Белва Плейн
Звездно небе (15)

Четиринадесета глава

Адам бе истински смаян, а и не само той. Много скоро след като получи чека си от Ню Йорк, документите за сливането, които Лорънс отдавна бе подготвил, бяха подписани. Новината се разнесе из града и във вестника се появи красива рисунка на бъдещата нова сграда заедно с обширна статия от Джеф Хорас.

— Струва ми се, че е сън — каза Ема. — Толкова се радвам за теб, Адам.

— Трябва да се радваш за двама ни.

Питаше се дали някога ще може да приеме всичко това за реално. Не искаше никога да забравя откъде е тръгнал и често си припомняше събитията от последните няколко дни. Мислеше си за участниците в тази драма:

Браун — предателя, Лорънс — справедливия, Шипър — щедрия, Сабин — недоверчивата, Ема — щастливата, и накрая, макар че по-скоро би трябвало да бъде в началото на списъка, онзи стар негов приятел — Райли.

Каква ирония, че именно Райли го бе насочил в правилната посока. Какво доказваше това? Че човек никога не трябва да приема нещата на доверие. И никога да не пренебрегва никого.

— Първото, което ще направя, когато получа някаква реална власт в новия магазин, е да поискам увеличение на заплатите за всички служители, особено за жените. Те не получават достатъчно. А Райли и Арчър са на работа, откакто Ротхирш са отворили магазина за пръв път, така че за тях трябва да има нещо специално.

Цареше всеобщо въодушевление. Адам се забавляваше, наблюдавайки ефекта върху различни хора: Тео Браун например се бе престорил, че не го вижда, и бе минал от другата страна на улицата; Сабин пък, след като бе чула високото мнение на Лорънс за Адам и вече знаеше, че той притежава акции от новата компания — макар и съвсем малко на брой, — вече напълно го приемаше като бъдещ съпруг на Ема.

— Мислех си — подхвана тя една вечер на масата, — че ще е добре да предложиш промяна в името. Вместо „Кейс Ротхирш“ няма ли да звучи по-добре „Кейс-Арнинг“? Винаги съм смятала Ротхирш за ужасно име. Хората не могат да го напишат правилно, а и го произнасят трудно.

— Но аз съм собственик на съвсем малко акции — възрази Адам.

— Е, аз пък имам много. И мога да наложа волята си. Нали тъкмо моето име ще се сменя? А колкото до теб, Ема, няма ли да е по-добре да се отървеш от Ротхирш? Ема Арнинг. Така звучи значително по-добре.

„Колко много може да се постигне с малко пари и известна репутация!“, каза си Адам.

 

 

Двамата с Ема бяха твърдо решени да не се поддават на увещанията на Сабин да живеят в нейната къща.

— Пет празни спални! Глупаво е да харчите пари, след като има толкова свободно място, което изобщо не се използва — недоволстваше тя чак до деня, в който Адам подписа договора за покупка на къща.

Беше стара сграда в историческия център, недалеч от онази кръгла къща, която толкова го бе очаровала, когато пристигна в града за първи път. Два акра земя, тополи и старо кедрово дърво, високо осемнадесет метра, заобикаляха къщата, а отзад имаше и място, където можеше да се пристрои допълнително помещение, за да има къде да сложат рояла на Ема.

Тя изпадна във възторг.

— Мога да затворя вратите и да давам уроци, докато ти четеш в предния салон, така изобщо няма да ти преча.

— Никога няма да ми пречи нито музиката ти, нито каквото и да било твое занимание — сериозно отвърна той.

Ема искаше газова печка. Големите стари печки с въглища бяха чудесни за отопление и за готвене, но сега бяха модерни газовите, затова щяха да имат и от двата вида.

Адам обичаше да я дразни на шега:

— Значи ще бъдеш домакиня, освен учителка по пиано?

— Защо не? Обичам и двете неща и мога да ги върша. Скъпи Адам, още много има да учиш за мен.

Ако щастието би могло да се нарече „божествено“, то Адам и Ема бяха божествено щастливи.

