Артър Конан Дойл
Етюд в червено (7)

Седма глава
Светлина в мрака

Новината, която Лестрейд ни поднесе след поздрава, бе толкова смайваща и неочаквана, че и тримата останахме като поразени. Грегсън скочи от стола и разля остатъка от уиски и сода в чашата си. Погледнах мълчаливо към Шерлок Холмс, който бе присвил устни и притворил клепачи.

— Значи и Стангърсън? — прошепна той. — Сюжетът се заплита!

— И така си беше доста заплетен — изръмжа Лестрейд, докато се отпускаше на един стол. — Аз като че ли съм попаднал на нещо като военен съвет.

— Сигурен ли сте, че е истина? — попита заеквайки Грегсън.

— Току-що идвам от стаята му — отвърна Лестрейд. — Всъщност аз го открих.

— Тъкмо изслушахме мнението на Грегсън за случая — обади се Холмс. — Имате ли нещо против, ако ви помолим да ни разкажете какво сте видели и направили?

— Нямам нищо против — отвърна Лестрейд, докато се настаняваше по-удобно на стола. — Признавам откровено, че смятах Стангърсън за замесен в убийството на Дребър. Това ново развитие на нещата ме убеди, че съм бил на погрешен път. Но обзет единствено от тази мисъл, се заех да открия какво е станало със секретаря. Забелязали са ги заедно на гара Юстън към осем и половина часа на трети този месец. В два часа след полунощ Дребър е бил намерен на „Брикстън роуд“. Въпросът беше да открия какво е правил Стангърсън между осем и половина и времето на убийството и какво е станало с него след това. Телеграфирах в Ливърпул, като изпратих описание на външността му, и ги предупредих да наблюдават всички американски кораби. След това се заех да проверявам хотелите и даваните под наем квартири в района на Юстън. Разсъждавах така: ако Дребър и спътникът му са се разделили, най-естественото за Стангърсън е било да се настани някъде наблизо за през нощта и след това да го чака около гарата на следващата сутрин.

— По-вероятно е предварително да са се споразумели за място, където да се срещнат — отбеляза Холмс.

— Така се и оказа. Прекарах миналата вечер в издирвания, без никакъв резултат. Тази сутрин започнах рано и около осем часа стигнах до частния хотел „Холидей“ на „Литъл Джордж“. Когато попитах живее ли там някой си мистър Стангърсън, последва положителен отговор. „Без съмнение вие сте джентълменът, когото той очакваше — отвърнаха ми. — Вече два дни чака един джентълмен.“ „Къде е сега?“ — попитах. „Горе в леглото си. Поръча да го събудим в девет часа.“ Струваше ми се, че внезапното ми появяване може да разтърси нервите му и да го накара да каже нещо непредпазливо. Момчето от хотела изрази готовност да ми покаже стаята — намираше се на втория етаж в дъното на малък коридор. Момчето ми посочи вратата и вече се готвеше да слезе обратно по стълбището, когато забелязах нещо, от което ми прилоша въпреки двайсетгодишната ми практика. Изпод вратата се извиваше тънка червена струйка кръв, която лъкатушеше през коридора и образуваше локвичка до отсрещната стена. Извиках и това накара момчето да се върне обратно. Когато видя кръвта, то едва не припадна. Вратата беше заключена отвътре, но ние й ударихме по едно рамо и тя поддаде. Прозорецът беше отворен, недалеч от него лежеше скупчено тялото на мъж по пижама. Изглежда, беше починал преди доста време, защото крайниците му бяха втвърдени и студени. Когато го обърнахме възнак, момчето веднага го позна и каза, че е същият джентълмен, който бил наел стаята под името Джоузеф Стангърсън. Причината за смъртта му бе дълбока рана от лявата страна на гърдите, която сигурно е стигнала до сърцето. А сега идва най-странното в цялата работа. Какво, предполагате, имаше около убития?

Усетих, че по тялото ми полазват тръпки, и предчувствах, че следва нещо ужасно, преди още Шерлок Холмс да отвърне:

— Думата Rache, написана с кръв.

— Точно така — каза Лестрейд с глас, в който се чувстваше страх, и за известно време всички се умълчахме.

В деянията на този неизвестен убиец имаше нещо методично и непонятно и това придаваше още по-зловещ вид на престъпленията му. И макар на бойното поле нервите ми да се бяха оказали достатъчно здрави, когато мислех за тези убийства, усещах, че ми изневеряват.

