Метаданни
Данни
- Серия
- Шерлок Холмс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Study in Scarlet, 1887 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Папанчев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- TriAM505(2011 г.)
Издание:
Артър Конан Дойл. Шерлок Холмс. Том 1
Превод: Георги Папанчев, Димана Илиева, Илия Азанов, Йордан Костурков, Красимира Тодорова, Милена Попова
Редактор: Красимир Мирчев
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Юлия Шопова
Книгоиздателска къща „Труд“ — София, 2008 г.
ISBN: 978-954-528-698-8
История
- —Добавяне
Четиринайсета глава
Заключение
Когато дойде четвъртък, от нашите показания вече нямаше нужда. Делото бе поето от един по-висш съдия и Джеферсън Хоуп бе призован пред трибунал, където щеше да има пълна справедливост. През нощта след залавянето му аневризмата му не издържала и на следващата сутрин той бил намерен проснат на пода на килията, с доволна усмивка на лице, сякаш в предсмъртния си час бе отправил погледа си назад, към един полезно прекаран живот и увенчано с успех дело.
— Грегсън и Лестрейд побеснели, когато научили за смъртта му — съобщи ми Холмс на следващата вечер, когато заговорихме за това. — Какво ще стане сега с шумната им реклама?
— Не мисля, че имат кой знае каква заслуга за залавянето му — отвърнах аз.
— Онова, което си направил, има твърде малко значение на този свят — каза горчиво Холмс. — Въпросът е да можеш да убедиш хората да повярват, че си го направил. Но както и да е — продължи по-спокойно той след кратка пауза. — Не ми се искаше да пропусна това разследване. В моята практика не е имало друг по-добър случай. Колкото и елементарен да е всъщност, в него все пак имаше няколко поучителни момента.
— Елементарен! — възкликнах аз.
— Ами, разбира се, как другояче да бъде наречен? — каза Холмс, усмихвайки се на моята изненада. — Доказателство за безспорната му елементарност е самият факт, че без никаква странична помощ, само с няколко обикновени дедукции, успях за три дни да хвана престъпника.
— Така е наистина — съгласих се аз.
— Както вече ти обясних, всяко нещо, което излиза извън рамките на обикновеното, по-скоро улеснява, а не е пречка. За да се разреши подобен проблем, най-важното е да умееш да разсъждаваш в обратен ред. Много полезно умение и се придобива лесно, но хората не го използват охотно. Във всекидневието е много по-полезно да се разсъждава последователно и затова обикновено другият начин се пренебрегва. На петдесет души само един може да разсъждава аналитично, останалите разсъждават синтетично.
— Признавам — казах, — че не разбирам много добре какво искаш да кажеш.
— И не съм очаквал друго. Да видим сега дали ще успея да се изразя по-ясно. Повечето хора, ако им опишеш верига от определени събития, ще ти кажат какъв ще е резултатът. Те свързват мислено отделните събития и стигат до определени изводи за онова, което ще последва. Ала съвсем малко са хората, които, ако им дадеш някакъв резултат, са в състояние да проследят мислено стъпките или фазите, през които се е минало, докато се стигне до този резултат. Именно тази способност е качеството, което аз наричам разсъждаване в обратен ред или аналитично мислене.
— Вече разбирам — казах аз.
