Артър Конан Дойл
Етюд в червено (11)

Единайсета глава
Отчаяно бягство

На другата сутрин след разговора с мормонския пророк Джон Фериър отиде в Солт Лейк Сити и след като намери своя познат, който заминаваше за Невада, му повери писмото за Джеферсън Хоуп. В него съобщаваше за надвисналата над тях опасност и за необходимостта от незабавното му завръщане. Когато свърши, на сърцето му олекна и той се прибра поуспокоен у дома.

Когато стигна до фермата, се изненада, защото пред вратата стояха завързани два коня. Изненада се още повече, когато откри, че във всекидневната са се разположили двама младежи. Единият, с продълговато бледо лице, се бе изтегнал в стола люлка с вдигнати на печката крака. Другият, дебеловрат, с грубо подпухнало лице стоеше прав до прозореца с ръце в джобовете и си подсвиркваше. Когато Фериър влезе, и двамата му кимнаха, а седналият започна разговора.

— Може би не ни познавате — каза той. — Това е синът на старейшината Дребър, а аз съм Джоузеф Стангърсън, който пътуваше заедно с вас в пустинята, когато Господ протегна десница и ви приюти в кошарата на истинското си стадо.

— Както ще приюти и всички народи, когато му дойде времето — обади се гъгниво другият. — Той мели бавно, но брашното му е много ситно смляно.

Джон Фериър кимна студено. Веднага разбра кои са посетителите.

— Дойдохме — продължи Стангърсън — по съвета на бащите ни да поискаме ръката на дъщеря ви за онзи от нас, когото вие с нея харесате. Аз имам само четири жени, а брат Дребър — седем, затова, струва ми се, моите претенции са по-основателни.

— Не, не, братко Стангърсън — намеси се другият, — тук не става въпрос за това, по колко жени имаме, а колко можем да поддържаме. Баща ми вече ми прехвърли мелниците си и сега аз съм по-богатият от двама ни.

— Но изгледите за моето бъдеще са по-добри — разгорещи се Стангърсън. — Когато Бог прибере баща ми, ще наследя кожарската му фабрика. И после, аз съм по-голям от теб и положението ми в църквата е по-високо от твоето.

— Това ще реши самата девойка — отвърна Дребър, хилейки се самодоволно на отражението си в огледалото. — Ще оставим на нея окончателното решение.

Докато траеше този диалог, Джон Фериър стоеше вбесен до вратата, едва сдържайки се да не зашиба посетителите с камшика си за езда.

— Вижте какво — каза той най-после, като се упъти към тях, — когато дъщеря ми ви повика, може да дойдете, но дотогава да не съм ви видял да стъпите тук!

Двамата млади мормони зяпнаха от изненада. В очите им съперничеството за ръката на девойката помежду им беше най-високата дан на почит както към бащата, така и към дъщерята.

— От стаята има два изхода — извика Фериър. — Ето вратата, ето и прозореца. Откъде ще благоволите да излезете?

Загорялото му лице изглеждаше толкова свирепо, а мършавата му ръка така заплашителна, че двамата посетители веднага скочиха на крака и изхвърчаха навън. Старият фермер ги последва до вратата.

— И когато уредите спора си, елате да ми кажете какво сте решили — каза язвително той.

— Ще платиш за това — изкрещя Стангърсън, побледнял от яд. — Опълчваш се срещу пророка и Съвета на четиримата. Ще има да съжаляваш до края на живота си.

— Божията ръка ще се стовари жестоко върху теб! — извика младият Дребър.

— Тогава ще започна с наказанието — каза Фериър разярен и понечи да се втурне вкъщи за пушката си, но Люси го хвана за ръка и го спря. Преди да успее да се отскубне от нея, чаткането на конските копита се отдалечи по пътя.

— Лицемерни негодници! — извика той, докато бършеше потта от челото си. — По-добре да те видя в гроба, моето момиче, отколкото жена на някой от тях.

— И аз мисля същото, татко — отвърна смело тя. — Но Джеферсън скоро ще се върне.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото не знам какво ще се наканят тия да правят.

