Белва Плейн
Звездно небе (16)

Петнадесета глава

Както бе казал Шекспир: „Останалото е мълчание.“.

В сравнение с пораженията от бурята, която идва с неочаквана смърт в семейството, завръщането към обичайното ежедневие става тихо и донякъде носи облекчение.

След малко повече от година Адам и Ема посрещнаха на гарата баща му и Бланш.

— Татко — поздрави го Адам. — Мислех, че и Лео ще дойде. Така ми каза, когато бях при вас.

— Не пожела. Промени решението си в последния момент. Знаеш го какъв е. Но наех един младеж да му помага в магазина. Момъкът вече разбира повече от Лео, така че той може спокойно да отделя време на книгите си и на приятеля си Боби.

Адам ги представи на Ема и след като си стиснаха ръцете и размениха целувки по бузите, всички се качиха в новата му кола, марка „Максуел“.

Баща му се озърташе и проточваше врат, за да огледа по-добре улиците.

— Градът е по-голям, отколкото си мислех — отбеляза той.

— Разраства се с всеки изминал ден. Искате ли да обиколим набързо центъра, преди да идем у Сабин? Съжалявам, че не можем да ви настаним и двамата в дома ни, но мебелите в стаята за гости още не са пристигнали. Имаме само нашата спалня и детската. Бебешкото легло и останалите неща дойдоха вчера.

— Бременността не ти личи много — обади се Бланш и погледна за миг към Ема.

— Вече влизам в деветия месец, но сега съм с широко палто. Искам да ви уверя, че леля Сабин е прекрасна домакиня и много обича да посреща гости, затова не бива да изпитвате неудобство, че ще отседнете при непознат.

— С изключение на татко, и вие сте ми непознати.

Адам сметна това за доста студена забележка, направо груба. Но не му се искаше да критикува жената, която бе преживяла толкова много напоследък.

Зави зад ъгъла, спря колата и посочи магазина.

— Ето, това е „Кейс-Арнинг“, готов да отвори врати.

Всичко — от елегантно оформените зелени храсти до големите витрини в декоративните ниши и белите камъни — блестеше под силното обедно слънце. Баща му подсвирна.

— Не подозирах, че е толкова голям! Много по-голям е от стария магазин, нали?

— Три пъти. Сега имаме и мъжко облекло, ризи и вратовръзки. А също и подаръци, както и бижута — стоки, които не предлагахме по-рано. О, в добавка имаме и фино спално бельо, покривки за маса, все вносни и ръчно изработени. Магазинът е много луксозен.

Възрастният човек кимна:

— Да, явно наоколо има хора с доста пари.

— Има. По-рано богатите пътуваха много, за да си купят разни неща. Сега не се налага да го правят, поне не толкова често — скромно заяви Адам.

Бланш кимна:

— Притежава известна елегантност. Изглежда по-добре от „Прентам“ в Париж.

— О, мислех, че си от Виена — обади се Ема.

— Така е, но минах през Париж, когато емигрирах. Всъщност останах там седмица. Невероятно е колко неща може да види човек за една седмица.

— Ема е живяла там цял семестър — каза Адам, — посещавала е уроци по пиано.

— О, колко интересно.

— Тя има диплома за преподавател. Води курс в университета тук, а освен това дава и уроци вкъщи.

— О! — възкликна само Бланш.

Адам отново изпита леко раздразнение. Нямаше намерение да прави сравнение между двете и да я унижава.

— Е, пристигнахме — обяви той, когато спря колата пред мрачната и огромна къща на Сабин. — Дано да сте гладни. Лелята на Ема предлага обилно угощение.

Така си беше. Имаше храна поне за дузина гости, при това все изискани блюда. Седнала начело на масата, Сабин бе великодушна и мила в ролята на домакиня за бедния бакалин и горката имигрантка, които гостуваха във величествения й дом. След толкова време Адам добре можеше да отгатне чувствата й, макар тя самата да не ги осъзнаваше.

— Роклята ти е много красива — обърна се Сабин към Бланш.

