Белва Плейн
Звездно небе (13)

Дванадесета глава

На Адам му се струваше, че през целия си живот се е тревожил за нещо. Сега изведнъж всичките му грижи се бяха стопили като с магическа пръчка. Баща му имаше болно сърце, но бе под вещите грижи на лекаря и състоянието му изглеждаше стабилно. Лео си бе все същият, вечно затворен в стаята с книгите си, начумерен и кисел, както винаги, но поне бе преодолял покрусата си след отказа на сестрата на Боби Нишикава. А Дорис, мисълта, за която тежеше на съвестта на Адам, тъй като бе подвел и нея, и себе си, вече имаше друг ухажор и този товар бе паднал от плещите му.

Добрите новини не спираха дотук. Джонатан бе започнал да изпраща документи за кандидатстване в различни медицински университети. Писмата му бяха пълни с вести от работата му и възторжени описания на възлюбената му Бланш. А Ема — Адам бе решил да я пази в тайна, докато не намери подходящ момент — си идваше у дома.

Не, не можеше да иска нищо повече, освен живота му да остане точно такъв, какъвто бе сега.

 

 

Сабин бе пожелала да организира парти в чест на двойната магистърска степен на Ема по музикално образование и изпълнителско изкуство. Адам седеше на дългата маса в трапезарията с огромния свещник, прибори и съдове от сребро и много вази, пълни с рози, съзнавайки, че присъствието му сред гостите показва отношението на Сабин към него. Поканените на вечерята представляваха доста пъстра компания; единствено адвокатът Спенсър Лорънс и съпругата му принадлежаха към онова, което Сабин смяташе за „доброто общество“. Другите бяха възрастни вдовици, няколко по-стари двойки, семейният лекар и съпругата му, както и няколко приятелки на Ема от колежа, две, от които бяха придружени от богатите си млади съпрузи.

— Тео Браун не е тук — поясни Ема, вероятно в отговор на нечие питане. — Има болен роднина и се наложи да замине извън града.

Тео, с когото отдавна бяха приятели, щеше да е единственият от гостите, с когото Адам имаше много общи неща. Въпреки това, партито се оказа твърде интересно — това бе първата официална вечеря, на която бе поканен, с доставка на френски ястия, елегантно поднесени в една от най-грозните трапезарии, които човек можеше да си представи.

Седеше до Ема, недалеч от домакинята в края на трапезата. Разговорът се въртеше, съвсем естествено, около световните събития.

— Независимо от обещанията на Уилсън — заяви Спенсър Лорънс, — ние ще се сражаваме. Неизбежно е.

Говореше много авторитетно. Висок, сериозен, със строги и правилни черти на лицето, с подобаващо посивели слепоочия, той вдъхваше голям респект дори само с вида си. Сабин сигурно доста се бе колебала да представи човек като Адам на Лорънс. Никой друг, освен Ема не можеше да я накара да го направи. Адам се запита дали адвокатът няма да си го спомни от луксозния бардак на Франсин, където той, Адам, бе стоял кротко във външния кръг от слушатели, които обичаха да слушат какво ще каже някоя от важните личности на града.

Разбира се, отдавна не бе ходил там; нито веднъж, след като започна да се среща с Ема… Запита се защо изобщо подобно място се посещава толкова често от женени мъже. Преди години в родния му град мъжете, които ходеха в дома на Грейси, бяха все млади и необвързани. Замисли се за баща си и Рейчъл — съмняваше се, че дори и ако можеше да си позволи допълнителните разходи, баща му някога би отишъл там. Но после се сепна и се зачуди дали не е прекалено наивен.

Е, наивен или не, но той лично никога не би пожелал друга жена, освен Ема. Много се стараеше да не издаде копнежа си прекалено явно, докато изпиваше с поглед голите й рамене и блестящата й коса.

Доктор Мейси отбеляза:

— Миналата седмица с интерес прочетох рубриката на Джеф Хорас, където се говореше за „Кейс Клотиърс“ и магазина на Ротхирш. Често съм се чудил откъде, за Бога, научава всички тези подробности. Този човек май знае всичко, което става наоколо. Както и да е, изглежда, резултатът от сливането ще е истинско бижу в центъра на града ни.

