Белва Плейн
Звездно небе (11)

Десета глава

Когато човек погледне назад към изминатия път, независимо дали става дума за пътуване, при което се прекосява цялата страна, или за житейския път, лесно може да посочи момента, в който, макар и без пътниците да разберат това, някое дребно на вид събитие води до рязка и драстична промяна в посоката.

Така се случи и с Адам през есента на хиляда деветстотин и петнадесета година. По същото време отвъд океана хиляди млади мъже страдаха и умираха мъчително. Но това ставаше много далеч и бе трудно да си го представи човек в слънчевия и спокоен Чатахучи.

Един ден, който далеч не бе слънчев, Адам се прибираше в дъжда и си мислеше за скорошното увеличение на заплатата си и за Дорис Бъкли, срещаше се с нея през последните шест месеца — най-дългото време, което някога бе посвещавал на една-единствена жена. Тя бе приятна, мила, интелигентна и хубава, провинциално момиче, дошло в града да работи като рецепционистка в лекарски кабинет; живееше в една къща с Адам, в дома на баба си и дядо си.

Връзката им бе безпроблемна от самото начало. Семейство Бъкли отдавна се отнасяше с Адам не толкова като с наемател, колкото като с приятел, канеха го на вечеря в неделя, винаги когато „няма нещо по-добро за вършене“, както казваше госпожа Бъкли. Когато се появи Дорис, всичко остана постарому, само още повече се затвърди като традиция.

Сега, вървейки под все по-усилващия се дъжд, Адам размишляваше за часовете, когато бяха ходили на кино, бяха излизали на разходка край града с неговата „Тин Лизи“, бяха хапвали сладолед в сладкарницата или просто си правеха компания с възрастните хазяи на верандата. Ако вече не се питаха, то със сигурност скоро щяха да започнат да се чудят кога той ще предложи на Дорис. Изглеждаше съвсем естествено; тя бе на двадесет и три, почти двадесет и четири, а когато едно момиче преминеше двадесет и пет, без да се омъжи, вече бе прехвърлило обичайното време за женитба.

„Кога ще се ожениш? — бе го попитал баща му в едно от писмата си. — Изобщо не споменаваш за постоянна приятелка. Вече си на двадесет и седем и половина. Време е да престанеш да пилееш живота си. Джонатан е още в колежа, а вече си има чудесна приятелка — Бланш Бърман, красавица, роднина на шивача Бърман. Не бих се изненадал, ако някой ден се оженят. По-скоро ще се изненадам, ако не го направят“.

Какво пък, можеше и да се ожени, каза си Адам. Дорис определено му липсваше, когато се прибереше за няколко дни при родителите си. Бе свикнал и очакваше да я зърне, прибирайки се по улицата. Тя или плевеше цветната леха на двора, или седеше на верандата с вестник или книга. Той знаеше, че не е толкова заета с четенето или плевенето, колкото чака него, макар никога да не би си признала, защото жената не биваше да се издава пред мъжа.

Той се усмихна леко и си каза, че тя наистина е много мило момиче. Харесваше всичко, което и той; обичаше дългите излети сред природата и четеше хубави книги, за да има за какво да си говорят. Баща му бе прав. Какво чакаше? Тя вероятно се питаше защо ли се бави толкова. Реши да повдигне въпроса следващата седмица, може би в неделя.

Силен порив на дъжда го заля, когато слезе от тротоара. Прозвуча клаксон, някаква кола спря и се чу силен вик:

— Внимавайте, господин Арнинг, замалко да ви прегазя!

Малката кола, разбира се, бе безшумна, но и той изобщо не внимаваше и тъй като се почувства глупаво, понечи да се извини, когато вратата се отвори и Ема Ротхирш го покани да се качи:

— Моля ви! Навън е истински порой. Качете се.

Добре поне, че зад волана не беше госпожа Р. Той се качи и отбеляза, че отдавна не е виждал тази кола из града.

— Леля вече е прекалено стара, за да я кара. Зрението й е слабо. Когато съм у дома, я използвам аз, иначе стои в гаража. Къде да ви закарам?

— Прибирам се вкъщи, в другия край на булеварда. Но това е твърде далеч за вас, госпожице Ротхирш.

Тя се усмихна. На Адам му се стори, че цялото й лице засиява — смееха се не само устните й, а и очите, и свежите й страни; цялата искреше.

— Адам — каза тя, — караш ме да се смея. Не е ли време млади хора като нас да престанат с тези обръщения „господин“ и „госпожица“? Ти си Адам, а аз съм Ема.

Той се почувства страшно неловко. Такова поведение никога не би могъл да очаква; съжаляваше, че е приел да се качи в колата, и не отвърна нищо.