Адам започна писмото си, решил да пише и на тримата едновременно, за да спести време:

„Скъпо семейство,

Работата по новата сграда върви с невероятни темпове. Основите са положени, а тази сутрин пристигна и стоманата за конструкцията. Три огромни товара. Помните ли, когато ви писах за стъкления покрив над част от сградата, за който си бях мечтал? Ще бъде направен. Хората на «Кейс» останаха много впечатлени от идеята. Всички са невероятно възторжени от общото ни начинание. Вярно, отне доста време, докато се стигне дотук, но резултатът си струва всички закъснения. Господин Лорънс, за когото ви казвах, че не би хвърлил на вятъра дори и ледена висулка през януари, се оказа мой ангел хранител! Като адвокат на компанията «Кейс-Арнинг», той ме увери, че ще стана част от висшето ръководство с много прилична заплата, в добавка към това, че притежавам и акции.

Трудно е да се повярва, но вече няма защо да се притеснявам за работата си или за пари като цяло. В сравнение с други хора в града съвсем не съм богат, но имам достатъчно, за да задоволявам нуждите си, както и вашите. Татко, ти винаги отговаряш: «От нищо», когато те питам от какво имаш нужда, затова повече няма да питам. Просто ще ви изпращам пари. Бъдете здрави и ми пишете скоро.

С обич:

Адам“

Ръката му искаше да продължи с разказ за Ема, но някак си му се стори прекалено хубаво, за да се похвали и с това след цялото си благополучие напоследък. Ето защо възпря писалката си. По-добре да изчака, докато къщата стане готова и определят дата за сватбата. Нека за известно време Джон и Бланш бъдат център на внимание; тя вече носела скромния годежен пръстен, била най-прекрасното момиче и Адам непременно трябвало да дойде и да се запознае с нея, за да се увери сам в това.

 

 

През март изглеждаше, че въпросът за война с Германия, който толкова дълго вече се обсъждаше във вестниците и по улиците, ще получи утвърдителен отговор. През февруари бяха прекъснати дипломатическите отношения; сега три американски кораба, връщащи се към родината, бяха потопени от подводници. Англия имаше запаси от храна само за три седмици, а Съюзниците губеха хиляди мъже и не се виждаше краят на ужасяващите битки. Затова на шести април президентът бе застанал пред общо заседание на Конгреса и бе поискал да се обяви война.

Мъжете на възраст между двадесет и една и четиридесет и пет години подлежаха на мобилизация. Джонатан бе получил призовка, но не и Адам, поне засега. Тази разлика предизвика смесени чувства у него. Дали трябваше да се запише доброволец? Реши, че ако страната има нужда от него, ще го мобилизират. Но тъй като очевидно не се нуждаеха от него незабавно, можеше да продължи работата си в „Кейс-Арнинг“ и по ремонта на къщата.

— Джонатан ще замине в началото на юни — съобщи той на Ема. — Трябва да го видя, преди да отплава.

Когато тя предложи да тръгне с него, Адам не се съгласи.

— Още не съм им казал за нас двамата — обясни той. — А и след като аз оставам у дома с теб, а той ще се раздели с любимата си, ще е доста нетактично, не мислиш ли?

Ема се съгласи. И така в едно майско утро Адам се качи на влака, претъпкан с мобилизирани мъже и роднините им, на път за Източния бряг.

 

 

Чувстваше се силен и доволен от живота си. В това нямаше и следа от високомерие; всъщност по-скоро бе изпълнен с благодарност към съдбата. Ето че сега седеше в най-добрия ресторант в родния си град, беше поканил семейството си на вечеря и можеше да им предложи почти всичко, от което се нуждаят. Беше начело на масата и ги наблюдаваше.

Баща му остаряваше прекалено бързо. Често срещаше мъже, които бяха с двадесет години по-възрастни от него, но изглеждаха по-млади. Упорит както винаги, той все още държеше малкото си магазинче и се притесняваше, че Адам изпраща прекалено щедри чекове.

— Татко — обади се Адам, — знаеш ли колко време измина, откакто заминах на запад, а ти нито веднъж не си дошъл да ми гостуваш, макар непрекъснато да те каня, особено през последната година, когато можех толкова добре да се погрижа за теб? Има един чудесен малък хотел, съвсем нов, точно до…

Саймън само махна с ръка.

— Не, не, Адам. Не ми се иска да прекарам две денонощия във влака. Освен това не мога да оставя магазина на грижите на Лео. А и той не желае да пътува. Трябва ли да ти обяснявам повече?

