Белва Плейн
Звездно небе (12)

Единадесета глава

— Май си много гладна — отбеляза Риа. — Тук има храна за двама — добави тя и й намигна.

Ема бе с полата за каране на велосипед и новата блуза с буфан ръкав, цялата на червени макове. В кошницата имаше сандвичи с пилешко, домашни понички и термос с кафе.

Сабин надникна в кухнята.

— Пет дни подред! — възкликна тя. — Не мисля, че е много разумно да въртиш педалите сам-сама по онези пусти пътища.

— О, лельо, все се тревожиш напразно! Минавам направо през селото Корнърс, а и вече си имам приятелка, с която заедно караме велосипеди. Тя преподава в училището и двете се разхождаме заедно. Забавно е. Много приятно момиче.

— Е, добре, но внимавай, моля те.

— Ще внимавам.

На съседната улица, полускрит зад клоните на разлистен чинар, я чакаше Адам с неговия велосипед. Бе прекалено далеч, за да види тя лицето му, но нямаше нужда; познаваше фигурата му също толкова добре, колкото неговата нежност и силата му, думите му, докосването и целувките му. Дори и мълчанието му й говореше много.

Вероятно хората биха казали, че двамата не се познават достатъчно. Но тя си спомняше момента, когато се бяха върнали от Европа и тя искаше — о, колко много искаше — да го види отново. Все още не бе влюбена, но знаеше, че някой ден ще се влюби. Знаеше го тогава, знаеше го и сега. Как би могла да го изкаже с думи? Дори и най-великите писатели не бяха успели.

 

 

Щом я зърна, той тръгна към нея да я посрещне, наведе се над рамката на колелото и я целуна по устните.

— Последен ден — каза той. — Утре сутрин се връщам на работа.

— Това е ужасно. Аз разполагам с цяла седмица. Кога пак ще имаш отпуск?

— Една седмица следващото лято. Полагат ми се две седмици за годината.

— Това също е ужасно. Какво ще стане, ако сливането се осъществи?

— Зависи от мястото, което ще получа. Колкото по-високо се издигаш, толкова повече свободно време имаш. Освен това падаш от по-високо, както казват.

— Престани да се шегуваш. Мислиш ли, че сделката ще стане?

— Така изглежда, поне според адвокатите и счетоводителите. Кажи ми, какво става с твоята приятелка Сюзън днес?

— В момента двете със Сюзън караме велосипедите си през полята към хребета, където става прекалено стръмно за изкачване на колело. После ще се върнем в продължение на петнадесет километра, ще завием към реката, ще си починем върху някой пън и ще хапнем. Риа ни приготви понички. Тя е истинско съкровище — Ема се засмя. — Знае всичко за Сюзън.

— Притеснявам се — рече Адам. — Не ми харесват тези лъжи.

— А какво да сторим? Все едно, нека не говорим за това сега. Денят е прекалено хубав.

Така беше. Топлината, необичайна за края на декември, сякаш излъчваше във въздуха уханието на боровете. Минаваха под леките бели облачета през пусти угари, засадени със зимна ръж поля, покрай пасящи крави, през гъсти горички, които изпъкваха като островчета сред равнината…

Адам наруши тишината:

— Прекарахме заедно цяла седмица и десет допълнителни вечери, в които казваше, че ходиш на кино или сама, или с тази Сюзън, която си измисли. А сега заминаваш.

— Има телефони. Има писма и мисли, винаги ще имаме мислите си. Пак ще сме заедно. Прекалено се тревожиш.

— Знам. Не мога да престана.

— Напротив, можеш. Хайде! Да се състезаваме с колелата няколко километра, какво ще кажеш? После ще се върнем към реката.

 

 

Излегнаха се под слънчевите лъчи върху одеялото, което Адам бе донесъл. Дори и през дебелите дрехи тя усещаше как бие сърцето му, когато устните му се притискаха до нейните. Помисли си, че трябва да има нещо повече. Не просто повече време, не само хиляди нощи, но и нещо по-дълбоко.

— Не мога — каза той и се отдръпна, пускайки я от прегръдките си. — Един мъж може да издържи само толкова.

— Няма да ти откажа за нищо, което поискаш — измърмори тя.

— Не, не мога да ти причиня това.

