Артър Конан Дойл
Етюд в червено (4)

Четвърта глава
Разказът на Джон Ранс

Тръгнахме от „Лористън гардън“ към един часа. Шерлок Холмс се отби в най-близката пощенска станция и изпрати дълга телеграма. След това спря един файтон и каза на файтонджията да ни закара на адреса, даден ни от Лестрейд.

— Няма нищо по-хубаво от непосредствената информация — отбеляза той. — Всъщност вече съм си изработил мнение по този въпрос и все пак трябва да проверим какво още може да се научи.

— Ти ме смайваш, Холмс. Нима наистина си толкова уверен в заключенията си?

— Няма място за грешка — отвърна той. — Първото, което забелязах, когато пристигнах, бе, че до бордюра личаха следи от колелата на файтон. А през последната седмица до снощи дъжд не е валял, така че колелата, оставили толкова дълбоки дири, трябва да са минали оттам снощи. Освен това забелязах следи от конски копита, а очертанията на едно от тях бяха много по-ясни от очертанията на другите три — значи подковата е била нова. Щом файтонът е пристигнал след започването на дъжда, а на сутринта вече го е нямало, значи е бил там през нощта и по всяка вероятност е докарал и двамата в къщата.

— Така както го обясни, изглежда доста просто. Но как установи ръста на другия?

— В повечето случаи ръстът на един човек може да се разбере от дължината на стъпалото. Изчисляването му е много лесно, но няма смисъл да те занимавам с цифри. Стъпалото на този човек бе отпечатано както навън, върху глината, така и вътре, върху праха. Имах възможност да проверя изчисленията си. Когато някой пише на стена, най-често инстинктивно започва да пише на равнището на очите си. А този надпис се намираше на метър и осемдесет и два от пода. Останалото беше детска игра.

— А възрастта му? — попитах аз.

— Да, ако човек може да прескочи метър и четирийсет без усилие, едва ли е много стар. Точно толкова бе широка локвата, която очевидно е прескочил. Лачените обувки са я заобиколили, а грубите обувки са я прескочили. Няма нищо мистериозно. Само прилагам в живота някой от методите за наблюдение и дедукция, които съм изложил в онази статия. Друго нещо озадачава ли те?

— Ноктите на пръстите и пурата „Тричинополи“ — подхвърлих.

— Надписът на стената е направен от мъжка ръка. С лупата забелязах, че мазилката е била леко одраскана, когато е писал, което едва ли би станало, ако ноктите на пишещия са били добре изрязани. От пода събрах малко пепел от пура. Пепелта беше тъмна на цвят и на люспести пластове — такава пепел произвеждат само пурите „Тричинополи“. Правил съм проучване на пепелта на различни пури, дори съм писал монография по въпроса. Смея да твърдя, че от пръв поглед мога да различа пепелта на всички известни марки пури или тютюни. Именно по тези малки подробности опитният детектив се отличава от хора като Грегсън и Лестрейд.

— А червендалестото лице? — попитах аз.

— Един малко по-смел изстрел напосоки, макар да не се съмнявам, че съм прав. Но на този етап от разследването не бива да ме разпитваш повече.

Прокарах ръка по челото си и казах:

— Да си призная, в главата ми е същинска каша. Колкото повече си мисля за този случай, толкова по-неясно ми изглежда всичко. Как например двамата, ако са били двама, са попаднали в тази празна къща? Какво е станало с файтонджията, който ги е докарал? Как може един човек да принуди друг да вземе доброволно отрова? Откъде се е взела кръвта? Каква е била целта на убиеца, след като няма грабеж? Как е попаднал там женският пръстен? И най-важното, защо вторият човек е написал немската дума Rache, преди да избяга? Признавам, че не виждам как могат да бъдат съгласувани всичките тези толкова противоречиви факти.

Събеседникът ми се усмихна одобрително.

— Ти обобщи сбито и ясно всички трудности, свързани с разследването на този случай. Наистина все още има доста необясними неща, макар че главното вече е ясно. Що се отнася до откритието на горкия Лестрейд, това е било просто димна завеса за заблуждаване на полицията, насочвайки я погрешно към мисълта за социализъм и тайни сдружения. Този надпис не е оставен от немец. Ако си забелязал, буквата „А“ беше изписана малко по немски образец. А един истински немец би я написал по латински образец, така че можем спокойно да смятаме, че тази дума не е написана от немец, а от човек, направил несръчен опит да имитира немец, но престарал се в усилията си. Това е било само една хитра уловка за насочване на следствието в погрешна насока. Но, моля те, не ми искай повече обяснения, докторе. Както знаеш, илюзионистът губи много от обаянието си, ако обясни изцяло номера, и ако ти разкрия изцяло метода си на работа, може да стигнеш до извода, че в крайна сметка съм съвсем обикновен индивид.

