Артър Конан Дойл
Етюд в червено (9)

Девета глава
Цветето на Юта

Не му е тук мястото за описание на изпитанията и лишенията, понесени от бегълците мормони, преди да стигнат до последното си убежище. Те се движеха напред с безпримерна упоритост и постоянство от бреговете на Мисисипи до западните склонове на Скалистите планини. Диви хора и диви зверове, глад, жажда, умора и болести, всички препятствия, които природата можеше да изправи пред тях, бяха преодолени с англосаксонска упоритост. Дългото пътешествие и преживените ужаси поставяха сърцата и на най-смелите сред тях на изпитание. Затова всички до един коленичиха и отправиха прочувствена молитва, когато най-сетне пред очите им се разкри широката, окъпана от слънчева светлина долина на Юта и когато чуха от устата на водача си, че това е тяхната обетована земя и че тази девствена равнина ще е тяхна завинаги.

Юнг бързо се прояви като добър администратор и решителен предводител. Скоро бяха готови картите и чертежите с плана на бъдещия град. Цялата земя наоколо бе разпределена на парцели, всеки жител получи дял, съответстващ на положението му. Търговците завъртяха търговията, занаятчиите — своите занаяти. Като с магическа пръчка се появиха улиците и площадите на града. В полето започнаха пресушаване и ограждане, засаждане и разчистване и още на следващото лято цялата земя се покри със златна пшеница. В това странно селище всичко процъфтяваше. А в центъра на града започна строежът на огромен храм, който се извисяваше от ден на ден. От тъмно до тъмно не млъкваха тракането на чуковете и стърженето на трионите от строежа на паметника, който емигрантите издигаха в чест на онзи, който ги бе превел през толкова изпитания до това щастливо убежище.

Джон Фериър и момиченцето, което бе споделило съдбата му и което той осинови, придружиха мормоните до края на дългото им пътешествие. Малката Люси Фериър пътува сравнително добре във фургона на старейшината Стангърсън заедно с трите му жени и сина му, твърдоглав и нахален дванайсетгодишен хлапак. Съвзе се бързо, като всички деца, от смъртта на майка си, скоро стана любимка на жените и лесно свикна с новия живот под брезентовия покрив на този подвижен дом. Фериър пък се отличи като полезен водач и неуморим ловец. Толкова бързо спечели почитта на своите нови спътници, че когато стигнаха края на скитането, единодушно бе решено да получи толкова земя, колкото и останалите заселници, с изключение на самия Юнг и на Стангърсън, Кимбол, Джонсън и Дребър — четиримата старейшини на сектата.

Фериър си построи голяма къща от дървени греди, която толкова пъти през следващите години беше разширявана, че накрая се превърна в просторна вила. Беше човек с практичен ум, съобразителен в сделките и със сръчни ръце. Желязното здраве му позволяваше да работи от сутрин до вечер на земята си. И фермата му, и всичко, с което се захванеше, преуспяваше. След три години беше по-добре от съседите си, след шест стана заможен човек, след девет беше богат, а след дванайсет години не повече от десет души в целия Солт Лейк Сити можеха да се сравняват с него. Името му бе известно от брега на голямото езеро до далечната планина Уосач.

Само едно смущаваше събратята му по религия. Никакви аргументи и увещания не успяха да го убедят да си създаде харем подобно на другите. Никога не посочваше причина за неизменния си отказ, задоволяваше се твърдо да се придържа към отказа си. Някои го обвиняваха в равнодушие към приетата от него религия, други — в алчност за богатство и нежелание да прави големи разходи. Трети споменаваха за някаква предишна любов и за една руса жена, която се стопила от мъка по него някъде далеч, на атлантическия бряг. Каквато и да беше причината, Фериър не се ожени. Във всичко друго се придържаше към изискванията на новата си религия и с това си спечели името на благочестив и достоен човек.

Люси Фериър растеше в дървената къща и помагаше във всичко на приемния си баща. Чистият планински въздух и балсамовият аромат на боровете сякаш отхранваха девойчето. От година на година то израстваше и заякваше, имаше румени страни и гъвкава походка. Мнозина минувачи по пътя край фермата на Джон Фериър усещаха как в паметта им оживяват отдавна забравени мисли, докато гледаха пъргавата й моминска фигура да се носи из житните поля или когато я срещаха, яхнала бащиния мустанг, да препуска с лекотата и изяществото на истинска дъщеря на Дивия запад. Пъпката се превърна в цвете и в годината, когато баща й стана най-богатият фермер в околността, тя беше най-хубавото момиче в този край.

