като се покашля, за да прочисти гърлото си, Стив Уудс вдигна дясната си ръка на определена височина и започна да обяснява:

— Горният край на окопа е ей толкова, много по-висок от човешки ръст. Съвсем естествено е да бъде така. Има нещо като стълба, за да се покатериш и да излезеш от него. Божичко, минаха толкова години, а още се разтрепервам само като си помисля. Бяхме на няколкостотин метра от окопите на швабите и всички очаквахме поредния оръдеен залп и се питахме кой ли ще предприеме следващата атака. Наш ред ли беше или техен? Толкова е тихо, докато просто очакваш. Божичко, не искам да си го представям дори… Брат ви прочете писмото, после отново, също както и вие преди малко, а сетне, преди някой от нас, другарите му, да успее да го спре или дори да забележи какво се кани да направи, хукна нагоре по стълбата. Когато го видяхме, се развикахме като луди и неколцина се покатериха да го дръпнат обратно, но беше късно. Главата му вече се показваше над ръба на окопа и той махаше с ръце към врага. Искаше да го видят. И крещеше: „Хайде, ето ме!“. Е, вероятно сте гледали по филмите и имате представа, но ако не сте били там… — Уудс завърши с поклащане на глава.

— Искал е да умре — обади се Адам със същия странен глас.

Осем милиона човека бяха загинали в онази война. Дали някой от тях бе искал да умре?

— Да. Искаше да умре. И то заради една жена. Можете ли да го разберете? Можете ли?

— Горкото момче — прошепна Марджи. — Надявам се… о, господин Арнинг, нали не постъпихме зле, че дойдохме тук с това писмо?

Тя бе толкова притеснена и ужасена, че Адам бързо отвърна:

— Не, постъпихте съвсем правилно. Истината си е истина.

Слава Богу, че баща му ги бе напуснал, преди да научи! Пътят му бе белязан с трудности и с тримата му синове. Първо с Адам и неговата майка полудете, после с горкия и нещастен Лео, а сега тази жестока и безсмислена, глупава смърт. Ако поне бе загинал в името на справедлива кауза! Но така, така…

— Мръсница! Каква мръсница!

Отвън на моравата двете по-големи момчета си играеха на топка. Гласовете им, все още тънички, заглъхнаха надолу по хълма, докато малкият им брат вероятно се мъкнеше подире им и им се пречкаше.

Три големи чинара и няколко дъба предлагаха чудесна сянка. В ясното небе грееше слънцето и стопляше с лъчите си невинното им детство. А Джонатан, който толкова обичаше живота и имаше безмерна обич за раздаване, бе пропуснал всичко това.

Мръсница! Каква мръсница!

Стив Уудс наруши тишината в стаята:

— Докато не прочетох писмото, не знаех, че ще става лекар. Като се замисля, той никога не говореше кой знае колко за себе си. Казваше, че работи в магазина на баща си. Беше много добър човек — във всяко отношение. Помня, едно от момчетата бе ранено, а той го вдигна на гръб, пренесе го обратно до окопа и все му приказваше. Когато се случи това, бяхме доста смесена група. Работници от фермите в южните щати, един учител, няколко нахакани момъка, както и няколко тихи момчета. Има хора, които обичат да спорят непрекъснато. Знаете как е. Но той никога не се караше с никого. Обичаше само да слуша. Разбираше се с всички. След това казваха, че едва ли е било само заради писмото. Сигурно е изгубил желанието си да живее.

В онази единствена минута бе станало точно така.

— Божичко, заради една жена.

— Случва се.

Вратата с мрежата против насекоми се затръшна в коридора и три чифта крачета изтрополиха по стълбите. Две кучета, забелязали непознатите хора до Адам, влетяха в стаята да разберат какво става.

— Хубави животни. Ловджийски ли са? — попита Уудс.

— Не, пудели. По-голямото, черното, е чистокръвна порода. Казва се Бъстър. А по-малкото, Били, е любимец на жена ми.

— Ние имаме няколко хрътки у дома. Какво е дом без куче, нали?