Не, нямаше нужда. Лео дори бе отказал да дойде на вечеря с тях, защото ресторантът се намираше на същата улица, на която бе и домът на Нишикава, а той се бе заклел повече да не стъпи на нея.

Колкото до двамата годеници — те сияеха от щастие, както се полага на влюбените. Двамата бяха напълно уверени в чувствата си и крояха същите планове, както той и Ема. Разликата бе, че те скоро щяха да се разделят, докато Адам и Ема нямаше, освен ако войната не продължеше толкова дълго, че да се наложи да мобилизират и него. Междувременно, предвид обстоятелствата, той не мислеше да споделя чувствата си към Ема с никого.

Не можеше да не прави сравнения. Красотата, както казваха, е в очите на този, който гледа. В очите на Адам, Бланш не бе красива, но беше интересна. Висока, с блестящи черни къдрици, измъкнали се от френския й кок, тя имаше живи и проницателни очи и тънкия, леко гърбав нос на римска аристократка. Притежаваше самообладание и изисканост, каквито Джонатан, въпреки всичките си знания, никога не бе имал. Всъщност на Адам му се стори, че забелязва известна неопитност у него, каквато не бе усещал досега. Но Бланш бе имала тежък живот и не се боеше от нищо. Тя щеше да се погрижи никой да не се възползва от добротата на Джонатан. Доколкото Адам знаеше, досега не се бе случвало подобно нещо, но кой можеше да предскаже бъдещето? Веднага се сещаше за собствения си горчив опит с Тео Браун. Докато някой като Джонатан беше зает в лабораторията си или в библиотеката, човек като Браун би могъл направо да отмъкне бизнеса изпод носа му.

— Лео е много разстроен — каза баща им. — Не че толкова искаше да се запише в армията, но фактът, че го отхвърлиха, го обиди жестоко. Бил прекалено нисък и слаб, с лошо зрение и плоски стъпала. Още е бесен.

— Възхищавам се на търпението ви към Лео — отбеляза Бланш. — Много хора не биха изтърпели толкова.

— А какво биха направили? — попита Джонатан.

— Не мога да отговоря. Просто нямаше да са толкова търпеливи.

— Е, не можем просто да го изхвърлим на улицата и да забравим, че съществува.

— Защото е болен ли?

— Не знам дали е болен. Определено е различен. С труден характер. Но дали е болест? Не знам.

— Фройд би казал, че има невроза — подхвърли Бланш. — Когато живеех във Виена…

— Не всички приемат Фройд — когато Джонатан говореше сериозно, както сега, на челото му се изписваха две дълбоки успоредни линии. — Толкова много неща не са известни за човешкото поведение, че е вероятно да бъде какво ли не. Може да се окаже, че лекарство, което засега не познаваме, ще му помогне.

— От теб ще излезе прекрасен лекар — отбеляза баща му. — Освен ум, имаш и голямо сърце. Трябва да ви помоля за нещо — и двамата. Ако нещо се случи с мен, искам да се погрижите за Лео. Не забравяйте, че сте братя и той навярно ще има нужда от вас.

— Можеш да разчиташ на нас — каза Адам.

Бланш се намеси и сподели, че темата е прекалено потискаща за такава вечер. Адам не знаеше със сигурност дали тя има предвид, че навън е все още светло и приятно за разходки, или че мисли, също като него, за заминаването на Джонатан за Франция.

— Ще ми се да се поразходя след вечеря — предложи Адам. — Да видя дали има нещо ново в града. Кой ще дойде с мен?

Баща му отказа.

— Вие, младите, вървете. След обилната вечеря искам да се прибера, да седна в креслото си и да прочета сутрешния вестник. Още не съм го прегледал.

Бланш му напомни:

— Не забравяй за топлото си мляко, татко. Помага му да спи по-добре — обясни тя на Адам.

Джонатан се усмихна.

— Нали ти казах, вече е част от семейството.

По улиците имаше доста промени. Повече коли, много повече камиони, кабинети на още лекари, зъболекари, адвокати, агенции за недвижими имоти и най-различни търговски предприятия. Вееха се знамена, а по главната улица маршируваше военен оркестър под звуците на „Напред, напред… янките пристигат…“.

— Знаеш ли кой осигури всички тези знамена? Твоят приятел Херман Шипър — каза Джонатан. — Още преди да разберем какво става, веднага след шести април, цял екип поставяше знамена навсякъде, стотици знамена из целия град. Забележителен човек е този Херман Шипър.