Роклята, както и жената, която я носеше, бе доста вталена. От черен плат, с тънко бяло райе, тя бе пристегната силно в талията. На главата й имаше тюрбан, обшит с кожена лента.

— Много ефектна и доста необичайна. Страшно ми харесва и шапката — допълни Ема.

— Благодаря. Сама си ги уших. Кожата беше останала при шивача от едно палто, което трябваше да преправи.

— Прекрасни са, Бланш. Наистина са много красиви.

— Е, за теб — пианото, за мен — иглата и конеца.

— Точно сега ми се ще и аз да можех да се оправям с иглата и конеца. Другия месец ще има голям прием по случай откриването на новия магазин, а аз нямам какво да облека.

— И бездруго не бива да ходиш — твърдо заяви Сабин. — Не е прилично в твоето положение.

— Позволи ми да не се съглася с теб, скъпа лельо — възрази Адам. — В днешно време повечето хора не смятат така. А и Ема може лесно да се прикрие с по-широка пола.

— Мъже! — възкликна Сабин. — Какво ли разбират? Знаеш ли, че жените не са носили кринолини от времето на Гражданската война?

Баща му се засмя. Разговорът го забавляваше. Отдавна не бе присъствал на разговор, който да не е помрачен от тъга и мрачни мисли.

Бланш попита Ема дали има рокля, която би искала да носи, ако може да се побере в нея.

— Да, имам няколко в пъстри тонове и една в черно с апликации от сиво и бяло.

— Можем да използваме черната — категорично отсече Бланш, — да изрежем цялата предна част и да я покрием с малки воланчета. Тесни и много дискретни, падащи едно върху друго. Така биха прикривали фигурата според мен, а и ще се получи много красива рокля. Може да се използва бледосиньо.

Ема обмисли идеята и отвърна, че й се струва чудесна.

— Само че — обясни тя — не мога да се сетя за достатъчно сръчна шивачка, която да я направи. Прекалено напомня за парижката мода.

— Аз мога — предложи Бланш.

— Но ти няма да останеш достатъчно дълго, за да я завършиш.

— Ще отнеме една седмица. Не, по-скоро две. Но нямам нищо против да остана и да я ушия, ако искаш.

— Бланш! — предупредително се обади Саймън. — Казах пет дни, забрави ли? Имам задължения у дома.

— Мога да сменя билета си, татко. Ти се прибери без мен, а аз ще се върна след седмица. Как ти се струва този план?

Саймън се намръщи.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. От няколко месеца не съм се занимавала сериозно с нищо. Просто окайвам съдбата си, откакто… Сега ми се иска да направя нещо, което да разсее мислите ми.

— Ти си направо невероятна! — извика Ема.

— Е, щом всички са съгласни, добре. И аз съм доволен — каза Саймън.

Адам се зарадва, като видя по-бодро изражение върху лицето на баща си. Приятната атмосфера, бъбренето на жените и усещането за семеен уют — все неща, които много отдавна липсваха в живота на стареца — явно предизвикваха радостта му.

Наистина бе много мило от страна на Бланш да предложи подобно нещо и Адам се разкая, че я е преценил погрешно.

 

 

Пламъчетата на свещите, които горяха по масите, се отразяваха в стъкления покрив. На малък подиум в единия край на дългото помещение имаше струнен квартет, чиято музика се смесваше с приглушените разговори на гостите.

— Също като на сватбата ни — каза Адам.

Ема сияеше, цялата порозовяла от възторг от чудесната вечер. Той я разбираше напълно. За него чувството бе дори и по-силно. Това бе началото на сериозно начинание, в което той, Адам Арнинг, вече имаше някаква власт, а вероятно скоро щеше да има и повече авторитет. Освен това бе редом с единствената жена, която някога бе обичал, която също го обичаше и носеше детето му. Беше пил съвсем малко, но вече се чувстваше опиянен от магията на мига.

Когато музиката заглъхна, настъпи време за поредната реч. Един от възрастните членове на борда на новата корпорация се изправи да говори от името на Сабин, защото тя категорично бе отклонила подобна чест. Адам тайничко си каза, че членовете на борда сигурно са били ужасени, че тя може и да приеме поканата.

