Белва Плейн
Звездно небе (17)

Шестнадесета глава

След подписването на мирния договор и няколко месеца на несигурност и застой икономиката, подхранвана от петрола и животновъдството, започна да процъфтява и следващите няколко години бе във възход.

Това можеше ясно да се види по щандовете на „Кейс-Арнинг“, където бяха изложени вносни ризи от Англия, шапки от Каролина Ребу, френски парфюми и стотици други луксозни артикули. Макар кабинетът на Адам, три пъти по-голям и великолепен от предишния му, да се намираше в административната част на третия етаж, той все още прекарваше доста време по търговските площи, за да следи бизнеса. Познаваше стоките, продавачите, а и много от клиентите.

— Като се сетя какво беше това място в деня, когато се срещнахме с теб, направо ми се струва нереално — каза Райли. — Цялата му бъркотия, виковете, приказките за затваряне? Сякаш е било сън.

Двамата стояха пред обувния отдел, за който сега отговаряше Райли и несъмнено печелеше повече, отколкото някога бе мечтал.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна Адам.

Не търсеше признание за заслугите си, макар да съзнаваше, че голяма част от резултатите са негово постижение. Онази продавачка, която работеше в магазина от години и все се тревожеше, че синовете й стоят сами у дома, както и онази неомъжена жена зад щанда с ръкавиците, която се притесняваше за хиляди неща, за които мислеха самотните жени, вече бяха получили солидно увеличение на заплатите си и сега се чувстваха много по-сигурни, отколкото когато и да било преди.

— Тази Мадам Бланш продължава да привлича все нови клиенти — отбеляза Райли. — Наистина направи магазина ни известен сред много широки кръгове, нали? „Мадам Бланш“ — звучи странно, не мислиш ли?

— Жените харесват всичко, което звучи на френски.

— Така изглежда. Човек трябва да стане съвсем рано призори, ако иска да я изпревари. Тази жена има енергия и жизненост за трима.

Вярно беше.

— Не е само енергия — каза Адам. — Тя е творец. Дрехите са вид изкуство. Някои жени живеят заради тях. Моята жена не е такава, но много други са.

— Твоята жена е красива като кукла. Винаги е била такава, още когато бе малко по-висока от истинските кукли. О, виж! Погледни тази ниша! Що за щура шапка е това? Прилича на гърне.

— Нарича се клош. Означава „камбанка“ на френски.

До нея имаше снимка на жена, носеща подобна шапка, придружена от картичка, надписана с наклонения по европейски маниер почерк на Бланш:

„Така ще изглеждат всички много скоро.“

— Умна жена е Мадам Бланш — заяви Райли. — Отначало не знаех какво да си мисля за нея, но вече успя да спечели уважението ми. А когато човек я опознае, започва да разбира колко е красива посвоему. Не си ли съгласен?

Адам, който имаше куп грижи на главата си, съвсем нямаше настроение да се впуска в някой от обичайните за Райли дълги разговори на маловажни теми. Каза му, че бърза да се върне у дома, което бе самата истина.

 

 

Ема бе засадила розови храсти. Адам се чудеше защо ги наричат „розови“, след като цъфтяха в лилаво през пролетта, а през есента листата им пожълтяваха. Трябваше да я попита. Тя бе от хората, които изпитваха наслада от простички неща като тези розови храсти или гарденията, цъфтяща на прозореца в трапезарията, или царевичните кифлички с ягодово сладко, които той обичаше да похапва със сутрешното си кафе.

На двора бавачката наглеждаше Джеймс в бебешката му количка; на седем месеца той вече можеше да седи и се забавляваше с една шумна дрънкалка в ръка. Джонатан, вече тригодишен — както винаги възкликваха хората, „как лети времето!“ — тичаше наоколо със съседското четиригодишно хлапе. Той беше високо дете, по-висок от по-голямото си другарче, доволно отбеляза Адам. Дълбоко в подсъзнанието му дебнеше страхът, който никога не бе споделял с някого, особено с Ема, че чудатите гени — онези, в резултат на които се бе появил Лео — може отново да се появят в неговите деца.

Откъм далечния край на коридора долиташе тиха мелодия на пиано, най-напред пресеклива и неуверена, а после същата фраза, повторена, както трябва да звучи. Ема даваше урок.

На кухненския плот имаше супник с любимата й рибена супа, която напоследък приготвяше без вино, за да може и Джонатан да хапва от нея. Наблизо стоеше и чаша с истинско вино, което Адам можеше да добави към своята порция, ако иска. Макар тя винаги да казваше, че гозбата не е същата, ако виното не е било добавено в самото начало.

