Тимъти Зан
Последната заповед (21)

ГЛАВА 21

Малката спираловидна шушулка висеше на метър и половина над земята пред Мара и просто я предизвикваше да я свали с удар. Тя я изгледа мрачно, хванала с две ръце лазерния меч на Скайуокър в необичаен, но удобен захват. На два пъти я пропускаше и не възнамеряваше да се провали отново.

— Не се напрягай — предупреди я Скайуокър. — Съсредоточи се и дай на Силата да протече през теб. Опитай се да доловиш предстоящото движение на шушулката.

Тя си помисли кисело, че му е лесно да говори така, все пак той я контролираше. Шушулката се приближи още с милиметър, все по-предизвикателна…

Изведнъж играта й омръзна. Присегна се със Силата и сграбчи шушулката. Тя потрепери за миг и Мара я сряза на две през средата.

— Готово — изръмжа тя и свали оръжието.

Очакваше Скайуокър да се ядоса. За нейна изненада и раздразнение той изобщо не изглеждаше разгневен.

— Браво — каза той окуражително. — Чудесно. Не е лесно по този начин да разделяш вниманието си между една физическа и психическа дейност. Справи се чудесно.

— Благодаря — измърмори тя и хвърли лазерния меч към храстите встрани.

Той зави плавно във въздуха и Скайуокър го хвана.

— Това ли беше всичко? — добави тя.

Скайуокър погледна през рамо. Соло и Калризиан се бяха навели над протоколния дроид, който най-сетне бе престанал да се оплаква от терена, растителността и животинския свят на Затънтената земя, но пък сега хленчеше заради онова, което била направила твърдата като камък повърхност на крака му. Дроидът на Скайуокър се мотаеше край тях с извадена антена на радара, като пиукаше обичайния си репертоар от окуражаващи звуци. На няколко крачки от тях уукито ровеше в раниците, вероятно търсейки някакъв инструмент.

— Май имаме време за още няколко упражнения — реши Скайуокър и се обърна към Мара. — Притежаваш интересна техника. Оби Уан никога не ми е показвал как се използва върхът на острието.

— Философията на императора бе да се използва всичко, което ти е подръка — отвърна Мара.

— Всъщност в това няма нищо изненадващо — каза сухо Скайуокър и подаде лазерния меч: — Да опитаме нещо друго. Вземи го.

Мара се присегна със Силата, пое оръжието от хлабавия му захват и разсеяно се запита какво ли би направил той, ако някой път тя се опита да извади острието. Не беше сигурна, че ще се справи с нещо толкова малко, като копчето за включване, но опитът си заслужаваше, колкото да види как той ще отскочи назад. И ако успееше да го убие…

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

Тя стисна здраво лазерния меч. Не още, отвърна твърдо на гласа. Все още имам нужда от него.

— Добре — изръмжа тя. — И сега какво?

Той не успя да отговори. Зад него космическият дроид изведнъж се разписука развълнувано.

— Какво става? — извика Соло, вече извадил бластера от кобура си.

— Казва, че натам долавя нещо, което заслужава да бъде видяно отблизо — преведе протоколният дроид и посочи наляво. — Струва ми се, че говори за някакъв гъсталак от лиани. Но може и да греша заради изгарянията от киселината…

— Чуй, да проверим какво става — прекъсна го Соло, изправи се и тръгна към сенчестия склон на дерето.

Скайуокър улови погледа на Мара.

— Хайде — подкани я той и тръгна след двамата.

Не се наложи да вървят дълго. След първата редица дървета и зад високите храсти започваше преплетен гъсталак лиани също като тези, с които се бяха борили през изминалите няколко дни. Само че тук някой вече бе проправил пътека. Отсечените парчета лежаха отстрани като купчина дебели оплетени въжета.

— Изглежда, това слага край на спора, дали някой ни помага по пътя — подхвърли Калризиан, след като огледа края на една от срязаните лиани.

— Май си прав — съгласи се Соло. — Никой хищник не би подредил така парчетата.

Уукито изръмжа под нос и дръпна храста пред лианите. За изненада на Мара храстът се отдели от земята без никакво усилие.

— А и не би си играл да прикрива стореното — добави Калризиан. Уукито обърна храста. — Все едно е срязан с нож. Също както лианите.

— И като птицечовката вчера — кимна мрачно Соло. — Люк? Имахме ли спътници?

— Усетих някои от местните — отвърна Скайуокър. — Но май гледат да не се приближават — той погледна надолу към протоколния дроид, който нервничеше в дъното на дерето. — Мислиш ли, че може да е заради присъствието на дроидите?

Соло изсумтя.

— Питаш за нещо като на Ендор, където онези космати топки еуоките взеха Трипио за бог?