Да, изключителен. Той беше не само мъжът от четиринадесетия етаж с изглед към небостъргача „Уулуърт“, но и човекът, който някога бе казал на едно момче, току-що завършило гимназия, че „има усет към бизнеса“ и ще стигне далеч.

— Да идем до брега? — предложи Адам. Богаташките къщи — бялата на Шипър до тази на съседа му в стил „Тюдор“ — си бяха все същите, но сега изобщо не се замисли за тях, както някога. Дори не искаше такава за себе си. А докато гледаше тази в стил „Тюдор“, който някога с такава лекота и гордост бе разпознал, осъзна, че вече не му се иска да стане и архитект.

Джонатан предложи да седнат в един от павилионите.

— Можем да погледаме океана. Никога не ми омръзва, независимо дали е сив и гневен или маслиненозелен преди дъжд, или с цвета на сапфир. Когато дойде лято, човек не може да намери свободно място тук.

Адам подхвана свое описание:

— През лятото кабинките за къпане приличат на пъстри конфети, пръснати по брега. А през зимата е пусто. Виждат се само чайки. Тези парапети са покрити със сняг. Няколко хлапета и няколко издръжливи на всичко старци са единствените господари тук.

Бланш се усмихна.

— Забравяш, че това е началото на четвъртата ми година в този град. Вече се чувствам почти като местен жител. Познавам океана и всичките му настроения. Може би дори се чувствам повече в свои води тук, отколкото ти, Адам. Толкова дълго те е нямало.

— Но не идвам от толкова далеч, колкото е Виена.

— Вярно. Разликата е, че там си нямам никого, а и нямам много добри спомени, каквито ти имаш тук.

Бланш притежаваше мелодичен глас.

„Гласът й бе така мек, нежен и тих, качество, отлично за жена.“

Шекспир го бе казал в една от пиесите си, но Адам не помнеше в коя.

— Разкажи ми за Виена — помоли я той. — Виждал съм само снимки.

— Снимки на двореца и парковете, както и на каретите, с които се разхождат по алеите под сянката на липите. За мен тези неща също са били само образи от снимки. Аз шиех в едно добро ателие там, но никога не съм се разхождала с карета или дори пеша, освен когато се прибирах до жилището, което обитавахме. Две стаи за едно голямо семейство, а винаги имаше и гостуващи роднини, такива като мен. Без водопровод. Само помпа за вода в двора. През зимата водата замръзваше. Баща ми загина в една от глупавите им войни. Когато и майка ми почина, ми остави достатъчно пари, за да си платя билета до Америка… И все пак градът е красив, ако можеш да си го позволиш. Императорът излизаше на разходка с каляската си, теглена от бели коне. Понякога в неделя заставахме на тротоара и го гледахме. А сега се проливат реки от кръв, защото някакъв нещастник е убил ерцхерцога. Би трябвало да се отърват от цялата им пасмина!

— Ние ще се заемем с това — каза Джонатан. — Но пък никога не е толкова просто, нали? Разбира се, татко иска ние да спечелим. Но дори и той онзи ден спомена нещо за братовчедите, които е оставил в старата си родина. Рядко си пише с тях или получава някакви вести, но все пак си мисли как те ще носят вражески униформи, а другата седмица и аз ще трябва да облека своята.

Настъпи тишина, която накрая Бланш наруши:

— Не мога да повярвам, че остава само седмица до заминаването ти.

— Ще се върна по-скоро, отколкото си мислиш, скъпа моя. Ще бъде една много бърза и кратка война.

— А после те чакат четири години в медицинския университет — каза Бланш. — Струва ми се несправедливо, че трябва да работиш толкова усилено през цялата си младост, горкичкият ми.

— А след това още няколко години, през които ще бъдеш съпруга на стажант, докато получа специалност.

— Имаш ли представа каква? — попита Адам.

— Не знам. Толкова много неща ме интересуват — хирургия, неврология или комбинация между двете. Но сега току-що съм завършил колежа. Не се налага да избирам веднага.

— Сякаш трябва да учиш вечно, за да станеш лекар — оплака се Бланш. — Преди да започнеш живота си, вече ще си на средна възраст.

