Тимъти Зан
Последната заповед (14)

ГЛАВА 14

Мара и Люк стояха смълчани, към тях се приближаваше сенчеста фигура с качулка, в ръката й блещукаше лазерен меч. Зад нея се извисяваше старец, в погледа му бляскаха налудничави пламъци, от ръцете му изскачаха светкавици. Неясната фигура спря и вдигна лазерния меч. Люк се отдръпна от Мара и извади меча си, съзнанието му беше пълно с ужас и страх…

Пискливият вой на сирените в коридора нахлу в апартамента и изтръгна Лея от обятията на съня. Кошмарът се разпадна, оставяйки в съзнанието й болезнено жива картина на надвиснала опасност.

В първия миг си помисли, че сирените вият заради Люк и Мара, след това — че втори имперски екип командоси е нахлул в двореца. Но когато се разсъни достатъчно, за да разпознае сигнала, разбра, че положението е още по-лошо.

Корускант беше нападнат.

В другия край на стаята близнаците се разплакаха.

— Уинтър! — извика Лея, сграбчи робата си и се отправи към близнаците с цялото спокойствие, което успя да събере.

Уинтър вече стоеше полуоблечена на прага на стаята.

— Това е сигнал за бойна тревога — надвика тя сирените.

— Знам — отвърна Лея и завърза колана на робата си. — Веднага трябва да отида в щаба.

— Разбрано — кимна помощничката й и напрегнато се взря в лицето й. — Как сте?

— Сънувах кошмар — отговори Лея и най-сетне намери ботушите си. Уинтър винаги забелязваше подобни неща, дори и в най-голямата бъркотия. — Люк и Мара се биеха с някой. И сякаш не вярваха, че ще го победят.

— Сигурна ли сте, че е било само сън?

Лея прехапа устни и намъкна и втория ботуш.

— Не знам — призна тя. Ако не беше сън, а джедайско прозрение… — Не, трябва да беше сън. Още в космоса Люк ще разбере, ако на Затънтената земя е Кбаот или някой друг обърнат в тъмната страна на Силата джедай. При такива обстоятелства няма да рискува да започнат операцията.

— Дано да е така — Уинтър не изглеждаше много убедена.

— Не се тревожи за тях — каза Лея. — Сигурно е само кошмар, предизвикан от воя на сирените — и подхранен от гузна съвест, добави тя наум, задето позволи на Хан и Люк да я предумат да им разреши да заминат за Затънтената земя. — Ще наглеждаш близнаците, нали?

— Ще ги държим под око — обеща Уинтър.

— Ние ли?

Лея изненадано се огледа и едва сега забеляза Мобвекар и още двама ногри, заели позиции в сенките около креватчето на децата. Не бяха там, когато тя си легна, значи са се промъкнали от всекидневната, след като замлъкнаха сирените. А тя не ги беше забелязала.

— Вървете спокойно, лейди Вейдър — обади се Мобвекар. — Наследниците ви ще бъдат защитени.

— Знам — отвърна сериозно Лея.

Взе предавателя от нощното шкафче, зачуди се дали да се обади да поиска подробна информация, но го пусна в джоба на робата си. Точно сега хората в щаба едва ли имаха време да обясняват на някой цивилен какво е положението. И без това веднага щом слезеше долу, щеше да разбере всичко.

— Ще се върна, когато мога — каза тя на Уинтър, взе лазерния меч и излезе.

Коридорът вече беше пълен, някои забързано вървяха със задача, а останалите се въртяха объркано и искаха информация от дежурната охрана. Лея си проправи път през пазачите и развълнуваните групички и се присъедини към неколцина сънливи помощници на военни, забързани към турболифтовете. Една кабинка тъкмо се приготвяше да потегли, но двама от натъпканите вътре разпознаха съветник Органа Соло и й отстъпиха мястото си. Вратата се затвори след нея, като замалко не притисна двама бърборещи явайци в кафяви роби, които се вмъкнаха в последната секунда.

Целият долен етаж от двореца беше предоставен за нуждите на военните. Външните помещения бяха на офицерите по снабдяването, след това идваха кабинетите на Акбар и Дрейсън, а в центъра се разполагаха по-важните и забранени за външен достъп зони. Лея се представи на дежурния, мина край охраната от двама високи уукита и влезе в щаба.

Няколко минути след сигнала за тревога тук вече бушуваше едва овладян хаос — току-що събудените младши офицери и помощници заемаха местата си зад пултовете. Един бърз поглед към големия тактически екран бе достатъчен, за да се убеди, че суматохата не беше без основание — в четвърти сектор с координати едно, едно, шест се беше появила група от осем имперски кръстосвача прехващана. Гравитационните им лъчи затваряха хиперпространството и не позволяваха никакво влизане или излизане в целия район около Корускант. В този миг между тях се появи нова група кораби, придружени от осем крайцера от флотата „Катана“.

— Какво става? — попита непознат глас до рамото на Лея.