— Да — кимна Скайуокър. — Тукашните може да са се приближили достатъчно, за да чуят Трипио или Арту.

— Възможно е — Соло се огледа. — Кога се навъртат около нас?

— Обикновено при залез слънце — отговори Скайуокър. — Поне досега беше така.

— Е, следващия път, като се явят, ми се обади — каза Соло, прибра бластера в кобура и тръгна надолу по склона към дъното на дерето. — Време е да си поговорим с тях. Хайде, да се прибираме.

Стъмни се, лагерът беше почти готов за нощуването, когато Люк усети промяната.

— Хан? — извика тихо той. — Тук са.

Хан кимна, докосна Ландо по гърба и извади бластера.

— Колко са?

Люк се съсредоточи върху разделянето на елементите от цялостното усещане.

— Петима-шестима, идват от там — махна той с ръка.

— Това само първата група ли е? — попита Мара.

Първата група ли?! Люк отново се съсредоточи. Мара беше права, зад първите се задаваха други.

— Да, само първата група — потвърди той. — Втората е… също от петима-шестима. Не съм сигурен, но ми изглеждат от друга раса.

Хан погледна Ландо:

— Какво ще кажеш?

— Не ми харесва — отвърна Ландо и неспокойно стисна бластера си. — Мара, как се спогаждат тук расите една с друга?

— Зле — отвърна тя. — Когато бях тук, търгуваха и си разменяха някакви неща, обаче се разказваше за дълги войни помежду им. Но срещу колонистите са се сражавали заедно.

Чубака изръмжа предположението, че туземците може би са се обединили и срещу тях.

— Нищо чудно — изсумтя Хан. — Какво ще кажеш, Люк?

Люк напрегна сили, но безуспешно.

— Съжалявам. Долавям много чувства, но не разполагам с никаква основа, за да кажа какво става.

— Спряха — намеси се Мара с пребледняло от усилието лице. — И двете групи.

Хан се намръщи:

— Е, време е да се намесим. Ландо и Мара, вие останете тук да пазите лагера, а ние с Люк и Чуй ще отидем да видим какво става.

Тръгнаха нагоре по каменистия склон и навлязоха в гората. Движеха се възможно най-тихо през храстите и опадалите листа.

— Разбраха ли, че се раздвижихме? — прошепна през рамо Хан.

Люк се присегна със Силата.

— Не знам — отвърна той. — Но май застанаха на едно място.

Чубака изръмжа нещо, което Люк не разбра.

— Възможно е — отвърна Хан. — Макар че би било много глупаво да свикват военен съвет толкова близо до врага.

В този момент Люк долови движение в сенките пред тях, сякаш някой се шмугва зад едно дебело дърво.

— Внимавай! — извика приглушено той и острието на лазерния меч се яви с остър съсък. В зелено-бялата му светлина се видя как зад ствола се шмугна дребна фигура в тясна роба с качулка. Хан стреля и проби доста голяма дупка в дървото. Изстрелът на Чубака с лъка закъсня само с част от секундата и откъсна парче от другата страна на ствола. През облака пушек и трески се мярна тъмна фигура и побягна към друг, по-дебел ствол. Хан завъртя бластера и в този момент във въздуха се разнесе странно писукане, като от десетина неземни птици… Чубака изръмжа високо, в гласа му се долавяше особена смес от разпознаване, разбиране и облекчение, бутна с края на лъка си бластера на Хан и изпрати изстрела далеко встрани от набелязаната цел.

— Чуй! — извика Хан.

— Спокойно, Чуй е прав — прекъсна го Люк. И той беше разбрал всичко. — Ей ти, спри!

Заповедта беше излишна. Фигурата вече беше спряла и стоеше незащитена на открито. Потуленото от качулката лице оставаше невидимо в бледата светлина от лазерния меч на Люк.

Люк пристъпи напред.

— Аз съм Люк Скайуокър — каза той официално. — Брат на Лея Органа Соло, син на лорд Дарт Вейдър. Ти кой си?

— Аз съм Екрикор от племето бактор — отвърна тържествен глас на ногри. — Приветствам те, сине на Вейдър.

Поляната, до която ги заведе Екрикор, беше само на двайсетина метра навътре в гората в посоката, накъдето първоначално бе поел Люк. Там ги очакваха местните жители — представители на две различни раси, по петима от всяка, разположени около огромно повалено дърво. От близката страна стояха двама ногри, отметнали назад качулките на маскировъчните си халати. Върху дънера между двете групи бе поставен фенер, който хвърляше мъждива светлина, колкото Хан да може да разгледа най-близките създания.