Госпожа Уудс, която галеше Били под муцунката, допълни:

— Всички са еднакви. Стоят мирни, стига да ги галиш така под брадичката. Обожават го.

Адам изведнъж усети как нещо в него се размеква и гърлото му се стегна. Каква доброта, обикновена и простичка доброта в такива обикновени хора! Поне в някои хора.

— Жена ми е горе с бебето — каза той, — но всеки момент ще слезе. Много бихме се радвали да останете на вечеря с нас.

Ала мъжът и жената вече бяха на крака.

— Не, не, благодаря, чака ни дълъг път и искаме да се приберем преди мръкнало.

— Сигурни ли сте? Ще ни е приятно да останете. Толкова мило от ваша страна, че сте изминали целия този път. Нямам думи да изразя благодарността си.

Бяха забелязали вътрешната му борба, макар че не бе проронил и сълза. На вратата, докато си стискаха ръцете, Уудс рече:

— Искам да ви кажа само още нещо. Не изпита никаква болка. Всичко свърши за секунди.

 

 

Адам ги изпрати с поглед, докато вървяха по алеята, а после се качиха в колата си. Махнаха му с ръка, той им отвърна, а след това се обърна, отиде до подножието на стълбите и извика:

— Ема, забравил съм едни документи в кабинета ми в града. Няма да се бавя.

Бързата спортна кола „Пакард“ — скъп подарък за годишнината от сватбата им, лъскава играчка за двама — се носеше по пътя. Моторът изрева надолу по хълма, покрай старата господарска къща на Сабин, където под едно дърво дете в инвалидна количка четеше книга. Профуча бързо по улицата, на която в неделния покой величествено се издигаше фасадата на „Кейс-Арнинг“.

Заслепен от ярост, едва контролиращ емоциите си, както и колата, Адам не осъзнаваше колко зле се чувства в момента, но най-накрая намали скоростта, за да не предизвика катастрофа, и след това спря до тротоара, за да събере мислите си, преди да продължи.

Няколко минути по-късно стигна до едно от по-далечните предградия на Чатахучи. Минавайки по улицата, на която живееше Лео, за миг се запита как ли би реагирал този объркан човек на ужасната новина. Също за миг, но само за един кратък миг, се запита и каква ли може да е ползата от действията му, дори дали е разумно да го прави, като се имат предвид обстоятелствата. Тя бе извършила престъпление, но как да я накаже? После си представи картината, която Уудс му бе описал… или по-скоро му бе спестил от съжаление: Джонатан е бил застрелян в лицето.

Мръсница. Каква мръсница!

И тогава спря пред сградата, в която се намираше жилището на Бланш. Беше забравил — постарал се бе да забрави — номера на апартамента, затова се наложи във фоайето да прочете списъка на живущите. На втория етаж. О, да, надолу по коридора, от дясната страна. Натисна звънеца.

— Кой е? — попита тя.

— Адам. Трябва да те видя.

Отвори му. Стените в антрето бяха с розови тапети, на които се виждаше пасторална картина — замък на висок хълм. Бланш бе наметната с бледожълт халат, шифон ламе, определено не нов; дали не бе носила същия през онази нощ в Ню Йорк?

— Ти си убила брат ми — каза Адам.

— За какво говориш? Това да не е шега?

— Не се шегувам. Чуваш ли? Не е шега. Ти си убила брат ми.

— Престани. Идваш тук в неделния следобед, за да ме притесняваш с подобни глупости, когато се готвя да излизам. Какво искаш?

— Ти си убила брат ми — повтори той.

— Колко пъти ще го кажеш? Слушай, Адам, искам да се махнеш оттук — не, не влизай! Махай се! Ти си луд.

— Знаеш ли, че не струваш колкото нокътя на малкия му пръст?

Бланш се засмя.

— Надявам се, не говориш за лудия Лео — отвърна тя.

— Говоря за другия, за милия и търпеливия, който никога не би ти позволил да използваш подобни думи за Лео. Говоря ти за Джонатан, когото си обичала толкова малко, че си го изпратила на смърт.

Тя само го изгледа безмълвно.