Гласът й бе тъжен и заглъхна като минорен акорд. И как не? След като я очакваше подобна непоносима раздяла? Докато той, Адам, се връщаше у дома при Ема…

Джонатан се засмя:

— Е, не е чак толкова страшно, скъпа. Не всеки може да е магнат като брат ми. Показвал ли съм ти скиците за плановете относно новия магазин?

— Да — отвърна тя. — Много е красиво, Адам. Занимавате ли се с вносни стоки?

— Да, донякъде. Няколко пъти сме поръчвали модели на Пол Поаре.

— А на Вионет? Или Ланвин? Те не са толкова натруфени, колкото неговите. Не са строго официални.

Джонатан отново се засмя и се пошегува:

— О, Адам, слушай внимателно! Тя ще ти каже всичко, което не знаеш за модата.

— Значи ще има много да слушам. Аз оставям модата на купувачите. Занимавам се единствено с наемането на персонала, а понякога и с уволненията.

— Мога да разбера — отбеляза Бланш — защо Лео толкова те мрази. Просто ти завижда.

— Не е просто — тихо я поправи Джонатан. — Съвсем не е просто.

— Много е сложно — съгласи се и Адам.

„Кои ли взаимоотношения не са сложни?“, замисли се той. Ами вината, която изпитваше баща му относно неговото раждане? Често си мислеше, че той го предпочита пред другите точно заради това; Адам смяташе, че Лео тълкува отношенията в семейството им точно по този начин. Той бе заел мястото на най-големия син, което по право се полагаше на него. О, Господи, колко сложно бе всичко… Двамата с Ема също бяха започнали връзката си с доста усложнения, но слава Богу, всичко вече бе зад гърба им. Как му се искаше да сподели с Джонатан новините за Ема, но… не, засега поне нямаше да го направи. Не беше моментът.

— Кога си заминаваш, Адам? — попита Бланш.

— Утре. Бих искал да остана още, но трябва да се връщам.

— Разбира се. Трябва да се грижиш за инвестицията си. Винаги има някой коварен тип, който само крои планове как да те измами.

Адам се засмя:

— Не е чак толкова страшно, макар да не отричам, че имаш известно право.

— Това е нещо, за което аз никога няма да се притеснявам — изтъкна Джонатан. — Ако мога да живея почтено и скромно като лекар, ще съм напълно доволен.

Беше се преместил леко и седеше точно до Бланш, прегърнал я през рамо и стиснал ръката й в своята. Двамата представляваха красива романтична картина на фона на розовия залез и прибоя на океана.

— Става хладно — обърна се Джонатан към Бланш, — а ти си без палто. Вземи сакото ми.

— Категорично не. Роклята ми е по-плътна от ризата ти. Толкова е добър с мен — каза тя на Адам. — Баща ви го нарича „солта на земята“.

— Това е любимият израз на татко. Но той преувеличава — отвърна Джон. — Хайде. Вятърът вече разбушува океана. Освен това Адам е „солта на земята“ — той се обърна към брат си: — Знам, че съм ти го казвал често и по-рано, но трябва да го чуеш пак. Сега, когато заминавам и ви оставям всички, имам нужда да го изрека. Затова ме изслушай. Благодаря ти от все сърце за всичко, което си направил за мен, и за всичко, което представляваш ти самият. И страшно се радвам на успехите ти. Когато се върна от войната, ще дойдем да ти погостуваме и сами да видим с очите си.

За миг и тримата останаха на брега, заслушани в плясъка на вълните, шепота на океана и шума на прибоя. Слънцето почти бе потънало зад хоризонта, но в розовия здрач бе достатъчно светло, за да намерят пътя към дома.

На ъгъла на улицата им Джонатан и Бланш се разделиха с Адам.

Докато ги гледаше как се отдалечават, той си каза, че двамата са хубава двойка. Щяха да се разбират добре. Дано Бог да ги благослови.

 

 

Когато Сабин настоя да направят голяма и пищна сватба в нейната къща, Ема изтъкна, че просто не познават чак толкова хора, които да поканят. Но леля й я увери, че сега Адам има много контакти с различни хора и че лесно биха събрали поне двеста и петдесет гости.

— Ще направим дансинг на задната морава и шатра, ако завали дъжд, или пък може всички да се пренесем вътре. Къщата е достатъчно голяма.

— Допада ли ти идеята? — попита Адам, когато останаха насаме с Ема.