— Кажи ми само едно. Притесняваш се заради работата си при леля ми, нали? — след като той отново не отговори, тя продължи: — Да, така е. Е, обещавам ти, никога няма да се издам пред нея, че двамата си говорим на малко име. Нито пък за каквото и да било друго, макар че ще се изненадаш, щом разбереш, че съвсем не е толкова лоша, колкото изглежда на пръв поглед.

Не се бе чувствал толкова неудобно дори и онзи път, когато ги бе взел с колата от гарата.

— Тук завий наляво — побърза да каже той, — после три пресечки по-нататък.

— Няма да те оставя да слезеш в този потоп. Кажи ми, от какво се страхуваш? Срещали сме се няколко пъти, по-точно четири, ако броим и времето, когато още бях ученичка. И всеки път имах усещането, че можем да станем приятели. Исках да говоря с теб, а знам, че и ти искаше да поговориш с мен.

— Откъде знаеш?

— Просто от начина, по който ме гледаше. Онзи път, когато предложих да обядваме в ресторанта зад съда, ти беше готов да тръгнеш, докато Райли не те спря с онази измислица за друга среща. Знаех, че се страхува за теб, но не можех да му се ядосвам много. Познавам го, откакто ходех на детска градина. Винаги ми даваше шоколадова близалка.

Адам се чувстваше, сякаш… сякаш е върху шейна, която се носи вихрено по склона, а той се опитва да я спре, преди да се блъсне в някое дърво.

— Наистина искаше да дойдеш онзи ден, нали? Ако съм сбъркала, моля те, кажи ми. Ако смяташ, че съм била прекалено „настоятелна“, моля те, кажи ми.

Вече бе спряла колата и сега можеше да се обърне, да го погледне и да измъкне отговор от него.

— Е, не точно настоятелна, но…

— Но неразумна. Нетактична. Предполагам, че е било така. Ала ме чуй. Ако ти беше син на собственика, а аз — някоя от продавачките, щеше да мислиш по-различно. Може би нямаше да отправиш поканата чак толкова открито като мен, но това щеше да е единствената разлика. Проблемът е, че съм жена, а не мъж. Това отношение сигурно ще се промени някой ден, не съм сигурна, но ако някога стане, ще е след много време. Определено дълго след като мен вече ме няма на този свят.

Адам се усмихна. Разбираше логиката — и шегата — в думите й.

— Е, нима не е вярно, че не бива да говоря така, защото на жените не им е позволена подобна свобода, каквато искам аз? Кажи ми — не е ли така?

Макар и с нежелание, той се съгласи.

— О, Адам, не искам нищо от теб! Всичко е напълно невинно. Ако си мислиш, че отчаяно си търся мъж, много грешиш. Получавам повече покани, прилични покани от порядъчни мъже, с които мога да излизам. Повечето изобщо не приемам. Искам само да бъдем приятели. Искам го от самото начало.

— Но защо, след като не знаеш нищо за мен?

Тя вдигна ръце. Той разпозна златната гривна на едната. Тогава му обясняваше за рибената супа. Бе си тръгнала, прихванала с една ръка тясната си пола. Той бе останал, загледан след нея, докато се бе изгубила от погледа му.

— Човек влиза в стая, пълна с хора, които не е виждал преди това, и сред тълпата намира онези или онзи, с когото иска да се сприятели. Така е, нали?

Силен порив на дъжда забарабани по покрива на колата и закри със сива пелена прозорците. Би било безумие да излезе навън в такава буря. Затова останаха да седят толкова близо един до друг, че той усещаше парфюма й, едно от онези ухания, които се рекламираха с дискретни намеци за богинята Афродита.

Бе негов ред да каже нещо и той реши да рискува:

— Какво правиш обикновено в неделя, Ема?

— Свободна съм следващата неделя, ако те интересува. После се връщам на Източния бряг. Е, къде ще се срещнем?

За миг си представи онова негово кътче на речния бряг, примамливата сянка, синята вода и водните кокошки.

— Какво ще кажеш за новия парк срещу училището?

— Идеално. В три часа. Леля Сабин обича да подремва след обяда, така че няма да се налага да обяснявам къде отивам.

Също толкова рязко, колкото се бяха струпали, облаците се разпръснаха. Адам слезе от колата пред къщата си, благодари на Ема и влезе вътре със странно вълнение, бушуващо в гърдите му. Тя бе много специална, толкова необикновена, колкото и Джонатан, но по свой начин.

Беше стигнал до половината на стълбите, когато чу гласа на Дорис от долния етаж:

— Как успя да се запазиш сух в този дъжд?

— Докараха ме с кола.