— Сега вече вярвам, че думите ти са напълно сериозни. Добре ли си, Адам?

— Главата ми си е на мястото, ако това имаш предвид.

— Не искам да те слушам повече. Виж, ще минат да ме вземат в пет часа. Имам среща в хотел „Емпайър“ и трябва да оправя прическата си. Там е окачена роклята ми. Каквато и глупост да си си наумил, моля те, запази я за някой друг път, Адам.

Внезапно гневът му се изпари. Огънят, който го изгаряше, угасна и на негово място се възцари отровна омраза. Този път заговори тихо:

— Писала си му, че си променила решението си за брака ви, и той се е самоубил. Това е цялата истина — извади писмото от джоба си и й го подаде. — Ето. Чети.

Устните й помръдваха, а веждите й се извиха нагоре, докато четеше. Адам не можеше да понесе да я гледа, обърна се и се вторачи в роклята, преметната на стола. Преди няколко години полите бяха дълги до коленете. Този сезон се носеха дължини до средата на прасеца. Бланш бе експерт в модата. Глупаци! Идиоти! Прекарваха целия си живот в грижи за облеклото си!

— Какво ли изобщо е видял в теб? — извика Адам.

Бланш остави писмото настрани и вдигна поглед.

— Същото, което и ти — отвърна тя.

— За Бога, Бланш, двамата с теб никога не сме били влюбени. Никога, дори и за миг!

— Говори за себе си. Виж датата на това писмо. На коя дата е сватбата ти? Как да знам, когато се срещнахме с теб през юни хиляда деветстотин и седемнадесета, че вече си планирал сватба? Прекарахме заедно цял ден и една вечер на плажа. Изобщо не спомена за Ема. Дори и Джон не знаеше.

— Джон заминаваше на война. Трябваше ли да се перча пред него с щастието си? Все едно, ти не си се влюбила в мен през онези кратки часове. Не, просто си решила, че съм по-богат, отколкото той някога ще бъде.

— Ти също не се ожени за беднячка, нали?

— Явно го знаеш по-добре и от мен, за да говориш така. Но защо да се притесняваш от истината? Ти си подмолна и жестока, студена като змия, това си ти. Всичко е заради парите и нищо друго.

— Много добре знаеш, че има и още нещо. Тогава беше изгодна партия и все още си такъв. Красив, почтен, интелигентен — можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш.

— Благодаря за комплиментите, но ти е известно, че не желая друга, освен собствената си съпруга.

— Да, а не си ли казвал много пъти как си се влюбил в нея още в онзи миг, когато си я видял да седи на стъпалата на верандата? Не беше ли така? Защо да не е станало и с мен? — очите й се навлажниха и тя продължи тирадата си: — О, колко я мразех! Всъщност не бе точно омраза, защото никога не ми е сторила нищо, но й завиждах за всичко, което е имала. Богати родители, богата леля, Париж, Лондон, Рим и къде ли още не, университети, съпруг, деца — всичко е получила наготово.

Значи това беше, поне отчасти. Може би ако някой друг му бе отнел Ема и той трябваше да живее наблизо през всички тези години, и той щеше да изпитва същото.

Чувстваше се безкрайно неловко и абсолютно безсилен. Лицето й, обкръжено от черни къдрици, го отблъскваше, но в същото време изпитваше и известно съжаление към нея. Искаше му се тя да изчезне и да не се налага да я вижда никога повече.

— Искрено съжалявам за Джонатан — каза тя, докато бършеше сълзите си с опакото на ръката си. — Изобщо не съм мислела, че ще го приеме толкова тежко. Хиляди мъже са получавали подобни писма, при това не толкова внимателни като моето, и не са се самоубивали.

„Тези хиляди мъже не са били като Джонатан“, каза си Адам.

— Какво ще правиш? — попита я той.

— Да не би да ме питаш дали имам намерение да остана тук? Мислиш ли, че бих искала след всичко това?

— Добре тогава, колко скоро възнамеряваш да заминеш?

