Хорхе Букай
Хуан Безкракия (… или изкуството на изравняването отдолу)

Хуан Безкракия бил дървар.

Един ден си купил електрически трион, като мислел, че той ще облекчи много работата му.

Ако първо се бил постарал да научи как се работи с триона, идеята щяла да е наистина сполучлива, но той не го направил.

Една сутрин, докато работел в гората, вниманието му било отклонено от вълчи вой… Електрическият трион се плъзнал между ръцете му и Хуан наранил сериозно двата си крака.

Лекарите не успели да направят нищо, за да ги спасят, и Хуан Безкракия, който като че ли станал жертва на пророческото предопределение на името си, бил завинаги прикован към инвалидната количка.

Месеци наред депресия измъчвала Хуан заради злополуката. Година по-късно изглеждало, че състоянието му започва постепенно да се подобрява.

Въпреки това, нещо пречело на психическото му възстановяване и изведнъж пак изпаднал в дълбока и невероятна депресия.

Лекарите го изпратили на психиатър.

Известно време Хуан Безкракия се съпротивлявал, но накрая отишъл при специалиста.

Психиатърът бил любезен и внушавал спокойствие. Хуан веднага почувствал, че може да му се довери, и му разказал накратко събитията, довели до душевното му състояние.

Психиатърът казал, че разбира потиснатостта му. Загубата на краката наистина била напълно оправдана причина за мъката му.

— Не, не е това, докторе — казал Хуан. — Депресията няма нищо общо със загубата на краката ми. Това, което най-много ми тежи, не е недъгът. Това, от което ме боли най-много, е промяната, която претърпяха отношенията с приятелите ми.

Психиатърът отворил широко очи, втренчил се в него и зачакал Хуан Безкракия да довърши обяснението си.

— Преди злополуката всеки петък приятелите ми минаваха да ме вземат от нас и отивахме на танци. Веднъж или дваж седмично се събирахме, за да се плискаме в реката и да организираме плувни състезания. Преди операцията с някои от тях редовно тичахме по крайбрежната улица в неделя рано сутринта. Изглежда, че след злополуката не само че загубих краката си, но и приятелите ми загубиха желание да прекарват времето си с мен. Оттогава никой от тях не ме е канил да излезем.

Психиатърът го погледнал и се усмихнал.

Трудно му било да повярва, че Хуан Безкракия не разбира колко абсурдна е гледната му точка…

Въпреки това, докторът решил ясно да му обясни какво се случва. Той знаел по-добре от всеки, че мозъкът разполага с особени механизми, които могат да направят човек неспособен да възприема недвусмисленото и очевидното.

Психиатърът обяснил на Хуан Безкракия, че приятелите му го отбягвали не защото вече не го обичат или не искат да имат нищо общо с него.

Колкото и да било болезнено, злополуката променила действителността. Харесвало му или не, той вече не бил идеалният другар за заниманията, които по-рано споделяли.

— Но, докторе — прекъснал го Хуан Безкракия. — Аз знам, че мога да плувам, да тичам и дори да танцувам. За щастие се научих да управлявам инвалидната си количка и никое от тези занимания не ми е невъзможно.

Докторът го успокоил и продължил с обяснението си. Разбира се, че нищо не пречело на Хуан да продължава да прави същите неща. Нещо повече, било много важно да продължава да ги прави, но не трябвало да очаква, че ще ги споделя с предишните си приятели.

Психиатърът обяснил на Хуан, че той наистина можел да плува, но трябвало да се състезава с тези, които имат същия недъг… Че можел да ходи на танци, но в клубове с хора, чиито крака също ги няма… Можел да излиза да тренира по крайбрежната улица, но се налагало да се научи да го прави с други инвалиди.

Хуан трябвало да разбере, че приятелите му нямало да бъдат с него така, както преди, защото неговото положение вече било различно от тяхното… Вече не били равностойни.

За да може да се отдава на любимите си занимания, както и на други, щяло да е по-добре да свикне да го прави с равностойни хора. Следователно трябвало да съсредоточи усилията си в изграждането на нови отношения с равностойни хора.

Хуан почувствал, че все едно камък е паднал от сърцето му, и това усещане го успокоило.

— Нямам думи да ви кажа колко съм благодарен за помощта ви, докторе — казал Хуан. — Колегите ви ме накараха да дойда почти насила, но сега разбирам, че са били прави. Разбрах посланието ви и ви уверявам, че ще последвам съветите ви, докторе. Много ви благодаря, посещението ми при вас беше наистина полезно.

— Нови отношения с равностойни хора — повтарял си Хуан, за да не забрави.

Хуан Безкракия излязъл от кабинета на психиатъра и се върнал у дома си…

Приготвил електрическия си трион…

Смятал да отреже краката на всичките си приятели и така да ги „направи“ равностойни.