Но първият, който откри, че момичето е станало жена, не беше баща й. Това рядко се случва. Тайнствената промяна е твърде неуловима и постепенна, за да може да бъде измерена с дати. Самата девойка най-малко подозира какво става, докато звукът на нечий глас или докосването на нечия ръка не накара сърцето й да забие лудо, и тогава със смесено чувство на гордост и страх разбира, че в нея се е появило нещо ново и непознато. Малцина не могат да си спомнят деня или незначителната случка, възвестили зората на един живот. За Люси Фериър случаят беше доста сериозен сам по себе си дори без да се взема предвид ролята, която изигра в бъдещата й съдба, а и на още мнозина други.

Беше топло юнско утро и мормоните се трудеха като пчелите, чиито кошери бяха избрали за своя емблема. Навред из нивите и по улиците се чуваше гълчавата на трудещи се хора. По прашните пътища се точеха дълги кервани от тежко натоварени мулета, всички устремени на Запад, защото наскоро се бе разразила златната треска в Калифорния, пътят за там минаваше през града на Божиите избраници. По пътищата се движеха и стада овце и говеда, завръщащи се от отдалечените пасбища, както и върволици от уморени преселници, мъже и жени, изтерзани от безконечното си пътешествие. Сред цялото това пъстро сборище, пробивайки си умело път като опитен ездач, препускаше Люси Фериър със зачервено красиво лице и развята дълга кестенява коса. Тя отиваше да изпълни едно поръчение на баща си в града и бързаше, както много пъти преди това, с безстрашието на младостта, като си мислеше само за своята задача. Прашните преселници се взираха с почуда след нея, дори безстрастните индианци, които пътуваха, увити в своите кожи, се поразнежваха, удивени от красотата на бледоликата девойка.

Вече бе стигнала до покрайнините на града, когато видя, че пътят е задръстен от голямо стадо говеда, което караха шестима доста диви на вид каубои от равнината. В нетърпението си тя вмъкна коня си в открила се за миг пролука между животните. Но едва бе навлязла в това свободно пространство, когато говедата я обкръжиха отвред и тя изведнъж се озова сред поток от млади бичета с дълги рога и кървясали очи. Привикнала да се разправя с говеда, тя не се изплаши, а се помъчи да се промъкне напред с коня си през стадото. За зла участ рогата на едно от добичетата случайно или преднамерено удариха силно коня и той подлудя от болката. Изправи се на задните си крака с яростно пръхтене, замята се и зарита. Положението беше опасно. При всяко движение възбуденият кон се натъкваше на рога, а убожданията го подлудяваха още повече. Момичето правеше всичко възможно, за да се задържи на седлото, защото, ако паднеше, копитата на тромавите тежки животни щяха да я стъпчат. Главата й се замая, ръцете й отпуснаха юздите. Задушаваше се от гъстия облак прах, от парата, която се вдигаше от животните наоколо. Вече съвсем й прималяваше, когато прозвуча един спокоен глас. Загоряла мускулеста ръка стисна юздата на изплашения кон и го поведе заедно с ездачката извън стадото.

— Нали не сте ранена, госпожице? — попита почтително спасителят й.

Тя погледна почернялото свирепо лице и се засмя лукаво.

— Много се изплаших — простодушно си призна. — Не съм и допускала, че Пончо може така да се стресне от няколко крави!?

— Слава Богу, че се задържахте на седлото — каза сериозно мъжът. Беше висок, див наглед момък, облечен в груби ловджийски дрехи, яхнал силен дорест кон, с дълга карабина през рамо. — Вие май сте дъщерята на Джон Фериър — забеляза той. — Видях, че излязохте от неговата къща. Питайте го дали си спомня за семейството на Джеферсън Хоуп от Сейнт Луис. Ако е същият Фериър, познава добре баща ми.

— Защо не дойдете да го попитате сам? — попита сдържано тя.

Момъкът, изглежда, остана доволен от предложението, защото тъмните му очи заблестяха от доволство.

— Ще дойда — каза той. — От два месеца сме в планината и видът ни съвсем не е за гости. Но баща ви ще трябва да ни приеме такива, каквито сме.