— Бих го направила още днес, стига да можех. Ако си въобразяваш, че тази болка ще е непоносима за мен, грешиш. Отдавна съм се уморила от това място, омръзнали са ми тези равни поля и скучният ви малък град. А и цялата ви страна. Ако мислиш, че сърцето ми е разбито, много бъркаш.

Каква полза? Имаше ли смисъл да продължават с безсмислените разправии?

— Можеш да уредиш нещата с адвокатите на компанията и с твоя адвокат — тихо каза Адам. — Сигурен съм, че всичко ще се уреди по най-справедливия и за двете страни начин.

Стана и се приготви да тръгва, но Бланш, която също се бе изправила, имаше да му казва още нещо:

— Пази се от Лео.

— Да се пазя? Какво имаш предвид? Почти не го виждам, освен когато идва да навести момчетата. Изглежда, дори и с тях вече не обича да се среща толкова често, както по-рано.

— Той е твой враг. Иначе съм готова да ти кажа: сбогом и късмет.

— Сбогом, Бланш — отвърна само той.

Зад гърба му вратата се затвори тихо и усещането за край му напомни за спускането на завесата след третото действие на тежка драма. Мина по улицата, на която живееше Лео. Трябваше да се отбие и да му съобщи за станалото, но след като си призна, че се бои и изпитва неприязън, реши да отложи за другия ден.

Стигайки до дома си, с изненада забеляза съдбовното писмо в ръката си; сигурно, без да се замисля, го бе грабнал от малката масичка, където го бе оставила Бланш. Мълчаливо подаде листа на Ема.

Тя го прочете, после отново и само поклати глава, сякаш не можеше да намери подходящите думи. А сетне каза, че някой трябва да съобщи на Лео.

— Нека му кажа аз, Адам. Така ще е по-добре и за теб, и за него. Ще ида още сега и скоро ще се върна. Ти си почини.

По някаква своя причина Лео я харесваше, а по-точно би било да се каже, че я харесваше малко повече от другите.

Адам все още седеше с неразтворена книга в скута си, когато Ема се върна и му каза, че не е било толкова тежко, колкото е очаквала.

— Просто му обясних какво е станало. Искаше да види писмото, но не го бях взела със себе си, а пък и така е по-добре. Честно казано, мисля, че е най-хубаво това ужасно писмо да бъде унищожено. Изненадах се, че ми позволи да го целуна по бузата. Именно тогава бях достатъчно близо, за да забележа, че очите му са влажни. Поканих го да дойде при нас и да се настани в стаята на татко, докато иска, помолих го да се върне при брат си, но той ме увери, че си е много добре там, където е в момента. Има огромна маса, отрупана с книги и тетрадки, затова предполагам, че се занимава с нещо важно за него. Каза също, че тази вечер ще си вземе хапче за сън, за да спи до сутринта и отново да се заеме с работата си. Това беше. Разкажи ми за Бланш.

Той започна, пропускайки наред с много други подробности и факта, че Бланш бе спестила на децата им научаването на доста грозни неща за живота, които никое дете не бива да чува. После поприказваха за Бланш, анализираха характера й, спомниха си за различни случки с нея; не стигнаха до никакво заключение и се качиха да си легнат. Рано на другата сутрин една от секретарките съобщи, че Мадам Бланш не се чувства много добре и ще остане у дома за няколко дни. Адам изобщо не се изненада. Зачуди се къде ли ще отиде и реши, че сигурно ще се установи в Ню Йорк, понеже това бе най-подходящото място за жена с нейната репутация. Щеше да е много лесно да отвори ателие за поръчкови облекла или пък да започне като дизайнер в някоя голяма модна къща. И в двата случая щеше да е достатъчно далеч от него.

Две от шивачките, решили, че може да е сериозно болна, бяха отишли да я посетят и после разказаха на всички, че за тяхна изненада, Бланш била съвсем добре. Естествено се разнесоха различни слухове: че се е омъжила тайно, че си има любовник някъде или че някоя друга компания й е предложила повече пари…

До края на месеца тя не се появи в магазина. Няколко човека, които се смятаха за нейни приятели, разказаха, че е освободила апартамента си и е заминала, без да се сбогува и без да каже никому къде отива. Загадката вълнува хората още месец-два. Но после, тъй като си остана неразгадана, престана да е толкова интересна.