Адам се развесели. Докторът бе приятен човек. Джеф също бе много добър приятел и винаги му помагаше, когато го помолеше за услуга.

Лорънс само изсумтя:

— Този тип просто списва една колонка с клюки, това е.

— Разбира се — съгласи се докторът, — макар че понякога е доста интересен. Този път ставаше дума за архитектура, за градина с подвижен стъклен покрив. Много необичайно според мен. Забележително.

Адам се зачуди дали е възможно Тео Браун да е показал на някого плановете, които той самият бе надраскал на една салфетка, докато обядваха сандвичи в кабинета на Тео.

Лорънс отново се намръщи.

— Безполезни приказки. Това изобщо не му влиза в работата.

Да, какъвто и план да бе скицирал Адам, разбира се, не струваше нищо; той съвсем не бе архитект, макар да му доставяше удоволствие да си измисля разни проекти.

— Човекът просто трябва да напълни с нещо колоната си — продължи адвокатът. — Плащат му за определен брой редове.

В този миг Адам изпита силна неприязън към Лорънс. Този човек произнасяше отсечено всяка дума, сякаш бе разгневен съдия, който цитира закона от висотата на скамейката в съда.

Доктор Мейси не се стресна и полушеговито се върна на темата за Джеф Хорас:

— Ако познавате Джеф така, както го познавам аз, ще разберете, че той може да ви разкаже куп пикантни истории, които никога не стигат до вестника. Толкова неща знае за дома на Франсин, че би станала цяла книга, ако някой иска да я напише. Но никой не би се заел, защото кой ще я отпечата?

Госпожа Лорънс поиска да разбере коя е тази Франсин.

— Звучи ми като име на френска моделиерка.

— Всички ли са готови за десерта? — намеси се Сабин. — Захарните целувки ще се размекнат, ако се бавим.

Дори и Адам знаеше, че това не е вярно. Сабин се засегна от темата на доктора и се ужаси още повече, когато той отговори на въпроса на госпожа Лорънс:

— Това е дом на насладите, където красиви млади дами забавляват господата.

— О! — възкликна госпожа Лорънс. — Много съжалявам… нямах представа. Нали не е… сигурно не е в града, нали?

— Не е далеч — отвърна докторът.

Тео Браун, който бе широко скроен и добросърдечен, щеше искрено да се забавлява от цялата ситуация, помисли си Адам, опитвайки се да прикрие усмивката си.

— Отвратително! Една жена със сигурност би се развела със съпруга си, ако той някога… Аз определено бих го направила.

Две от възрастните дами веднага се съгласиха с госпожа Лорънс, а третата добави разсъдително:

— Един развод също не е повод за гордост, скъпи мои. Много е грозно.

Друга възрази:

— Само в Америка. В Англия дори и в най-добрите семейства се развеждат, ако не са щастливи, и това изобщо не е така срамно, както ни се струва на нас.

Горката Сабин направо бе почервеняла от неудобство, че идеалното й парти явно поемаше в нежелана посока, затова Адам се намеси:

— Господин Лорънс, според мен е много по-важно това, което прочетох вчера — определено имало признаци във Вашингтон, че президентът Уилсън омеква по отношение на войната.

Ема незабавно се съгласи:

— Наистина не е разумно, нали? Все пак шест от корабите ни са потопени, всички от екипажите са се удавили. Човек направо го побиват тръпки. Не мисля, че това може да продължи.

Така разговорът умело бе насочен към други теми. Захарните целувки, поднесени с много ягоди, се появиха само минута по-късно и Адам изпита задоволство, че двамата с Ема бяха спасили положението.

Докато пиеха кафе във всекидневната, Сабин се обърна към гостите си с покана:

— Да се преместим в музикалния салон. Не съм питала Ема, но знам, че тя с удоволствие ще ни изсвири нещо.

— О, не, моля ви — опита да се измъкне Ема. — Никой не иска. Това е парти, лельо Сабин.

— Те никога не са те чували да свириш. Всички ще се радват да те чуят.

Ема погледна към Адам и беззвучно промълви само с устни: „Сигурна съм, че не искат“.

— Само едно изпълнение. Каквото пожелаеш, Ема.

Сабин толкова се гордееше с племенницата си! Адам не можеше да повярва, че е на нейна страна, но кимна на Ема: „Направи го“.