Тя се обърна. До нея стоеше млад мъж, направо хлапе, опитваше се да внесе някакъв ред в рошавата си коса и намръщено разглеждаше тактическия екран. В първия миг не го позна, но след това си спомни къде бе виждала лицето му. Беше Чен, хакерът, когото Карде им беше дал, за да им помогне с проследяването на кода, с който имперското разузнаване беше проникнало в банката и беше превело огромни суми на името на Акбар. Беше забравила, че е още тук.

— Империята ни напада — отвърна тя.

— А! — възкликна той. — Че могат ли?

— Ние сме във война — обясни му търпеливо тя. — По време на война правиш всичко, което другата страна не може да предотврати. А ти как влезе тук?

— Ами преди известно време си извадих карта за достъп — отвърна той с нехаен жест, без да отделя очи от екрана.

— Напоследък нямаше кой знае какво да правя. Не можете ли да ги спрете?

— Ще се опитаме — отвърна мрачно Лея и набързо огледа помещението. До командното табло стоеше генерал Рийкън. — Стой настрани и не пипай нищо!

Направи две крачки към Рийкън и изведнъж се сети за нещо. Чен си беше извадил карта за достъп до всички равнища само защото нямало с какво да се занимава… Тя се извърна рязко, върна се и сграбчи Чен за ръката.

— Я ела с мен — каза тя и го поведе през хаоса към вратата с надпис „Шифровчици“. Въведе кода си за достъп и вратата се отвори.

Помещението беше доста голямо, претъпкано до тавана с компютри, машини за дешифриране и интерфейсни дроиди.

— Кой е началникът тук? — попита Лея, когато към нея се обърнаха няколко глави.

— Аз — отвърна мъж на средна възраст с нашивки на полковник, стана от компютъра и се изправи в комай единственото празно място в залата.

— Аз съм съветник Органа Соло — представи се Лея. — Това е Чен, невероятен хакер. Можете ли да го използвате?

— Не знам — отвърна полковникът и изгледа замислен младежа. — Някога имал ли си работа с боен код на Империята, Чен?

— Не — поклати глава той. — Никога не съм виждал. Но съм прониквал в някои от обикновените им военни кодове.

— Кои?

Погледът на Чен като че ли се замъгли:

— Е, имаше една програма „Люспа“. И когато бях на дванайсет години, си поиграх доста с ИЛКО. Беше добре направена, два месеца отидоха, докато проникнах в нея.

Някой подсвирна тихо.

— Това добре ли е? — попита Лея.

Полковникът изсумтя:

— Направо чудо. ИЛКО беше една от най-добрите шифровъчни програми. Империята я използваше за размяна на съобщения между Корускант и корабостроителницата на първата „Звезда на смъртта“ на Хорус. На нас ни отне почти месец, докато я разгадаем — той вдигна ръка. — Ела, синко. Ще ти отделим един компютър. Щом си харесал ИЛКО, значи и тези ще ти допаднат.

Лицето на Чен светна, той се запромъква през лабиринта от компютри и техника, а Лея се върна обратно в щаба. Битката вече бе започнала.

От хиперпространството изскочиха шест звездни разрушителя, разделиха се на две групи и се насочиха към двете орбитални бойни станции Голан III. Отпред летяха имперски изтребители и се насочваха към защитниците, които започнаха да излитат от орбиталните докове и от повърхността на Корускант. На екрана започнаха да проблясват светлинки — двете групи откриха огън.

Лея стигна до генерал Рийкън, застанал на няколко крачки от командното табло.

— Принцесо — мрачно кимна той за поздрав.

— Генерале — отвърна тя и набързо огледа екраните на таблото. Енергийният щит на Корускант беше включен, наземните установки бързо влизаха в бойна готовност, а на доковете се приготвяше за излитане втора вълна изтребители и бомбардировачи. Във високото командно кресло стоеше адмирал Дрейсън и раздаваше заповеди на всеки, който се мернеше наоколо.

— Дрейсън ли е командващ!? — възкликна тя.

— Акбар е на инспекция в Кетарис — обясни навъсено Рийкън. — В негово отсъствие главнокомандващ е Дрейсън.

Лея погледна тактическия екран и усети как я присви стомахът. Дрейсън наистина беше компетентен, но срещу върховния адмирал Траун само компетентността не беше достатъчна.

— Успяхте ли да предупредите флотата в сектора?

— Изпратихме съобщение, преди да спуснем енергийния щит — отвърна Рийкън. — За съжаление един от първите удари на имперските кораби беше срещу орбиталната предавателна станция, така че никой не може да каже дали съобщението е пристигнало. А за да пратим ново, ще трябва да вдигнем щита.

Присвиването се засили.

— Значи не искат да подмамят флотата насам — каза Лея.

— Иначе щяха да оставят предавателната станция, за да можем да повикаме помощ.

— И аз така мисля. Изглежда, Траун си е наумил да се разправя направо с нас.