Почувства се неловко да стои така на стълбите, затова слезе при нея. Тя го очакваше с толкова широка и подканваща усмивка, че Адам не се сдържа и й отвърна със същата.

— Грееш като коледна елха — каза той.

— Не, не. Заради роклята ми е. Купих я от вашия магазин. Харесва ли ти?

От син памучен плат с воланче около деколтето, роклята подхождаше на очите й и Адам й го каза, а тя, както винаги, много се зарадва.

— Надявах се, че ще ти хареса. Сега ще я съблека и ще я пазя за следващата неделя, но исках първо ти да я видиш.

— Дорис, няма нужда да се съобразяваш с мен или с когото и да било — внимателно каза Адам. — Трябва да носиш каквото ти харесва.

— Но аз искам да ти хареса на теб. Когато едно момиче излиза някъде с някой мъж, винаги иска той да одобрява вида й. Така е редно.

Може би така беше редно. Или пък не. Не беше сигурен. Застанала пред него с леко засегнат вид и две тънки линии между веждите, Дорис предизвика съчувствието му.

— Изглеждаш чудесно. Както винаги — отбеляза той. После внезапно му хрумна нещо, набърчи чело и възкликна: — Неделя? Неделя ли каза?

— Разбира се. Братовчедите ми Луси и Боб празнуват годишнина от сватбата си. Не ми казвай, че си забравил.

Адам сериозно се притесни, плесна с длан челото си и започна да се извинява:

— О, господи, извинявай! Наистина бях забравил. Шефът ми иска да се видим в неделя и не мога да откажа. Просто няма начин да се измъкна. Разбираш ме, нали?

— Е, щом трябва. На всеки може да се случи — съкрушено отвърна тя. — Луси и Боб ще останат разочаровани. Те много те харесват.

Значи Луси и Боб, както и всички роднини, са го обсъждали. Празненство с роднините на Дорис бе ужасно скучно събитие. Но въпреки това не му бе приятно да постъпва така с нея. От друга страна, не възнамеряваше да отменя срещата си с Ема. Искаше да се срещнат в парка. Само да не се чувстваше толкова виновен от това.

— Какво ти се прави тази вечер? — попита бодро той.

— Каквото искаш ти — отвърна тя също толкова жизнерадостно.

— Не, ти избери.

— Да идем на кино?

— Добре. Ще гледаме новия филм в „Колони“, в центъра. Казват, че е много хубав, но не съм сигурен.

Дорис се усмихна.

— Понякога си мисля, че знаеш всичко, Адам.

Стана му забавно. Някой й бе казал или може би го бе прочела някъде, че жената трябва да казва подобни неща, ако иска да задържи интереса на мъжа.

— Ще тръгнем по-рано, за да можем да паркираме колата и да хапнем — предложи Адам.

Когато се качи в стаята си, той отиде до прозореца, за да се полюбува на една от любимите си гледки — птичките, които се събираха около хранилката и се къпеха в купичката с вода. Семейство Бъкли имаха коли — красиво животно в кафяво и бяло; сега бе легнало върху мократа трева и дъвчеше кокал. Казваше се Принс. Кучето нямаше никакви тревоги. Адам Арнинг също бе живял доста спокойно напоследък. Но сега, макар да не можеше да определи точно защо, се чувстваше притеснен.

В градината Дорис сипваше чиста вода в купичката на птиците. Бе сменила новата си рокля с друга, за да я запази за празненството. Винаги се движеше леко и пъргаво, независимо дали бе в двора или в кухнята, и често си тананикаше. Докато я наблюдаваше сега, сърцето му се сви от необяснима жал. Дали защото я бе излъгал за следващата неделя? Или защото се страхуваше, че отново може да я излъже?

Но не. Тази среща с Ема не означаваше нищо, беше просто незначително приключение, също както някой гледа с обожание звездата на екрана или чака на вратата зад сцената, за да зърне за миг примабалерината.

Щеше да се постарае да превъзмогне странното си настроение, да смени ризата си, да сложи хубава вратовръзка и да изведе Дорис на вечеря и кино.

 

 

Неделята се оказа изненадващо топла за сезона. И съвсем не бе странно, че малкият парк, обикновено пълен с хора в неделните следобеди, сега бе почти пуст. Адам пристигна по-рано, намери пейка под едно дърво и зачака. На всеки пет минути изваждаше джобния си часовник — нямаше търпение тя да дойде, но същевременно леко се притесняваше от това.

В три без пет тя се появи по затревената пътечка. Бялата й пола едва докосваше земята, върху периферията на сламената й шапка имаше голяма роза и Адам мигновено се сети, че вече е виждал подобна картина някъде. Дали не бе платно на импресионист в някоя от книгите с илюстрации, които бе разглеждал в книжарницата в центъра на града? Изправи се, избърса пейката с кърпичката си и седна до Ема. Няколко минути се взираха мълчаливо един в друг. После и двамата се засмяха.