— Не. Не би ми допаднала, когато и да било, още повече пък сега, когато страната е във война. Не ми се струва подходящо. Нека да направим малка сватба и да поканим само хора, които са ни близки.

Адам се обади на баща си.

— Вече сигурно си получил писмото ми — започна той — и знаеш всичко за мен и Ема. Разбираш защо не споменах за нея пред Джон и Бланш онази вечер. Но двамата искаме да се оженим по-скоро, за да имаме малко време заедно, преди да се наложи и аз да се присъединя към Джон. Ще съобщиш ли на Бланш? Кажи й, че и тя е поканена, ако желае да дойде. Не я познавам толкова добре като теб, затова не мога да преценя как е най-добре да постъпим. Дори не знам дали и вие с Лео ще искате да дойдете, татко. Казвам го, защото държа да ми отговориш искрено. Няма да ни обидиш, ако кажеш „не“.

— Гледам снимката на Ема пред мен. Надявам се, че е толкова добра с теб, колкото е и хубава. И не мога да изразя с думи колко се радвам за теб, но предполагам, вече го знаеш. Животът ти не започна по най-добрия начин. Все още си мисля за това понякога, да ми прости Бог. Разбира се, искам да присъствам на сватбата ти, но не мисля, че е възможно. Не си представям как ще кажа на Бланш. Тя е толкова нещастна, горката, ужасно страда по Джон. Тревожа се за нея. А знаеш, че Лео никога не би отишъл на нечия сватба — дори и на твоята, нито пък на каквото и да било светско събиране. Обича само да се зарови в книгите си, щом се прибере от магазина.

Джон му бе писал:

„На четвърти юли марширувахме по «Шанз-Елизе», оркестърът свиреше химна на републиката, а тълпите от двете страни на улицата ни приветстваха и жените ни изпращаха целувки. Това затрогна сърцата ни и ни изпълни с гордост. Тези хора вярват, че ще ги спасим от кошмара — и ние ще го направим. Сигурен съм, че получавате новини по телеграфа и четете вестници, така че знаете какво става тук. Няма да продължи дълго. След няколко сражения ще пометем швабите и вероятно ще сме си у дома, преди да дойде зимата.

Запази си няколко дни отпуск за сватбата ми. Не мога да ти опиша колко ми липсва Бланш, но сигурно си представяш. Тя е в мислите ми всеки ден и всеки час. Моля те, грижи се добре за нея, въпреки разстоянието помежду ви. Ще ти пиша скоро.“

В един дъждовен есенен следобед, точно в четири и половина, тъй като Сабин бе проверила кой е най-подходящият час според книгите за етикета, малка групичка хора бе събрана в дългата й гостна под намръщения поглед на покойния господин Ротхирш. Гостите бяха почти същите, които бяха присъствали и на първата официална вечеря на Адам в тази къща: по две приятелки на Сабин и на Ема от колежа; Джеф Хорас, който щеше да отрази събитието по най-бляскав начин, макар Адам вече да го бе помолил да бъде кратък и стегнат в описанието си; Райли и Арчър със съпругите им; Руди и Риа, които познаваха Ема от двегодишна; и семейство Лорънс — те бяха осигурили присъствието на мирови съдия за церемонията, целяща да задоволи Сабин — поне донякъде, както и изискванията на младоженците.

Адам стоеше замислен, чакайки булката. Бе го обзело усещането за нереалност, докато оглеждаше гостите, малката маса, пред която щяха да застанат, и арката от бели хризантеми, служеща за фон. Риа, която сигурно сега си спомняше за велосипедите им, скрити в края на улицата, улови погледа му, усмихна се и му намигна. Вечно киселата жена на Арчър — Една, невзрачна и неугледно облечена, гледаше завистливо. Съпругата на Райли — Бриджит, която той бе прегърнал през рамо, се бе наконтила в розово за щастливото събитие. Госпожа Лорънс бе привлекателна и безупречно облечена в тъмносиньо, с една-единствена диамантена гривна на ръката. На Адам му мина през ум, че понякога, когато я зърваше в магазина, придружена от двете й дъщери, отново се сещаше за заведението на Франсин и се питаше защо един мъж с такова семейство, иначе много почтен и честен мъж, посещава подобно място. Той никога повече не би се изкушил да иде там, след като имаше Ема.

