Белва Плейн
Звездно небе (14)

Тринадесета глава

Една сутрин Адам работеше в кабинета си, когато, за негова изненада, Ема, която досега бе идвала само в търговската част на магазина и никога не се бе качвала нагоре към кабинетите, влезе при него. Веднага забеляза, че е силно развълнувана.

— Какво има? Какво е станало?

— Сабин. Направо не е на себе си. Тео Браун й позвъни и й каза да забрави за сделката с Кейс. Край. Сметките не излизали, а и бездруго той имал известни съмнения и имал намерение да я предупреди. Сега Кейс бил измислил нови суми, които тя не може да си позволи или не бива да харчи. Нещо такова.

— Нови суми ли? Колко?

— Около половин милион долара. Но тя бе толкова разстроена, че не можах да разбера точно.

— В това няма никаква логика. Веднага ще се обадя на Тео.

Със свито сърце Адам вдигна телефона.

— Здравей, Тео. Ема Ротхирш е тук и ми разказва невероятна история за сливането. Ставало дума за още пари. Наистина ли си съобщил на леля й, че всичко е свършило?

— Да, страшно ми е неприятно да го кажа — след всички преговори, но сделката се провали. Хората на Кейс имат нужда от повече пари, много повече, за да направят магазина, както те искат. А от ваша страна просто няма толкова.

— Направо съм смаян, Тео. Не разбирам. Досега имахме достатъчно, какво се е променило?

— След като ще закриват магазина си в столицата заради промените в квартала там, сега искат да купят онзи допълнителен парцел до магазина и…

— Как така изведнъж го искат? Дори не знам, че се продава. Всъщност мисля, че не се продава.

Тео въздъхна.

— Дори и така да е, искат вие да осигурите още половин милион или дори повече. Имат подробни планове.

— Това е най-непрофесионалното, най-внезапното и щуро искане, за което съм чувал — вбеси се Адам. — Изобщо не е в рамките на добрия тон. Прилича на мошеничество.

— Не, не, не… Може и да не е коректно, но не е мошеничество, Адам. Такива неща се случват непрекъснато. Ти просто нямаш опит в света на конкуренцията, но аз съм врял и кипял и съм виждал много неща.

Стомахът на Адам се бе свил на топка, а сега болката се премести и към главата му, където сякаш го налагаха с чук. Розовото му бъдеще, бракът, повишението, на което се бе надявал, за да може да издържа Ема…

— Трябва да поговоря с теб, Тео — каза той. — Това е прекалено важно, за да го обсъждаме по телефона. Ще дойда веднага.

— Адам, съжалявам, но просто сега не мога. Затънал съм в работа по едни документи, които мой клиент трябва да получи до обяд, а отгоре на всичко… нали си спомняш, че баща ми беше болен преди няколко месеца? Отново е в болница. Майка ми е отчаяна, а трябва да пропътувам над триста километра, докато стигна там. Ще се видим след няколко дни и ще ти обясня всичко, ако той не почине. Много съжалявам, Адам. Надявам се, че ме разбираш.

Адам затвори. Да разбира ли? Не, изобщо не разбираше. Тео можеше да му отдели петнадесет минути, преди да замине.

— Край с всичко — каза той на Ема. — Край на всичките ни планове за бъдещето. Просто така.

Тя прекоси бързо стаята и застана пред бюрото му. Когато той вдигна очи, забеляза, че нейните блестят от възмущение.

— Какво имаш предвид под „всичките ни планове“? Нали не става дума за сватбата ни?

Когато Адам я погледна мълчаливо, тя извика:

— Не го мислиш сериозно! Да не би да искаш да кажеш, че ние… че двамата не можем да сме заедно… че не можем да съществуваме без „Кейс Клотиърс“?

— Казвам, че двамата не можем да живеем с онова, което изкарвам тук, а нямам никаква представа къде мога да получавам по-добра заплата от тази, която имам сега.

— И какво от това?

— Не можем да живеем с онова, което имам сега! Обитавам две малки стаи, които едва стигат за сам човек.

— Адам Арнинг, слушай ме добре, не знаеш какво говориш в момента. Ще ти докажа, че мога да живея там с теб и много да ми харесва.