Лея кимна мълчаливо, вторачена в екрана. Звездните разрушители навлизаха в обсега на бойните станции и в чернотата на космоса започнаха да проблясват турболазерни изстрели. Встрани от главното бойно поле крайцерите и останалите поддържащи кораби оформяха защитна зона, за да предпазят звездните разрушители от изтребителите на Новата република, които връхлитаха срещу тях. На екрана светна бледа светлинка — изстрел с йонно оръдие от повърхността към звездните разрушители.

— Само хаби енергия — измърмори презрително Рийкън.

— Те са извън обхват.

Но дори звездните разрушители да бяха по-близо, поразяващият енергийните системи заряд лесно можеше да удари бойната станция. Йонните оръдия не се отличаваха с особена точност.

— Трябва да прехвърлим командването на някой друг — измърмори Лея и внимателно огледа щаба.

Ако успееше да намери Мон Мотма и я убедеше да възложи командването на Рийкън… Изведнъж погледът й спря. До черната стена седеше Сена Лейкволд Миданил, вперила поглед в тактическия екран. Тя беше първи помощник на генерал Бел Иблис, който беше много повече от компетентен.

— Ей сега ще се върна — каза тя на Рийкън и си запроправя път през тълпата.

— Съветник Органа Соло — кимна Сена, когато Лея спря пред нея. От излъчването й струеше напрежение. — Наредиха ми да се дръпна и да не им се пречкам. Можете ли да ми кажете какво става?

— Става това, че имаме нужда от Гарм — отвърна Лея и отново се огледа. — Къде е той?

— Горе, в галерията за наблюдатели — отвърна Сена и кимна към балкона, който опасваше в полукръг задната стена на щаба.

Лея вдигна поглед. В галерията се тълпяха всякакви същества, повечето цивилни, които заемаха различни постове в управлението и имаха право да научат какво става, но не разполагаха с достъп до щаба. В единия край седеше Бел Иблис, вперил напрегнато поглед в екраните долу.

— Извикайте го да дойде тук — каза Лея. — Имаме нужда от него.

Сена въздъхна.

— Няма да слезе. Само ако Мон Мотма го помоли. Предавам ви буквално думите му.

Лея отново усети присвиване в стомаха. Бел Иблис си имаше гордост, но точно сега не беше времето за разправии.

— Но ние имаме нужда от помощта му.

Сена поклати глава:

— Омръзна ми да се разправям с него. А и няма да ме изслуша.

Лея си пое дълбоко дъх.

— Може би ще послуша мен.

— Надявам се — Сена посочи тактическия екран. Един от крайцерите на Бел Иблис се беше появил от космическите докове, за да се присъедини към вдигащата се нагоре вълна изтребители, корелиански кръстосвачи и фрегати, които обстрелваха нападателите. — Това е „Опустошител“. Синовете ми Питър и Дейвид са на него.

Лея я докосна по рамото:

— Не се безпокой, ще го накарам да слезе.

Едва се промъкна до централната част на галерията. Около Бел Иблис обаче беше празно.

— Здравей, Лея — каза той, когато тя се приближи до него. — Мислех, че ще си долу.

— Трябваше да бъда, както и ти самият — отвърна Лея.

— Имаме нужда от теб…

— Предавателят ти в теб ли е? — прекъсна я той рязко.

Тя го погледна изненадано:

— Да.

— Извади го. Веднага. Обади се на Дрейсън и го предупреди за онези два прехващана.

Лея погледна към големия тактически екран. Двата прехващана, присъединили се малко по-късно към останалите, вече бяха заели позиции и гравитационните им фунии обхващаха бойните станции.

— Траун ни извъртя този номер на Куат Кристак — продължи Бел Иблис. — Използва прехващаните, за да определи къде точно да изскочат корабите от хиперпространството. Дрейсън трябва да премести в този район още няколко кораба, за да има готовност да ги пресрещне.

Лея вече тършуваше в джоба на робата си.

— Но ние не разполагаме с нищо, което може да унищожи един звезден разрушител.

— Не става въпрос да го унищожи — отвърна Бел Иблис.

— Какъвто и кораб да изскочи от хиперпространството, в първите няколко минути ще е неориентиран, с изключени щитове и няма да знае къде да се цели. Ако нашите кораби вече са там, в началото ще могат да стрелят необезпокоявани. Така предимството е на тяхна страна.

— Ясно — кимна Лея, включи предавателя и поиска да я свържат с централния оператор. — Говори съветник Лея Органа Соло. Имам спешно съобщение за адмирал Дрейсън.

— Адмирал Дрейсън е зает и не може да бъде обезпокояван — отвърна електронен глас.

— Това е пряка заповед от съветник — настоя Лея. — Свържете ме с Дрейсън.

— Гласовият анализ потвърден — каза операторът. — Прерогативите на съвета са отменени заради военното положение. Можете да оставите съобщение, което по-късно ще бъде предадено на адмирал Дрейсън.

