Артър Конан Дойл
Етюд в червено (12)

Дванайсета глава
Ангелите отмъстители

През цялата нощ пътят им минаваше през труднопроходими дефилета и по неравни, покрити с камъни пътеки. На няколко пъти се изгубваха, но Джеферсън Хоуп отлично познаваше планините и скоро отново намираха пътеката. От всички страни ги обграждаха високи, покрити със сняг върхове. Скалите от двете страни изглеждаха толкова стръмни, че бориките и елите сякаш висяха над главите им и трябваше да духне само малко по-силен вятър, за да се стоварят върху тях. И това съвсем не беше въображаема опасност, защото голата долина бе гъсто осеяна с дървета и канари, паднали по този начин. Дори като минаваха през долината, една скала се сгромоляса шумно зад тях и подплашените коне хукнаха в галоп.

Когато слънцето се показа на изток, снежните шапки на върховете заблестяха една по една като празнични лампи, докато най-после засияха, румени и искрящи. Великолепната гледка оживи сърцата на тримата бегълци и им вдъхна нови сили. Спряха край един буен поток да напоят конете и да хапнат набързо. Люси и баща й с удоволствие биха продължили почивката си, но Джеферсън Хоуп беше неумолим.

— Сигурно вече са по следите ни — каза той. — Сега всичко зависи от бързината. Стигнем ли до Карсън, можем да почиваме до края на живота си.

Цял ден се промъкваха през дефилетата и надвечер пресметнаха, че са на близо 40 километра от враговете си. През нощта избраха подножието на една надвиснала канара за убежище от студените ветрове и там, притиснати плътно един до друг, за да се топлят, поспаха няколко часа. Но преди да се съмне, отново бяха на път. Все още не бяха забелязали никаква следа от своите преследвачи и Джеферсън Хоуп започна да вярва, че вече са успели да се измъкнат от обсега на страшната организация, чиято враждебност бяха предизвикали. Но той и не подозираше колко далеч се простира силата на тази желязна десница и колко скоро тя щеше да се стовари върху тях и да ги смаже.

Към средата на втория ден провизиите им бяха на привършване. Това не тревожеше особено ловеца — наоколо имаше доста дивеч, пък и неведнъж беше разчитал единствено на пушката си. Избра едно закътано място, струпа няколко съчки и запали огън, за да се постоплят спътниците му, тъй като вече се намираха на около 2000 метра над морското равнище и въздухът беше остър и студен. Завърза конете, метна пушката на рамо и се отправи на лов. Обръщайки се назад, Хоуп видя стареца и дъщеря му приклекнали край огъня, а недалеч от тях — трите животни. После скалите скриха всичко от погледа му.

Той вървя около два километра, пресичайки дол след дол без успех, макар по огризаните кори на дърветата и по други белези да разбираше, че наоколо има доста мечки. Най-после, след 2–3 часа безполезно скитане, когато вече се готвеше да се връща, видя нещо, от което сърцето му изтръпна от удоволствие. На края на една издадена канара беше застанало някакво животно, което много приличаше на овца, но беше въоръжено с чифт грамадни рога. Този див северноамерикански овен (защото наистина се нарича така) очевидно бе нещо като пазач на някое невидимо за ловеца стадо. За щастие се движеше в обратната посока и не забеляза Хоуп. Той легна по корем, подпря пушката си на една скала и дълго и внимателно се прицелва, преди да натисне спусъка. Животното подскочи във въздуха, направи няколко крачки към ръба на скалата, а след това рухна долу.

Овенът беше твърде тежък за носене, затова ловецът отряза единия бут и част от филето. С този трофей на рамо побърза да намери обратния път, защото вечерта вече се спускаше. Но още не беше тръгнал, когато осъзна затруднението, в което беше изпаднал. В увлечението си се бе отклонил от местата, които познаваше, и сега не беше лесно да открие пътеката. Долината, в която се намираше, бе прорязана от много теснини, които толкова си приличаха, че трудно можеха да бъдат отличени една от друга. Повървя по една от тях, докато стигна до съвсем непознат планински поток. Уверил се, че е сбъркал, опита друга пътека, но резултатът беше същият. Нощта настъпваше бързо и вече почти се беше стъмнило, когато се озова в познат дол. Но дори и тогава съвсем не му беше лесно да се придържа към истинската пътека, защото луната още не бе изгряла, а между високите скали от двете страни беше съвсем тъмно. Уморен от скитането и от товара на гърба си, продължаваше да върви, окуражаван само от мисълта, че с всяка крачка се приближава до Люси и че е осигурил храна за останалата част от пътя.