— Ти си тази, която не знае какво говори — тъжно отвърна той.

— Добре. Ще си намерим три стаи. Мога да изкарвам достатъчно пари от уроци по пиано.

— Сигурен съм, че ще можеш. Но аз не искам да разчитам на спечеленото от жена ми. За какъв мъж ме смяташ?

— Това са глупости. Не ставай смешен. Ще дойде време, когато ще е напълно приемливо жената да помага за издръжката на семейството.

— Вероятно. Но това време още не е дошло.

— Можеш ли да ме спреш да не давам уроци, ако искам да го правя?

— Не, но те и бездруго няма да са достатъчни, за да си плащаме сметките. Аз имам задължения, грижа се за брат ми, за баща ми… Ще ми се парите да не бяха толкова важни! Защо трябва те да управляват света?

— Но е факт. Освен ако не се върнем към разменната търговия. Ще ти дам чувал картофи, ако ми подковеш коня.

— Не се шегувай!

След дълго мълчание Ема каза:

— Не се шегувам. Помисли за къщата на Сабин. А мястото, където се намираме в момента, също е нейно. Тя много обича да дава на другите, а няма на кого другиго да даде всичко. Защо да не се възползваме?

— Може да даде всичко за благотворителност. Не го искам. Няма да го приема.

Независимо колко й съчувстваше, той не би се съгласил да живее като послушно кученце под нейните грижи.

— Добре тогава, щом така искаш. Аз не се нуждая от много, Адам. Може и да не ти се вярва, но дори и не желая много — малка къщичка, много скромна къща в този град ми е достатъчна. Цял живот съм живяла, местейки се и носейки багажа си в куфари. Искам да се задомя тук и да живея простичко, да се установя на едно място.

— И да имаш деца, нали?

— Разбира се. Най-много искам да имам деца и ти знаеш защо.

Тя нямаше представа кое колко струва. Никога не й се бе налагало да плаща сметки. Вярно, купуваше си обикновени дрехи, но носеше перли, а храната струваше скъпо — колко добре си спомняше той бакалията на баща си! Деца, синове, които трябваше да ходят в колеж. И дъщерите също, ако се съдеше по Ема. Тя изобщо нямаше представа какво говори.

— Имам работа за вършене тук — подхвана той. — Ще мисля за това по-късно.

— А аз трябва да се прибирам у дома. Знаеш колко емоционална е Сабин. Не мога да си представя как ще се отрази това на гордостта и репутацията й пред нейните стари приятелки.

Ема си тръгна, а той се замисли за Тео Браун. Разговорът им бе толкова кратък; всъщност беше необичайно формален, имайки предвид внезапния крах на едно много солидно делово предложение. Човек обикновено не приемаше поражението с подобно спокойствие. Вярно, Тео бе ведър и сърдечен по природа, краен оптимист, който вероятно приемаше с лекота неща, с които мнозина не биха се съгласили. Но според Адам, можеше да му отдели поне още няколко минути. Разбира се, щом баща му лежеше в болница на няколкостотин километра… трябваше да замине. Но всичко, на което Адам бе разчитал, бе пропаднало, това бе толкова тежък удар! Той седеше пред неотворените писма на бюрото си и просто се взираше в пространството.

След известно време стана и слезе долу, като си мислеше, че ще се поразсее, ако излезе на обяд малко по-рано. Докато вървеше по улицата, настигна Райли.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел — каза той.

— Не точно, но преживях ужасно разочарование. Няма да повярваш, но сливането с „Кейс“ е пропаднало.

— Не може да бъде! Как така?

— Още не знам подробностите. Трябва да почакам Браун да ми ги обясни.

— Но нали адвокатите работеха по сделката! Четох за това в рубриката на Джеф Хорас.

Райли имаше навика да изрича гласно подобни нелепости.

— Ами да, разбира се, имаше адвокати — леко се подразни Адам.

— Тогава защо не ги попиташ? Те ще знаят повече, отколкото знае Браун.

— Добре, добре. Ще го направя.