— Защо? Кой ще научи?

— Ема! Та ти си девица, нали? Ами ако… ако забременееш и…

— Ще се оженим. Нали така става обикновено?

Ала когато чу собствения си глас да флиртува и да го дразни на шега, а всъщност да се опитва да разгадае намеренията му, без нито за миг да го заблуждава, тя се засрами от себе си и смени тона:

— Тъй като нямам представа дали бракът влиза в плановете ти и всъщност не ме интересува, обещавам да се разведа с теб веднага щом детето се роди.

Той също й отвърна с шега:

— Не е редно да се омъжваш така — бременна булка под бял воал…

Когато той замълча, тя се трогна от внезапната тъга, която го обзе. После, спомняйки си какво й бе разказвал за себе си, постави длан върху неговата и заговори тихо:

— Мислиш за майка си. Разбирам те. Често ли си спомняш за нея?

— Не.

— Сигурно имаш нейни снимки.

— Само една моментална снимка, при това не особено добра.

Ема усети вътрешна нужда да сподели с него неща, които никой, освен Сабин не знаеше.

— Това е повече, отколкото имам аз — промълви тя. — Виж… трябва да знаеш… аз не съм племенница на Сабин. Осиновена съм.

За миг той само я погледна с тъжните си очи. После каза:

— Не забравяй, че майка ти те е обичала достатъчно, за да се погрижи да попаднеш при хора, които ще те обичат.

Задушаващият възел, който понякога се появяваше — много рядко, защото тя не му позволяваше, — сега стегна гърлото на Ема. И гласът, с който продължи, изобщо не приличаше на нейния:

— Не мисля, че майка ми ме е обичала. Аз съм сираче, намерено на стъпалата пред една църква в Ню Йорк — без име, без бележка, без нищо.

Сега Адам посегна към ръката й. А тя продължи:

— Ти си единственият, на когото съм казала за това. Каква полза? Само повод за клюки, пикантна история, която хората да си разказват. Коя е била майка ми? Ужасно изплашено момиче от строго семейство или проститутка? Кой е баща ми? Само Господ знае. Някога, докато се разхождах по непознати улици, се заглеждах в лицата на хората и се питах: „Тя ли е? Ами той?“. Особено ако човекът имаше коса с цвят като моята. Толкова се самосъжалявах, направо няма да повярваш. Но преди време реших, че това е нездраво и не го заслужавам. Аз съм си аз и няма значение кои са били те. Сега разбираш защо дължа толкова много на Сабин. Тя прочела за изоставеното бебе и ме взела в дома си. Отнася се с мен като с принцеса. Направо е абсурдно. Колкото повече неща може да си позволи да ми купи, толкова по-добре се чувства тя самата. Парите са всичко за нея, защото не може да забрави времето, когато не е имала нищо. Затова иска аз да се омъжа за някой богат и издигнат в обществото човек, за влиятелен мъж, който никога няма да се провали.

— Срещала ли си такива мъже?

— Да. В колежа човек се запознава с богати семейства, такива, които даряват цяла сграда и тя после носи тяхното име. Да, срещала съм.

След като Адам запази мълчание, Ема разбра какво си мисли: че в очите на Сабин той е никой и не притежава нищо. „Нищо — каза си мислено тя, — освен обичта си към мен. И несъкрушима гордост, която никога няма да се прекърши“.

Настроението на деня вече бе помрачено и стана време да тръгват. Слънцето клонеше на запад, светлината си отиваше с него и докато се приберат в града, наоколо вече се стелеше плътен сив сумрак.

 

 

Усещаше болка в сърцето си, макар че сърцата не би трябвало да болят физически. Те непрекъснато туптят ритмично и хората изобщо не се замислят за тях… докато един ден просто не усетят болката. Застанал пред огледалото, Адам се вгледа в себе си.

— Всичко е наред. Остави на мен. Нека аз говоря.

Забеляза, че лицето на госпожа Ротхирш става по-червено от открита рана, и осъзна, че именно неговото собственическо докосване на рамото на Ема я е вбесило.

— Можем да се гневим един на друг и без да изпадаме в истерия — тихо каза той. — Двамата с вас сме разменяли мисли по този въпрос и по-рано, ако си спомняте, госпожо Ротхирш. Но това бе твърде отдавна и оттогава изтече много вода.