Вече бе стигнал до началото на дола, където ги беше оставил. Дори в тъмнината разпозна очертанията на скалите наоколо. Помисли, че сигурно го очакват с нетърпение, защото се беше забавил около пет часа. Развеселен от тази мисъл, постави ръце на устата си и скоро в долината проехтя викът, с който искаше да ги успокои. Поспря, очаквайки отговор. Но не се чу нищо освен собствения му вик, повтарян и преповтарян от ехото. Извика пак, още по-силно, но приятелите, с които се бе разделил само преди няколко часа, отново не отговориха. Обзе го смътен страх и той се втурна лудешки напред, захвърляйки дори скъпоценната плячка.

Скоро съзря мястото, където бе запалил огъня. Все още тлееха няколко въглена, но очевидно, след като бе тръгнал, никой не го беше поддържал. Наоколо цареше мъртва тишина. Опасенията му се превърнаха в убеждение и той забърза напред. Около огъня нямаше жива душа. Конете и мулето, старецът, девойката — всички бяха изчезнали. Беше пределно ясно, че в негово отсъствие бе връхлетяла някаква внезапна, ужасна беда, която бе поразила всички, без обаче да бе оставила следи. Объркан и зашеметен от удара, Джеферсън Хоуп почувства, че му се завива свят, и се облегна на пушката, за да не падне. Но той беше човек на действието и бързо се отърси от моментната слабост. Взе едно полуобгоряло дърво от огъня и го раздуха, докато се появи пламък. Помъчи се да разгледа малкия лагер. Земята беше отъпкана от копитата на много коне, което показваше, че бегълците са били настигнати от голяма група преследвачи. Посоката на следите им показваше пътя за Солт Лейк Сити. Дали бяха взели със себе си и двамата му спътници? Джеферсън Хоуп беше почти сигурен в това, когато съзря нещо, което го накара да изтръпне. Недалеч от лагера се издигаше купчинка червеникава пръст. Не можеше да бъде друго освен прясно изкопан гроб. Младият ловец се доближи до купчинката и забеляза забита в нея пръчка с парче хартия, мушнато в една цепнатина. Надписът на хартията беше кратък, но точен:

ДЖОН ФЕРИЪР

бивш жител на Солт Лейк Сити

починал на 4 август 1860 г.

Значи якият старец, с когото се бе разделил само преди няколко часа, не беше жив и това бе целият му епитаф. Джеферсън Хоуп започна трескаво да се оглежда за втори гроб, но не откри нищо. Люси беше отвлечена обратно от страшните преследвачи, за да започне отредената й участ на жена в харема на сина на старейшината. Когато разбра каква щеше да бъде съдбата й, младежът пожела да лежи като стария фермер в този прясно изкопан гроб.

Но енергичната му натура отново се отърси бързо от летаргията, която носи отчаянието. Щом не му оставаше друго, можеше да посвети живота си на отмъщението. Заедно с непоколебимото си търпение и старателност Джеферсън Хоуп притежаваше и силно чувство за мъст, може би засилено и от честото му общуване с индианците. Край изоставения огън той почувства, че единственото, което би могло да разпръсне мъката му, беше пълното и безпощадно възмездие, което враговете трябваше да получат от собствената му ръка. И той реши да посвети цялата си силна воля и неукротима енергия на тази единствена цел. Със сурово пребледняло лице се върна до мястото, където беше изпуснал храната, и като разпали огъня, опече от месото достатъчно, за да му стигне за няколко дни. Постави го в едно вързопче и въпреки умората тръгна бавно обратно през планините по следите на „ангелите отмъстители“.

Пет дни се промъкваше с изранени нозе и отслабнал от умора по пътя, който преди бе изминал на кон. Нощем се хвърляше на мъха между скалите и открадваше по няколко часа сън, но още преди да съмне, отново бе на път. На шестия ден се добра до Долината на орлите, откъдето беше започнало злополучното им бягство. Показаха се и къщите на „светците“. Изтощен и измъчен, Хоуп се облегна на пушката и размаха заплашително мършавата си ръка към притихналия, ширнал се под нозете му град. Вглеждайки се, забеляза по някои от главните улици знамена и други празнични приготовления. Чудеше се какво ли може да означава това, когато чу тропот на копита и видя конник. Когато пътникът се приближи, той разпозна един мормон на име Каупър, на когото бе правил немалко услуги.