Множеството гости едва се побраха в малкия музикален салон, където лъскавото черно пиано заемаше една трета от пространството.

— Това е концертен роял, а не малко пиано — заяви Сабин. — Аз й го купих — добави тя и протегна ръка, — когато беше ей толкова висока.

Ема помълча за миг и после каза, че ще изсвири соната на Бетховен, наречена „На Тереза“, седна на скамейката с изправен гръб и засвири, а Сабин кимна одобрително и прошепна на семейство Лорънс, че пиесата много ще им хареса.

— На мен винаги ми е харесвала. Едно от любимите ми музикални произведения.

Адам не пропусна да забележи размяната на погледи между адвоката и съпругата му. Лека усмивка пробяга бързо по строгото лице на господин Лорънс.

— Погледнете само ръцете й — прошепна Сабин. — Никога няма да разбера как го прави. Тя много обича да свири Моцарт… не, Шуберт, искам да кажа. Стилът му е толкова отличителен, нали?

Господин Лорънс не отговори. Той знаеше колко е невежа Сабин и колко е грубо от нейна страна да шепне високо по време на изпълнението, но не разбираше вълнението й. И в същия миг Адам усети, че не харесва този човек. Можеше поне да кимне или да се усмихне леко, а не да се държи толкова студено, приличаше на парче лед на Северния полюс. Горката възрастна дама — Адам никога не би повярвал, че някой ден ще я защитава — не знаеше нищо за музикалното изкуство, а уважаваният магистър по право я презираше за това.

Пръстите на Ема танцуваха по клавишите. Адам успя да се приближи малко към нея, така че да вижда леко намръщеното й от съсредоточаване лице, деликатното поклащане на тялото й и перления наниз, толкова дълъг, че краят му бе скрит под деколтето на роклята, между гърдите й. Каза си, че никога през живота си не е чувал подобна музика. А и къде ли да я чуе? Пианото като че пееше. Възторгваше се, умоляваше, утешаваше и сякаш се издигаше във висините; струваше му се, че усеща трепването на крилата на птичка, която се издига над дърветата, завръща се и пак отлита.

После изведнъж усети как Ема му говори чрез музиката — единствено на него. Искаше му се тя да свърши, всички хора да изчезнат, да се изпарят във въздуха, за да може той да остане насаме с нея, когато музиката заглъхне.

 

 

Двамата слязоха по познатите стъпала и потънали в мълчание, се прегърнаха под прикритието на горичката от смърчове в края на моравата.

— Не мога да се сдържам, когато съм в една стая с теб — каза той. — О, Ема, колко дълго ще продължи? Мисля за теб всеки ден, всяка нощ, непрекъснато.

— Нека минат няколко месеца и всичко ще се нареди от само себе си. Тя вече свиква с идеята, макар че още не е напълно готова да си го признае.

Под лунната светлина се очертаваше силуетът на грандиозната къща, която някой ден щеше да й принадлежи. Нямаше никакъв ветрец и нощта бе притихнала като омагьосана. През последния половин час, докато Ема свиреше, а и сега под лунните лъчи, Адам също се чувстваше като омагьосан.

Но настроението му се градеше на солидна основа. Спенсър Лорънс и адвокатите на „Кейс“ бяха навлезли във финалния етап на преговорите. Тео Браун наричаше сливането „златна мина“. Фразата толкова му допадаше, че той често я повтаряше.

— Тази златна мина ще донесе голям престиж, освен купища пари. Разбира се, старата дама трябва и да даде малко, но тя го разбира. А ти ще получиш голямо повишение, Адам, и солидно увеличение на заплатата, няма съмнение.

Е, това бе чудесно. Като съпруг на Ема не би приел никакво благодеяние от страна на госпожа Р., но заплата, която добре съзнаваше, че напълно заслужава, бе съвсем различно нещо. Адам благодари мислено на звездите за всички тези дарове от Бога и целуна своята Ема.

— Цяла година се тревожиш — каза тя, когато той я пусна от прегръдките си. — Сега вече по-спокоен ли си?

— Да.

— Наистина ли?

— Да. Наистина.

— И скоро ще се оженим?

— Много скоро. И двамата го искаме и се нуждаем от това.

И той си тръгна надолу по хълма, подсвирквайки си тихичко.