Артър Конан Дойл
Етюд в червено (10)

Десета глава
Джон Фериър разговаря с пророка

Изминаха три седмици, откак Джеферсън Хоуп и другарите му напуснаха Солт Лейк Сити. Сърцето на Джон Фериър се свиваше от мъка, като си помислеше за завръщането на момъка и за предстоящата след това загуба на осиновената му дъщеря. Но нейното светнало от щастие лице му помагаше по-добре от всякакви други аргументи да се примири. Дълбоко в себе си беше решил много отдавна, че за нищо на света не би позволил дъщеря му да се омъжи за мормон. Такава женитба би била за него срам и позор. Каквото и да си мислеше за останалата част от учението на мормоните, по тази точка беше непреклонен. Но трябваше да си затваря здраво устата, защото изразяването на несъгласие беше опасно в Земята на светците по онова време.

Да, опасно беше — дотолкова, че дори най-праведните се осмеляваха само да прошепнат някое религиозно съждение, да не би нещо от казаното да бъде криво разбрано и да им донесе бърза и жестока разплата. Жертвите на преследванията на свой ред бяха станали преследвачи, и то безпощадни. Нито севилската инквизиция, нито немският фемгерихт, нито тайните общества в Италия са пускали в ход по-страшна машина от онази, която бе надвиснала като облак над територията Юта.

Невидимото й действие, както и атмосферата на тайнственост, в която бе обгърнато всичко, правеха организацията двойно по-опасна. Тя изглеждаше всезнаеща и вездесъща, но въпреки това нито се виждаше, нито се чуваше. Онзи, който се изправеше срещу църквата, изчезваше безследно и никой не знаеше къде е отишъл или какво го е сполетяло. Жена му и децата му го чакаха у дома, но бащата не се завръщаше никога вече, за да им каже какво е преживял в ръцете на тайнствените си съдии. Непредпазлива дума или прибързано действие водеха до унищожение, без някой да знае нещо за естеството на ужасяващата сила, властваща над тях. Не е за учудване, че хората живееха в страх и трепереха, че и в най-отдалечения пущинак не смееха да прошепнат на глас съмненията си.

В началото тази невидима и ужасяваща сила се стоварваше само върху главите на непокорните, които, след като вече бяха приели мормонската вяра, след време искаха да се отклонят или напълно да се откажат от нея. Скоро тя се разпростря по-нашироко. Броят на зрелите жени намаляваше, а полигамията без население от женски пол вече наистина се превръщаше в ялова доктрина. Започнаха да се носят странни слухове — за убити емигранти и нападнати лагери в райони, където никога не бе имало индианци. В харемите на старейшините се явяваха нови жени, които плачеха и вехнеха, с лица, посърнали от преживени ужаси. Закъснели пътници из планините разказваха за банди въоръжени мъже, маскирани, прокрадващи се безшумно в мрака. Слуховете и приказките скоро добиха по-ясни очертания и бяха многократно потвърдени, докато накрая получиха определено име. И днес в самотните ферми на Дивия запад името на бандата Данит или „ангелите отмъстители“ предизвиква боязлив трепет.

Никой не знаеше кой принадлежи към това безмилостно съзаклятие. Имената на участниците в кървавите злодеяния и насилия, извършени в името на религията, се пазеха в дълбока тайна. Дори най-близкият приятел, с когото си споделил съмненията си относно пророка и неговата мисия, можеше да се окаже един от ония, които щяха да дойдат през нощта да наказват с огън и меч. Всеки се страхуваше от съседа си и никой не говореше за нещата, които бяха най-близо до сърцето му.

Едно прекрасно утро Джон Фериър се готвеше да тръгне за нивите си, когато дворната врата се хлопна и той видя през прозореца пълен мъж на средна възраст, запътил се към къщата. Сърцето му подскочи от страх, тъй като това беше самият Брайъм Юнг. Разтреперан, защото знаеше, че подобна визита не вещае нищо добро, Фериър изтича към вратата, за да поздрави предводителя на мормоните. Юнг прие хладно поздрава му и го последва във всекидневната със сурово изражение.

— Братко Фериър — каза той, като седна и погледна изпод вежди фермера. — Истинските застъпници на вярата се отнесоха много приятелски към теб. Ние те взехме, когато те намерихме умиращ от глад в пустинята, деляхме с теб храната си и те доведохме благополучно до избраната долина, дадохме ти достатъчно земя и ти позволихме да забогатееш под наша закрила. Така ли е?

— Така е — отвърна Джон Фериър.

— В замяна поискахме да изпълниш само едно условие, да приемеш истинската вяра и да спазваш установените изисквания. Ти обеща, че ще направиш всичко, но ако е вярно това, което се говори, не си го изпълнил.

— Как да не съм го изпълнил — каза Фериър, вдигайки разпалено ръце нагоре. — Не давам ли дела си в общия фонд? Не посещавам ли храма? Не…

— А къде са ти жените? — попита Юнг и се огледа. — Повикай ги, за да ги поздравя.