Лея стисна зъби и хвърли поглед към тактическия екран.

— В такъв случай ме свържете с първия помощник на Дрейсън.

— Лейтенант Дьо Пре е зает и не може да…

— Отменям заповедта — прекъсна го Лея. — Дайте ми генерал Рийкън.

— Генерал Рийкън е зает…

— Късно — прошепна Бел Иблис.

Лея вдигна поглед. От хиперпространството право пред бойните станции внезапно изскочиха два звездни разрушителя клас „Победа“ точно както бе предрекъл Бел Иблис. Те изстреляха по един силен залп и се отдръпнаха. Орбиталните станции и защитаващите ги бойни кораби отвърнаха с хаотична стрелба. Мъгливата синя сфера, която показваше на екрана защитното поле на станцията, просветна ярко.

— Дрейсън не може да се справи с Траун — въздъхна Бел Иблис. — Просто не е по силите му.

Лея си пое дълбоко дъх:

— Трябва да дойдеш долу, Гарм.

Той поклати глава:

— Не мога. Само ако Мон Мотма ме помоли.

— Държиш се като дете — извика Лея, изоставяйки всички опити да го убеди дипломатично. — Не можеш да оставиш хората навън да умират само заради наранено честолюбие.

Бел Иблис се обърна рязко към нея и тя видя болката в очите му.

— Ти не разбираш, Лея. Това няма нищо общо с мен. Всичко зависи от Мон Мотма. След всичките тези години най-сетне осъзнах защо постъпва така. Винаги съм предполагал, че съсредоточава в себе си все повече власт само защото обича властта. И съм грешал.

— Защо тогава? — попита рязко Лея, колкото и да не й се говореше сега за Мон Мотма.

— Защото от всяка нейна постъпка зависи животът на толкова много хора — отвърна тихо той. — А възможността да повери на някого тази отговорност я ужасява.

Лея го зяпна изненадано, отвори уста да отхвърли твърдението му, но изведнъж всички парченца от живота й през последните години си дойдоха на мястото и се сглобиха в цялостна картина. Дипломатическите мисии, които Мон Мотма беше настояла да поеме, без значение, какво й струваха като загубено време за обучение за джедай или като напрегнат семеен живот… Доверието, което Мон Мотма имаше в Акбар и в още неколцина, цялата отговорност, която лягаше на все по-малко и по-малко на брой рамене… На раменете на малцината, на които тя вярваше, че ще свършат добре работата си.

— Не мога просто така да сляза и да поема командването — наруши тишината Бел Иблис. — Докато не е готова да ме приеме, и то изцяло, като човек, на когото може да има доверие, Мон Мотма няма да ми даде никаква истинска власт в Новата република. Постоянно ще се чувства длъжна да ме следи, да наднича над рамото ми, за да се уверява, че не правя грешки. Тя няма време за това, аз пък нямам търпение и така търкането между нас ще се окаже гибелно за хората, хванати по средата — той кимна надолу към щаба: — Когато е готова да ми се довери, ще поема отговорността. Но дотогава е най-добре за всички да стоя тук.

— С изключение на хората, които умират в момента — напомни му сурово Лея. — Позволи ми да й се обадя, Гарм. Може би ще успея да я убедя да ти предложи командването.

Бел Иблис поклати глава:

— Ако се налага да я убеждаваш, Лея, няма смисъл. Тя трябва сама да реши.

— Може и да го е решила — обади се зад тях Мон Мотма.

Лея изненадано се обърна. Вниманието й беше погълнато от Бел Иблис до такава степен, че не беше забелязала приближаването на по-възрастната жена.

— Мон Мотма — започна тя, усещайки вина, че е говорила така за някой, който е зад гърба й. — Аз…

— Спокойно, Лея — прекъсна я Мон Мотма. — Генерал Бел Иблис…

Бел Иблис се беше изправил и я гледаше очаквателно.

— Да?

Мон Мотма въздъхна и напрегнато продължи:

— През годините между нас имаше доста разногласия, генерале. Но това вече е минало. Навремето бяхме един добър екип. Не виждам защо да не се опитаме отново да работим заедно.

Тя се поколеба отново и Лея изведнъж разбра колко труден е този разговор за нея. Колко оскърбително е да се изправи пред мъжа, който преди толкова години й бе обърнал гръб, а сега й се налагаше да потърси помощта му. Ако Бел Иблис продължеше да упорства.

И в този момент за нейна изненада Бел Иблис се изпъна по военному.

— Мон Мотма — каза той официално, — предвид на извънредните обстоятелства ви моля за разрешение да поема командването на отбраната на Корускант.

Бръчките около очите на Мон Мотма се отпуснаха забележимо, на лицето й се изписа безмълвно облекчение.

— Ще ти бъда изключително благодарна, ако го направиш, Гарм.

Той се усмихна:

— Да се залавяме тогава за работа.