— Не е ли смешно, Адам? Да искаме да се срещнем, да се срещнем, а после да няма какво да си кажем?

— Да — съгласи се той, — за мен е необичайно. Обикновено говоря доста, понякога дори прекалено, а сега не мога да измисля какво да кажа, освен че си много красива. Като картина.

— Благодаря ти, но тъй като си в този бизнес, трябва да знаеш, че изобщо не съм облечена подходящо за сезона. Не е прието да се носи бяло, нито пък сламена шапка след първи септември.

— Не се притеснявай, няма да кажа на никого. Между другото, как дойде дотук? Пеш ли вървя?

— Разбира се. Ако ме бяха видели с колата, трябваше да отговарям на прекалено много въпроси. Дори Руди и Риа още следят къде ходя. Бях на две години, когато дойдоха да работят в къщата, и още си мислят, че съм на две. Но са мили хора и нямам нищо против.

— Какво ще кажеш да се качим в моята кола и да се поразходим? Паркирал съм наблизо, до входа.

— Да, искам. Може да идем до реката. Харесва ми, а все не успявам да отида. На теб харесва ли ти?

— Там е любимото ми място, на завоя, близо до вира за плуване. Ходя винаги когато имам възможност. Вземам си сандвич и книга.

— Е, аз не мога да се съблека и да се гмурна във вира, но мога да поседна на тревата и да сваля обувките си. Нови са и ми стягат ужасно.

Потеглиха с колата и излязоха на булеварда, който пресичаше града, после поеха по черен път с тополи от двете страни, които сплитаха клони над главите им. Ема бе махнала шапката си и вятърът разрошваше кичурите, измъкнали се от прическата й, както и през онзи ден в магазина. „Червеникавокафява коса“, помисли си отново Адам.

— След като си се загледал в мен, нека и аз да те погледна — започна Ема. — Кажи ми какво прави човек, който чете добра литература, в магазина на Ротхирш?

— Какво общо има едното с другото? — попита той.

— Търговията май не си подхожда много с този тип литература, който четеш. Съмнявам се, че чичо ми някога е прочел дори и една книга, различна от стоковата или от справките за цените на акциите.

— Е, аз съм си аз, а той е бил съвсем друг.

— Да, така е, и е много добре, че не си като него.

— О, нека почива в мир — отвърна Адам, както би сторил и баща му.

Харесваше му да разговаря с това момиче. Тя бе одухотворена, но с някаква вътрешна деликатност.

— Кажи ми, Адам, наистина ли се интересуваш от магазина? Сериозно?

— Интересувам се от бизнеса. Той осигурява услуга, хората се нуждаят от облекло. А и защо човек да не си изкарва прехраната от продажбата на облекло?

— Ами всички онези красиви дрънкулки, които струват цяло състояние?

— Ако можеш да си позволиш нещо красиво и не вредиш никому с това, защо не?

— Предполагам, че имаш право. Кажи ми, някога бил ли си беден, Адам?

— Не съм гладувал. Баща ми имаше — и все още има — малък хранителен магазин и живеехме сравнително добре. Той е имигрант, много трудолюбив човек.

Колата подскачаше по черния път. Адам намали и спря на мястото, където паркираше винаги, после и двамата слязоха. Наоколо не се виждаше жива душа. Всичко бе притихнало и Адам не искаше да обсъжда магазина на баща си, нито други потискащи теми.

— Навярно не можеш да разбереш какво представлява истинската бедност — каза той. — И бездруго е трудно да се опише.

— О, грешиш. Била съм много бедна, преди да ме вземат леля и чичо. Нямах си нищичко. Но за едно си прав: трябва да сменим темата. Чакай първо да сваля тези обувки.

Когато се наведе, Адам зърна краката й чак до коленете. Не знаеше дали тя осъзнава, че той ги вижда, най-вероятно — не, тъй като в жестовете й нямаше и намек за предизвикателност.

Двамата се отпуснаха на тревата и Ема въздъхна:

— О, блаженство! Липсва само хубава музика.

— Пиано? Твоят концертен роял?

— О, каквото и да е, дори и само една флейта. Но разбира се, най-много обичам пианото. Дори ми липсва моето, когато пътувам. В университетите не осигуряват такива инструменти. Странното е, че бях страшно ядосана, когато леля Сабин го купи.

Бели облачета, толкова ефирни, че слънчевите лъчи ги пронизваха, се носеха над реката; по течението плаваха две водни кокошки; сякаш цялата планета се носеше в синия безкрай.

