Артър Конан Дойл
Етюд в червено (1)

Първа глава
Господин Шерлок Холмс

През 1879 година получих степента „доктор по медицина на Лондонския университет“ и заминах за Нетли, за да премина съответния курс за военни лекари. След като завърших обучението си там, бях назначен, както си му е редът, за помощник военен лекар в Пети нортъмбърландски мускетарски полк. По онова време полкът се намираше в Индия и още преди да се присъединя към него, избухна Втората афганистанска война. Когато слязох от кораба в Бомбай, научих, че нашият полк настъпва през планинските проходи и че вече е навлязъл дълбоко в територията на врага. Заедно с група други офицери, намиращи се в същото положение, тръгнахме след войската и успяхме да се доберем благополучно до Кандахар, където открих моя полк, и встъпих незабавно в новата си длъжност.

Тази военна кампания донесе почести и повишения на мнозина, но за мен тя беше свързана само с беди и нещастия. Малко след пристигането ми в Индия бях преместен от нашата бригада в Бъркширската, където служих и по време на фаталната битка при Мейуонд. Тук бях улучен в рамото от вражески куршум, който раздроби костта и ожули субклавиалната ми артерия. Навярно щях да попадна в ръцете на кръвожадния Газис, ако моят ординарец Мъри не беше проявил такава смелост и преданост, като ме измъкнал от бойното поле и с един товарен кон успял да ме закара до британските позиции.

Измъчен от болки и изтощен от продължителните лишения и изпитания, които преживях тогава, бях евакуиран с един голям конвой ранени нещастници в болницата на военната база край Пешавар. Тук се съвзех и дотолкова се оправих, че бях в състояние да се разхождам из болничното помещение и дори да се пека по малко на слънце на верандата, когато ме повали коремен тиф — този бич на индийските ни владения. Месеци наред състоянието ми изглеждало безнадеждно и когато най-сетне дойдох на себе си и започнах да оздравявам, бях толкова слаб и измършавял, че медицинската комисия реши да ме върне обратно в Англия, без да се губи нито ден. Така се озовах на борда на военния кораб „Оронтес“, а един месец по-късно стъпих на кея на Портсмът с безвъзвратно разклатено здраве, но с разрешение да прекарам следващите девет месеца, опитвайки се да го подобря.

В Англия нямах никакви близки и роднини и следователно бях свободен да правя каквото си искам, или по-точно казано — свободен толкова, колкото свобода позволява доход от 11 шилинга и 6 пенса на ден. При тези обстоятелства аз, естествено, се устремих към Лондон — онази огромна клоака, в която неудържимо се оцеждат всички лентяи и безделници на Британската империя. Там прекарах известно време в един частен хотел на „Странд“, водейки печално и безсмислено съществуване и харчейки значително повече, отколкото би трябвало. Скоро финансовото ми състояние стана толкова тревожно, че трябваше или да напусна столицата и да се заселя в провинцията, или да променя напълно начина си на живот. Спирайки се на втората алтернатива, започнах да се подготвям да напусна хотела и да се настаня в някое по-непретенциозно и по-евтино жилище.

Същия ден, когато стигнах до това заключение, се намирах в бар „Крайтириън“. Някой ме побутна по рамото. Обърнах се и познах младия Станфорд, който някога ми беше асистент при операциите в Барт. Да види човек познато лице в огромната пустош, наречена Лондон, е нещо наистина много приятно за един самотник. По-рано, когато бяхме заедно, Станфорд никога не ми е бил много близък приятел, но сега го приветствах ентусиазирано и той на свой ред изглеждаше радостен, че ме вижда. В прилив на радост го поканих да обядва с мен в Холбърн и тръгнахме заедно натам с един наемен файтон.

— Какво си направил със себе си, Уотсън — попита ме той с непресторено учудване, докато файтонът трополеше по многолюдните лондонски улици. — Изсъхнал си като върлина, почернял си като къпина.

Разказах му накратко приключенията си и вече завършвах разказа си, когато стигнахме мястото, за което се бяхме запътили.