Продължи надолу по улицата към мястото, от което обикновено си купуваше сандвич, надникна вътре, реши, че не е гладен, и продължи към площада. Наред със скъпите магазини там имаше и малка тухлена сграда, където бяха адвокатските кантори. Съвсем не изгаряше от желание да влезе вътре и да се види със Спенсър Лорънс. Този саркастичен сноб не би му отделил повече от пет минути от ценното си време.

Когато се върна на работа, Райли го пресрещна:

— Видях, че тръгна към площада. Отиде ли при адвоката?

— Не, не съм.

— А трябваше. Браун е счетоводител, а не адвокат. Ама че досаден човек!

— Знам това, Райли. Уверявам те, че го знам.

Качи се в кабинета си и тъкмо се бе заел отново с кореспонденцията си, когато звънна телефонът.

— Просто не знам какво да правя вече — каза Ема. — Леля не разбира какво е станало. Какви са тези пари, които искат допълнително? Откъде биха могли да се вземат? Сабин да не е Националната банка! Обадих се на Тео Браун, но той е излязъл от кабинета си. Сабин пита дали не би бил така добър да се обърнеш към господин Лорънс. Тя е прекалено разстроена, за да говори с него.

— При мен има хора, Ема. Сега не мога да говоря. Ще ти се обадя по-късно.

След като затвори, той взе телефонния указател и позвъни в кантората на „Лорънс, Уайли и Уилс“, за да помоли за среща с господин Спенсър Лорънс.

 

 

Можеше да се досети в какъв стил е обзаведена кантората — мебелите бяха от осемнадесети век, секретарката — на средна възраст, а над камината висеше задължителният портрет, несъмнено на предшественик, съдейки по приликата със строгото и сковано лице на Спенсър Лорънс. Адам отново изпита чувството на силна неприязън, което бе усетил при запознаването си с този човек.

— Моля, седнете, господин Арнинг. Възнамерявах да разговарям с госпожа Ротхирш този следобед относно сливането с „Кейс“. За съжаление не успях да го направя по-рано през деня, понеже бях в съда. Но ето че вие сте тук. И след като имам нейното разрешение да ви обясня цялата злощастна ситуация, ще го направя.

— Значи наистина е „злощастна“? Надявах се да не е така, господин Лорънс.

— Осмелявам се да кажа, че от гледна точка на господин Браун си е много щастлива.

Лека усмивка пробяга по устните на Лорънс и се стопи, без да разкрие дори за миг зъбите му. Заприлича на ястреб, на хищна птица…

— И защо? Не разбирам.

— Доста е заплетено от правна гледна точка. Понеже сте търговец, а не адвокат, ще изложа нещата с прости думи. Господин Браун е сформирал синдикат, който ще плати много повече, отколкото би могла да си позволи госпожа Ротхирш, за да задоволи „Кейс Клотиърс“. Тези хора са представили на Кейс изкусителен план, който би увеличил размера на собствеността четири пъти. Възнамеряват да направят предложение на госпожа Ротхирш за откупуване на магазина й, на което тя да не може да откаже.

На Адам му бе достатъчна само минута, за да схване същността на изложението. Но после остана мълчалив още няколко минути, докато осъзнае, че подстрекателят, организаторът на цялата тази схема е бил всъщност Тео Браун. Чувстваше се направо смаян.

— Но двамата с Тео… — заекна той, — … ние сме приятели. Той е един от най-добрите ми приятели. Сигурен ли сте?… Имам предвид, не е ли възможно да има някакво объркване, някакво недоразумение?… Понякога нещата доста се объркват, когато се предават от уста на уста.

— Никакво объркване. Спомняте ли си вечерята, на която присъствахме и двамата? Тогава бях ядосан — може би е било видно, — че изобщо се споменава за сделката. Много е неразумно подобни въпроси да се изваждат на показ в жълтата преса, която се чете от всеки глупак. Онова, което споменаха за двора, за подвижния стъклен покрив…

Адам едва не подскочи на мястото си.

— Това беше моя идея! Аз нарисувах скицата един ден, когато бях в кабинета на Тео. Има подобно нещо в Европа. Спомням си една снимка…

— Скица? Но нищо официално? Нямате подробен план, нищо, което да послужи за основа при един съдебен иск?