— Той има да ви благодари за много неща, а и аз също — отвърна тя. — Страшно ме обича. Ако тези крави ме бяха прегазили, нямаше да го преживее.

— И аз нямаше да го преживея — каза спътникът й.

— Вие? Хм, не мисля, че за вас това би имало кой знае какво голямо значение. Вие не сте ни дори приятел.

При тези думи мургавото лице на младия ловец така посърна, че Люси Фериър не можа да сдържи смеха си.

— Ама аз съвсем не исках да кажа това — обясни тя. — Разбира се, че сега сте ни приятел. Елате ни на гости. Аз трябва да побързам, защото иначе татко няма да ми поверява вече своите работи. Довиждане.

— Довиждане — отвърна той, повдигна широкото си сомбреро и се наведе над малката й ръка.

Тя обърна мустанга си, перна го с камшика и препусна по широкия път, вдигайки облак прах.

Младият Джеферсън Хоуп продължи със своите другари, мрачен и мълчалив. Бяха обикаляли планините Невада, търсейки сребро, и сега се връщаха в Солт Лейк Сити с надеждата да се сдобият с достатъчно капитал, за да разработят някои от сребърните находища, които бяха открили. До този момент гореше от желание подобно на своите другари да се захване час по-скоро с тази работа, но дребната случка отклони мислите му в друга насока. Видът на хубавата девойка, открита и свежа като бриз от Сиера Невада, бе развълнувал до най-дълбоките кътчета вулканичното му необуздано сърце. И когато тя изчезна от погледа му, той разбра, че в живота му настъпва криза и че нито спекулациите със сребро, нито нещо друго може да има вече такова значение за него, както това ново всепоглъщащо чувство. Пламналата в сърцето му любов не беше като внезапното променливо увлечение на младо момче, а по-скоро дивата, бурна страст на мъж със силна воля и властен характер. Свикнал бе да успява във всичко, което предприемаше. Закле се в сърцето си, че и в този случай ще успее, ако човешките усилия и постоянството можеха да му осигурят успех.

Същата вечер отиде в дома на Джон Фериър. После започна да се отбива все по-често, докато свикнаха с присъствието му във фермата. Затворен в долината, погълнат от работата си, Джон малко се бе интересувал от външния свят през последните дванайсет години. Джеферсън Хоуп му разказваше много нови за него неща, и то по начин, който интригуваше не само него, но и дъщеря му. Беше ходил в Калифорния и можеше да разказва безброй чудновати истории за спечелени и изгубени богатства през онези безумни, щастливи дни. Беше сменил какви ли не професии: следотърсач, трапер, търсач на сребро, притежател на ранчо. Появеше ли се някъде възможност за приключения, Джеферсън Хоуп пристигаше там. Скоро стана любимец на фермера, който се изказваше ласкаво за добродетелите му. Люси мълчеше, но поруменелите й бузи и щастливо блесналите й очи ясно показваха, че младото й сърце не е само нейно. Почтеният й баща може би не забелязваше нищо, но не и човекът, спечелил сърцето й.

Една лятна вечер той пристигна в галон и спря до вратата. Тя беше на двора и тръгна да го посрещне. Той завърза коня си за оградата и закрачи по пътечката.

— Заминавам, Люси — каза Хоуп, стисна двете й ръце и я загледа нежно. — Не те моля да тръгнеш с мен сега, но ще бъдеш ли готова, когато дойда да те взема?

— Кога? — попита тя, усмихната и изчервена.

— След около два месеца. Ще дойда да те поискам, мила. И няма човек, който може да застане помежду ни.

— Ами татко? — попита тя.

— Той вече даде съгласието си, при условие че разработката на онези мини потръгне, както трябва. Не се страхувам.

— Е, щом сте се разбрали с татко, аз нямам какво да кажа — прошепна тя и се притисна до широката му гръд.

— Слава на Бога — изрече дрезгаво той, наведе се и я целуна. — Значи всичко е наред. Ако се забавя сега, ще ми е много трудно да се разделя с теб. Приятелите ми ме чакат в каньона. Довиждане, скъпа моя, довиждане. След два месеца ще се видим.

Докато говореше, Хоуп се отскубна от нея, метна се на коня и препусна в луд галоп, без нито веднъж да се обърне, сякаш се страхуваше, че решителността му може да го напусне, ако погледне дори само веднъж назад. Тя остана на вратата, докато той се загуби от погледа й. После се прибра у дома — най-щастливата девойка в Юта.