— Това няма нищо общо със случая, млади човече. Ти все още си мой служител, а аз — госпожа Ротхирш.

— Много добре го осъзнавам и никога не съм го забравял. Може ли сега да седнем и да поговорим? Ема трепери.

— Ема да трепери? Не е в стила й. Тя може да е доста корава, когато реши да ме предизвиква. Би трябвало да съм свикнала.

— Мила лельо — обади се Ема, — не ми се сърди. Ела, да поседнем на дивана и нека ти обясним… или по-скоро нека Адам ти обясни. Затова е дошъл.

— О, значи си знаела, че ще дойде?

— Не знаех. Добре че не знаех, защото иначе щях да го разубедя, а сега много се радвам, че е тук.

Старата дама, останала внезапно без сили, се отпусна тежко на един стол, който бе прекалено крехък за масивната й фигура и проскърца опасно. Подозрителният й поглед се местеше от Адам към Ема и обратно.

— За Бога, да не си дошъл, за да ми кажеш, че сте се оженили тайно?

— Не — отвърна Адам, — но дойдох да ви кажа, че бихме искали да го направим някой ден.

— Е, и това е някакво облекчение. Така както си я хванал, човек би си казал, че вече сте женени.

— Той ме обича, лельо Сабин, и аз го обичам.

Тези думи, които никога не бяха изричани досега помежду им, отекнаха като музикален акорд в тишината.

— Виж ти! Виж ти, доста безумия съм виждала през живота си, но това е истинска лудост. Вие сте много дързък и амбициозен младеж, господин Арнинг, прекалено амбициозен според мен. Не позволявате на нищо да застане на пътя ви, нали?

Може би имаше право. В крайна сметка именно той бе измъкнал потъващия й бизнес от дъното на пропастта и го бе изправил на крака. И сега, застанал гордо между двете жени, той й отговори:

— Да, когато справедливостта е на моя страна, не позволявам на нищо да застане на пътя ми. Нищо и никой.

Госпожа Р. вдигна високо ръце и извика:

— Ти! За кого се мислиш ти, че да получиш ръката на това прекрасно, талантливо и красиво момиче? А е и богата, нали, господин Арнинг? Но естествено това никога не ти е минавало през ума, нали? Разбира се, че не, ще ми кажеш ти.

— Съвсем не сте права, госпожо Ротхирш. Непрекъснато мисля за това. Ако Ема си нямаше нищо, тогава нямаше да има проблем. Щяхме да живеем и да се справяме сами, както е с повечето хора.

— Няма ли най-сетне да заговориш разумно? Ако можеш.

В далечния край на мрачната стая бе окачен портретът на съпруга й — с навъсено лице и облегнал масивните си юмруци на масата. Той разби живота й. Понякога дори я удряше.

— Много си лоша с него, лельо Сабин — обади се Ема. — Ти не си такава. Достатъчно неща си преживяла в живота си, за да разбереш защо човек иска да запази гордостта си. Именно затова… затова той още не ми е предложил да се оженим. Знам, че е така, макар да не го е казал на глас. Защото си няма нищо…

— Как така „нищо“? Да не се оплаква от заплатата си? Такава хубава заплата… Чакай малко, за последните пет години, нека пресметна… ами че той трябва да има поне няколко хиляди в банката…

Ема я прекъсна:

— Той се грижи за семейството си! Баща му е с болно сърце, има брат, на когото не може да разчита за нищо, и друг брат, който е в колежа и се готви за медицински университет…

Всичко това бе прекалено лично. Ема го представяше като някакъв доблестен герой и затова Адам се намеси:

— Не е нещо необичайно. Човек просто се грижи за семейството си, когато близките му имат нужда, и толкоз. Съвсем просто е и не е повод за гордост.

Последва дълго мълчание. Часовникът, който представляваше масивен мраморен блок между две голи мраморни нимфи, удари осем. Адам седна на дивана и взе ръката на Ема в своята, а Сабин Ротхирш се взираше в пода.

След няколко минути тя вдигна очи и тихо каза:

— Гордост. Предполагам, че няма нищо лошо в нея, освен ако не е фалшива.