— Горкият Уотсън! — каза той съчувствено, след като изслуша моите несполуки. — И какво се каниш да правиш сега?

— Да си намеря квартира — отвърнах. — Да се опитам да открия отговор на въпроса, дали е възможно да се намери удобна квартира на умерена цена.

— Странно — забеляза моят събеседник, — ти си вторият човек, от когото чувам този израз днес.

— А кой беше първият? — попитах аз.

— Един колега, който работи в химическата лаборатория на нашата болница. Оплакваше се тази сутрин, че не може да намери човек, който да се съгласи да му стане съквартирант в някакво добро жилище, което открил, но пък наемът бил твърде висок за кесията му.

— Ей Богу! — извиках аз. — Ако наистина търси някой, с когото да дели квартирата и разходите, аз съм човекът. Предпочитам да живея с някого, отколкото да бъда сам.

Младият Станфорд ме погледна някак странно над чашата вино.

— Но ти все още не познаваш Шерлок Холмс — каза той. — Може би няма да ти допадне като постоянен съквартирант.

— Защо? Какви възражения имаш срещу него?

— О, не казвам, че имам нещо против него. Малко е особен в разбиранията си, ентусиаст в някои клонове на науката. Но доколкото зная, е напълно почтен човек.

— Студент по медицина, предполагам? — попитах.

— Не. Откровено казано, нямам представа, с какво възнамерява да се занимава. Убеден съм, че е запознат отлично с анатомията. Освен това е и първокласен химик, но доколкото ми е известно, никога не е минавал систематичен курс по медицина. Научните му занимания са доста безсистемни и ексцентрични, но е натрупал голямо количество необикновени знания, които биха изумили професорите му.

— Никога ли не си го питал с какво се занимава?

— Не. Не е човек, когото можеш лесно да разприказваш, макар че може да бъде доста общителен, стига сам да има желание.

— Искам да се запозная с него — казах. — Ако ще трябва да живея с някого, предпочитам да е подреден и скромен човек. Все още не съм достатъчно здрав, за да понасям много шум или вълнения. Доста се напатих и от двете неща в Афганистан, ще ми стигне до края на живота. Как мога да се видя с този твой приятел?

— Сигурно е в лабораторията. Или не се мярка там седмици наред, или пък работи от сутрин до вечер. Ако искаш, може да отидем, след като свършим обяда.

— Разбира се — отвърнах и разговорът се прехвърли на други теми.

Докато се придвижвахме към болницата, след като излязохме от Холбърн, Станфорд ми съобщи още някои подробности за човека, с когото щях да живея.

— Не ме упреквай, ако не се спогодите — каза той. — Не зная за него повече освен онова, което съм научил от случайните ни срещи в лабораторията. Ти сам предложи тази комбинация, така че не трябва да ме обвиняваш.

— Не се ли спогодим, можем лесно да се разделим — отвърнах. — Имам чувството, Станфорд — добавих, гледайки изпитателно своя събеседник, — че нещо те кара да си измиеш ръцете от тази работа. Характерът на този човек ли е труден или нещо друго? Моля те, не го усуквай толкова.

— Не е лесно да се изрази неизразимото — усмихна се той. — Холмс е твърде увлечен от своите науки, за да ми допадне. Увлечението му граничи с коравосърдечие. Като нищо си представям как дава на някой свой приятел малко от най-новата растителна отрова. Не от злоба, разбира се, а просто за да получи точна представа за нейния ефект. За да бъда справедлив към него обаче, трябва да добавя, че, струва ми се, самият той би я поел със същата готовност. Изглежда, го владее страстен стремеж към определени и точни знания.

— И много правилно.

— Да, но това може да стигне до крайност. Когато се стигне дотам да се удрят с пръчка труповете в дисекционната зала, този стремеж несъмнено придобива доста причудлива форма.

— Да се удрят труповете ли?

— Да, за да провери доколко е възможно да се получат контузии след смъртта. Самият аз със собствените си очи съм го виждал да върши това.