Би дал много, за да разгадае мислите й, когато погледна към нея. Тя също бе изминала дълъг път, много по-трънлив от неговия. Седнала между Ема и Бланш, старата дама изглеждаше направо величествено в тъмната си сатенена рокля. За пръв път не бе обкичена с бижута и Адам се запита дали по съвет на Бланш тя бе излязла от дома си само с едно перлено колие, перлена гривна и диамантен пръстен.

Самата Бланш сякаш бе слязла направо от корицата на модно списание. Ема й бе дала назаем рокля от рубинено кадифе, която й бе прекалено къса, но Бланш с „вълшебната си игла“, както я наричаше Ема, бе добавила подходящ шлейф, който стигаше до земята. Обзе го съчувствие, докато гледаше как Бланш се усмихва и кима любезно, заслушана в думите на оратора. Тя би трябвало да носи детето на Джон…

Ораторът изреждаше имена, отдавайки заслужена чест на новите служители в новия магазин. Усмихнати, мъжете се изправяха на местата си, редом с тях ставаха и жените им. Грациозно и без да се смути от всеобщите аплодисменти, Ема се изправи до Адам с цялото си очарование.

 

 

Джонатан Арнинг се роди у дома. В слънчевата спалня на горния етаж Ема, облегната на куп възглавници и заобиколена от цветя и кутии с екстравагантни бебешки дрешки, внимателно разглеждаше ушичките му, миглите и пръстчетата на крачетата му. Бебето вече бе на една седмица, а тя продължаваше да се удивлява на това истинско чудо.

— Не е ли прекрасен, Адам? Знам, че всяка майка казва така за своето бебе, но наистина вярвам, че той е специален. Някои бебета изглеждат целите набръчкани и червени, нали знаеш, но той не е такъв. Наистина можеш да различиш чертите му.

— И колко новородени си виждала през живота си? — засмя се Адам.

— Честно казано, нито едно — отвърна тя и двамата се засмяха, макар в очите им да напираха сълзи от щастие.

„Но как, как може една жена да вземе подобно крехко създание, да го увие като вързоп и да го остави на нечий праг? Що за човешко същество е била тя?“, измъчваше се мислено Ема. Нима сърцето й не се е разбило от такава постъпка?

Но както й бе казвал по-рано Адам, никой не знаеше дали сърцето й не е било разбито. Според Ема, той сигурно си спомняше как някога от брат си бе разбрал за пръв път, че е копеле.

Ема хвана ръката му, отпусната на одеялото — неговата топла ръка с очертани сини вени и силни пръсти, които можеха да бъдат толкова нежни. Вдигна я към устните си и я целуна.

„Това ми стига!“, каза си тя. Пред очите им бе тяхното желано дете, техният Джонатан, когото сигурно щяха да наричат Джон. Имаше такива хубави сини очи! Докторът й бе казал, че цветът им често се променя след раждането. Надяваше се детето да прилича на Адам или дори на брат му, онзи, който бе загинал във войната… тя се постара да не мисли за другия.

— По-добре да сляза долу — каза Адам. — Бланш ще се отбие с нов подарък от Сабин, която още не се е оправила от настинката.

— Нов подарък! Това бебе вече има достатъчно дрехи, за да напълни целия щанд с детски стоки на „Кейс-Арнинг“. Бланш скоро си заминава, нали?

— След два дни. Чакаше раждането на бебето, за да може да разкаже всичко на татко. А и предполагам, че й харесва у Сабин, където навярно се чувства като в луксозен хотел.

— Сигурно е така. Горката Бланш, имала е тежък живот. Ужасно съжалявам за нея и ми се иска Сабин да престане да повтаря как тя има по-голям късмет от хиляди млади вдовици с деца, които живеят в бомбардираните села отвъд океана.

— Леля ти май не я харесва особено.

— Нали знаеш каква е Сабин с нейните чудатости. Може да се държи много мило с хората — и наистина е мила с Бланш, — без да ги харесва истински. Според нея Бланш прекалено се подмазва на баща ти и се грижи за него, горкия човек, и той я харесва. Толкова й е благодарен, че би й дал и ризата от гърба си, по думите на Сабин.