Картинката не беше много окуражителна. Съществата вдясно бяха с една глава по-високи от застаналите срещу тях ногри и малко по-ниски от Хан. Носеха очукани брони и страшно приличаха на самоходещи камъни. От лявата група бяха на бой почти колкото Чубака, с по четири ръце и блестяща кристалносиня кожа, която незнайно защо напомни на Хан за кафеникавото създание, което трябваше да откопчат от крака на Трипио в първия ден след пристигането им.

— Доста дружелюбно настроена сбирщина — прошепна той към Люк, когато се придвижиха до последната линия дървета преди поляната.

— Това са минериши и псаданианци — каза Екрикор. — Правеха опит да ви нападнат.

— И вие ги спряхте? — попита Люк.

— Искаха да ви нападнат — повтори ногрито. — Не можехме да позволим това да се случи.

Спряха при последното дърво преди откритото пространство. Сред туземците се надигна ропот, който не звучеше никак дружелюбно.

— Май не сме добре дошли — измърмори Хан. — Люк?

Люк поклати глава:

— Все още не мога да усетя нищо — отвърна той. — Какво става тук, Екрикор?

— Дадоха знак, че искат да разговаряме — отговори ногрито. — Вероятно за да решат дали ще се сражават с нас.

Хан набързо огледа туземците. Като че ли всички имаха ножове, някои дори и лъкове, но друго не се виждаше.

— Нямат никакъв шанс, освен ако не са довели цяла армия — каза той.

— Не искаме да се бием, ще се опитаме да го избегнем — укори го меко Люк. — Как ще разговаряте с тях?

— Един от тях е научил малко от основния език на Империята по време на строежа на крепостта в планината — отвърна Екрикор и посочи най-близкия до светлината минериш. — Той ще се опита да превежда.

— Ние можем да се справим малко по-добре — Люк вдигна въпросително вежди към Хан: — Какво ще кажеш?

— Струва си да опитаме — съгласи се Хан и извади предавателя. Крайно време беше Трипио да си заработи пътешествието до Затънтената земя. — Ландо?

— Чувам те — отвърна веднага приятелят му. — Намерихте ли ги?

— Да — отвърна Хан. — Плюс още някоя друга изненадка. Прати Мара да доведе Трипио. Да тръгне след нас, няма как да ни пропусне.

— Разбрано. А аз какво да правя?

— Струва ми се, че тази сбирщина едва ли ще ни създаде някакви проблеми — отговори Хан и пак изгледа изпитателно обитателите на планетата. — Ти остани с Арту и наглеждай лагера. А и ако видиш едни ниски същества с маскировъчни халати и с много зъби, не стреляй. На наша страна са.

— Радвам се — отвърна сухо Ландо. — Или поне така ми се струва. Нещо друго?

Хан погледна туземците, които отвърнаха на погледа му.

— Стискай палци. Може да се сдобием със съюзници. Или с безброй проблеми.

— Разбрано. Мара и Трипио тръгват. Късмет!

— Благодаря — Хан изключи предавателя и го закачи на колана си. — Идват — съобщи на Люк.

— Не е нужно да охранявате лагера си — обади се Екрикор. — Ногрите ще го пазят.

— И без това тук е пренаселено — отвърна Хан и изгледа мрачно ногрито: — Значи бях прав. Проследили сте ни.

— Да — отвърна Екрикор и наведе глава. — Моля ви за извинение, консорт на лейди Вейдър. Аз и останалите не смятахме, че това е напълно почтено, но Какмейм от племето айкмир искаше присъствието ни да остане тайна за вас.

— Защо?

Екрикор отново се поклони:

— При срещата ви в покоите на лейди Вейдър Какмейм от племето айкмир долови неприязън у вас. Смяташе, че няма да приемете с желание охрана от ногри.

Хан погледна Люк и видя как се опитва да прикрие усмивката си.

— Е, следващия път, когато видите Какмейм, му кажете, че от много години не отхвърлям предложения за доброволна помощ — отвърна Хан. — Но като се заговорихме за неприязън, ще ми е много неприятно, ако забравите това „консорт на лейди Вейдър“. Викайте ми Хан или Соло. Или капитане. Или каквото друго измислите.

— Хан от племето Соло може би — измърмори Люк.

Лицето на Екрикор светна.

— Чудесно. Молим за прошка, Хан от племето Соло.

Хан се обърна към Люк. Младият джедай отново се опита да потисне усмивката си:

— Мисля, че вече си осиновен от ногрите.

— Да — изръмжа Хан. — Много ти благодаря.

— Малко разбирателство няма да навреди — изтъкна Люк. — Спомни си Ендор.

— Никога няма да го забравя — изръмжа Хан и присви устни. Разбира се, малките космати топки внесоха свой дял в последната битка срещу втората „Звезда на смъртта“. И все пак превръщането му в част от племето на еуоките си оставаше един от най-нелепите моменти в живота му. Но еуоките бяха надделели над имперските войски само заради численото си превъзходство. А ногрите…

— Колко ногри има тук? — попита той.