За миг и двамата останаха загледани и безмълвни. После Ема се обади:

— Тук няма нищо сътворено от човешка ръка, освен колата ти. Само природа. Чувал ли си някога онзи стих:

„Природата обичах аз;

а след природата — изкуството…“

В главата му мигновено изникнаха стихове, които не бе чувал или чел от ученическите си години. И той я прекъсна:

„Стоплих и двете си ръце на огъня на живота…“

А тя довърши:

„Той угасна и аз готова съм да си отида“

Адам се засмя:

— Няма начин да си готова да си идеш, нали?

— Не, и още дълго ще е така. Толкова неща искам да видя и да направя.

— Какви например?

— Деца. Най-много искам да имам деца. И да свиря, разбира се.

— След като защитиш магистърската си степен.

— Не ми остава много, само още една година — тя погледна бързо към часовника си и добави: — Време е да се прибираме, иначе ще се разтревожат за мен.

По обратния път сякаш целият блясък на следобеда бе помръкнал. Никой от двамата нямаше какво да каже, докато не стигнаха до улицата на Ема и тя се обади, за да го упъти:

— Завий насам и мини откъм задната врата, моля те.

Той нямаше нищо против. Несъмнено така бе по-добре. Но не можа да сдържи въпроса си:

— От леля си ли се страхуваш?

— Изобщо не се страхувам от нея, Адам. Просто не искам да я разстройвам. А и искам да мина през кухнята и да донеса малко вода на горкото куче — отвърна Ема и посочи малко бяло куче, което дишаше тежко на тротоара. — Горкият Тони. Лежи на камъните, за да се разхлади. На съседите е, но е направо срамота как се отнасят с него. Държат го навън в тази жега, а и посред зима лежи навън и зъзне. Ще го взема в кухнята и ще го скрия за малко.

— Защо трябва да го криеш?

— Леля Сабин не позволява куче да влиза вкъщи. Притеснява се, че ще повреди нещо — и тя се засмя с онзи очарователен, палав смях, който накара и Адам да се присъедини към нея. — Макар че, ако питаш мен, някои леки повреди ще се отразят добре на къщата.

— Утре ли заминаваш?

— Да, рано призори. Беше чудесен следобед, Адам. Много ти благодаря. Бих те поканила да влезеш за малко, но…

— Разбирам — отвърна той.

Обаче не можеше да я остави да си тръгне, без да й зададе един последен въпрос:

— Леля ти ли ще реши за кого ще се омъжиш, Ема?

Погледът, който му отправи, би могъл да се нарече единствено възмутен, тя вдигна ръце и отговори:

— Какво, за Бога, си мислиш за мен? Бракът означава любов, Адам. Ще се омъжа по любов — и в никакъв друг случай. Никакъв.

 

 

Докато се качваше по стълбите към стаята си, Адам си мислеше, че тя прилича донякъде на Джонатан. Беше от онези хора, с които ти се иска да бъдеш. След това без особена причина се чувстваш с по-леко сърце и по-щастлив.

Отваряйки вратата, си каза, че няма защо да се чувства по-щастлив. Нямаше никакво основание. Изглеждаше нелепо. Каква бе Ема за него? Бяха прекарали няколко приятни часа заедно. Тя идваше и си отиваше. След като си вземеше дипломата, никога повече нямаше да се върне тук задълго. А дори и да се върнеше, каква полза? Той вече си имаше чудесно момиче, което го очакваше.

Застана до прозореца, облегна лакти на перваза и се загледа към двора. Отдолу не долитаха никакви звуци, тъй като всички бяха отишли на празненството на братовчедите и нямаше да се върнат скоро. Адам почувства облекчение, понеже точно в момента не му се водеха разговори, и остави мислите си да се реят напосоки.

Животът му бе доста добър, тогава защо трябваше да бърза и да го променя драстично, например да се ожени? Всяко нещо с времето си…

А точно сега най-добре бе да си легне. В събота бе останал до късно, неделята се точеше протяжно, а утре го чакаше работен ден.

Легна си и ту се унасяше, ту се будеше, обезпокоен всеки път от странни сънища. Насън видя Ема, с разголени крака много над коленете и роза на шапката. Тео Браун му говореше за сливане за милион долара. А госпожа Р. се смееше, доволна от годежа на Ема с „много изтъкнат младеж“. Дорис стоеше до Сабин и плачеше, защото имаше петна по новата й синя рокля, а и бездруго не била достатъчно хубава за сватба.

Събуди се късно, облече се набързо и излезе, без да закуси.