— Не. Това бе просто случайно хрумване, приумица. Тео Браун ми беше приятел — повтори той. — Бих могъл да се закълна в лоялността му, в добротата му, в честността му…

Лорънс махна с ръка, за да възрази.

— Добре че не се занимавате с право — каза той.

Адам бе изпълнен с тъга и предчувствайки края на разговора, трябваше да зададе един последен въпрос:

— Има ли нещо, каквото и да е, което може да се направи?

— Нищо. Всичко е напълно в рамките на закона. Освен ако не намерите достатъчно пари, за да надхвърлите офертата на синдиката на Браун, ще се наложи да приемете поражението. Такъв е животът.

С посърнало лице Адам попита колко пари ще са нужни на госпожа Р. И след като научи, че половин милион долара евентуално биха стигнали, но не е съвсем сигурно, той благодари на господин Лорънс и излезе навън с натежало сърце.

На връщане към дома мина покрай парка, където се бяха срещнали тайно с Ема през онзи летен ден, който сега му се струваше ужасно далечен. Тя, която съвсем не бе ангел — и това предизвика усмивка на устните му въпреки всичките му тревоги, — тогава бе изглеждала като небесно създание в бялата си рокля и шапката с една-единствена роза.

След това мина покрай магазина. Зеленият навес и сандъчетата с цветя си бяха на същото място, където ги бе сложил той някога, и сега си спомни простичкото удоволствие, което бе изпитал в онзи ден. Красивата фасада на старата сграда блестеше бяла и чиста под слънцето. Зави надясно и мина покрай допълнителната постройка, добавена преди три години. Тук името Ротхирш бе трайно гравирано под корниза на фасадата. Спомни си за разговора с архитекта, когато бе споделил, че според него е добре и този вход на сградата да стане в същия стил като стария. Съвсем не бе негова работа да се изказва по въпроса, само след миг вече съжаляваше за стореното и смяташе, че архитектът е в пълното право да не се съобрази с него: с мнението на човек в неговото положение. Но вместо това, за негова най-голяма изненада, архитектът бе приел предложението му.

„Знаете ли, господин Арнинг, като се замисля, май наистина сте прав. Ще изглежда далеч по-добре. Да, определено сте прав“, бе казал човекът.

Адам потегли с колата към главния път. Тук се намираше пансионът, в който бе живял първите няколко седмици сред дамите учителки в местното училище. Кой би предположил как ще се промени животът му през следващите няколко години?

 

 

На вратата на кабинета му се почука и се чу гласът на Райли:

— Адам? Двамата с Арчър сме. Искаме да те видим.

Адам уморено ги покани:

— Влизайте.

Какво ли пък искаха? След всички тези години и въпреки истинската привързаност, която изпитваше към тях, те все пак си оставаха двама смешници от история, разказана в комикс.

Райли започна пръв:

— Помниш ли какво ми съобщи преди няколко дни за сливането и как аз ти казах да идеш при адвокат? Е, ние пък имаме информация, която трябва да чуеш. Чух да разправят нещо снощи в бара до нас.

— Отбележи, „той“ е чул, а не „ние“ — намеси се Арчър. — Защото аз не ходя по барове.

— Разбира се, знаем те теб. Не ме прекъсвай. Трябва да кажа на Адам. Някакви мъже говореха за онази голяма сделка. Единият — не му знам името, не мисля, че живее в града, всъщност не живее, май че е от Роуздейл…

— Продължавай — подкани го Адам, който вече едва сдържаше нетърпението си. — Хайде, по-нататък.

— Този човек е шофьор на един богаташ тук, забравих му името, който е приятел на нашия счетоводител, и двамата с Тео Браун бяха в колата и си говореха, а ти беше прав за онова, което каза, че Браун е намислил нещо.

— Още не мога да повярвам! — извика Адам. — Толкова сърдечен човек, толкова открит… няма логика.

— Има — мрачно се обади Арчър. — Още си млад. Ще разбереш, че има, когато остарееш още малко.

— Е? Какво ще направиш? — попита Райли.

— Няма какво да се направи. А и бездруго бизнесът си е на госпожа Р., а не мой.