— Осем — отвърна Екрикор. — Двама бяха неотлъчно до вас по време на цялото пътуване.

Хан кимна. Изведнъж започна да изпитва уважение към тези същества. Осмина ногри незабелязано денем и нощем убиваха хищниците и пропъждаха местните жители. На всичкото отгоре намираха време да прочистват пътя им от дреболии като птицечовките и змиите по лианите. Той сведе поглед към Екрикор. Не, осиновяването му от ногрите не изглеждаше толкова глупаво.

Зад тях се чу познато тътрузене. Хан се обърна и след миг видя също толкова познатата блестяща фигура на Трипио. След него идваше Мара с бластер в ръка.

— Господарю Люк! — извика Трипио с обичайната смесица от облекчение, вълнение и превземки.

— Насам, Трипио. Готов ли си да превеждаш?

— Ще направя каквото е по силите ми — отвърна дроидът. — Както знаете, владея отлично над шест милиона форми на общуване…

— Както виждам, намерили сте туземци — прекъсна го Мара, огледа скупчените около падналото дърво създания и излезе на поляната. Погледът й попадна на Екрикор, тя завъртя бластера си към ногрито и мрачно добави: — А, ето я и малката изненада.

— Спокойно, той е на наша страна — увери я Люк и се пресегна да отмести бластера й.

— Съмнявам се — отвърна Мара и дръпна оръжието така, че той да не го достигне. — Той е ногри. Те работят за Траун.

— Вече не служим на върховния адмирал — каза Екрикор.

— Така е, Мара — обади се Люк.

— Може и така да е — недоверчиво измърмори Мара.

Не изглеждаше убедена, но бластерът й вече не сочеше към Екрикор. В другия край на поляната един от минеришите извади препарирана птицечовка от дисагите на рамото си. Замърмори тихо под нос и я положи на дънера до светилника.

— Какво е това? — попита Хан. — Вечерята ли?

— Нарича се сатна-чака — обясни Екрикор. — Залог за мир, докато трае срещата. Те са готови да започнат. Ела с мен, дроид Трипио.

— Разбира се — кимна Трипио, изглежда, без никакъв ентусиазъм. — Господарю Люк?

— Идвам — успокои го Люк. — Хан, Чуй, вие останете тук.

— Нямам нищо против — отвърна Хан.

Люк и ногрито тръгнаха към дънера, а Трипио неохотно ги последва. Най-предният минериш вдигна ръцете си над главата с дланите напред.

— Бидеси чара — каза той с изненадващо мелодичен глас. — Лиаану бааремаа дукну фери.

— Обявява пристигането на странници — преведе веднага Трипио. — Май това сме ние. Страхува се, че можем да донесем неприятности и заплахи за народа му.

Чубака изръмжа подигравателен коментар.

— Да, не си падат много по големите приказки — съгласи се Хан. — Както и по дипломацията, очевидно.

— Ние носим надежда за народа ви — отвърна водачът на ногрите. — Ако ни позволите да минем през земите ви, ще ви освободим от господството на Империята.

Трипио преведе. Според Хан дори мелодичните думи на езика на минеришите излизаха превзето от устата на дроида. Един от облечените в броня псаданианци махна отсечено и изръмжа нещо като приглушен вик с много съгласни.

— Казва, че псаданианците имат дълга памет — преведе Трипио. — И преди били идвали освободители и после нищо не се променяло.

— Добре дошли в истинския свят — измърмори Хан.

Люк го изгледа намръщено през рамо и се обърна към дроида:

— Помоли го да обясни думите си, Трипио.

Трипио се подчини, запищя приглушено към псаданианците и след това повтори същото на езика на минеришите само за да покаже, че владее и техния език. Отговорът на псаданианеца продължи няколко минути и ушите на Хан запищяха, преди да млъкне.

— Е — започна Трипио, наклони леко глава и превключи на професионалния тон, който Хан ненавиждаше. — Има много подробности, но засега ще ви ги спестя — добави той бързо, вероятно в отговор на свирепия поглед на един от ногрите. — Хората, дошли като колонисти, били първите нарушители. Прогонили местните жители от част от земите им и спрели чак когато светлинните им лъкове и металните им птици — това са техните понятия, разбира се — започнали да се развалят. По-късно дошла Империята и както знаем, се заела да построи крепост в забранената планина. Нейните хора заробили доста от местните, за да работят на строежа, и прогонили останалите от земите им. След като строителите си заминали, пристигнал Пазителят. И той се опитал да ги подчини. Накрая се явил майсторът джедай и в битка, която подпалила небето, унищожил Пазителя. Известно време те смятали, че вече са освободени, но майсторът джедай събрал хората и туземците и ги накарал да живеят заедно в подножието на забранената планина. А накрая се завърнала Империята — Трипио наведе главата си в другата посока: — Както виждате, господарю Люк, засега сме последни от дълъг списък завоеватели.