— Вярно е, че не съм женен — отвърна Фериър. — Но жените бяха малко, а имаше много хора с по-основателни претенции от мен. Но не съм самотник, дъщеря ми се грижи за дома.

— Тъкмо за твоята дъщеря съм дошъл да говоря с теб — каза предводителят. — Вече е голяма. Сега тя е цветето на Юта и се харесва на много от първите хора в нашите земи.

В душата на Джон Фериър се отрони тежък стон.

— За нея се носят слухове, на които не искам да вярвам. Говори се, че е обещана на някакъв немормон. Това сигурно са празни клюки. Какво е тринайсетата заповед в завета на блажения Джоузеф Смит? „Всяка девойка от правата вяра да се омъжи за избраник, защото, ако се омъжи за немормон, тя ще извърши тежък грях!“ А щом е така, невъзможно е ти, като човек, който изповядва святата вяра, да позволиш дъщеря ти да я наруши.

Джон Фериър не отговори нищо, а продължи да си играе с камшика.

— По този единствен пункт ще поставим на изпитание цялата ти вяра. Така реши Светият съвет на четиримата. Момичето е младо и ние няма да позволим да се ожени за човек с посивели коси, нито пък ще я лишим напълно от правото й на избор. Ние, старейшините, си имаме достатъчно юници^[1], но трябва да помислим и за децата си. Стангърсън има син, Дребър — също, и всеки от тях с радост ще приеме в дома си твоята дъщеря. Тя да избере единия. Млади са, богати и отдадени на истинската вяра. Какво ще кажеш?

Фериър помълча известно време със свъсени вежди.

— Трябва да ни дадете време — каза най-после. — Дъщеря ми е много млада, едва-що навърши възрастта за женитба.

— Има един месец, за да реши кого ще избере — каза Юнг и се изправи. — В края на този срок ще трябва да даде отговор.

Той вече излизаше през вратата, когато изведнъж се обърна с пламнало лице и блеснали очи.

— И запомни, Джон Фериър — прогърмя гласът му, — ако сте решили да се опълчите против заповедите на Свещената четворка, двамата с дъщеря ти ще съжалявате, че костите ви не са изгнили в Сиера Бланка.

Ръкомахайки заплашително, той хлопна вратата зад себе си и Фериър чу как чакълената настилка на пътеката захрущя под тежките му стъпки.

Остана с отпуснати на коленете ръце, чудейки се как да разкаже за станалото на дъщеря си, когато една нежна ръка докосна неговата, и като вдигна очи, я видя изправена до него. Веднага разбра, че е чула всичко.

— Не съм подслушвала — каза тя. — Гласът му гърмеше из цялата къща. О, татко, татко! Какво ще правим сега?

— Не се страхувай — отвърна той, притегли я към себе си и поглади ласкаво с ръка кестенявата й коса. — Ще се оправим някак. Ти държиш за онова момче, нали?

В отговор тя само стисна ръката му още по-здраво и изхлипа.

— Да, разбира се. Нямаше да ми е приятно да чуя друго. Добър момък, при това повече християнин от всички тези хора въпреки непрекъснатите им молитви и проповеди. Утре една група заминава за Невада и аз ще успея да му известя в какъв капан се намираме. Ако съм опознал добре този младеж, той ще долети тук по-бързо от телеграма.

Люси се усмихна през сълзи.

— Когато дойде, ще ни посъветва най-добре какво можем да правим. Но аз се страхувам за теб, татко. Разправят, че страшни неща се случвали на онези, които посмеят да се опълчат на пророка.

— Но ние не сме се опълчили срещу него — отвърна баща й. — Когато това стане, ще му берем грижата. Имаме на разположение цял месец. Преди да е изтекъл, трябва да сме се измъкнали от Юта.

— Да напуснем Юта?

— Натам отиват работите.

— А фермата?

— Каквото можем, ще продадем, останалото ще зарежем. Честно казано, Люси, мислил съм го и друг път. Не съм свикнал да прекланям глава както тези хора пред проклетия си пророк. Аз съм свободен американец по рождение. Мисля, че съм твърде стар, за да се уча тепърва на друго. А ако той вземе да се мъкне много често в тази ферма, може да му се случи да налети на облак едри сачми, пътуващи в обратна посока.

— Но те няма да ни оставят да заминем — възрази дъщеря му.

— Да почакаме, докато дойде Джеферсън. А дотогава, моето момиче, не се притеснявай и не позволявай очите ти да се подуват от плач, защото иначе, когато те види, той от мен ще търси сметка. Няма от какво да се страхуваме, засега няма никаква опасност.

Джон Фериър произнесе тези думи много уверено, но вечерта Люси забеляза, че особено грижливо затвори всички прозорци и врати и внимателно почисти и зареди старата си пушка, която окачи на стената в спалнята си.