Слязоха заедно в щаба и с новопридобитото съзнание за собствените си ограничения Лея осъзна, че вероятно половината от онова, на което беше станала свидетел, й е убягнало напълно. Дългата история на Мон Мотма и Бел Иблис беше породила връзка, която джедайското прозрение на Лея дори не можеше да проследи. Тя реши, че може би тази връзка изграждаше истинската дълбока сила на Новата република, която щеше да изгради бъдещето на галактиката.

Стига обаче да успееше да издържи през следващите няколко часа. Лея стисна зъби и ускори крачка да настигне останалите.

Два корелиански кръстосвача прелетяха край „Химера“ и обсипаха звездния разрушител с турболазарен огън, задържан от защитното поле на мостика. Зад тях се спусна ескадрон имперски изтребители и кръстосвачите се завъртяха, за да стрелят. Появи се и фрегата, за да ги защити отзад.

— Ескадрон А-4, преместете се в сектор двайсет и втори — заповяда Пелаеон. До този момент битката вървеше добре.

— Готово — подхвърли Траун.

Пелаеон огледа внимателно района и попита:

— Какво?

— Приготвят се да се оттеглят — отвърна Траун и посочи един крайцер на бунтовниците, включил се в атаката. — Наблюдавайте как крайцерът се придвижва да заеме защитна позиция при отстъплението. Ето, и вторият го последва.

Пелаеон изгледа маневриращите крайцери. Все още не виждаше признаци за отстъпление, но досега Траун никога не беше грешал.

— Ще изоставят бойната станция?

Траун изсумтя тихо.

— Изобщо не трябваше да изкарват корабите да я защитават. Голанските отбранителни платформи са по-издръжливи, отколкото смяташе предишният командващ.

— Предишният командващ ли?

— Да — кимна Траун. — Струва ми се, че сега начело на отбраната на Корускант е старият ни познат корелианец. Странно защо се забавиха токова много със смяната.

Пелаеон сви рамене и огледа бойното поле. Върховният адмирал беше прав — защитниците наистина започваха да се изтеглят.

— Може би се е наложило да го вдигнат от леглото.

— Може би — Траун нехайно огледа бойното поле. — Вижте как корелианецът ни предлага избор: да останем тук и да се сражаваме с бойната станция или да последваме корабите и да влезем в обсега на наземните оръдия. За щастие — в погледа му проблеснаха пламъци — имаме трета възможност.

Пелаеон кимна. Досега се чудеше кога Траун ще пусне в действие новото си великолепно обсадно оръжие.

— Тъй вярно, сър. Да заповядам ли да включат изстрелващите установки?

— Ще почакаме корелианецът още малко да изтегли корабите си — отвърна Траун. — Не бихме искали да пропусне спектакъла.

— Разбрано — Пелаеон се върна до командното кресло, седна и провери дали астероидите и изстрелващите установки в хангара са готови.

И зачака заповедта на върховния адмирал.

— Добре — измърмори Бел Иблис. — „Опустошител“, започни отстъпление, прикривай фрегатите вляво от теб. Водач на Свирепите, внимавай за изтребителите.

Лея напрегнато наблюдаваше тактическия екран. Да, операцията щеше да свърши работа. Имперската флота не желаеше да влезе в обсега на наземните оръдия и оставяше защитниците да се изтеглят към Корускант. Сега непосредствено застрашени бяха само бойните станции, но те май се оказваха по-издръжливи, отколкото Лея предполагаше. Битката скоро щеше да свърши, върховният адмирал едва ли щеше да чака да се появи останалата флота от сектора. Бяха преминали през изпитанието.

— Генерал Бел Иблис? — извика офицер от една от наблюдателните станции. — Получаваме странни данни от хангара на „Химера“.

— За какво става въпрос? — попита Бел Иблис и се приближи към него.

— Като че ли са включени изстрелващите установки в хангара — отвърна офицерът и показа едно цветно петънце върху силуета на звездния разрушител в средата на екрана. — Но те поглъщат много повече енергия от нормалното.

— Могат ли да изстрелят едновременно цял ескадрон изтребители? — попита Лея.

— Едва ли — отговори офицерът. — Доколкото можем да кажем, все още нищо не е напуснало хангара.

Бел Иблис се напрегна.

— Определете изходния вектор — заповяда той. — До всички кораби: насочено претърсване за следи от двигатели. От „Химера“ вероятно е изстрелян кораб с прикриващо поле.

Някой изруга ядно. Лея вдигна поглед към големия тактически екран. Невидима ръка стискаше гърлото й. Изведнъж си спомни за краткия разговор между нея, Хан и адмирал Акбар. Акбар беше твърдо убеден — и беше успял да убеди и нея, — че заглушаването на прикриващото поле и в двете посоки го прави твърде опасно оръжие за тези, които го използват. Ако Траун бе успял да преодолее този проблем…

— Стрелят отново — докладва офицерът на радара. — И пак.

— От „Мъртвешка глава“ също — обади се друг офицер. — Пак.