— Само дето не сме завоеватели — отвърна Люк. — Тук сме, за да ги освободим от господството на Империята.

— Знам, че е така, господарю Люк, но…

— Знам, че знаеш — прекъсна го Люк. — Но го кажи на тях.

— А, да. Разбира се.

Дроидът започна да превежда.

— Ако питаш мен, не са пострадали чак толкова — прошепна Хан на Чубака. — На някои планети Империята унищожи цялото население.

— Първобитните племена винаги се държат така към натрапниците — обади се Мара. — А и обикновено имат дълга памет.

— Може би. Мислиш ли, че онзи майстор джедай, за когото споменаха, може да е твоето приятелче Кбаот?

— А кой друг? — отвърна мрачно Мара. — Сигурно точно от тук го е взел Траун.

Хан усети присвиване в стомаха.

— Дали сега е в планината?

— Не усещам нищо — отвърна замислено Мара. — Но това не значи, че няма да се върне.

Вождът на минеришите отново заговори. Хан плъзна поглед по поляната. Дали някъде в гората не се криеха още псаданианци и минериши, за да наблюдават срещата? Люк не каза нищо за подкрепления, но щеше да е истинска лудост от тяхна страна да дойдат сами тук.

Освен ако сънародниците на Екрикор не се бяха погрижили вече за тях. При неблагоприятен развой на срещата можеше да се окаже, че е чудесно да имаш неколцина ногри подръка. Минеришът приключи речта си.

— Съжалявам, господарю Люк — извини се Трипио, — но те не виждат основание да смятат, че сме по-различни от останалите, за които говориха.

— Разбирам опасенията им — кимна Люк. — Питай ги как според него можем да докажем добрите си намерения.

Трипио започна превода, но в този момент силната ръка на уукито трясна Хан по рамото.

— Какво? — попита Хан.

Чубака кимна наляво. Вече бе извадил и опънал лъка си. Хан проследи движението му с поглед и тихо изръмжа:

— Охо…

— Какво става? — попита Мара.

Хан отвори уста, но нямаше време за обяснения. Силният хищник, който Чубака бе забелязал да се промъква през клоните на дърветата, бе приклекнал за скок към групата около дънера.

— Пазете се! — извика Хан и извади бластера си.

Чубака беше по-бърз. Той стреля, надавайки бойния вик на уукитата, и почти сряза на две хищника. Животното рухна върху листата по земята и замря. Групата минериши около дънера изведнъж се разпищяха.

— Чуй, внимавай! — извика Хан и насочи бластера си към тях.

— Може да се окаже грешка — каза притеснено Мара. — Сигурно не бива да се използват оръжия по време на примирие.

— Но не бива и участниците в примирието да бъдат изядени — изръмжа Хан. Петимата псаданианци също се бяха размърдали и Хан се надяваше, че ногрите ще се погрижат за тях. — Трипио, обясни им.

— Разбира се, капитан Соло — отвърна Трипио почти толкова нервно, колкото се чувстваше Хан. — Мюласаар…

Вождът на минеришите го прекъсна с рязък жест на двете леви ръце.

— Ти — извика той на разбираем основен език и размаха и четирите си ръце към Хан. — Той има гърмяща пръчка?

Хан го изгледа намръщено. Разбира се, че Чубака имаше оръжие — както и всички останали. Той погледна уукито и изведнъж разбра всичко.

— Да, той има оръжие — каза той на минериша и свали бластера си. — Той ни е приятел. Ние нямаме роби като Империята.

Трипио започна да превежда, но минеришът вече говореше със сънародниците си.

— Браво — прошепна Мара. — Не се бях сетила. Но ти си прав, последните уукита, които са видели тук, сигурно са били имперски роби.

Хан кимна:

— Да се надяваме, че това ще помогне малко.

Разговорът продължи още няколко минути, най-вече между минеришите и псаданианците. Трипио се опита да превежда всичко, но бързо бе принуден да предава само основните моменти. Очевидно минеришите смятаха, че сега е шансът да се освободят от господството на Империята, а след това и от майстора джедай. Псаданианците харесваха Империята не повече от минеришите, но вероятността да се изправят срещу Кбаот ги плашеше.

— Ние не ви молим да се биете с нас — каза Люк, когато най-сетне успя да привлече вниманието им. — Тази битка си е наша и ние сами ще се справим с нея. Молим ви само да ни разрешите да преминем през земите ви към забранената планина и да обещаете да не ни предавате на Империята.

Трипио преведе думите му на двата езика и Хан се приготви за допълнителни обяснения. Не му ги поискаха. Водачът на минеришите вдигна отново горния си чифт ръце, с долния взе препарираната птицечовка и я подаде на Люк.