— Това беше един случай, в който имахме резултата, а всичко останало трябваше да разкрием сами. Приближих се до къщата, както си спомняш, пеша, без никакви предварителни заключения или предубеждения. Естествено, започнах с огледа на улицата и както вече ти казах, ясно забелязах там следи от колелата на файтон, които, както се уверих след едно запитване, са били оставени там през нощта. Разбрах, че файтонът е бил наемен, а не частна карета. Личеше от тесните следи. Обикновеният лондонски файтон е много по-тесен от частните коли. Ето първата спечелена точка. После тръгнах бавно по градинската пътека, за щастие покрита с глина. Без съмнение за теб тя е била само една изпотъпкана ивица, но за опитните ми очи всяка диря по нея имаше определено значение. В детективската наука няма друга толкова важна и същевременно толкова пренебрегвана област, като изкуството да се проследяват отпечатъците от стъпки. За щастие винаги съм му отдавал голямо значение, а и практиката ми го е направила моя втора природа. Видях тромавите стъпки на полицаите, но забелязах и следите на двамата, минали преди тях по пътеката. Не беше трудно да се разбере, че точно те са минали първи, защото тук-там следите им бяха почти заличени от други, оставени върху тях. Така стигнах до втората брънка на веригата, от което разбрах, че нощните посетители са били двама и че единият от тях е имал забележително висок ръст (както личеше от дължината на ходилото му), а другият е бил модно облечен, ако се съдеше по малките и елегантни отпечатъци от неговите обувки. Когато влязохме в стаята, последното ми предположение се потвърди напълно. Човекът с модните обувки лежеше пред мен. Значи убиецът бе високият. По тялото на мъртвеца нямаше никакви рани, но ужасното изражение на лицето му показваше, че е разбрал каква ще е съдбата му още преди да го сполети смъртта. Хората, умиращи от сърдечни заболявания или от друга естествена смърт, никога не променят така израза на лицето си. Когато подуших устните на мъртвеца, усетих слаб кисел мирис и стигнах до извода, че е бил принуден да погълне отрова. Това се потвърждаваше и от страха и омразата, изписани на лицето му. Стигнах до този резултат по метода на изключването, защото никоя друга хипотеза не отговаряше на фактите. Не си мисли, че е нещо съвсем необичайно. Принудителното поемане на отрова съвсем не е нещо ново в криминалните анали. Всеки запознат с тези неща ще си спомни случая с Долски в Одеса и с Льотюрие в Монпелие. Остана за разрешаване най-важният въпрос — защо? Явно целта на убийството не е била грабеж — нали не липсваше нищо. Тогава причината дали не е политическа, или пък е замесена жена? Ето проблема, пред който бях изправен. Още от самото начало бях склонен да приема второто предположение. Политическите убийци гледат да свършат по-бързо работата и да избягат. А убийството, напротив, бе извършено съвсем преднамерено и бавно, убиецът бе оставил следи навсякъде из стаята — следователно през цялото време е бил там. Подобно методично отмъщение е могло да бъде предизвикано само от лична, а не от политическа несправедливост. Когато бе открит надписът на стената, бях особено склонен да поддържам мнението си. Надписът явно бе нещо като димна завеса. А когато открихме пръстена, за мен въпросът беше решен. Очевидно убиецът го е използвал, за да напомни на жертвата за някоя умряла или просто отсъстваща жена. Точно тогава попитах Грегсън дали в телеграмата до Кливланд е поискал сведения за предишния живот на Дребър. Отговорът му, както си спомняш, беше отрицателен. Тогава пристъпих към внимателен оглед на стаята, при който се уверих в правотата на мнението си за ръста на убиеца и се сдобих с допълнителни подробности — за пурата „Тричинополи“ и за дължината на ноктите му. Вече бях стигнал до извода, че щом наоколо няма следи от борба, значи кръвта по пода е от носа на възбудения убиец. Виждах ясно, че кървавите петна съвпадат със следите от стъпките му. Много рядко се случва кръвта на човек да потече от вълнение, освен ако няма много кръв или високо кръвно налягане. Затова изказах и предположението, че вероятно е червендалест. По-нататъшните събития потвърдиха правотата ми. След като си тръгнахме от къщата, се заех с това, което Грегсън бе пропуснал да стори. Телеграфирах до шефа на полицията в Кливланд, като ограничих запитванията си до обстоятелствата около