 

 

Няколко дни по-късно пристигна писмо. Дори и то приличаше на Ема, гладко и изискано — името й бе щамповано на хартията с тъмносиньо мастило, което, както забеляза Адам, бе копие на нейния стегнат и красив почерк. Той зачете:

„Ето че отново съм заета много и както винаги, харесвам занятията си, но все пак за пръв път изпитвам лека носталгия. Онзи неделен следобед бе толкова красив! Никога досега не бях усещала колко прекрасно е онова кътче край реката. Мисля, споменах ти, че и по-рано съм ходила там, но този път бе по-различно. Следващия път бихме могли да си наемем кану. Как мислиш?“

Очите му пробягаха по двете страници, които, след като описваха мразовитото време в Нова Англия и квартета, в който щеше да свири следващата седмица, завършваха:

„С най-добри пожелания: Ема“

Зае се да анализира думите й: Този път бе по-различно. Защо е било по-различно? А после споменаваше за кану, което определено означаваше, че тя очаква нова среща. Но завършекът на писмото — „с най-добри пожелания“ — определено звучеше формално. И все пак какво очакваше? „С любов“? Като цяло писмото бе много сърдечно.

После се зае да анализира себе си. Нима вчера не бе взел изненадващо решение? След като съвсем наскоро, след съвестно обмисляне, бе възнамерявал да предложи брак на Дорис, съвсем внезапно и далеч не тъй обмислено бе решил да не й предлага. Защо бе изпитвал онова чувство на лекота и щастие, изкачвайки се по стълбите? И защо бе така измъчван от сънища?

На вратата се почука. Разпозна леката ръка на Дорис. Вероятно идваше да послуша грамофона, тъй като дядо й очевидно бе сметнал, че на Адам може да се има достатъчно доверие и е безопасно да я оставя сама с него в апартамента му на горния етаж.

— О, да не ти преча? — поколеба се тя, когато той й отвори вратата и я покани да влезе. — Прекалено рано ли е? Нали каза в шест часа, преди да слезем всички за вечеря? Баба ще сготви печено, а то още не е готово.

Беше забравил…

— Не, не, няма нищо. Влизай. Навий ръчката и избери плоча, докато аз приключа с пощата си. Имам писма от дома и трябва да им отговоря.

„Скъпа Ема,

Знам какво имаш предвид. За мен денят наистина бе прекрасен и се радвам, че и за теб е бил такъв. Разбира се, можем да наемем кану, а и да се поразходим по-надалеч покрай реката, ако искаш.“

Ръката му спря. Не биваше да е прекалено настойчив, за да не я изплаши, все пак едва я познаваше. От друга страна, не трябваше да се държи прекалено хладно, защото това бе обидно, но можеше да пише нещо като: „ще се радвам да поддържаме приятелски отношения“ — не, това звучеше като делова кореспонденция с някой нов производител. По дяволите, защо изпитваше такава трудност да напише едно писмо? Трябваше просто да каже какво мисли, кратко и любезно:

„Много ще се радвам да се видим, когато се върнеш през ваканцията за Деня на благодарността. Предполагам, ще си дойдеш. Надявам се да си дойдеш.“

Оставаше завършекът. Не можеше да реши. Може би щеше само да напише името си.

Гласът на Карузо заглъхна, когато грамофонът спря да се върти, и Дорис скочи да го навие отново.

— Дядо казва, че скоро ще купи грамофон, щом толкова го харесвам — обади се тя. — Ще се радвам, защото се опасявам, че ти преча, като идвам тук да слушам музика.

Тя очакваше Адам да възрази и да я увери, че не му пречи, и той го направи.

Истината бе, че обикновено му доставяше удоволствие да слуша грамофона в компанията на Дорис, но точно сега го дразнеше; щеше му се да си иде и да не се налага той да слиза долу за вечеря.

Не можеше да е заради Ема, нали? Нямаше логика. След няколко кратки часа заедно какво знаеше за нея? Нямаше никакъв смисъл.

— Адам — обади се господин Бъкли на вечеря, — май нещо тревожи ума ти.

— Признавам си, така е. Наближава Денят на благодарността и после Коледа, най-натовареният ни сезон.

— Е, мога да те разбера, но не забравяй и да се радваш на живота. Човек е млад само веднъж. Непрекъснато го повтарям на Дорис, нали, скъпа?

Не беше трудно да се досети човек какво друго й повтаряше. И Адам, седнал на вечеря с тези порядъчни, мили хора, внезапно се почувства като натрапник, който се е промъкнал под фалшива самоличност. Само до миналата седмица съвсем не се чувстваше така, но сега, вглеждайки се в спокойното и хубаво личице на Дорис, знаеше, че го виждат във фалшива светлина.

— Всички питаха за теб на тържеството за годишнината — каза господин Бъкли. — Направил си голямо впечатление на цялото семейство. Липсваше на всички ни.