Ето я и нея, идваше към тях, хванала за ръка Сабин, която щеше да я предаде на младоженеца. Облечена цялата в бяло, както бе пожелала, с напълно сериозно лице. Какво ли не би дал да отгатне мислите й в момента.

Сабин, цялата окичена с гривни и колиета, бе просълзена, усмихната и щастлива. Това сигурно бе най-щастливият й миг в тази къща.

Съдията, с подобаващо тържествен вид, пристъпи напред и заговори. Думите му, които Адам едва долавяше, бяха строго формални и изискваха също такива кратки и формални отговори, всъщност само един отговор: „Да“. Адам бе забравил, че има и пръстен в джоба си, докато не го помолиха да го извади. Не можеше да откъсне очи от Ема. А след това всичко бе свършило. „Можете да целунете булката“, каза съдията, двамата се целунаха и сред сърдечните усмивки на всички присъстващи и пожелания за късмет и щастие се преместиха в трапезарията.

Засмян, Райли отбеляза:

— Движиш се като насън, Адам.

— Не знам какво ми става. Сякаш не знам къде съм. Струва ми се нереално.

— Довечера ще е съвсем реално. Ще знаеш къде си и какво да правиш — успокои го все така засмян Райли.

— О, престани — сгълча го жена му, — не ги засрамвай! — но и тя се смееше.

Сабин бе поканила струнен квартет, който да свири по време на гощавката. Музиката, несъмнено подбрана от Ема, бе лека и радостна и така сред веселие и много шампанско всичките му страхове се изпариха.

Баща му бе изпратил телеграма, при това дълга, за разлика от обичайните му пестеливи съобщения. Завършваше с:

„Веселете се до насита.“

„Веселете се до насита“. Така и направиха и шампанското продължи да се лее.

После Ема се качи горе, за да си облече пътнически костюм. И под дъжд от оризови зрънца двамата слязоха по стълбите към колата, която щеше да ги отведе.

— Толкова отдавна чакам мига, в който ще бъдем заедно в едно легло — прошепна Адам.

— О — възкликна Ема, — аз също! Можехме да го направим много преди сватбата, скъпи Адам, ако ти не беше такъв предпазлив и почтен джентълмен.

 

 

Две седмици по-късно на гарата ги посрещна Руди с колата на Сабин, но без нея самата.

— Къде е леля? — попита Ема.

— Ще дойде при вас по-късно.

— Знаеш ли — обади се Адам, когато останаха сами на задната седалка, — мразя тази кола. Толкова е нелепо да седим вътре на закрито, докато шофьорът е изложен на стихиите навън.

— Помниш ли онзи път, когато ти шофираше, а аз седнах отпред при теб? Сабин беше страшно възмутена, но сдържа нервите си.

— Да смятам ли, че няма да искаш да си вземем такава кола? Не че бихме могли да си я позволим.

И двамата се смееха, когато стигнаха до малката къща, която, колкото и да бе невероятно, беше само тяхна. Под лъчите на следобедното слънце прясно боядисаните й стени блестяха, тополите се накланяха леко под напора на ветреца, а розовите храсти отпред бяха напъпили. Преди да отвори вратата, Адам отиде и надникна през прозореца на трапезарията. Понеже цял живот се бе хранил в кухнята, винаги си бе представял как ще има красива трапезария с голяма маса, достатъчна да побере семейството и приятелите му. Сега я имаше. Беше си мечтал за голяма веранда с красиви столове на нея и за къща, където ще има много етажерки, за да сложи върху тях всички хубави книги, които ще си купи. Сега ги имаше.

Ключът се превъртя леко в бравата. Той остави на пода куфара, който носеше, а Руди пренесе останалия им багаж, остави го в коридора и се сбогува с тях.

— Не ти ли се стори странен? Не каза почти нищо — отбеляза Ема. — Съвсем не е типично за него. О, виж, има писмо, пъхнато под вратата. С някаква странна марка. От брат ти Джонатан.