— И на всичко отгоре твърдиш, че не е студент по медицина.

— Не. Един Господ знае какви са целите на заниманията му. Но ето че вече пристигнахме и ти можеш да получиш лични впечатления от него.

Докато Станфорд говореше, свихме по тясна уличка и преминахме през малка странична врата, която водеше към едно от крилата на голямата болница. Познавах добре сградата и не се нуждаех от упътване, докато се спускахме по мрачното каменно стълбище и се упътвахме към дъното на дългия коридор с варосани стени и сиво-кафяви врати. Малко преди края на коридора от него се отклоняваше една ниска сводеста галерия, която водеше към лабораторията.

Това беше висока зала с безброй подредени или разхвърляни стъкленици. Върху широките ниски маси стърчаха колби, епруветки и малки спиртни лампи със синкави трептящи пламъчета. При една далечна маса имаше само един човек, погълнат от работата си. Когато чу стъпките ни, той се огледа и скочи на крака с радостен възглас.

— Открих го! Открих го! — извика на моя спътник, тичайки към нас с епруветка в ръка. — Открих реактив, който се утаява само от хемоглобин и от нищо друго.

Ако беше открил златна мина, по лицето му едва ли щеше да сияе по-голяма радост.

— Доктор Уотсън, господин Шерлок Холмс — представи ни Станфорд.

— Здравейте! — той сърдечно стисна ръката ми с неподозирана сила. — Виждам, че сте били в Афганистан.

— За Бога, как разбрахте? — попитах с удивление аз.

— Няма значение — каза той, смеейки се под мустак. — Сега става дума за хемоглобина. Без съмнение разбирате важността на това откритие.

— Несъмнено от научна гледна точка е много интересно — отвърнах, — но практически…

— Та това е най-практическото медико-юридическо откритие през последните години. Нима не разбирате, че то ни дава безпогрешно средство за определяне на петна от кръв. Елате! — той възбудено ме хвана за ръката и ме повлече към масата, на която беше работил дотогава. — Първо трябва да осигурим малко прясна кръв — каза той, заби веднага дълга игла в пръста си и изцеди появилата се там капка кръв в една химическа пипета. — Сега прибавям тази кръв към литър вода. Виждате, че сместа не се различава от нормална вода. Съотношението между кръвта и водата едва ли е по-голямо от едно към милион. Но не се съмнявам, че ще успеем да получим характерната реакция.

Докато говореше, той хвърли в съда няколко бели кристалчета, а после добави няколко капки прозрачна течност. След миг цялото съдържание придоби мътен махагонов цвят, а на дъното на стъкленицата се утаи кафеникав прах.

— Ха, ха! — извика той, пляскайки с ръце като дете, което се радва на новата си играчка. — Какво ще кажете?

— Изглежда, е доста чувствителен анализ — отбелязах.

— Прекрасен! Прекрасен! Химическият анализ, който се използва сега, е много неудобен и несигурен. Същото се отнася и за микроскопичния анализ за откриване на кръвни телца. Вярно, че е неоценим, когато петната са отпреди няколко часа. А тази реакция сякаш дава добър резултат и при пресни, и при стари петна. Ако този реактив го е имало по-рано, стотици хора, които сега се разхождат свободни по улиците, щяха да си получат заслуженото за своите престъпления.

— Нима! — промърморих аз.

— Много често делата по криминалните престъпления зависят единствено от решаването на този проблем. Човек е заподозрян в извършването на някакво престъпление месеци след като е станало. Изследват се дрехите и бельото му и по тях се откриват кафявите петна. Дали са от кръв, от кал, от ръжда, от плодове или от нещо друго? С този въпрос са си блъскали главата много експерти — и защо? Защото нямат на разположение сигурен метод за анализ. Ето че вече съществува анализът на Шерлок Холмс, което означава край на затрудненията.

Докато говореше, очите му сияеха и по някое време той се поклони с ръка на сърцето сякаш в отговор на въображаема аплодираща тълпа.