женитбата на Инок Дребър. Отговорът беше решаващ. В него се казваше, че Дребър вече е търсил юридическа закрила от посегателствата на стар съперник в любовта на име Джеферсън Хоуп и че този Хоуп се намира сега в Европа. Вече държах в ръцете си всички нишки за разкриването на това престъпление. Оставаше ми само да заловя убиеца. Вече бях дълбоко убеден, че в къщата заедно с Дребър е влязъл човекът, който е карал файтона. От следите на копитата разбрах, че конят е мърдал на място, което не би било възможно, ако някой му е държал юздите. Къде тогава може да е бил файтонджията освен вътре в къщата? А и нелепо би било да се допусне, че разумен човек ще извърши умишлено престъпление пред очите, така да се каже, на трети човек, който сигурно ще го предаде. Най-после, ако някой иска да проследи някого в Лондон, какъв по-добър начин би намерил, освен да стане файтонджия. Всички тези съображения ме водеха до едно безспорно заключение: Джеферсън Хоуп трябваше да се търси между лондонските файтонджии. Ако наистина е бил файтонджия, нямах причини да смятам, че ще се откаже веднага от професията си. Напротив, от негова гледна точка всяка внезапна промяна би привлякла вниманието върху него. По всяка вероятност поне за известно време щеше да продължи да изпълнява службата си. Едва ли имаше причина да се смята, че живее под чуждо име. Защо трябваше да сменя името си в страна, където никой не знае истинското му име? Ето защо организирах моя корпус от гаменчетата детективи и ги пращах системно при всеки собственик на пиаца за наемни файтони в Лондон, докато най-накрая те ми доведоха човека, когото търсех. Как се появи той и как аз се възползвах от това, са неща, които сигурно са все още пресни в паметта ти. Смъртта на Стангърсън беше неочакван инцидент, но едва ли би могло да се направи нещо за предотвратяването й. Благодарение на това, както знаеш, получих хапчетата, за чието съществуване предварително подозирах. Както виждаш, това е една верига от логични следствия без никакво прекъсване или липсващо звено.
— Чудесно — извиках. — Твоите достойнства трябва да станат обществено достояние. Трябва да публикуваш описание на случая. А ако не го направиш ти, ще го сторя вместо теб.
— Можеш да постъпиш, както намериш за добре, докторе — отвърна Холмс. — Погледни тук — продължи той и ми подаде един вестник. — Прочети това!
Беше днешният брой на вестник „Ехо“, а абзацът, който ми бе посочил, се отнасяше до нашия случай.
„Читателите — пишеше в него — изгубиха възможността да се наслаждават докрай на една сензация поради внезапната смърт на задържания Хоуп, заподозрян в убийството на господин Инок Дребър и на господин Джоузеф Стангърсън. Подробностите, свързани с този случай, вероятно няма да станат известни, макар да научихме от авторитетен източник, че престъплението е било извършено в резултат на стара и романтична семейна вражда, в която важна роля са играли любовта и мормонството. Изглежда, че и двете жертви на младини са били членове на сектата на Божиите избраници и че Хоуп, покойният затворник, е дошъл също от Солт Лейк Сити. Ако този случай не доведе до друго, то поне изтъква по един безспорен и изумителен начин ефикасността на нашите полицейски и детективски сили и ще служи за урок на всички чужденци, за които ще е по-разумно да уреждат своите вражди в родината си и да не ги пренасят на британска земя. Публична тайна е, че заслугата за залавянето на този убиец принадлежи изцяло на добре известните служители от Скотланд ярд Лестрейд и Грегсън. Престъпникът е бил заловен, както изглежда, в квартирата на някой си господин Шерлок Холмс, който като любител е проявил известен детективски талант и с помощта на такива учители, като Лестрейд и Грегсън, може да се надява, че някога ще успее да овладее до някаква степен уменията им. Очаква се двамата детективи да получат награда за заслугите си в разкриването на този случай.“
— Не ти ли казах още от самото начало, че ще стане така — усмихна се Шерлок Холмс. — Това е резултатът от нашия етюд в червено — награда за детективите.
— Няма значение — отвърнах аз. — Всички факти са записани в моя дневник и читателите скоро ще се запознаят с тях. А дотогава ще трябва да се задоволиш с мисълта, че можеш скришом да се радваш на успеха си подобно на римския скъперник:
Populus me sibilat, at mihi plaudo,
Ipse domi simul ac nummos contemplar in arca.[1]