Райли махна пренебрежително с ръка и отвърна, че госпожата е последният човек на света, който би се оправил с подобен проблем; тя само би усложнила допълнително ситуацията, а и племенницата й съвсем нямало нужда да се бърка. Какво ли пък знаела тя, една жена, при това толкова млада?

— Е, значи няма кой — обобщи Адам.

— Мислех си… — продължи Райли, — … снощи не можах да спя, просто си мислех. Помниш ли онзи човек от родния ти град, който те посъветвал да напуснеш дома си и да започнеш собствен бизнес? Онзи, дето играел голф?

— Господин Шипър ли? Той какво общо има?

— Нищо, предполагам. Но той сигурно е имал високо мнение за теб, поне според това, което си ни разказвал. Той не работеше ли в банка?

— Беше инвестиционен банкер.

— О! Е, аз не разбирам нищо от такива. Но щом е смятал, че си толкова умен, а и виж само как разви бизнеса тук… та той е банкер и може да ти даде заем, с който да победиш Браун в собствената му игра.

Предложението бе толкова абсурдно, а лицето на Райли изглеждаше тъй развълнувано, че Адам се трогна. Помисли си, че явно Джим наистина е загрижен за него, и си спомни онзи път, когато той му бе казал: „Говоря ти като баща“.

— Човекът не ме е виждал почти девет години, Райли — отговори той меко.

— Е, не е чак толкова дълго. Какво ти коства да опиташ?

Немалко. Трябваше да се съберат много документи, после го чакаше скъпо пътуване до Ню Йорк, щеше да изгуби скъпоценно време далеч от работата си, а накрая щеше чисто и просто да се изложи като последния глупак.

Двамата наивни добряци, Райли и Арчър, го гледаха очаквателно. Понеже искаше да се отърве от тях и от глупостите им, той каза, че им е дълбоко благодарен — в което бе напълно искрен, и че ще си помисли за предложението — което не беше вярно.

 

 

Но на другата сутрин, докато вършеше обичайните си задължения, осъзна, че идеята лежи дълбоко в съзнанието му и го дразни като захвърлено писмо, по-точно, като ухапване от насекомо или вълнен пуловер, който те кара да се почесваш непрекъснато. През следващите два дни тя продължи да го тормози, а той нито спомена за това пред Ема, нито си позволи да я обмисли по-сериозно, просто пазеше причината у себе си.

После, на третия ден следобед, някакво вътрешно гласче му прошепна: „Шипър наистина се интересуваше от теб; този магазин бе почти загинал, а под твоето ръководство просперира; това сливане наистина би се превърнало в «златна мина», както се изразява моят приятел изменник, а Шипър е в бизнеса, за да дава пари назаем срещу печалба“.

С тези мисли в главата Адам се върна в кантората на Спенсър Лорънс, като очакваше да бъде надменно, но вежливо отпратен. Вместо това Лорънс слуша историята му в продължение на повече от половин час.

— Разбирате ли, господин Шипър е човек, когото познавах — Адам премести поглед от гладките листа на каучуковото дърво в ъгъла към безизразното лице на адвоката. — Носех му стиковете за голф и той ме харесваше. Нямам представа дали изобщо ще мога да си уредя среща с него. Все се питам защо той ще иска да има нещо общо с мен, след като Тео Браун, който ми беше добър приятел, солта на земята, както казват, предаде всички нас.

— Прекалено много сол може да те убие — иронично подхвърли Лорънс. Замълча за миг и продължи: — Споменахте за баща си. С какъв бизнес се занимава?

— Има малка бакалия. Едва си изкарва прехраната. Започнал е като разносвач, когато е дошъл в Америка след Гражданската война.

— Арнинг. Какво е името ви?

— Еврейско, от Германия.

— Имате два недостатъка във ваш ущърб: бедността и еврейския произход, също като госпожа Ротхирш.

— Но тя вече не е бедна, господин Лорънс.

— Ту се съвзема, ту отново потъва, положението й не е стабилно. Беше започнала да затъва здраво, когато се появихте вие. Успяхте да изградите нещо солидно за нея. Едва ли е било лесно. Тя си има своите странности — и отново онази иронична усмивка.