— Никога не бих казал подобно нещо — отвърнах. — Ти в най-голяма степен си успял да приближиш детективската работа до точните науки.

При тези думи събеседникът ми пламна от удоволствие. Вече бях забелязал, че е много чувствителен към комплиментите за работата му.

— Ще ти кажа още нещо — добави той. — Лачените и грубите обувки са пристигнали с един и същ файтон и са вървели по пътеката като най-близки приятели, вероятно хванати под ръка. А когато са влезли вътре, са започнали да се разхождат нагоре-надолу из стаята — по-точно лачените обувки са стояли неподвижно, разхождали са се грубите обувки. Установих го по следите в праха и разбрах също, че докато се е разхождал, човекът с грубите обувки се е разгорещявал все повече и повече. Личи по увеличаващите се размери на крачките му. През цялото време е говорил и несъмнено постепенно се е възбудил до състояние на ярост. Тогава е настъпила трагедията. Сега знаеш всичко, което зная и аз, защото останалото е само въпрос на предположения и догадки. И така, вече имаме добра база да започнем. Но трябва да побързаме, защото днес искам да отида на концерта на Хале и да чуя Норман Неруда.

Докато говорехме, файтонът ни си пробиваше път през безкраен лабиринт от мръсни улички и мрачни пресечки. Когато навлязохме в най-мрачната и мръсна от тях, файтонджията внезапно спря.

— Ето това е „Одли корт“ — каза той, сочейки една тясна пролука в дългата стена от сиви тухли. — Ще ви чакам тук.

„Одли корт“ не се отличаваше с приветливост. Тесният проход ни изведе до правоъгълник, павиран с плочи и обграден с мрачни жилища. Промъкнахме се между няколко групи мръсни деца и промушвайки се между простряно избеляло бельо, се добрахме до номер 46. На вратата имаше табелка с името на Ранс. На нашето запитване отговориха, че полицаят спи, и ни поканиха да почакаме в гостната.

Скоро се появи и самият Ранс, малко ядосан, че са го събудили.

— Вече изпратих рапорта си в службата — каза той.

Холмс извади от джоба си половин златна лира и замислено започна да си играе с нея.

— Мислехме, че ще е най-добре да чуем всичко от собствените ви уста — каза той.

— С удоволствие ще ви разкажа всичко, което зная, сър — отвърна услужливо полицаят, приковал очи в златната монета.

— Искам само да ми разкажете с ваши думи всичко, както е станало.

Ранс седна на канапето и сви вежди, като че решен да не пропусне нищо в разказа си.

— Ще започна от самото начало — каза той. — Моето дежурство е от десет вечерта до шест сутринта. В единайсет стана сбиване в кръчмата „Белият елен“, но иначе в района беше спокойно. В един заваля и срещнах Хари Мърчър, който отговаря за Хоуланд гроув. Поприказвахме си малко на ъгъла на улица „Хенриета“. Към два часа или малко по-късно реших да пообиколя по „Брикстън роуд“. Беше доста пусто и кално. Докато слизах, не срещнах жива душа, макар че край мен минаха един-два файтона. Вървях и си мислех, между нас казано, че чаша горещ грог ще ми дойде добре, когато внезапно в един от прозорците на онази къща блесна светлина. Знаех, че и двете къщи на „Лористън гардън“ са празни, защото собственикът им не искаше да поправи канализацията, макар че последният наемател, който живя в едната от тях, умря от коремен тиф. Затова когато видях светлината, се сащисах и веднага си помислих, че се е случило нещо лошо. Когато стигнах до вратата…

— Вие се спряхте, а след това се върнахте при градинската врата — прекъсна го моят съквартирант. — Защо го направихте?

— Ха, точно така беше, сър, макар че един Господ знае как сте го научили. Вижте сега, когато стигнах до вратата, наоколо беше толкова тихо и пусто, та си помислих, че няма да бъде зле, ако с мен има още някой. Не може да ме уплаши нищо от тази страна на гроба, но ми дойде на ума, че може би онзи, дето умря от коремен тиф, е дошъл да провери канализацията, която го е погубила. При тази мисъл ме побиха тръпки и се върнах обратно, за да проверя не се ли вижда фенерът на Мърчър, но го нямаше, нямаше и никой друг. Дори куче не се виждаше. Тогава събрах кураж, върнах се и отворих вратата. Вътре беше тихо и влязох в стаята, от която идваше светлината. На камината мъждукаше свещ от червен восък и на нейната светлина видях…

— Да, зная какво сте видели. Прекосихте няколко пъти стаята, коленичихте до трупа, а после…

Джон Ранс скочи изплашено и впи подозрително очи в Холмс.