— Е, понеже той няма кой знае какво, освен няколко ризи, стария магазин и овехтялата къща, тя направо си губи времето. Но истината е, че не вярвам в преценката на Сабин. Пак е изпаднала в едно от нейните настроения и е кисела и раздразнителна, както някога. Да кажа ли на Бланш да се качи при теб, когато дойде?

— Не, спи ми се. Сложи бебето в креватчето му, докато подремна малко.

 

 

Боядисаната в бяло и зелено всекидневна бе пълна с цветя, които още не бяха съвсем увехнали, изпратени от многобройните им приятели — от семейство Лорънс до семейство Райли, както и от съседите им от другата страна на улицата. В единия ъгъл имаше куп подаръци — тепърва трябваше да бъдат отворени и да се изпратят благодарствени писма, — цяла камара пакети с пъстри панделки, в които имаше бебешки дрешки и играчки.

— Това е часовник за детската стая, на който Сабин просто не можа да устои. Моят подарък още не е изработен. Ще започна да го правя веднага щом се прибера у дома. Ще бъде пъстро одеялце с герои от различни приказки.

— На мен ми звучи като сложна задача.

— Така е. Но поне ще запълвам самотните си нощи. Често се разхождам до края на улицата и правя компания на баща ти. Той е добър човек, какъвто беше и баща ми…

Откъм кухнята, в която шетаха Риа и една нейна приятелка, дошла да й помогне в разчистването, долетя шумно дрънчене на съдове, последвано от тишина. Бланш бе свела глава и разглеждаше ноктите си.

— Ти си млада — внимателно каза Адам. — Животът ти ще започне отначало.

Тя въздъхна.

— Предполагам. Но е трудно да се забрави човек като Джонатан.

— Винаги ще остане в мислите ми, до края на живота ми.

— Все си спомням онази вечер, когато седяхме заедно в павилиона, гледахме океана и говорехме за бъдещето. Изобщо не бих могла да си представя какво ще ми донесе то.

На това нямаше какво да се отговори и Адам просто замълча. Какво друго да й каже, освен да повтори: „Животът ти ще започне отначало“. Изпълни го силно съчувствие. Трудно бе за когото и да било да остане сам на света, но за една жена бе особено тежко.

— Какво гледаш? — попита го Бланш. — Косата ми ли? Видях снимка на Айрин Касъл, танцьорката на танго, с късо подстригана коса. Оттам ми хрумна идеята. Скоро всички ще последват модата. Одобряваш ли този стил?

— Всъщност не бях забелязал — отвърна сепнато той.

— На никого не му прави особено впечатление, понеже моята коса е прекалено къдрава. Прилича на шапка, когато е късо подстригана.

Тя се засмя звънко. Адам забеляза колко е нервна. А разговорът пък притесняваше него самия.

— Ема вероятно никога не би отрязала прекрасната си коса — продължи Бланш.

— Надявам се да не го направи — рече той.

— Великолепна е. И тя самата е чудесна. И музиката й е чудесна — Бланш говореше безизразно, но въпреки това… на Адам му се стори, че долавя тъга в думите й.

— Да, вярно е. Когато задната врата е отворена, често можеш да я чуеш на двора. Съседите понякога излизат специално, за да я послушат.

Скоро щеше да се стъмни и вече му се искаше Бланш да тръгне към дома на Сабин.

— Кажи ми, как така изобщо не спомена за нея пред Джон и мен, когато се срещнахме?

— О, обяснението е много просто. Джон заминаваше отвъд океана и беше ваш ред да сте център на вниманието, а не наш.

— Е, сега е ваш ред, с нова къща, новородено бебе и съвсем нов бизнес. Прекрасно!

— Благодарен съм за всичко.

— Магазинът е наистина забележителен. В деня след откриването му Сабин ме разведе наоколо. Макар все още да не бяхте заредили всички стоки, ми направи впечатление големият потенциал на мястото. Пътеките между щандовете са широки, хората имат пространство, в което да разглеждат, имате красиви секции за различните видове стока, пробните са просторни — да, магазинът е на нивото на тези в Ню Йорк и Париж.