Адам потисна собствения си смях и се съгласи, че дамата определено е своенравна. Но след това се чу да я защитава:

— Като оставим настрани бедността, тя е преживяла доста трудности в живота си.

— Така съм чувал. Е, направила е и сума ти добри неща навремето. Занимаваше се с благотворителност, осинови онази нейна племенница — очарователна млада дама, нали?

— Да, много — съгласи се Адам.

— Да се върнем на вас. Не знам дали ще постигнете кой знае какво с господин Шипър. Това е една от двете най-големи компании за инвестиционно банкиране в страната.

— Глупаво ли ще е от моя страна да опитам?

— Не, няма лошо в това да опитате. Без риск няма и печалба, нали така? Ще им се обадя и ще проверя дали си струва да тръгнете на път. Ако е така, ще им изпратя всички отчети, всички документи, вашите и на Кейс. Освен това ще поговоря по въпроса с госпожа Р., но се съмнявам от нейна страна да има някакви възражения.

„Едва ли“, помисли си Адам, толкова смаян, че за миг изгуби дар слово.

— Не мога да изразя с думи колко съм ви благодарен, господин Лорънс — каза той накрая. — Дори и нищо да не излезе от това, винаги ще помня, че сте ми отделили от времето и опита си.

Адвокатът кимна. Дали този човек можеше да се усмихва наистина? Така че да разкрие зъбите си?

— Знаете ли, господин Арнинг, аз самият съм имал много привилегирован живот, както и баща ми, и дядо ми. Всички предимства са били на наша страна. Затова уважавам всеки трудолюбив и амбициозен млад човек, който не е имал такива предимства, и ако мога да помогна по някакъв начин, ще го направя. Вие сте чудесен младеж. Имате дар слово и умеете да се държите подобаващо. Истински джентълмен. Госпожа Ротхирш е доста своенравна жена, но е почтена и с чудесни качества, ето защо не ми е приятно да гледам как Тео Браун иска да я изиграе, след като двамата с нея сте се доверявали на този човек. Много непочтена афера.

После Лорънс се зае да рови из книжата на бюрото си и Адам разбра, че срещата им е приключила.

— Е, сега имам доста работа. Ще се свържа с вас след три дни.

Кой би могъл да си представи? Критичен, студен, скован — наистина ли бе такъв? Дали това не бе само външност, естествена за определен тип хора и от определена класа? Със сигурност имаше голямо сърце. Кой би очаквал?

 

 

Когато Адам погледна през прозореца и вдигна очи, пред него се издигаше небостъргачът „Уулуърт“ като копие, което разделяше небето на две. Най-високата сграда в света. Под краката му бе „Уолстрийт“ — една от най-богатите улици в света. От другата страна на огромното гравирано бюро седеше Херман Шипър — един от най-влиятелните хора на тази улица. И сред всички тези екстри се намираше Адам — един съвсем обикновен човек.

— Не си се променил… с изключение на дрехите — отбеляза Шипър и му намигна. — С този костюм съвсем приличаш на светски мъж.

Адам си помисли, че много би искал това да е така! Какво знаеше той и какво изобщо бе научил за „света“, в който тъкмо си успял да се закрепиш на ръба и цялата скала се срива под нозете ти?

— Връщал ли си се изобщо в родния си град, след като замина?

— Само веднъж, преди четири години, когато почина майка ми.

— Мислех, че майка ти е починала много отдавна.

— Е, да. Но тази жена ме отгледа, така че…

Господин Шипър кимна с разбиране.

— Кажи ми, какво стана с брат ти, който бе такъв блестящ ученик?

— Готви се да кандидатства в медицински университет.

— А ти още ли му помагаш?

— Така трябва. Искам да го правя.

— Не е лесно, нали?

— Най-трудното е да го приемат. Заради квотата за евреи, нали знаете.

— Нищо ново. Така е през последните две хиляди години — Шипър въздъхна. — Поне има по-голям шанс, отколкото онези източноевропейци или руснаци. Тях не ги искаме близо до себе си, не ги приемаме в нашите клубове, нали? Искаме да бъдем сред свои хора.