Наистина беше крайно време някой да се притече на помощ на стария фермер и дъщеря му. В цялата история на селището нямаше такъв случай на открито неподчинение към властта на старейшините. Ако по-дребните прегрешения се наказваха толкова жестоко, каква ли щеше да е съдбата на този бунтовник над бунтовниците? Фериър знаеше — богатството и почитта нямаше да му помогнат. И други, не по-малко известни и богати от него бяха отвличани тайно, а собствеността им минаваше във владение на църквата. Беше смел човек, но сърцето му тръпнеше пред смътните представи на призрачните ужаси, надвиснали над главата му. Всяка открита опасност щеше да посрещне, стиснал здраво устни, но тази неизвестност беше непоносима. Пред Люси си даваше вид, че станалото е дребна работа, обаче тя виждаше, че той не е спокоен.

Очакваше, че Юнг ще изрази недоволството си от поведението му, и се оказа прав, макар че това стана по съвсем неочакван начин. Когато на следната сутрин се събуди, за своя най-голяма изненада намери една бележка, забодена на завивката точно на гърдите му. На нея бе написано с големи печатни разкривени букви:

ДАВАТ ТИ СЕ 29 ДНИ ДА СЕ ПОПРАВИШ И ПОСЛЕ —

Тирето накрая вдъхваше по-голям ужас от всякакви заплахи, изречени с думи. Джон Фериър бе много озадачен как предупреждението се бе озовало в стаята му, защото слугите спяха в друга постройка, а вратите и прозорците бяха здраво затворени. Смачка листчето и не каза нищо на дъщеря си, но случката смрази сърцето му. Очевидно двайсет и деветте дни бяха остатъкът от месеца, който Юнг му беше обещал. Но каква сила или смелост можеха да помогнат срещу враг, разполагащ с такава загадъчна сила? Ръката, забола тази топлийка, би могла спокойно да прободе сърцето му, без никой да разбере кой го е убил.

Още по-интересен беше случаят на другата сутрин. Закусваха и изведнъж Люси извика, сочейки тавана. Посред тавана бе надраскана, очевидно с обгоряла пръчка, цифрата 28. Фериър не каза нищо. През нощта стоя буден с пушка в ръка. Не видя и не чу нищо, а сутринта отвън на вратата имаше изписано едно огромно 27.

Нощ след нощ всяка сутрин виждаше как невидимите му врагове продължаваха счетоводството, изписали на някое видно място оставащите от обещания месец дни. Фаталните цифри се появяваха на стените, на подовете, понякога на листове, прикрепени за градинската врата или оградата. Колкото и да бдеше, Джон Фериър не можа да открие откъде се появяваха ежедневните предупреждения. Отслабна и се изнерви, очите му придобиха погледа на преследван човек. Оставаше му само една надежда — завръщането на младия ловец от Невада.

Двайсетте дни станаха петнайсет, петнайсетте — десет, а от него нямаше вест. Когато по пътя затропаше конник или пастир подвикваше на стадото си, старият фермер изтичваше до вратата с надеждата, че помощта най-после пристига. Най-сетне, когато цифрата 5 се смени с 4, тя пък — с 3, изгуби всякаква надежда. Сам, толкова слабо познаващ околните планини, беше безсилен. По-оживените пътища се наблюдаваха и охраняваха строго, никой не можеше да мине през тях без разрешение на съвета. Колкото и да мислеше, не виждаше изход от надвисналата над главата му заплаха. И въпреки всичко старецът нито веднъж не се поколеба в решението си по-скоро да се раздели с живота, отколкото да се съгласи с онова, което смяташе за позор за дъщеря си.

Една вечер седеше самичък, потънал в дълбок размисъл над бедите си. Сутринта на стената се бе появила цифрата 2, другият ден щеше да е последният. Във въображението му се мяркаха ужасяващи видения. Какво щеше да стане с дъщеря му, ако той си отидеше? Нямаше ли някакъв изход от невидимата мрежа, която го обгръщаше отвсякъде? Отпусна глава на масата и зарида при мисълта за собственото си безсилие.

Но какво става? В тишината се чу леко драскане — тихо, но ясно. Идваше откъм вратата. Фериър се промъкна в хола и се ослуша напрегнато. След няколко секунди звукът прозвуча отново. Очевидно някой чукаше съвсем леко на вратата. Дали не е среднощен убиец, дошъл да изпълни смъртната присъда, дадена от тайния трибунал? Или идваше спасението? Джон Фериър почувства, че моменталната смърт ще е по-добра от това очакване, което разбиваше нервите и вледеняваше сърцето му. Той пристъпи решително, вдигна куката и разтвори широко вратата.