Адам се бе сблъсквал с такава неведнъж: заядливите реплики на Лео за това, че е копеле, или постъпката на онова момиче, което бе нарушило обещанието си да дойде с него на бала по случай завършване на гимназията. Бе странно как такива незначителни удари по гордостта все още заемаха своето кътче в паметта му.

Сабин никога не се бе почувствала приета от хората, които уважаваше най-много. Те се присмиваха на къщата й, на дрехите й, а вероятно и на съпруга й. Дали това бе фалшивата гордост? Според Адам бе такава.

— Ако не си готов да се ожениш за племенницата ми, тогава защо си тук?

— Най-вече защото исках да изясня намеренията си, така че да не се налага Ема да се измъква тайно от къщи, за да се види с мен, както и за да не се крия аз самият.

— Двамата си пишем писма цяла година — обясни Ема. — Достатъчно възрастни сме и не можеш да ни спреш да направим каквото искаме. Но Адам е прав. По-добре е и е съвсем редно да знаеш всичко.

— О, аз подозирах нещо, Ема. От онзи ден, когато ти седна отпред в колата и двамата не спряхте да си говорите и да се смеете, а и той е хубав младеж, прекалено хубав. Майка ми все ми казваше да не се заглеждам по красивите мъже, защото не може да им се вярва. Аз я послушах и…

Сабин се бе вторачила в намръщения си съпруг на портрета. Когато се извърна, очите й изглеждаха влажни.

— Знаете ли, че съпругът ми работеше за пет долара седмично, когато дойдохме тук? — извика тя. — Живеехме в една стая, но това бе по-добро от мизерната колиба и страха, в който живеехме в Полша. Мина време и си отворихме магазин, после по-голям и сетне този. Купихме къщата и наехме хора, които да я почистват и да засадят цветя навън. Но винаги си останахме пришълци тук, нали? Естествено не бяхме приети с отворени обятия от християните, но дори и евреите бяха разделени; немската колония се срамува от нас, защото сме необразовани. Да не мислите, че не знам какво казват за тази красива къща? Казват, че нямам вкус. Какво мога да знам аз за добрия вкус? Бях благодарна, че изобщо имам покрив над главата си.

Докато слушаше оплакванията й, Адам имаше усещането, че той е по-възрастният и по-силният от двама им.

— Странни същества са хората — меко се обади той. — Вземете например онези мои стари приятели в магазина. Райли понякога ми казва, че не може да се вярва на англичаните, че са студени хора. Арчър пък приказва за ирландците — че непрекъснато висят по баровете.

Забележката му предизвика иронична усмивка от страна на госпожа Р. и тя отбеляза:

— Ужасно мърлява двойка бяха онези двамата, нали?

— Вече не са такива.

— Не, ти успя да придадеш изискан вид на магазина, определено се справи с това. Забелязвам всичко. Никога не съм го споменавала гласно, но то е само защото предпочитам да не се меся в работата.

Адам развеселено си помисли, че наистина е така, стига парите да текат в касите.

Враждебността помежду им се бе изпарила яко дим. Той прецени, че е време да се върнат на основния въпрос, и попита дали двамата с Ема вече могат да се срещат без потайности. И добави с усмивка:

— Защото и бездруго ще продължим да се виждаме.

Госпожа Ротхирш въздъхна:

— Добре. Но нищо, абсолютно нищо не е уредено все още. Не забравяйте, че Ема трябва да вземе магистърската си степен.

— Разбира се, лельо. Заминавам след два дни.

Старата дама отново въздъхна.

— Ема е всичко, което имам, господин Арн… Адам. Тя бе любимата племенница на съпруга ми, беше невръстно бебче, когато дойде при нас.

Нямаше нужда Ема да го поглежда сепнато, за да му напомни, че трябва да се придържат към тази измислена история: ако Сабин бе по-млада, щяха да използват друга версия и тогава Ема щеше да бъде представена за дъщеря, а не за племенница. Само преди час би сметнал за невъзможно да изпитва такова съчувствие към тази капризна и своенравна стара жена.

Когато часовникът удари десет, той си тръгна и остави зад гърба си атмосфера, безкрайно различна от онази, която бе заварил. Кой би повярвал, че злонравната и избухлива госпожа Р. може да бъде покорена? Тя би го отрекла, но Адам знаеше, че наистина е спечелил благоволението й.