— Мисля, че ви предлага безопасно преминаване, господарю Люк — каза Трипио. — Но може и да бъркам, диалектът им се е запазил почти без промени, но жестовете и движенията често се…

— Предай му благодарностите ни — прекъсна го Люк, поклони се и пое птицечовката. — Кажи им, че приемаме гостоприемството им. И че няма да съжаляват, задето ни помагат.

— Генерал Ковел? — обади се рязък глас от интеркома на совалката. — След няколко минути ще сме на повърхността.

— Прието — отвърна Ковел. Изключи интеркома и се обърна към единствения пътник в совалката: — Почти пристигнахме.

— Чух — отвърна Кбаот. В гласа му прозираше насмешка. — Кажете ми, генерал Ковел, ние в края на пътуването ли сме, или в началото?

— В началото, разбира се — отговори генералът. — Пътуването ни няма край.

— А какво ще стане с върховния адмирал Траун?

Ковел усети как челото му се сбръчка. За пръв път чуваше този въпрос, поне в тази форма. Поколеба се, но отговорът веднага изникна в съзнанието му. Както изникваха досега отговорите на всички въпроси.

— Това е началото на края на върховния адмирал — каза той.

Кбаот се позасмя. Веселието му докосна съзнанието на Ковел и му достави наслада. Генералът се зачуди дали да не попита какво е толкова смешно, но беше много по-лесно и по-спокойно просто да си седи и да се наслаждава на смеха. А и все пак знаеше много добре за какво става въпрос.

— Знаеш го, нали? — обади се Кбаот и поклати глава. — Ех, генерале, генерале. В това има толкова ирония. От самото начало, от първата ни среща в моя град върховният адмирал Траун държеше отговора в ръцете си. А още е толкова далеч от разбирането на истината.

— Става въпрос за властта, нали, майстор Кбаот? — попита Ковел. Тази тема му беше позната и дори без подсказването в съзнанието му щеше да си припомни репликите.

— Точно така, генерал Ковел — отговори тържествено Кбаот. — Още в самото начало му казах, че истинската власт не се проявява в завладяването на далечните светове. Нито в битките, войната и погрома над неизвестни бунтовници — той се усмихна, очите му блестяха ярко пред Ковел. — Не, генерале — каза той меко. — Ето това е истинската власт. Да държиш живота на някого в ръцете си. Да имаш властта да избереш пътя му, мислите и чувствата му. Да управляваш живота и да имаш власт над смъртта му — Кбаот бавно и театрално протегна ръката си с дланта нагоре. — Да командваш душата му.

— Дори и императорът не го разбра — напомни му Ковел.

Още една вълна удоволствие се разля в съзнанието му. Изпитваше огромна радост да гледа как господарят му се наслаждава на играта.

— Така е — съгласи се Кбаот и погледът му се устреми нейде в миналото. — Императорът, също както и върховният адмирал, виждаше властта само като мяра на далечината, до която може да стигне волята му. И това го унищожи точно както предсказах. Защото, ако той истински владееше Вейдър… — майсторът джедай поклати глава: — В доста отношения императорът беше глупак. Но вероятно такава е била съдбата му и волята на вселената е била само аз да науча истината. Защото единствено аз притежавам силата и волята да сграбча властта.

Ковел кимна, опита се да преглътне и да навлажни сухото си гърло. Не беше добре Кбаот да го оставя така, дори за малко. Особено когато едновременно се усещаше тази самота… Но господарят му го знаеше, разбира се.

— Боли ли те, когато съм самотен, генерал Ковел? — попита Кбаот и стопли съзнанието на Ковел с усмивка. — Да, разбира се, че те боли. Имай търпение. Наближава времето, когато ще станем много. И тогава никога няма да изпитваме самота. Ето, виж!

Както винаги досега, Ковел долови далечното усещане пречистено, концентрирано и оформено от безпогрешното съзнание на майстора джедай.

— Да, аз бях прав — каза Кбаот и докосна съзнанието му, за да изследва усещането. — Скайуокър и Джейд са тук — усмихна се: — Те ще са първите, генерал Ковел, първите от мнозина. Ще дойдат при мен и когато им покажа истинската власт, ще разберат и ще се присъединят към нас — погледът му отново се зарея. — Струва ми се, че Джейд ще е първа — добави той замислено. — Скайуокър издържа веднъж и ще издържи пак, но ключът за душата му ме чака долу в планината. С Джейд е съвсем друго. Виждал съм я в медитацията си, видях я да идва при мен и да коленичи в нозете ми. Тя ще бъде моя и Скайуокър ще я последва. По един или друг начин.