— Предайте на бойните станции да проследят вектора на лъчите и да го подложат на масиран обстрел — заповяда Бел Иблис. — Да се целят възможно най-близо до звездните разрушители. Трябва да открием какво е намислил Траун.

Едва бе довършил думите си, когато на екрана блесна светлина. Една от фрегатите, движеща се по пътя на първия изстрелян обект, внезапно избухна, корабът се завъртя с носа надолу, в задната му част се появи огнена опашка.

— Сблъсък! — извика някой. — Ескортираща фрегата „Ивънрю“ се сблъска с неизвестен обект.

— Сблъсък? — повтори Бел Иблис. — Не е турболазерно попадение, така ли?

— Радарът показва физически сблъсък — поклати глава офицерът.

Лея отново погледна екрана. Фрегатата беше обвита от облаци горящ газ и като че ли се опитваше да овладее въртенето си.

— Прикриващите полета не пропускат предаване в нито една посока — каза Лея. — В такъв случай как направляват кораба?

— Може би не го правят — отвърна колебливо Бел Иблис. — Оператор, определете координатите на обекта след сблъсъка. Приемете, че той е без двигатели, и изчислете силата на сблъсъка по разстоянието от „Химера“. И не забравяйте за гравитационното поле. Прехвърлете предполагаемите координати на „Опустошител“ и му заповядайте да открие огън.

— Слушам, сър — обади се лейтенантът. — Прехвърлям координатите на „Опустошител“.

— Чакай, отложи последната заповед — вдигна ръка Бел Иблис. — Предайте на „Опустошител“ да използва само йонните си оръдия, повтарям, само йонните си оръдия. Без турболазерите.

Лея го изгледа намръщено:

— Опитвате се да заловите кораба невредим?

— Да — отговори замислено Бел Иблис. — Но според мен не е кораб.

Той млъкна. Йонните оръдия на „Опустошител“ откриха огън.

Крайцерът откри огън точно както бе предсказал Траун. Но Пелаеон забеляза, че той стреля само с йонните си оръдия.

— Адмирале? — извика той.

— Да, виждам — кимна Траун. — Интересно. Прав бях, капитане, наистина ги командва старият ни познат корелианец. Но досега ни позволяваше да го водим за носа.

Пелаеон изведнъж разбра и кимна.

— Опитва се да свали защитното поле на астероида.

— Надява се да го плени невредим — Траун докосна контролното табло: — Предните турболазерни оръдия: локализирайте и вземете на прицел астероид номер едно. Стреляйте по моя заповед.

Пелаеон сведе поглед към екрана. Крайцерът бе засякъл целта си, йонните лъчи изчезваха в прикриващото поле. На теория те не можеха да…

Изведнъж там, където се губеха йонните лъчи, звездите изчезнаха. Няколко секунди се виждаше само абсолютна чернота, прикриващите полета не издържаха натоварването и отдолу се показа астероидът. Крайцерът преустанови огъня.

— Турболазери, пригответе се — заповяда Траун. — Нека им позволим да го огледат хубаво… Огън!

Пелаеон се обърна към илюминатора. От оръдията изскочиха зелени светкавици, изчезнаха в далечната и достигнаха целта си. Миг след това избухнаха в лек проблясък, повторен в близък план на екрана. Още един залп, още един и още един…

— Прекратете огъня — заповяда Траун с неприкрито задоволство в гласа. — Да правят с останките каквото си поискат. Хангар, колко изстрела произведохме?

— Вече са седемдесет и два, сър — отвърна офицерът, гласът му звучеше леко напрегнато. — Но шунтът за паралелно захранване се е нажежил до бяло. Ако продължим, ще изгори шунтът, а може би и изстрелващите установки.

— Прекратете стрелбата — заповяда Траун. — Предайте на останалите кораби да ви последват. Колко са общо изстрелите, капитане?

Пелаеон провери числата в компютъра.

— Двеста осемдесет и седем — отвърна той.

— Предполагам, че всички двайсет и два астероида са навън?

— Тъй вярно, сър — потвърди Пелаеон. — Повечето бяха изстреляни през първите две минути. Макар че няма как да определим дали са заели точната си орбита.

— Точната орбита няма значение — увери го Траун. — Единственото важно е, че астероидите са в космоса около Корускант.

Пелаеон се усмихна. Да, астероидите бяха навън, макар и далеч по-малко, отколкото си мислеха бунтовниците.

— Ще се изтеглим ли вече, сър?

— Да, изтегляме се — потвърди Траун. — Поне за момента Корускант е извън войната.

Дрейсън кимна на дежурния полковник и се приближи към малката групичка, която го очакваше встрани от командното табло.

— Получихме последните данни — каза той с глух глас. — Не са сигурни за точната цифра, може да са пропуснали някой изстрел заради бъркотията в битката. Но общо са преброили двеста осемдесет и седем.