Адам отново се извини, че не е имал възможност да присъства. През цялото време, докато седяха на масата, мислите му блуждаеха; макар понякога да се включваше в общия разговор, се питаше дали не е по-добре да се премести някъде, където няма да се среща с всички тях, когато излиза и се прибира у дома, на някое друго място, където връзките помежду им постепенно ще се прекъснат по естествен начин. А после, поглеждайки през масата към Дорис, направо не можеше да повярва какво се случва с него.

— Нещо си разсеян — отбеляза Райли на следващия ден. — Забравил си да се обадиш в Ню Йорк за онези вечерни обувки, които поръчах, а също и за френските шоколадови бонбони за Коледа. В „Кейс Клотиърс“ ги предлагат всяка година, нали знаеш?

 

 

Тъй като ваканцията бе прекалено кратка, за да си заслужава дългия път, Ема нямаше да дойде за Деня на благодарността, а вместо това Сабин щеше да й иде на гости. Щяха да прекарат няколко приятни дни в Бостън, където Ема имаше приятели, а леля й можеше да пазарува на воля на „Нюбъри Стрийт“.

„Приятели“, замисли се Адам. Явно там имаше и някой мъж, иначе госпожа Р. не би отишла; навярно искаше да се срещне с човека и да го огледа добре — макар че сигурно вече го познаваше — и може би щяха да правят общи планове.

Какво ставаше с него? Не преставаше да мисли за Ема. И спомените непрекъснато проблясваха в съзнанието му: игривият й смях, грациозната лекота, с която крачеше по тревата, дори и начинът, по който бе вдигнала онова куче и го бе понесла към къщата.

 

 

Напрежение и несигурност царяха навсякъде. Времето летеше. Толкова много неща се случваха или бяха на път да се случат — както за цялата нация, така и лично за Адам Арнинг. Миналата пролет бе потопен „Лузитания“^[1]; президентът водеше предизборната си кампания под лозунга: „Той ни държи настрани от войната“, макар мнозина да предричаха, че войната скоро ще засегне и тях. А личният живот на Адам бе също толкова объркан.

Продължаваха да пристигат приятелски писма от Ема и той продължаваше да им отговаря. Тя му пишеше за часовете си по музикално обучение — понякога напълно сериозно, а понякога шеговито за някакво сладко малко момченце, което свирело ужасно тромаво, сякаш имало две леви ръце. Адам й отговори, че лично той не бил достатъчно добър дори и за две леви ръце. Тя му сподели за някаква интересна статия, която леля Сабин й била изпратила, и питаше дали сделката между „Кейс Клотиърс“ и „нашия магазин“ наистина ще се осъществи. Тео Браун бил настроен доста оптимистично. Адам отвърна, че Браун е казал същото и на него, а човек може да е напълно сигурен Тео, така както е сигурен, че слънцето ще изгрее.

Но какво всъщност означаваха тези разменени писма? Адам се питаше и в същото време се упрекваше, че е пълен глупак. Двамата бяха просто добри познати — и… толкова! Тогава защо не можеше да я пропъди от мислите си? Нима бе обсебен?

 

 

— Изглеждаш притеснен — каза Дорис. — Да не е заради онази статия във вестника за сливането с „Кейс Клотиърс“?

— При вероятност да загубя работата си има за какво да съм поне леко притеснен. „Кейс“ разполагат със свои хора, които ще искат да запазят, така че никой не може да каже какво ще стане.

Според Тео Браун, а той би трябвало да знае най-добре, нямаше опасност да го освободят от работа, но не бе излишно Дорис да си мисли, че има, и да почне да си търси мъж, на когото повече може да разчита.

Но тя изглеждаше напълно уверена и много мила.

— Ако стане така, в което искрено се съмнявам, ще си намериш друга работа. Съвсем лесно, Адам.

Това бе друг повод за притеснение, примесен с чувство за вина, въпреки че никога не й бе казвал, че я обича или че иска да прекарат заедно остатъка от живота си. Изглежда, то не бе от голямо значение за жените и роднините им.