Навън беше тихо и спокойно. На небето блестяха ярки звезди. Нямаше жива душа нито на двора, нито на пътя край оградата. Фериър въздъхна с облекчение, огледа се и вече се готвеше да се прибере, когато погледът му случайно се насочи надолу и той се сепна. На земята почти пред краката му лежеше ничком някакъв човек.

Фериър се облегна за миг на стената, стиснал гърло с ръка, за да не извика. Първата му мисъл беше, че проснатата пред него фигура е на ранен или умиращ, но когато се вгледа по-внимателно, забеляза как човекът пълзеше бързо и безшумно като змия и не след дълго беше вече в хола. Щом влезе вътре, мъжът скочи на крака, затвори вратата и пред изненадания фермер се показа суровото и решително лице на Джеферсън Хоуп.

— Боже Господи! — прошепна Джон Фериър. — Как ме изплаши! Защо влизаш по този начин?

— Дай ми да ям — отвърна дрезгаво младежът. — От два дни не съм слагал нищо в устата си — нахвърли се на хляба и студеното месо, които все още стояха на масата след вечерята на фермера, и заяде лакомо. Когато свърши с яденето, попита: — Добре ли е Люси?

— Да, тя не знае каква опасност е надвиснала над нас — отвърна баща й.

— Това е добре. Къщата се наблюдава отвсякъде. Затова се промъкнах по този начин. Колкото и да са бдителни, не са достатъчно хитри, за да хванат един прериен ловец.

Джон Фериър се почувства друг човек с предан съюзник до себе си. Сърдечно стисна жилавата десница на младежа.

— Гордеем се с теб — каза той. — Малцина биха дошли да споделят с нас грижите и опасностите ни.

— Виж, тук си напълно прав — отвърна младият ловец. — Много те уважавам, но ако ставаше дума само за теб, щях да си помисля малко повече, преди да навра главата си в това гнездо на оси. Тук съм заради Люси и преди да й се случи нещо лошо, семейство Хоуп от Юта трябва да е останало с един член по-малко.

— Какво ще правим?

— Утре е последният ви ден и ако не направим нещо тази нощ, сте загубени. В Долината на орлите ни чакат два коня и едно муле. Колко пари имаш?

— Две хиляди долара в злато и пет хиляди в банкноти.

— Това е добре. И аз имам горе-долу толкова. Ще трябва да стигнем до Карсън Сити през планините. Събуди Люси. Добре, че прислужниците не спят в къщата.

Докато Джон Фериър и дъщеря му се подготвяха за пътешествието, Джеферсън Хоуп събра в един вързоп цялата храна, която можа да намери, и напълни една стомна с вода, защото знаеше от опит, че кладенците в планината са малко и на голямо разстояние един от друг. Едва бе привършил с тези приготовления, когато фермерът и дъщеря му се появиха, готови за път. Поздравите на влюбените бяха сърдечни, но кратки, защото всяка минута беше ценна, а трябваше много неща да се свършат.

— Тръгваме веднага — каза тихо, но решително Хоуп, като човек, който разбира, че се излага на голяма опасност, но е подготвен душевно за нея. — Предната и задната врата се наблюдават, но ако сме внимателни, можем да се измъкнем през страничния прозорец и от там през нивята. Излезем ли на пътя, до клисурата, където са конете, са само две мили. До разсъмване ще сме изминали половината път през планината.

— А ако ни спрат?

Хоуп потупа дръжката на пистолета, издула ризата му отпред.

— Ако са много повече от нас, ще отведем двама-трима с нас — каза той със зловеща усмивка.

Всички светлини в къщата бяха изгасени и Фериър се взираше през тъмния прозорец към нивите, които изоставяше завинаги. Но той отдавна се бе подготвил за такава жертва, а мисълта за честта и щастието на дъщеря му надделяваше над всяко съжаление за изгубеното състояние. Всичко бе толкова мирно и спокойно: и шумоленето на дърветата, и ширналото се поле, и му беше трудно да повярва, че смъртта дебне наоколо. И все пак пребледнялото лице и напрегнатият израз на младия ловец показваха ясно, че докато стигне до къщата, той бе видял достатъчно, за да е сигурен в това.

Фериър носеше торбата със златото и банкнотите, Джеферсън Хоуп — малкото провизии и водата, а Люси стискаше вързоп с някои от нещата, на които особено държеше. Отвориха бавно и много внимателно прозореца, изчакаха, докато един тъмен облак затули небето, и един по един се изнизаха навън. С притаен дъх и приведени тела стигнаха най-после до прикритието на живия плет и повървяха известно време покрай него, до една пролука към нивите. Тъкмо бяха стигнали до нея, когато младежът сграбчи двамата си спътници и ги издърпа към сянката, където всички се притаиха на земята.