— Аз съм Джеферсън Хоуп — каза той, щом се изравниха. — Помниш ли ме?

Мормонът го гледаше с нескрито удивление. И наистина беше трудно да се познае в този дрипав нечист скитник с призрачнобледо лице и див свиреп поглед някогашният спретнат млад ловец. Когато най-после се убеди, че наистина е Джеферсън Хоуп, изненадата му се превърна в ужас.

— Ти да не си луд да идваш тука — извика мормонът. — Ако някой ме види, че разговаряме, с мен е свършено. Има заповед на Свещената четворка да те арестуват, задето си помогнал на бегълците.

— Не се страхувам нито от тях, нито от заповедите им — каза твърдо Хоуп. — Изглежда, знаеш нещо по този въпрос, Каупър. Заклевам те в името на всичко, което ти е скъпо, да ми отговориш на няколко въпроса. За Бога, не ми отказвай!

— Какво искаш? — попита неспокойно мормонът. — Питай по-бързо: тук и скалите имат уши, а дърветата — очи!

— Какво е станало с Люси Фериър?

— Вчера се омъжи за младия Дребър. Съвземи се, човече! Съвземи се! Какво ти стана?

— Няма значение — каза тихо Хоуп, целият пребледнял, отпуснат на камъка, на който се опираше преди това. — Омъжи се, казваш?

— Омъжи се вчера — затова има знамена. Младият Дребър и младият Стангърсън се поскараха кой да я вземе. И двамата били сред преследвачите, а Стангърсън застрелял баща й и това му даваше по-голямо право да я иска. Но когато обсъждали въпроса в съвета, привържениците на Дребър се оказали по-силни и пророкът я дал на него. Едва ли обаче ще я има дълго, защото с очите си видях смъртта, изписана на лицето й. Приличаше по-скоро на призрак, отколкото на жена. Тръгваш ли си вече?

— Да, тръгвам — каза Джеферсън Хоуп, който се бе изправил, а в очите му проблясваше зловещо пламъче.

— Къде отиваш?

— Няма значение — отвърна и като метна пушката си на рамо, се заспуска надолу по клисурата, към сърцето на планината, към леговищата на дивите зверове. Но сред тях нямаше по-жесток и по-опасен от него.

Стана точно така, както бе предрекъл мормонът. Дали заради ужасната смърт на баща й или заради омразния брак, който й бе натрапен, Люси не вдигна повече глава, започна да вехне и само след месец угасна. Нейният съпруг пияница се бе оженил за нея главно за да заграби всичко, което бе притежавал Джон Фериър, и дори не си даде вид, че скърби много за загубата, но останалите му жени я оплакаха. Те прекараха цялата нощ преди погребението край тялото й, както е мормонският обичай. Бяха се скупчили около нея в ранните утринни часове, когато — за техен най-голям ужас и изненада — вратата се отвори широко и в стаята влезе свиреп на вид човек със загрубяло лице и дрипави дрехи. Без да отправи нито поглед, нито дума към треперещите от страх жени, той тръгна право към безмълвната, восъчнобледа фигура, в която някога се намираше чистата душа на Люси Фериър. Наведе се над нея, докосна благоговейно с устни студеното й чело, а после, сграбчвайки ръката й, взе венчалния й пръстен.

— Не бива да бъде погребана с него — изръмжа свирепо и преди да успеят да вдигнат тревога, се спусна по стълбите и изчезна.

Епизодът беше толкова странен и кратък, че присъстващите трудно можеха сами да повярват или да убедят други хора в истинността му, ако не беше неопровержимото изчезване на златната халка, която сочеше, че покойната е била омъжена.

В продължение на няколко месеца Джеферсън Хоуп се скиташе из планините, водейки странен, полудив живот и поддържайки духа си само с постоянните планове за отмъщение. Из града плъзнаха слухове за тайнствената фигура из покрайнините и усамотените планински клисури. Веднъж през прозореца на Стангърсън профуча куршум и се сплеска на стената само на крачка от него. При друг случай — Дребър минаваше под една скала — към него се търкулна огромен камък и той успя да избегне ужасна смърт само като се хвърли по очи на земята. Не след дълго двамата млади мормони се досетиха за причината за тези опити за покушение и неведнъж тръгваха с хайки към планините, надявайки се да заловят или да убият своя враг, но все безуспешно. После възприеха тактиката никога да не излизат сами навън след здрачаване, а къщите им се охраняваха. По-късно се отказаха от тези мерки, защото противникът им вече нито се чуваше, нито се виждаше и се надяваха, че времето е уталожило желанието му за мъст.