В главата на Адам проблеснаха като светкавици разпокъсани мисли. Евреите от висшата класа не искаха да приемат Сабин… Арчър казваше, че Райли винаги е махмурлия от предната вечер. Че е чудесен човек, един от най-свестните, но нали бил ирландец, а тях всички ги знаели, че не могат да стоят настрани от бара… Райли на свой ред казваше, че е живял врата до врата с Арчър през последните двадесет години и човекът бил добър, но все пак студен. Това им било странното на англичаните.

Господин Шипър продължи:

— Те нямат класа, нямат минало, никакъв вкус. Само петнят името ни.

Горката Сабин Ротхирш… без класа, без минало, без вкус.

Адам тръсна глава, за да се отърве от тези мисли, и се върна на основния въпрос:

— Същината на проблема е, че тя иска сделката, но се страхува да похарчи толкова пари, колкото са нужни. Дамата е възрастна, уплашена и не е достатъчно компетентна, за да разбере, че бизнесът се развива много добре и може да понесе един дълг.

Шипър кимна:

— Знам. Разговарях няколко пъти с господин Лорънс. Погледни само какъв куп документи ми изпрати миналата седмица. Направи ми силно впечатление, че балансът се е променил и магазинът е започнал да печели още през първия месец, след като ти си поел работата.

— Беше предизвикателство. Допадаше ми и все още ми харесва.

— Това каза и Лорънс за теб. Човекът е малко надут и неразговорлив, нали? Но е изчерпателен и на практика отговори на всичките ми въпроси още преди да съм ги задал.

Шипър се облегна удобно на стола си, предложи на Адам пура, но след като той му отказа, сам запали една и й се наслади за няколко секунди. Докато димът се издигаше към тавана, Адам чакаше напрегнато. Да или не щеше да каже господин Шипър? Искаше му се да се прибере у дома.

— Адам, ти вчера ми каза, а същото чух и от господин Лорънс, че госпожа Ротхирш иска сделката, но не желае да вложи толкова пари. Нека те попитам нещо — ами ако ти самият изтеглиш заем?

— Аз ли, господин Шипър? Как бих могъл изобщо…

— Много лесно. Обсъдих го с Лорънс. Ще ти отпуснем заем с пет процента лихва. Така ще станем собственици на твоя дял акции от новата компания. Ти ще бъдеш съдружник. Ще имаш доста време, ако всичко върви добре, а няма никакво основание да предполагаме, че няма да тръгне добре, за да ни изплатиш дълга.

Адам отвърна доста колебливо:

— Не разбирам. Бихте се доверили на мен и бихте ми отпуснали половин милион долара?

Шипър се засмя:

— Знаеш как стоят нещата. Просто си изненадан и затова задаваш глупав въпрос. Виж, ако не ми изплатиш дълга, тогава аз ставам съдружник в компанията. Това е най-простото обяснение на ситуацията. Мога да те уверя, че изобщо не съм притеснен от този факт.

— Не знам какво да кажа.

Очите на Адам се навлажниха. Той примигна, надявайки се Шипър да си помисли, че е заради дима от пурата.

— Не казвай нищо. Просто продължавай да си вършиш работата все така добре и бъди здрав. Между другото, не ми каза, не мислиш ли за брак?

— Ами да, мислил съм, но… — извинявайки се за пълните си със сълзи очи, той добави: — Заради дима е. Очите ми се зачервиха.

— О, съжалявам. Не знаех, че ще ти пречи.

— Не, моля ви, не гасете пурата. Нямам нищо против, това е нищо.

— Господин Лорънс беше много въодушевен, когато му подхвърлих идеята си за теб. Каза, че наистина заслужаваш най-голямо доверие.

— Всичко това е прекалено хубаво, за да го повярвам — промълви Адам.

Херман Шипър се засмя:

— Е, повярвай. Адвокатите ни ще се свържат с господин Лорънс още утре.

Продължителната среща най-сетне свърши. Стиснаха си ръцете, пожелаха си всичко най-добро и след като Адам изказа най-сърдечните си благодарности, каквито не бе отправял към никого досега през живота си, се озова на улицата, загледан нагоре към небостъргача „Уулуърт“. После отиде до телефонна кабинка, размени набързо няколко възторжени и доста объркани думи с Ема и се запъти към гарата, за да хване влака на запад.