— Убиецът е бил видян — продължи Лестрейд. — Едно момче на път за мандрата, в която работи, случайно минало по уличката с частните конюшни на гърба на хотела. Забелязало, че стълбата, която обикновено лежала там, била изправена срещу един от прозорците на втория етаж, а той бил широко отворен. Когато отминало, обърнало се и видяло някакъв човек да слиза по стълбата. Слизал толкова спокойно и невъзмутимо, че момчето го взело за дърводелец или мебелист, който работи в хотела. Не му обърнало повече внимание, а само си помислило, че е твърде рано за започване на работа. Останало с впечатление, че човекът бил висок, с червендалесто лице, облечен в дълго кафяво палто. Вероятно е постоял в стаята известно време след убийството, защото в един леген открихме окървавена вода, в която сигурно си е измил ръцете, а по чаршафите имаше петна, от които личеше, че преднамерено е избърсал в тях ножа си.

Когато чух описанието на убиеца, което съвпадаше така точно с даденото от Холмс, погледнах към него. Но по лицето му не се забелязваше никаква следа от ликуване или задоволство.

— Не открихте ли в стаята нещо, което би могло да послужи като улика срещу убиеца? — попита той.

— Нищо. В джоба на Стангърсън намерихме кесията на Дребър, но това, изглежда, е напълно естествено, тъй като винаги той е плащал всичко. Сумата беше осемдесет и няколко лири, нищо не е било взето. Каквито и да са мотивите за тези необикновени убийства, не са заради грабеж. В джоба на убития нямаше никакви документи или записки, с изключение на една телеграма, изпратена от Кливланд преди около месец: „Дж. Х. е в Европа.“ И никакво име.

— А нямаше ли нещо друго? — попита Холмс.

— Нищо интересно. Романът, с който Стангърсън се е приспивал, лежеше на леглото, а лулата му бе на един стол до него. На масата имаше чаша вода, а на дъската на прозореца — малка кутийка с две хапчета.

Шерлок Холмс скочи на крака и радостно възкликна.

— Последната брънка — извика ликуващо той. — Моят случай е приключен.

Двамата детективи впериха изненадано очи в него.

— Вече държа в ръцете си — каза уверено моят съквартирант — всички нишки на този заплетен възел. Разбира се, трябва да се изяснят още някои подробности, но вече съм толкова сигурен за главните факти от момента, в който Дребър се е разделил със Стангърсън на гарата, до откриването на трупа на Стангърсън, сякаш съм видял всичко със собствените си очи. Ще ви дам доказателство за това, което зная. Успяхте ли да вземете хапчетата?

— У мен са — каза Лестрейд и извади бяла кутийка. — Прибрах ги заедно с кесията и телеграмата с намерение да ги оставя на безопасно място в полицейския участък. Това, че взех тези хапчета, беше чиста случайност, защото, трябва да призная, не им придавам никакво значение.

— Дайте ги — каза Холмс. — Кажи, докторе — обърна се той към мен, — това обикновени хапчета ли са?

В никакъв случай не бяха обикновени хапчета. Имаха перленосив цвят и бяха малки, кръгли и почти прозрачни срещу светлината.

— От лекотата и прозрачността им бих могъл да заключа, че са разтворими във вода — отбелязах аз.

— Точно така — отвърна Холмс. — А сега би ли слязъл долу, за да доведеш онзи нещастен териер, който е толкова зле от доста време и хазяйката те бе помолила онзи ден да го отървеш от мъките му.

Слязох долу и внесох кучето на ръце в стаята. Тежкото му дишане и изцъклените очи показваха, че краят му наближава. Всъщност снежнобялата му муцуна говореше съвсем ясно, че вече е надхвърлило обичайния период на кучешкото съществуване. Поставих го на една възглавница върху килима.

— Сега ще разрежа на две едно от тези хапчета — каза Холмс и като извади джобното си ножче, изпълни намерението си. — Едната половинка връщаме обратно в кутията за по-нататъшни цели. Другата ще поставя в тази винена чаша, в която има приблизително една чаена лъжичка вода. Виждате, че нашият приятел докторът е прав и че тя се разтваря много лесно.

— Може би е много интересно — обади се Лестрейд с обидения тон на човек, който подозира, че му се подиграват. — Но не мога да разбера какво общо има това със смъртта на мистър Джоузеф Стангърсън.

— Търпение, приятелю, търпение! Когато му дойде времето, сам ще разберете какво е общото. Сега ще добавя и малко мляко, за да направя сместа по-вкусна, и като я дадем на кучето, ще видим, че то ще я излочи с удоволствие.