Адам се питаше откъде жена му намира сили и да готви, след като даваше уроци вкъщи, водеше музикални курсове два пъти седмично в университета, а освен това се упражняваше поне по един час всекидневно, за да усъвършенства собствените си умения. Трябваше й помощница. Така казваше Сабин и имаше право.

Но къщата бе прекалено малка, за да побере още един обитател. Веднага щом изплатеше докрай заема си към банката на господин Шипър, Адам възнамеряваше да премести семейството си другаде. Някое от онези имения на хълма, близо до голф клуба, щеше да е чудесно за целта, макар че членовете на клуба никога не биха приели роднини на Ротхирш! Адам се усмихна леко. Той не играеше голф и нямаше никакво желание да се научи.

В малкия си кабинет, заобиколен отвсякъде с книги, които винаги бе обичал, той седна до бюрото си и започна да пише писмото, което отдавна трябваше да е изпратил.

„Скъпи татко,

Благодаря ти, че си спомни за годишнината от сватбата ни. Много ни хареса красивият албум, подвързан с кожа, с всички тези снимки на нас като момчета по шорти и черни памучни чорапи до коленете. Често си мисля, че трябва да сме благодарни на изминалото време, което ни помага да се примирим с мъката си, така че сега мога да погледна снимка на Джонатан.

Значи си бил изненадан, когато съседите са ти показали нашата реклама във «Фойбълс». Трябва да си призная, че това е дело на Бланш, а не мое. И аз съм пускал реклами, но никога двойна страница, която струва цяло състояние. Но тя казва, че по този начин ще спечелим национална популярност и че скоро «Кейс-Арнинг» ще има собствено модно шоу в Ню Йорк.

Помниш как всички съжалявахме Бланш. Ема се кълне, че някой ден тя ще направи кариера като тази на Шанел. Ако не знаеш коя е Шанел, нека ти кажа, че е много известна.

Нали си спомняш как Сабин все се хвалеше, че Ема ще стане прочута изпълнителка? Е, Ема не иска да бъде такава! Тя е много щастлива с музиката си и с грижите за прекрасните ни момчета.

Кога ще дойдеш да ни видиш? Непрекъснато те каним. И моля те, предай на Лео, че наистина искаме да видим и него.

С обич:

Адам“

Децата бяха заспали и в къщата настана пълна тишина, когато последните ноти от сонатата на Шопен заглъхнаха в нощта.

— Малко мъже — отбеляза Адам — могат да завършат деня си с любимото си музикално произведение.

— Освен ако не слушат радио.

— Няма място за сравнение! Хайде да се качваме горе и да си лягаме. Вече цял час си мисля за това.

Когато се качиха в спалнята, Ема отвори вратата на дрешника и извади рокля, прибрана в специална предпазна торба.

— Най-напред искам да погледнеш нещо. Днес я купих от магазина.

Беше вечерна рокля от бледозелено кадифе. Тясна диагонална платка от по-тъмнозелено изпъкваше върху полата, а корсажът бе доста изрязан и разкриваше голите й рамене и ръце.

— За бала на губернатора. Харесва ли ти?

— И още как. Цветът прекрасно се съчетава с косата ти.

— Бланш е невероятна, нали? Всеки път улучва съвсем точно. Не съм я питала, но дали и тя е поканена?

— Не, поканени са само известни личности, политици и хора от бизнеса, които са спонсорирали неговата партия. Знаеш как е.

— Вероятно се чувства пренебрегната. Може и да греша, но днес ми се стори малко хладна с мен.

Адам сви рамене.

— Каква причина би могло да има?

— Питах се дали не е самотна, откакто се премести в малкия си апартамент. Но Сабин ми се смее, щом го споделя с нея. Според леля, Бланш може да има всеки мъж, когото пожелае и когато го пожелае.

— Е, сега определено има възможност да завърже повече контакти, отколкото когато живееше у леля ти.

— Мислех, че ти не я намираш за привлекателна.

— Може би е хубава по свой начин. Просто не е мой тип. Прибери тази рокля обратно в дрешника, моля те, и ела тук.

Сребрист лунен лъч се промъкваше през наклонените летвички на щорите и в мрака върху бедрата и гърдите на Ема се очертаваха широки райета. Благоуханието на ложето им не бе от парфюм, а от естествения аромат на устните й, на косите й. Адам лежеше до нея, притискаше я към себе си и не я пусна от прегръдките си, докато и двамата не потънаха в сън.