— Говориш като опитен управител — отбеляза Адам.

— Не, просто съм опитен наблюдател. Много обичам дрехите.

— Е, ти определено спаси кожата — всъщност цялото тяло — на Ема. Тя нарича онези сини воланчета „гениално хрумване“.

— О, те са относително прост елемент. Харесва ли ти костюмът, с който съм днес? Или не си го забелязал? Сигурно не си.

Когато тя се изправи, Адам осъзна, че всъщност, въпреки налегналите го грижи, е забелязал колко елегантна е Бланш, облечена в мека розова вълна.

— Дългите и тесни поли са отживелица в Париж. Догодина и тук няма да се носят. Полите ще са по-къси и ще откриват глезените. Пакен и Ланвин вече налагат нов, източен силует. Никакви корсети и банели. Тук винаги изоставаме поне с година, както знаеш.

Развеселен от авторитетния й тон, Адам попита откъде получава подобна информация.

— Има много френски списания, за които човек може да се абонира. Копирам доста неща оттам.

— Можеш ли да го направиш, без да имаш модела?

— Лесно е да се досетиш как се прави. Не е никак сложно. Може би няма да се получи точно като оригинала, но със сигурност се постига същият ефект.

След кратко мълчание тя продължи:

— Сабин ме заведе на разходка из близките хълмове, където е голф клубът. Там горе има много богати хора. Откъде си купуват дрехи жените им?

— Много неща си купуват от нас. Ако искат по-специален тоалет, си купуват плат и го дават на шивачката си да го ушие.

— Шивачките ходят по домовете?

След като Адам кимна, тя се замисли няколко минути и после бавно обясни, че има по-добра идея:

— Защо не наемете собствени шивачки, които да работят на заплата в магазина? Сигурна съм, че много от тях ще изявят желание да си спестят обикалянето от врата до врата. Ще имат прилично работно място и доход, на който да разчитат и какъвто им липсва в момента. В магазина ви ще влизат още повече жени, които ще се изкушават да си купят от изложените стоки — обувки, шалове и какво ли още не, за да подхождат на роклите им. Не съм ли права? Как мислиш?

Адам си мислеше, че идеята никак не е лоша. Тази жена имаше трезво отношение към бизнеса. Освен това приличаше на човек, на когото може да се разчита. Спомни си първото си впечатление от нея, когато си бе казал, че ще е добра съпруга на Джонатан, който не бе особено практичен човек. А дали би се съгласила да остане и да ръководи тези шивачки? Може би щеше да остане. Пък и на него нямаше да му навреди да представи такава свежа идея съвсем скоро след повишението си.

Загледа се в Бланш, която прекосяваше стаята, за да вземе пелерината си, подхождаща на розовото й сако. Наистина бе доста привлекателна — не точно красива, но все пак изглеждаше много по-добре, отколкото си я спомняше. Не бе от жените, които биха привлекли вниманието му — по времето, преди да се обвърже с Ема, разбира се, — но щеше да е чудесно допълнение към „Кейс-Арнинг“.

— Хрумването ти е интересно — подхвана той. — Но ще трябва да го обсъдя с шефовете си.

— Естествено.

— Ако идеята им допадне, ти би ли приела лично да организираш новия отдел? Без никакви обещания естествено.

— Наясно съм. Нямам нищо против да остана още малко, например няколко седмици, докато вземете решение — Бланш се усмихна. — На Сабин й е приятна моята компания.

„Не е вярно“, помисли си Адам, но не го каза на глас. Вместо това отвърна:

— Ще изкарам колата.

— Недей. Не е далеч, а и аз обичам да се разхождам.

За малко той остана до вратата, загледан след нея. Наистина не я харесваше или по-скоро не й се доверяваше напълно. Защо не можеше да й се довери? Не беше сторила нищо лошо. А животът я бе смазал. Трябваше да изпитва единствено съчувствие към тази жена.