Докато говореше, той изсипа съдържанието на чашата в една чинийка и я постави пред кучето, което бързо я пресуши. Сериозното държане на Холмс ни беше повлияло така силно, че всички седяхме мълчаливо и напрегнато наблюдавахме животното в очакване на нещо необикновено. Не се случи нищо. Кучето продължаваше да лежи на възглавницата, дишайки тежко, но очевидно състоянието му не се беше нито влошило, нито подобрило от изпитата течност.

Холмс бе извадил джобния си часовник и когато минутите започнаха да текат една след друга, на лицето му се появи израз на огорчение и разочарование. Той хапеше устни, барабанеше с пръсти и проявяваше всички други признаци на разочарование. Вълнението му беше толкова силно, че започнах да изпитвам искрено съчувствие към него, докато двамата детективи се усмихваха подигравателно и в никакъв случай не можеше да се каже, че са недоволни от временния му неуспех.

— Това не може да бъде съвпадение — извика най-после той, като скочи от стола и закрачи нервно из стаята. — Невъзможно е да е просто съвпадение. Същите хапчета, за които си мислех още при убийството на Дребър, са намерени след смъртта на Стангърсън. И при все това те не действат. Какво може да означава това? Едва ли цялата верига на разсъжденията е невярна. Невъзможно! И въпреки всичко на това нещастно куче му няма нищо. А, сетих се! Сетих се — надавайки радостен вик, той се спусна към кутията, разряза другото хапче на две, разтвори го във вода, добави мляко и го постави пред териера. Нещастното животно едва бе потопило езика си втори път в течността, когато всичките му крайници потрепериха конвулсивно и то се изпъна вдървено и безжизнено като поразено от гръм.

Шерлок Холмс пое дълбоко дъх и избърса потта от челото си.

— Би трябвало да бъда по-уверен — каза той. — Отдавна трябва да съм разбрал, че когато един факт сякаш е в противоречие с дълга верига от дедукции, неизменно се оказва зависим от друга интерпретация. От двете хапчета в тази кутия едното беше най-смъртоносната отрова, а другото — съвсем безвредно. Трябваше да разбера това още преди да зърна кутията.

Последното му изявление прозвуча толкова неочаквано, че моят съквартирант ми се стори не на себе си. Но на пода лежеше умрялото куче и доказваше, че предположението му е било вярно. Сякаш и мъглите в собствената ми глава започваха да се вдигат и аз вече долавях някаква смътна и все още неясна картина за истината.

— Странно ви изглежда — продължи Холмс, — защото не успяхте още в самото начало на разследването да схванете важността на единствената истинска нишка, която стоеше пред вас. Аз имах късмета да се хвана за нея и всичко, което ставаше след това, потвърждаваше първоначалното ми предположение и всъщност беше съвсем логично следствие от него. Затова нещата, които ви объркаха и озадачиха и сякаш правеха случая още по-заплетен, за мен просто хвърляха по-обилна светлина върху него и подсилваха заключенията ми. Голяма грешка е да се бърка странното със загадъчното, защото в него не се проявяват никакви нови или по-специални черти, от които биха могли да се извлекат някакви дедукции. Това убийство щеше да е много по-трудно за разкриване, ако тялото на жертвата беше намерено на пътя без нито една от онези добавки, които го правеха толкова необикновено. Тези странни подробности обаче, вместо да направят случая по-труден, всъщност постигнаха обратния ефект.

Грегсън, който дотогава бе слушал тези обяснения с явно нетърпение, не можа да се сдържи повече.

— Мистър Шерлок Холмс — обади се той. — Всички сме готови да признаем, че сте много умен човек и че си имате свои собствени методи на работа. Но в този момент на нас ни трябва нещо повече от теория и проповеди. Въпросът е да се хване убиецът. Аз изложих моето мнение по случая, но, изглежда, не съм прав. Младият Шарпантие не би могъл да има пръст във второто убийство. Лестрейд тръгна по следите на този Стангърсън, но, изглежда, и той не е прав. Вие подхвърляте по някой намек от време на време и сигурно знаете повече от нас, но дойде времето, когато смятаме, че имаме право да ви попитаме какво знаете по този случай. Можете ли да назовете човека, който го е извършил?

— Не мога да не се съглася с Грегсън, сър — обади се Лестрейд. — И двамата опитахме, и двамата не успяхме. Откак съм в стаята, вече на няколко пъти подхвърляте, че разполагате с всички доказателства, които са ви нужни. Вярвам, че няма повече да се криете от нас.

— Всяко забавяне на ареста на убиеца — намесих се и аз — може да му даде време да извърши още жестокости.

Притиснат по този начин, Холмс започна да се колебае. Продължи да се разхожда из стаята с наведена глава като човек, потънал в дълбок размисъл.