Адам зачете на глас:

„Скъпи Адам, не знам къде съм и какво правя, но мога да ти кажа, че всеки, който има глава на раменете си, вече знае: войната е истински ад. Толкова често си мисля за теб. Братко мой! Нямам на света приятел като теб, освен, разбира се, моята Бланш. Спомням си онази вечер на брега и как ми каза колко красива и добра е тя. Моля те, грижи се за нея, докато ме няма.“

Не си спомняше да е споменавал нещо за красотата на Бланш. Но въпреки това, се трогна от думите на Джон. И след като бе прочел краткото, скъпо на сърцето му писмо, той го прибра, за да може да го извади отново някой ден след години и да го показва като спомен от войната.

Ема тъкмо го препрочиташе, когато телефонът звънна за пръв път в новия им дом.

— Ти ли си, Адам? Обажда се Джеф. Джеф Хорас.

— Здравей, ти си единственият Джеф, когото познавам. Как си?

— Обадих се на госпожа Ротхирш. Тя ми каза, че вече сигурно сте се прибрали. Може ли да намина?

Адам погледна към багажа, който тепърва трябваше да разопаковат.

— Ами да. Току-що влизаме, но…

— Идвам веднага.

— Това беше много странно — каза Ема. — Е, какво пък…

— Не знам защо, но имам особеното усещане, че нещо ще се случи.

— Ти все се тревожиш. Сигурно човекът има изненада за нас, подарък за новия ни дом или… О, сетих се! Статията му за сватбата ни!

Когато след няколко минути отвориха вратата, отвън стояха Джеф и Сабин. За секунда четиримата останаха загледани един в друг.

И в същия миг Адам разбра, поне си мислеше, че е разбрал.

— Имате да ми казвате нещо. За баща ми.

Джеф се извърна и се загледа в насрещната стена, а може и просто да зяпаше в пространството. Отвърна му съвсем тихо:

— Не, за брат ти.

— За брат ми ли?

— Баща ти е научил миналия четвъртък. Някой се обадил на госпожа Ротхирш. Не знам как да ти го съобщя… Телеграмата е дошла в дома на баща ти. Знаеш какво пишат във военните телеграми: „С огромно съжаление ви уведомяваме, че синът ви…“ О, сърцето ми се къса за теб, Адам! Сърцето ми се къса.

— Джонатан? Ранен ли е?

— Загинал е в сражение, Адам.

— Джонатан — повтори отново той.

Когато бе чул „брат ти“, си бе помислил за Лео.

— Госпожа Ротхирш ме помоли да се обадя на баща ти — внимателно продължи Джеф. — Извикали са лекар, кардиолог, който се е погрижил за него. Госпожа Ротхирш разговаря с него няколко пъти. Тя ще ти разкаже. Съседите, целият квартал, казва тя, били много мили и помогнали на баща ти и брат ти… Лео, нали? Така ли се казваше? Било първата вест за загинал във войната в квартала и хората били поразени. Лео бил направо съсипан, а и Бланш не била на себе си. Дали й хапчета, за да се успокои.

Да успокояват нея? И Лео! Ами баща му! О, горкият му стар баща…

Адам знаеше, че Сабин и Ема го наблюдават и очите им са пълни с ужас и тъга. Имаше странното усещане, че времето е спряло и не може да направи друго, освен да ги гледа в отговор.

— Мисля, че трябва да говориш с баща си — обади се Ема и стисна ръката му. — Ще набера номера му.

— Да, да. Трябва да замина още утре. С първия влак.

 

 

Но не стана така.

— Не — настоя Саймън. — Остани си там. Съвсем наскоро се ожени! Мога да се оправя тук.

— А защо не дойдеш да ни погостуваш?

— Ще дойда скоро, но не точно сега. Не се тревожи за мен, Адам. Нищо не може да се направи, освен да приемем станалото. Джонатан пръв би ти го казал.

Гласът му заглъхна и връзката прекъсна.

Нищо не може да се направи, освен да приемем станалото.

Той остави слушалката. После отиде до прозореца без никаква причина, освен че усещаше как нещо напира в гърдите му и има нужда да се движи. Остана там, загледан в яркия следобед и в няколкото момчета, които се състезаваха помежду си на връщане от училище, размахали торбите с тетрадките си. Много далеч оттук, отвъд океана, едно друго момче, не много по-голямо от тях, лежеше мъртво в земята.

Защо? Защо точно Джонатан? Защо?

Усети силна болка, гърлото му се сви и коленете му се подкосиха. Строполи се на един стол и избухна в ридания, удряше с юмруци коленете си, докато Ема не го прегърна и не го отведе горе.