— Заслужавате поздравления — отбелязах аз, учуден от ентусиазма му.

— Такъв беше случаят с Фон Бишов във Франкфурт миналата година. Със сигурност щеше да увисне на бесилото, ако този анализ беше известен тогава. А и другите случаи — с Мейсън от Бредфорд, с печално известния Мълър, с Лефер от Монпелие и Самсон от Ню Орлийнс. Мога да изброя поне двайсетина случая, при които тази проверка би била решаваща.

— Ти като че ли си подвижен календар на престъпленията — засмя се Станфорд. — Можеш спокойно да започнеш да издаваш вестник с такава тематика. Наречи го „Полицейски новини от миналото“.

— От него наистина би излязло интересно четиво — отбеляза Холмс, поставяйки малка лепенка на пръста си. — Трябва да внимавам — продължи той, обръщайки се с усмивка към мен, — защото твърде често боравя с различни отрови.

Докато казваше това, протегна ръка и аз забелязах, че тя е изпъстрена с подобни лепенки, изгубили цвета си под влиянието на различни киселини.

— Дошли сме по работа — каза Станфорд, като седна на едно трикрако столче и побутна с крак друго към мен. — Моят приятел си търси квартира и тъй като ти се оплакваше, че не можеш да намериш съквартирант, помислих, че няма да е зле, ако ви събера.

Шерлок Холмс сякаш се възхити от възможността да станем съквартиранти.

— Хвърлил съм око на един апартамент на улица „Бейкър“ — каза той, — който ще ни устрои чудесно. Надявам се, че не възразявате срещу миризмата на силен тютюн.

— Самият аз пуша корабен — отвърнах.

— Това е добре. Обикновено нося химикали със себе си и понякога правя опити. Това ще ви дразни ли?

— В никакъв случай.

— Чакайте да помисля какви са останалите ми недостатъци? Понякога изпадам в мрачно настроение и не си отварям устата по цяла седмица. Когато се случи, не бива да смятате, че съм сърдит. Просто ме оставете на мира и скоро ще се оправя. А вие какво имате да признаете? Когато двама души се готвят да живеят заедно, най-добре е предварително да знаят какво лошо могат да очакват един от друг.

Засмях се от този кръстосан разпит.

— Имам куче — казах — и не обичам врявата, защото нервите ми са разклатени. Ставам доста късно сутрин и съм извънредно ленив. Когато съм здрав, имам и редица други пороци, но засега това са главните ми недостатъци.

— Включвате ли свиренето на цигулка в категорията врява? — попита загрижено той.

— Зависи от цигуларя — отвърнах. — Доброто свирене на цигулка е удоволствие и за боговете, а лошото свирене…

— О, тогава всичко е наред — извика той, весело засмян. — Мисля, че можем да смятаме въпроса за решен. Разбира се, ако стаите ви харесат.

— Кога ще ги разгледаме?

— Елате утре по обед и ще отидем заедно, за да уредим нещата.

— Добре, до утре на обед — казах и му стиснах ръката.

Оставихме го над неговите химикали, а ние се запътихме към моя хотел.

— Между другото — попитах Станфорд — откъде, по дяволите, този човек позна, че идвам от Афганистан?

На лицето на спътника ми се появи загадъчна усмивка.

— Това е просто една от малките му странности. Много хора са се опитвали да разберат по какъв начин успява да отгатне някои неща.

— О, значи става дума за някаква мистерия, така ли? — попитах, потривайки ръце. — Много пикантно. Ужасно съм ти задължен, че ме запозна с този човек. Нали знаеш, че „най-добрият начин да опознаеш човечеството е, като опознаеш човека“.

— Тогава трябва да опознаеш него — каза Станфорд, като се сбогуваше. — Обаче ще се увериш, че той е доста сложен проблем. Обзалагам се, че ще научи много повече за теб, отколкото ти за него.

— Довиждане — отвърнах аз и се упътих към хотела, силно заинтригуван от моя нов познайник.