Животът в прерията бе изострил слуха на Джеферсън Хоуп като на рис. Едва той и приятелите му бяха залегнали, когато на няколко крачки от тях се разнесе тъжният вой на планинска кукумявка. Отблизо му отговори друг подобен вик. В същия момент една неясна призрачна фигура се провря през пролуката, към която те се бяха упътили, и нададе отново жалния крясък. От тъмнината изплува фигурата на един човек.

— Утре в полунощ — каза първият, водач, както изглежда, — когато козодоят извика три пъти.

— Добре — отвърна другият, — да кажа ли на брат Дребър?

— Да, да предаде и на останалите. Седем без девет!

— Пет без седем! — отвърна другият и двете фигури изчезнаха в различни посоки.

Последните им думи явно бяха нещо като парола. Щом шумът от стъпките им заглъхна в далечината, Джеферсън Хоуп скочи на крака и помагайки на своите спътници да се промъкнат през пролуката в живия плет, ги поведе с бърз ход през нивята, като почти носеше момичето, когато изглеждаше, че силите я напускат.

— По-бързо, по-бързо! — изпъшкваше той от време на време. — Вече преминахме кордона на стражите. Сега всичко зависи от скоростта. Побързайте!

Щом стигнаха пътя, ускориха още повече крачка. Само веднъж налетяха на хора, но и тогава успяха да свият встрани и избегнаха разпознаването. Преди да стигнат до града, ловецът ги поведе по една стръмна тясна пътека, която водеше към планините. От двете им страни се издигаха назъбени върхове, които едва се забелязваха в мрака, а между тях се простираше клисурата, известна като Долината на орлите, където ги чакаха конете. С непогрешим инстинкт Джеферсън Хоуп налучкваше пътя покрай големите обли камъни и пресъхналото корито на малък поток, докато стигна до едно усамотено кътче, където бяха вързани верните животни. Качиха момичето на мулето, старият Фериър с торбата пари възседна единия кон, а Джеферсън Хоуп поведе другия по стръмните опасни пътеки.

На човек, непривикнал да вижда природата в най-дивия й вид, гледката наоколо би се сторила отчайваща. От едната страна на петстотин метра височина се извисяваше черна, мрачна и зловеща скала, по чиято назъбена повърхност се виждаха базалтови колони, подобни на ребра на вкаменено чудовище. От другата страна див хаос от морени и сипеи осуетяваше всеки опит за придвижване. Между тях лъкатушеше неравната пътека, на места толкова тясна, че се налагаше да се движат в индийска нишка, и толкова стръмна, че само опитни ездачи биха могли да се движат по нея. Но въпреки всички трудности и опасности на сърцата на пътниците беше леко, защото всяка стъпка увеличаваше разстоянието между тях и страшния деспотизъм, от който бягаха.

Скоро имаха възможност да се уверят отново, че все още се намират във владенията на „светците“. Бяха стигнали до най-дивата и пуста част на прохода, когато момичето нададе вик на изненада и посочи нагоре. На една скала, надвиснала над пътеката, се очертаваше фигурата на самотен часовой. Той ги видя почти веднага след като го бяха видели те, и военната му команда „Кой е там?“ прогърмя над смълчаната клисура.

— Пътници за Невада — отвърна Джеферсън Хоуп с ръка на пушката, която висеше до седлото му.

Часовоят бе поставил пръста си на спусъка и се взираше в тях, като че ли недоволен от отговора им.

— С чие разрешение? — попита той.

— На Свещената четворка — отвърна Фериър. Животът му сред мормоните го бе научил, че това е най-авторитетната инстанция, на която можеше да се позове.

— Седем без девет — извика часовоят.

— Пет без седем — отвърна отчетливо Джеферсън Хоуп, спомняйки си за паролата и за отговора, които бе чул в градината.

— Минавайте и Бог да ви закриля — обади се гласът отгоре.

След този пост пътеката се разширяваше и конете можеха вече да поемат в тръс. Обръщайки се назад, те видяха фигурата на самотния часовой, облегнат на пушката си, и разбраха, че са подминали и последния пост на Божиите избраници. Пред тях беше пътят към свободата.