— Повече убийства няма да има — каза най-сетне той, като се спря внезапно и се обърна с лице към нас. — Изключено е. Попитахте ме дали зная името на убиеца. Да, зная го. Но това е дреболия и сравнение с възможността да хванем този човек. Надявам се да го направя скоро. Имам пълната надежда, че ще успея по замисления от мен начин. Но това е работа, която изисква фино пипане, защото имаме работа с хитър и отчаян човек, подкрепян, както вече имах случай да се убедя, от един друг, не по-малко умен от него. Докато убиецът няма представа, че някой е по следите му, съществува известна възможност да бъде хванат. Но ако го осени и най-малкото подозрение, ще си смени името и мигновено ще се разтвори сред четирите милиона жители на този град. Без намерение да оскърбявам чувствата на когото и да е от вас двамата, съм длъжен да кажа, че смятам тези хора за повече от достойни съперници на официалната полиция и това е причината, поради която досега не съм прибягнал до вашата помощ. Не успея ли, естествено, ще поема цялата вина за неуспеха, подготвен съм за това. Засега съм готов да обещая, че в момента, когато съм в състояние да ви разкрия всичко, без да излагам на опасност собствените си комбинации, ще го направя незабавно.

Грегсън и Лестрейд не изглеждаха особено доволни от това уверение, а още по-малко — от унизителните намеци за полицията и детективите. Грегсън се бе изчервил до корена на светлата си като лен коса, докато малките очички на Лестрейд блестяха от любопитство и негодувание. Ала не успяха да кажат нищо, защото в този момент на вратата се почука и пред нас се яви дребната и мръсна фигурка на Уигинс, говорителя на гаменчетата.

— Моля, сър — каза той, допирайки почтително ръка до челото си, — файтонът е долу.

— Добре, моето момче — каза ласкаво Холмс. — Защо не въведете този модел в Скотланд ярд? — продължи той и извади чифт стоманени белезници от едно чекмедже. — Вижте колко хубаво работи пружината им. Заключват се мигновено.

— И старият модел си го бива — забеляза Лестрейд, — ако заловим обаче човек, на когото трябва да ги поставим.

— Добре, добре — усмихна се Холмс. — А файтонджията би могъл да ми помогне да сваля тези сандъци. Помоли го да дойде тук, Уигинс.

Много се изненадах, когато чух, че съквартирантът ми говори така, сякаш заминавахме на пътешествие, тъй като не ми беше споменал нито дума за това. В стаята имаше един куфар, който той измъкна и започна да стяга с ремък. Появи се файтонджията.

— Ела да ми помогнеш да стегна тази тока — каза му Холмс, коленичил над куфара, без да обръща глава.

Мъжът тръгна към него с намусен и предизвикателен вид и протегна ръце, за да му помогне. В този момент се чуха остро щракване и дрънчене на метал и Шерлок Холмс скочи отново на крака.

— Господа — извика той с блеснали очи, — позволете ми да ви представя господин Джеферсън Хоуп, убиеца на Инок Дребър и Джоузеф Стангърсън.

Всичко стана мигновено — толкова бързо, че нямах време дори да го осъзная. Но моментът се е запечатал здраво в паметта ми — триумфалното изражение на Холмс, звънкият му глас, слисаното, свирепо лице на файтонджията, гледащ кръвнишки лъскавите белезници, които като по магия бяха обвързали ръцете му. Една-две секунди всички приличахме на група статуи. После с нечленоразделни яростни викове затворникът се отскубна от ръцете на Холмс и се хвърли през прозореца. Дограмата и стъклата се разхвърчаха пред него, но преди да успее да се измъкне, Грегсън, Лестрейд и Холмс скочиха отгоре му като глутница хрътки. Смъкнахме го обратно вътре и тогава започна страшна схватка. Беше толкова силен и разярен, че успя много пъти подред да отхвърли и четирима ни. Изглеждаше като човек, който притежава конвулсивната сила на изпаднал в епилептичен припадък. Лицето и ръцете му бяха силно наранени след опита да мине през прозореца, но загубата на кръв изобщо не отслаби съпротивата му. Едва когато Лестрейд успя да вмъкне ръката си в омотаното около врата му шалче и почти го задуши, той разбра, че съпротивата е безполезна. Но дори и тогава не се почувствахме сигурни и трябваше да завържем и ръцете, и краката му. Когато свършихме, се изправихме запъхтени и останали без дъх.

— Имаме на разположение файтона му — каза Холмс. — С него ще го закараме до Скотланд ярд. А сега, господа — продължи той, любезно усмихнат, — стигнахме до края на нашата малка мистерия. Можете да ми задавате всякакви въпроси, без да се опасявате, че ще откажа да ви отговарям.