Освен това имаше писма и от дома. Наведнъж пристигнаха куп лоши вести, но също добри новини и още по-добри. Много добрите бяха от Джонатан:

„… и, Адам, няма да повярваш колко е прекрасна Бланш. Толкова много бих могъл да ти разказвам за нея, ако имах дар слово. Лесно е да се опише, както вече съм го правил, пикантното й лице — страхотна дума е «пикантно», нали? — и късите и тъмни къдрици, но как да опиша духа й? Ще трябва сам да я видиш и тогава ще разбереш какво имам предвид. Тя говори толкова добре, никой не би предположил, че е имигрантка отскоро. Прекалено е талантлива, за да работи за шивача Бърман. Според мен може да стане наистина голяма моделиерка. Сама шие собствените си дрехи и изглежда страхотно, дори татко й прави комплименти. Толкова сме влюбени! Какво друго да ти пиша? Опитвам се да се прибирам през уикендите — винаги когато успея, за да прекарам повече време с нея. Планираме да се оженим, щом завърша колежа. Тя ще може да си намери по-добра работа, където и да се запиша в медицински университет. Аз ще работя нощем в лабораторията и с твоята щедра помощ, за която съм ти много благодарен, ще се справим.

Иска ми се скоро да си дойдеш у дома. Но знам, че пътуването е ужасно скъпо, а и работата ти е много отговорна. Но когато определим дата за сватбата, ще трябва да дойдеш.“

Лоши бяха вестите в дългия послепис на едно иначе мило писмо от баща му:

„Докторът ми каза, че сърцето ми не биело съвсем добре. Трябвало да не се напрягам. Но ти знаеш, в моя бизнес това е трудно. Както и да е, не искам да спазвам режим. Какво друго ми остава в този живот? Обичам да стоя в магазина, където познавам всички клиенти. Остаряваме заедно. Искам да умра на крак. Но не веднага. На петдесет и осем години съм, което е доста, но имам братовчеди в старата родина, които са по-стари. Не ми пишат често, но още работят. Лео работи добре, но почти не ми говори, освен когато е в лошо настроение. Качва се горе и чете книгите си. В училище не се справяше блестящо, както си спомняш, така че не разбирам какво толкова чете сега. А и не ми е работа да питам. Нека си чете. Толкова ми се иска да те видя скоро. Може би ще ни дойдеш на гости. Но знам, че си зает.

С обич:

Татко“

Лоши бяха новините и в друго писмо от Джонатан:

„Неприятно ми е да пиша за тъжни неща. Представям си лицето ти и тъгата, която ще те обземе, но все пак мисля, трябва да знаеш, че Лео доста притеснява татко напоследък.

Знаеше ли, че от години е бил тайно влюбен в сестрата на Боби Нишикава? Аз не съм знаел, нито пък татко. Но сега май неговите намерения са станали много сериозни, а тя не го желае. Скарали са се ужасно и той бил направо съсипан, когато се прибрал у дома с Боби, който се опитвал да го успокои. Лео се кълне, че никога повече няма да припари до дома на Нишикава и дори няма да мине по тяхната улица. Знаеш го какъв е. Хубавото е, че Боби казва, че ще си остане приятел на Лео — единственият, който той някога е имал. Изглежда, семейството на момичето не е искало тя да става прекалено близка с Лео. Но пък и татко не одобряваше особено. Разбира се, става дума за расови предразсъдъци и от двете страни, но в случая с Лео има и друго. Те нямаше да го искат — дори и да беше японец, и той го знае. Горкото момче никога не е имало приятелка, каквато и да е, която да обича и тя да отвръща на чувствата му. Съчувствам му и знам, ти също. Той е толкова объркан. Хората изобщо не му дават шанс. Отдръпват се от него, отминават го, както човек не обръща внимание на непознат, който ти се усмихва от трамвая. Струва му се, че нещо не е съвсем наред, и се дръпва назад. Трябва да си призная, ако не му бях брат, може би и аз щях да постъпя така. И все пак понякога усещам, че губя търпение. Иска ми се да го разтърся здраво, когато е саркастичен, особено към татко, който остарява прекалено бързо и макар че се старае да не го показва, все още жалее майка.“

Подобни писма много натъжаваха Адам. За щастие имаше и друго писмо с ободрителни думи от Тео Браун: по желание на госпожа Р. сливането сега се намирало в ръцете на Спенсър Лорънс, който влязъл в преговори с адвокатите на „Кейс“. Според Браун, споразумението било сигурно. Госпожа Р. проявила доста голям ентусиазъм. После той бе добавил, че госпожата „ще стане по-богата и от Крез“. Освен това бе повторил, че Адам изобщо не трябва да се притеснява за собственото си място.

В същия ден в пощенската му кутия имаше и пакет, в който, освен стихосбирка на Робърт Фрост, намери и кратка бележка.

„Скъпи Адам,

Купих тази книга за себе си и много ми хареса. След това купих още една за теб, защото вярвам, че ще се съгласиш с мен. Ако вече я имаш, може да я дадеш на някой като теб, който ще разбере колко проницателни и тъжни, колко забавни и мъдри, и пълни с любов са тези стихове.

С най-добри пожелания:

Ема

P.S. Ще бъда у дома за три седмици през зимната ваканция — до Нова година.“