Той пак се усмихна. Ковел също се усмихна, щастлив от доброто настроение на господаря си и от мисълта за мнозината, които ще дойдат и ще стоплят съзнанието му. Изведнъж всичко потъна в мрак. Това не беше самотата отпреди малко. Беше нещо като празнота…

Постепенно осъзна, че някой го хваща за брадичката и повдига главата му. Пред него стоеше Кбаот и се взираше напрегнато в очите му.

— Генерал Ковел! — прогърмя гласът на майстора джедай. Звукът беше доста странен. Ковел го чуваше, но сякаш някъде от много далеч. Звучеше странно. — Чувате ли ме?

— Да — прошепна Ковел.

И собственият му глас звучеше странно. Той погледна покрай лицето на Кбаот към забавните линии, които играеха по носа на совалката. Усети, че някой го разтърсва.

— Погледнете ме! — заповяда Кбаот.

Ковел се подчини. Беше странно, виждаше господаря си, а него сякаш го нямаше.

— Тук ли сте?

Лицето на Кбаот се промени. Нещо се появи — може би усмивка.

— Да, генерале, тук съм — отвърна той и гласът му долиташе някъде отдалеч. — Вече не докосвам съзнанието ви, но продължавам да съм ваш господар. Вие ще продължите да ми се подчинявате.

Да се подчинявам? Странна идея, помисли си Ковел.

— Да се подчинявам ли?

— Ще правите каквото ви кажа — отвърна Кбаот. — Ще ви дам някои заповеди и вие ще ги повторите на войниците си дума по дума.

— Добре — опита се да кимне Ковел. — Ако го направя, ще се върнете ли при мен?

— Ще се върна — обеща господарят. — Въпреки предателството на върховния адмирал Траун. Ако правите онова, което ви заповядвам, ще изличим предателството му. И тогава никой няма да ни раздели.

— И празнотата ще изчезне ли?

— Да. Но само ако правите каквото ви кажа.

Другите хора се появиха малко по-късно. Господарят стоеше до него през цялото време и той им заповяда това, което господарят му нареди. След това всички отидоха някъде, дори господарят го напусна.

Той гледаше мястото, където го бяха оставили, наблюдаваше играта на линиите и се вслушваше в празнотата наоколо. Накрая заспа.

В далечината се разнесе странен птичи писък и песента на насекомите и шумоленето на животните веднага замряха. Но явно нямаше някаква непосредствена опасност и след минута нощната дейност на горските обитатели се поднови. Мара се намести по-удобно на избраното дърво, протегна схванатите си мускули на раменете. Искаше й се всичко да е свършило.

— Не е нужно да стоиш будна — обади се зад нея тих глас на ногри. — Ние ще пазим.

— Благодаря — отсече Мара. — Ако нямате нищо против, ще си върша работата.

Ногрито помълча за момент.

— Все още не ни вярваш, нали?

Всъщност изобщо не бе помисляла за това.

— Скайуокър ви вярва. Не ви ли е достатъчно?

— Ние не търсим одобрение — каза ногрито. — Само възможност да изплатим дълга си.

Тя сви рамене. Ногрите бяха установили защита около тях, свършиха деликатната работа по установяването на връзка с минеришите и псаданианците и сега отново ги пазеха.

— Ако дългът ви е към Новата република, според мен си вършите добре работата — призна тя. — Значи най-накрая разбрахте, че Траун и Империята ви водят за носа?

Чу се рязко щракване, сякаш тънките като игли зъби на ногрито изтракаха едни в други.

— Нима сте знаели?

— Чувах разни слухове — призна Мара, съзнавайки колко опасна е тази тема, но това изобщо не я притесняваше. — Разни подмятания. Така и не разбрах кое е истина.

— Вероятно всичко е било истина — каза спокойно ногрито. — Да, животът и смъртта ни може да служат и за забавление на хората, които ни поробиха. Но ние ще си отмъстим.

Нямаше нажежен до бяло гняв, нито фанатична омраза. Просто ледена решимост. Тя беше най-опасната.

— И как ще го направите? — попита тя.

— Когато дойде времето, ногрите ще се изправят срещу поробителите си. На планетите под властта на Империята, на транспортните кораби. А пет групи ще дойдат тук.

Мара го погледна изненадано.

— Вие сте знаели за Затънтената земя?!

— Едва откакто вие ни доведохте — отвърна ногрито. — Но сега вече знаем. Изпратихме координатите на онези, които ни чакат на Корускант. Вече сигурно са се свързали с другите.

Мара изсумтя тихо.

— Сигурни ли сте, че ще успеем?

— Нашите цели се допълват — увери я ногрито, мрачното му мяукане прозвуча по-тъжно. — Вие искате да разрушите устройствата за клониране и не се съмняваме, че ще успеете, защото ви помага синът на Вейдър. А на нас вождовете на ногрите ни възложиха да унищожим всяко свидетелство за присъствието на императора на Затънтената земя.