Но вместо да отслаби ожесточението му, времето го изостряше все повече. По характер младият ловец беше твърд и упорит, а мисълта за отмъщение не оставяше в сърцето му място за никакви други чувства. Но преди всичко той беше практичен човек. Скоро разбра, че дори неговото желязно здраве няма да издържи на постоянното напрежение. Животът на открито и липсата на пълноценна храна започваха да подкопават организма му. А ако умреше като куче в планината, какво щеше да стане с неговото отмъщение? Защото, ако продължаваше да води същия начин на живот, смъртта бе неизбежна. Той чувстваше, че от това печелят само враговете му, затова, макар и неохотно, се върна при старите мини в Невада, където искаше да възстанови здравето си и да посъбере достатъчно пари, за да може да преследва враговете си, без да търпи лишения.

Първоначално възнамеряваше да не отсъства повече от една година, но поради стечение на различни непредвидени обстоятелства успя да напусне мините едва след близо пет години. Споменът за стореното зло и желанието му за отмъщение бяха се запазили толкова силни, колкото през онази паметна нощ, когато се бе изправил до гроба на Джон Фериър. Преоблечен и под чуждо име се завърна в Солт Лейк Сити, безразличен към всичко, което можеше да го сполети, стига само да успееше да получи онова, което за него беше справедливост. Там го очакваха лоши новини. Няколко месеца преди това сред Божиите избраници бе настъпил разкол, тъй като някои млади членове на църквата се бяха обявили срещу властта на старейшините и част от недоволните се бяха отцепили от сектата и бяха напуснали Юта, отказвайки се от мормонството. Сред тях бяха Дребър и Стангърсън и никой не знаеше къде са отишли. Носеше се слух, че Дребър успял да обърне голяма част от състоянието си в пари и заминал като богат човек, докато спътникът му Стангърсън бил сравнително беден. Никой не знаеше къде са.

Всеки човек, колкото и отмъстителен да е, изправен пред такава трудност, би се отказал от мисълта за отмъщение, но Джеферсън Хоуп не се поколеба нито за миг. С малкото пари, които печелеше, хващайки се за каквато и да е работа, пътуваше от град на град из Съединените щати, търсейки враговете си. Минаха години, черната му коса се прошари, а той продължаваше да скита и да търси, погълнат от целта, на която бе посветил целия си живот. Най-после търпението му бе възнаградено. Само един бегъл поглед към мярналото се зад стъклото на един прозорец лице бе достатъчен, за да разбере, че хората, които търсеше, са в Кливланд, щата Охайо. Когато се върна в мизерната си квартира, планът за отмъщение бе вече готов. Но по една случайност и Дребър, който бе надникнал през прозореца, също разпозна Джеферсън Хоуп и прочитайки на лицето му смъртната си присъда, побърза да отиде при мировия съдия, придружен от Стангърсън, който бе станал негов частен секретар, и да изложи оплакването, че и двамата се страхуват за живота си поради ревността и омразата на техен стар съперник.

Същата вечер Джеферсън Хоуп бе арестуван и тъй като нямаше пари за гаранция, бе задържан за няколко седмици. Когато най-после го освободиха, откри, че Дребър е напуснал къщата. Двамата със Стангърсън бяха заминали за Европа.

Отмъстителят отново остана излъган и отново насъбраната омраза го тласкаше да продължи преследването. Но му трябваха пари и за известно време се хвана на работа, отделяйки настрани всеки долар, без който можеше да мине, за предстоящото пътешествие. Най-после, като посъбра малко пари, замина за Европа, следвайки своите врагове от град на град, без да може да ги настигне. Когато пристигна в Петербург, те бяха в Париж, когато ги последва там, вече се намираха в Копенхаген. В датската столица отново закъсня с няколко дни, защото те бяха продължили за Лондон, където най-после успя да ги настигне. За онова, което се бе случило там, най-добре ще бъде да предадем разказа на самия ловец, така както той е записан в дневника на доктор Уотсън, комуто вече сме доста задължени.