— Двеста осемдесет и седем!? — повтори генерал Рийкън и челюстта му леко увисна.

— Точно така — кимна Дрейсън и изгледа Бел Иблис.

Сякаш генералът беше виновен за станалото, помисли си Лея. Какво ще правим сега?

Бел Иблис замислено потриваше брадичката си.

— Е, положението не е толкова лошо, колкото изглежда — каза той. — Знаем колко скъпи са прикриващите полета, така че не виждам как Траун би пропилял толкова средства за триста от тях. Особено след като много по-малък брой би свършил същата работа.

— Мислиш, че повечето изстрели са били лъжливи? — попита Лея.

— Не е възможно — възрази Рийкън. — Наблюдавах радарната станция. Изстрелващите установки наистина черпеха енергия.

Бел Иблис погледна Дрейсън.

— Вие знаете за звездните разрушители повече от всички останали, адмирале. Възможно ли е такова нещо?

Дрейсън се намръщи. Професионалната му гордост се сблъска с личната му неприязън към Бел Иблис.

— Може да се направи — съгласи се той накрая. — Като се прокара шунт за паралелно захранване от изстрелващите установки към някой генератор или друго устройство на кораба, което има нужда от енергия. Това би позволило да се пусне доста голямо количество енергия през изстрелващите установки, а всъщност те да не изстрелват нищо.

— Има ли някакъв начин да се определи дали наистина е изстрелян астероид или не? — попита Мон Мотма.

— От това разстояние ли? — Дрейсън поклати глава. — Не.

— Всъщност няма никакво значение, колко са астероидите — намеси се Рийкън. — Тяхната орбита постепенно ще се приближава към планетата и дори един да се разбие на повърхността, ще бъде истинска катастрофа. Не можем да рискуваме да свалим планетарния щит, преди да се отървем от тях.

— Въпросът е как да ги открием — съгласи се намръщен Дрейсън. — И можем ли да сме сигурни, че сме свалили всички.

Лея усети леко раздвижване, вдигна поглед и видя към тях да се приближава навъсен полковник Бремен.

— Пак ще кажа, че положението можеше да бъде и доста по-лошо — изтъкна Бел Иблис. — Флотата ще успее да възстанови предавателната станция за няколко часа, така че поне ще можем да поддържаме връзка с останалите планети от Новата република.

— И навсякъде да вдигнем тревога — намеси се Бремен.

— Мара Джейд е избягала.

Мон Мотма си пое въздух със свистене.

— Как?

— Някой й е помогнал — отвърна мрачно Бремен. — Дроидът пазач е изключен посредством автоматизиран сдържащ болт. Той е изтрил и паметта му за последните часове.

— Кога е станало? — попита Рийкън.

— Преди не повече от няколко часа — Бремен се огледа подозрително. — Увеличихме охраната на командния етаж, предполагахме, че може да опита някакъв саботаж по време на имперската атака.

— Още не е късно да направи нещо — каза Бел Иблис.

— Затворихте ли изходите на двореца?

— Запечатани са като контрабандистка кесия — изръмжа полковникът. — Макар че не ми се вярва да е още тук.

— Трябват ни сигурни данни — намеси се Мон Мотма.

— Искам да организирате цялостно претърсване на двореца, полковник.

Бремен кимна:

— Веднага.

Лея се стегна, трябваше да се намеси, а никой нямаше да остане очарован от това, което щеше да им съобщи.

— Няма нужда, полковник — спря го тя с докосване по рамото. — Мара не е тук.

Всички впиха поглед в нея.

— Откъде знаеш? — попита Бел Иблис.

— Тя напусна Корускант късно снощи. Заедно с Люк и Хан.

Настъпи тягостна тишина.

— Чудех се защо Соло не дойде в щаба заедно с теб — измърмори Бел Иблис. — Имаш ли нещо против да ни кажеш какво става?

Лея се поколеба, но със сигурност нито един от тях нямаше нищо общо с изтичането на информация и източника Делта.

— Мара знае къде са устройствата за клониране на Империята. Решихме, че си заслужава да организираме малка експедиция и да проверим.

— Решихме ли!? — избухна Дрейсън. — И кои сте тези „ние“?

Лея го погледна право в очите.

— Семейството и най-близките ни приятели — отвърна тя. — Единствените хора, за които мога да съм абсолютно сигурна, че не подават информация на Империята.

— Няма да търпя да обиждате…

— Достатъчно, адмирале — прекъсна го спокойно Мон Мотма. Спокойно, но в очите й проблясваше твърдост. — Упреците ви могат да почакат. Независимо дали е било благоразумно или не, те вече са заминали и трябва да решим как да им помогнем. Лея?

— Най-важно е да се преструваме, че Мара е все още тук — отвърна Лея. Чувстваше се по-спокойна. — Каза ми, че е била на Затънтената земя само веднъж, и не знаеше колко време ще й е нужно, за да намери отново маршрута. Колкото по-голяма преднина имат, с толкова по-малко време ще разполага Империята, за да изпрати подкрепления.