И след това всеки знак за присъствието на императора в цялата галактика. Мара се попита защо това ни най-малко не я натъжава, дори не я изпълва с гняв. Може би защото беше доста изморена.

— Изглежда амбициозна задача — каза тя. — И кой е синът на Вейдър, който ще дойде да ни помага?

Настана кратка тишина.

— Синът на Вейдър вече е с вас — отвърна озадачено ногрито. — И вие му служите, както и ние.

Мара го зяпна. Опитваше се да разгадае изражението му в тъмното. Изведнъж сърцето й сякаш спря в гърдите.

— Искаш да кажеш… Скайуокър?!

— Не знаеше ли?

Мара се обърна с гръб и зяпна заспалия на не повече от метър от краката й мъж. Обхвана я ужасяваща скованост. Най-накрая, след толкова години последният къс от загадката си идваше на мястото. Императорът не искаше тя да убие Скайуокър заради самия него, а за да си отмъсти на баща му.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

И само за няколко мига всичко, в което Мара беше вярвала — омразата, мисията на живота й, самият й живот, — рухна в несигурност.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Не — прошепна тя през стиснати зъби. — Няма да стане така. Решението трябва да е мое. Основанията да са мои.

Но гласът продължаваше с неотслабваща мощ. Сигурно черпеше сили от съпротивата и откритото неподчинение или пък по-дълбоките й умения в Силата, придобити от уроците на Скайуокър през последните дни, я бяха направили по-възприемчива.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

Но ти си съвсем друг въпрос, Мара Джейд.

Мара подскочи и си удари главата в дървото, на което се беше опряла. Това беше нов глас и той не идваше от главата й, а от…

Виждал съм те по време на медитацията си, продължи гласът спокойно. Видях те как идваш при мен и коленичиш в нозете ми. Ти ще бъдеш моя и Скайуокър ще те последва. По един или друг начин.

Мара яростно поклати глава, опитвайки се да прогони гласа. Вторият глас сякаш се разсмя и изведнъж мислите й бяха пометени от далечен, но силен натиск върху съзнанието. Тя стисна зъби и се опита да го отблъсне. Чу как гласът се разсмя отново на жалките й усилия, но неочаквано натискът изчезна и тя задъхано си пое въздух.

— Какво ти е? — тихо попита Скайуокър.

Мара сведе поглед. Той се бе надигнал на лакът.

— Чу ли го? — попита тя.

— Не, но усетих натиска.

Мара погледна нагоре към листата.

— Беше Кбаот. Той е тук.

— Знам — отвърна Скайуокър и тя долови страха в гласа му.

Нищо чудно, той се беше сблъскал с Кбаот на Джомарк и замалко не му се бе подчинил.

— Какво ще правим сега? — попита Мара и с трепереща ръка избърса потта около устата си. — Ще прекратим ли операцията?

Скайуокър сви рамене.

— Защо? До планината ни остават още няколко дни. Ще ни трябва много повече време, за да се върнем на „Сокол“.

— Само че имперските сили вече знаят, че сме тук.

— Не съм сигурен — каза замислено Скайуокър. — И при теб ли контактът прекъсна рязко?

Тя се намръщи озадачено, но изведнъж разбра какво имаше предвид.

— Искаш да кажеш, че са го обградили с йосаламири ли?

— Или са го вързали за някоя от онези рамки, които ти използва на Джомарк — каза Скайуокър. — И в двата случая това означава, че е затворник.

Мара обмисли думите му. Ако беше така, значи Кбаот нямаше никакъв интерес да предупреди имперските войници за бунтовниците, които се движеха към планината.

Тя рязко вдигна поглед към него. Хрумна й изненадваща мисъл.

— Ти знаеше ли, че Кбаот ще дойде? — попита настоятелно. — Затова ли искаше да се упражнявам в джедайските техники?

— Не знаех, че ще бъде тук — отвърна Скайуокър. — Но съм сигурен, че все някога ще се наложи да се изправим срещу него. Самият той го каза на Джомарк.

Мара потрепери. Ще коленичиш в нозете ми…

— Не искам да се изправям срещу него, Скайуокър.

— И аз — отвърна той меко, — но май ще ни се наложи.

Той въздъхна, отметна безшумно завивките си и се изправи.

— Защо не поспиш? — предложи той и пристъпи към нея. — Аз и без това съм вече буден, а и ти пое главния удар.

— Добре — кимна Мара, твърде изморена, за да спори. — Ако имаш нужда от помощ, викни ме.

— Добре.

Мара мина покрай Калризиан и уукито и легна. Последното, което осъзна, преди да заспи, беше гласът в съзнанието й:

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!