Салонът с дизайнерските тоалети бе все така посещаван, както и досега. Адам нае двама отлични модни специалисти, клиентите явно бяха доволни от обслужването и бизнесът продължи да процъфтява, макар икономиката да бе в рецесия.

— Бланш натрупа голямо богатство от стоковата борса, нали знаете. Продаде всичките си акции две седмици преди големия крах — подхвърли един мъж на вечерята у приятели, на която бяха поканени с Ема.

— Беше странна жена — отбеляза една от дамите. — Много талантлива, учтива, но студена вътрешно според мен, не че ми влиза в работата, разбира се. Така и не можах да реша дали я харесвам или не.

— О, аз я харесвах — сподели Ема. — Макар че не успях да я опозная добре. С течение на времето, особено през последните няколко години, почти не я виждахме. Беше преуспяла, но все пак винаги съм изпитвала известно съжаление към нея. Питам се къде ли е сега?

 

 

Бланш се бе прибрала тъкмо навреме, за да не я намокри дъждът. Сега стоеше до прозореца и до обонянието й достигаше особеният мирис на мокри листа, който я караше да се чувства почти щастлива.

— Аз съм Бланш — каза си тя на глас — и живея тук.

Апартаментът й се намираше на една от най-старите улици в Париж. По тротоара мина добре облечена двойка, скрита под скъп чадър, възрастен мъж разхождаше две породисти и доста скъпи кучета, а случаен турист бързаше да скрие скъпия си фотоапарат под дъждобрана. Вероятно отиваше към „Нотр Дам“ или Лувъра. Преди години във Виена туристите винаги следваха същия маршрут — от катедралата към музеите и магазините. Нима нямаше да е страхотно приключение да се върне сега там за няколко дни, за да разбере какво е усещането да си богат във Виена? Богата с доларите в джоба си, достатъчно, за да се храни в най-отбраните ресторанти и да пазарува в магазини, в които навремето не би посмяла дори да влезе.

А после да мине покрай жилищните сгради, покрай онези мрачни затвори, където животът сякаш се съсухряше или избуяваше в ярост и гняв, както когато онзи противен мъж, съпругът на майка й, вършеше ужасни и гнусни неща с дъщерята, докато майката се преструваше, че не знае за това, защото мъжът плащаше наема. Какво ли би било усещането да мине покрай онези места със съзнанието, че никога повече няма да страда така?

Не, никога по този начин. Но едно бе вярно: дете, което не е било обичано истински, пораства, без да знае как да обича. А нима това не бе мъчение?

Най-напред бе имала Джонатан — добър човек. А после се бе появил Адам — още по-добър. Нямаше да е особено трудно да го отнеме от Ема — дори и след като се бяха оженили. Близостта, новите усещания и няколко специални умения — само толкова бе нужно. Подобни неща ставаха непрекъснато.

Но да го отнеме от децата му беше нещо по-различно.

Би трябвало да е със сърце от камък и без никаква памет… И все пак сигурно щеше да е истинска благодат да няма памет и така да не я е грижа за децата на Адам или за горкия му брат, или за когото и да било.

Е, край с това. Обърна се и огледа стаята, спря погледа си на пейзажите — много хубави картини, окачени на стените с ламперия от осемнадесети век. Очарователен модерен детайл в обзавеждането бе осмоъгълната стъклена масичка до креслото в стил Луи XVI. Всичко бе подбрано с отличен вкус, подходящ както за официални приеми, така и за интимна вечеря с интересния господин от долния етаж.

Беше дом, убежище, сигурно място, първото в живота й. И от „висока класа“, както бе казала старата Сабин, когато й бе дала онези украшения с позлатени рамки, които стояха на бюрото й.

Дори и в дъждовни дни като днешния те грееха с мек и топъл блясък. От златната рамка за снимки насреща й Бланш се усмихваше на Бланш. Под златната рамка на календара с красив готически шрифт бе изписана датата: април 1932 г.