— И какво ще правят след това? — попита Мон Мотма.

— Ако успеят да я намерят?

— Ще се опитат да унищожат устройствата за клониране.

За момент настъпи гробна тишина.

— Сами ли? — обади се Дрейсън.

— Да, освен ако не разполагате с някоя излишна флота — сопна се Лея.

Мон Мотма поклати глава:

— Не биваше да го правите, Лея. Можехте първо да се консултирате със съвета.

— Ако бях отнесла въпроса до съвета, Мара можеше вече да не е жива — отвърна рязко Лея. — Разбере ли Империята, че тя може да намери Затънтената земя, следващият екип командоси няма да се опита само да я дискредитира.

— Съветът е извън подозрение — отсече ледено Мон Мотма.

— А помощниците на членовете на съвета? Анализаторите, офицерите и изследователите по библиотеките? Ако бях предложила на съвета да атакуваме Затънтената земя, всички щяха да научат.

— И не само те — кимна Бел Иблис. — Тя е права, Мон Мотма.

— Не искам да обвинявам никого, Гарм — отвърна тихо Мон Мотма. — Нито пък да защитавам нечия власт. Загрижена съм от възможността това да се окаже капан, Лея, и той да струва живота на съпруга ти и на брат ти.

Лея преглътна трудно.

— Ние обмислихме нещата и решихме, че си заслужава рискът. А и нямаше кой друг да го направи.

Никой не каза нищо. След малко Мон Мотма се размърда:

— Ще трябва да си поговорим с всички, които знаят, че Мара Джейд е избягала, полковник — обърна се тя към Бремен. — А ако получим координатите на Затънтената земя, ще видим как да им помогнем.

— Стига да сме сигурни, че не е капан — изръмжа Дрейсън.

— Разбира се — кимна Мон Мотма, като избягна да погледне Лея в очите. — За момента не можем да направим нищо повече. Да се заемем с належащите проблеми на Корускант, с отбраната и унищожаването на невидимите астероиди. Генерал Бел Иблис…

Нечия ръка нерешително докосна Лея по рамото и тя се обърна. До нея стоеше хакерът Чен.

— Свърши ли? — прошепна той.

— Битката ли? Да — отвърна тя и вдигна поглед към останалите. Те вече обсъждаха астероидите, но все някой щеше да забележи Чен и да се сети, че мястото му не е тук. — Ела — хвана го тя за ръката и го поведе към изхода на щаба. — Отвън ще ти разкажа всичко. Какво ще кажеш за бойните кодове на Империята?

— О, бива ги — отвърна той. — Но не ми разрешиха да се задълбая много. Не познавам машините толкова добре. Освен това имат глупава дисциплина.

Лея се усмихна. Най-добрата и гладка рутина, с която бяха свикнали експертите на Новата република, а Чен я определяше като глупава дисциплина.

— Хората влизат в рутината, когато вършат постоянно някоя работа — каза тя дипломатично. — Може би ще успея да ти уредя среща с командващия и ти ще му предложиш някакви промени.

Чен махна с ръка.

— Няма нужда. Военните не харесват начина, по който правя нещата. Дори и Карде понякога полудява. Впрочем знаеш ли за нелегалния импулсен предавател в двореца?

— Който се използва от източника Делта ли? — Лея кимна. — Контраразузнаването се опитва да го намери, откак е започнал да излъчва. Но той е с постоянно променяща се честота и на различни фази и не знам още какво и досега не са успели.

— Аха — Чен сякаш се замисли и каза: — Е, това е технически проблем. Не разбирам от такива работи.

— Няма нищо — увери го Лея. — Сигурна съм, че ще намериш друг начин да помогнеш.

— Да — кимна той и извади един чип от джоба си. — Ето, заповядай.

Тя изненадано взе чипа.

— Какво е това?

— Кодът, с който излъчва импулсният предавател.

Лея спря рязко:

— Какво?!

Чен също спря и я погледна невинно.

— Кодът, който използва онова нещо с променящата се честота и другите овъртени параметри. Разшифровах го.

Тя го погледна невярващо:

— Просто ей така? Захвана се и го разгада?

Чен отново сви рамене.

— Е, не е точно. Работя по въпроса повече от месец.

Лея погледна чипа в ръката си. Усещаше странно и немного приятно вълнение.

— Някой знае ли, че имаш кода? — попита тя тихо.

Той поклати глава:

— Мислех да го дам на полковника, преди да си тръгна, но той беше зает, говореше с някой.

Шифърът на Делта… и имперският агент не знаеше, че е в нея.

— Не казвай на никого. Абсолютно на никого.

Чен я погледна изненадано и сви рамене.

— Както кажеш.

— Благодаря — измърмори Лея и прибра чипа в джоба на робата си.

Вече разполагаше с ключа към източника Делта. И само трябваше да намери правилния начин да го използва. Колкото може по-бързо.