— Къде се бяхте скрили, че успяхте да видите всичко това? — попита той. — Изглежда, знаете много повече, отколкото би трябвало да знаете.

Холмс се засмя и постави на масата визитната си картичка.

— Само не ме арестувайте по подозрение в убийство — каза той. — Аз съм от копоите, не съм вълкът. Мистър Грегсън или мистър Лестрейд ще ви уверят в това. Но, моля ви, продължавайте. Какво направихте после?

Ранс седна отново на мястото си, но върху лицето му все още бяха изписани смущение и объркване.

— Върнах се при входната врата и изсвирих със свирката. На сигнала ми се отзоваха Мърчър и още двама.

— Пак ли нямаше никой на улицата?

— Никой, ако става дума за хора, на които може да се разчита.

— Какво искате да кажете?

Полицаят се ухили.

— Виждал съм много пияни през живота си, сър — каза той, — но не бях виждал толкова пиян човек като онази птица. Когато излязох навън, стоеше облегнат на оградата и ревеше с цяло гърло някаква песен. Едва се държеше на краката, а още по-малко можеше да ни помогне с нещо.

— Що за човек беше? — попита Холмс.

Джон Ранс като че ли се подразни от това отклонение.

— Беше страшно пиян — каза той, — толкова пиян, че сигурно щяхме да го приберем на топло, ако не бяхме толкова заети с другата работа.

— Лицето му, дрехите му… Не успяхте ли да ги разгледате? — намеси се нетърпеливо Холмс.

— Поразгледах ги, след като трябваше да му помогнем с Мърчър да се изправи на крака. Беше висок, с червендалесто лице, долната част на лицето му беше загърната…

— Достатъчно — каза Холмс. — Какво стана с него?

— Нямахме време да се занимаваме с него — докачи се полицаят. — Сигурно е успял да намери пътя до дома си.

— Как беше облечен?

— С кафяво палто.

— Имаше ли камшик в ръката?

— Камшик ли? Не.

— Трябва да го е оставил някъде — промърмори Холмс. — А не си ли спомняте да сте видели или чули файтон след това?

— Не.

— Ето ви половин лира — каза моят съквартирант, като се изправи и взе шапката си. — Опасявам се, Ранс, че никога няма да напреднете в службата. Главата трябва да ви служи не само за украшение, а и за нещо по-полезно. Снощи сте могли да спечелите сержантски нашивки. Този, когото сте държали в ръцете си, е човекът, в когото е нишката към това престъпление и когото търсим. Няма смисъл да спорим за това сега: казвам ви, че наистина е било така. Да тръгваме, докторе.

Тръгнахме към файтона, оставяйки нашия информатор с малко недоверчив, но очевидно и неспокоен вид.

— Глупакът му с глупак! — каза горчиво Холмс. — Да държи в ръцете си късмета и да го изпусне толкова безмозъчно.

— Все още не ми е ясно. Вярно, че описанието на този човек съвпада с твоето предположение за втория участник в загадката. Но защо е трябвало да се връща в къщата, след като е бил излязъл от нея? Това не е присъщо за престъпниците.

— Пръстенът, човече, пръстенът. Заради него се е върнал. И да не разполагаме с друг начин да го хванем, трябва да използваме пръстена като стръв. Аз ще го хвана, докторе. Обзалагам се на две към едно, че ще го хвана. Но трябва да ти благодаря — ако не беше ти, може би нямаше да отида и щях да изпусна най-хубавия етюд, на който съм попадал — етюд в червено, а? Защо да не се възползваме малко от жаргона на изкуството? Ето я червената нишка на убийството, преплетена с безцветната прежда на живота, и нашият дълг е да я разнищим, да я отделим и да извадим наяве всеки сантиметър от нея. А сега на обяд и после към Норман Неруда. Как беше онзи откъс от Шопен, който тя така възхитително изпълнява? Тра-ла-ла-ла-лира-лира-ле.

И като се отпусна на седалката във файтона, любителят детектив засвири като чучулига, докато аз размишлявах над многостранността на човешкия мозък.