Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (31)

Глава 30

— Какъв ужасен кошмар сънувах тази нощ! — възкликна Астарела на закуска.

— И аз не спях добре — призна княз Алброн.

Двейя ги погледна, направи едва забележимо движение с ръка и тихо каза:

— Дрем.

Алброн и Астарела веднага застинаха. В широко отворените им очи зееше празнота.

Озадаченият Халор размаха ръка пред лицето на своя княз. Лицето на Алброн бе неподвижно, погледът му беше празен.

— Какво стана? — възкликна Халор.

— Трябва да си поговорим, сержанте — отвърна Алтал. — Не е необходимо Алброн и Астарела да знаят какво ще си кажем.

— Това магьосничество ли е? — попита удивено Халор.

— Самата аз не бих използувала тази дума, макар че в известен смисъл е подходяща — каза Двейя. — Вероятно вече си разбрал, че много от нещата, които се случват тук, излизат от рамките на обикновеното. Астарела и твоят княз ще си починат, докато разговаряме. Колкото до този похват, той би могъл да се използува и при други обстоятелства, за да не отидат някои работи твърде далеч.

— На Кройтер не би му било приятно, ако точно сега неговата племенница и княз Алброн отидат твърде далеч — съгласи се Халор.

— Напълно си прав. Преди това би трябвало да се изпълнят някои формалности. Може би няма да е зле да повдигнеш този въпрос при следващата си среща с Кройтер.

— Така бихме намерили решение на доста проблеми, нали? — каза Халор. — Какви бяха тези приказки за кошмари?

— Ти не сънува ли нещо тази нощ? — попита Двейя.

— Сънувах — призна Халор. — Сънят ми се стори безсмислен, но пък всички сънища са безсмислени.

— Този не е бил безсмислен, сержанте — каза Двейя. — Наситен е със съвсем определен смисъл.

— Какво крои Генд? — попита с недоумение Бейд. — Досега си мислех, че се опитва да промени само миналото. Този сън обаче бе насочен към бъдещето, нали?

— Може би вече започва да го обзема отчаяние — каза Двейя. — Неговите видения, насочени към миналото, се оказаха неуспешни. Надушвам, че брат ми никак не е доволен от това. Нищо чудно Генд вече да е получил някаква нова заповед от него. Макар че да бърникаш в бъдещето е много рисковано занимание.

После се обърна към Лейта и попита:

— Успя ли да докоснеш разума на Гелта по време на този сън?

— Сънят бе много нагласен — каза Лейта. — Гелта вмъкваше в него неща, които не съвпадат с истината. Войната всъщност съвсем не се развива така успешно за нея, както е показано в съня.

— Както разбирам, не за пръв път всички сънувате един и същ сън — каза Халор.

— Лошите се опитват да си играят с нашите мисли, господин Халор — поясни Гер. — Този Генд пъха в сънищата ни глупости, които не са се случили, и се опитва да ни внуши, че са се случили. Този сън обаче не беше обърнат към миналото, както досегашните. Струва ми се, че в него се описват неща, които трябва да се случат след месец.

— Как стигна до този извод, Гер? — попита Бейд.

— Листата по дърветата, които се виждаха от стаята, където Андина лежеше на пода, бяха червени. Това не означава ли, че действието се развива през есента?

Халор присви очи и каза:

— Наистина бяха червени. Това означава, че тези събития би трябвало да се случат след месец и половина. — После се обърна към Двейя. — Тези сънища неизменни ли са? Възможно ли е сега този Генд пак да се промъкне при нас, да посипе сняг по земята и да ни накара отново да му сънуваме съня?

— Не вярвам да се осмели да го направи — отвърна Двейя. — При прекомерно подскачане из времето в такива видения възниква опасността от парадокс. Ако на едно и също място в едно и също време се случат две съвсем различни неща, реалността започва да се разпада, а ние не желаем подобно нещо да се случи. Промяната на миналото е сравнително безопасна, стига да не навлезеш прекалено навътре в него. Промяната на бъдещето е нещо съвсем различно.

— Миналото вече се е случило, Двейя — възрази Бейд. — То не може да бъде променено.

— Не се и налага да бъде променено, братко Бейд — каза тя. — Видението променя нашия спомен за миналото. В реалния свят Гелта така и не успя да завладее Ансу. С кървава сеч тя си проби път към престола на шест княжества в Ансу, но след това останалите княжества се съюзиха и я разгромиха. Щяха да я обезглавят, но Пехал я избави. Тя обаче не си спомня такова нещо. Вярва си, че е станала господарка на цяло Ансу. Генд пък може да използува виденията си, за да накара всички останали ансуйци да повярват в това. Именно поради тази причина те нападнаха Векти, когато тя им заповяда да го направят.

— Някой от вас успя ли да разбере нещо? — отчаяно попита Елиар.

— Не е чак толкова сложно, Елиар — отвърна Гер. — Виденията са просто шмекерии.

— Може би наистина е най-добре да се възприемат именно по този начин — съгласи се Двейя. — Вярно е, че нещата са малко по-сложни, но думата „шмекерия“ не е неточна, когато става дума за видения, насочени към миналото. Този път обаче Генд се опитва да ни пробута видение за бъдещето.

— Как може да го предотвратим? — попита Андина.

— Не съм съвсем сигурна дали ще поискаме да го предотвратим, мила — каза Двейя. — Струва ми се, че можем да пожелаем да си поиграем с това видение.

— Не! — изкрещя Андина. — Никога няма да се поклоня на тази сипаничава крава!

— Забравяш нещо, Андина — каза Двейя. — На острието на Ножа не пишеше ли, че трябва да се подчиняваш?

— Това не означава, че трябва да се подчинявам точно на Гелта!

— Смисълът на думите, изписани върху Ножа, е доста неясен, мила. На Елиар бе казано, че трябва да „води“, но това съвсем не означаваше, че ще командува армия. Оказа се, че трябва да ни води през вратите, които отваря. На Лейта бе казано да слуша, но тя не слуша с ушите си. Когато Ножът ти нареди да се подчиняваш, той всъщност ти даде оръжието, с което ще победиш Гелта.

— Това никога няма да го направя! По-скоро ще умра!

— Нямаш избор, мила. Не си длъжна да харесваш това, което ти е наредено. Просто трябва да го изпълниш.

— Струва ми се, дами и господа, че сте в състояние да решите тези малки проблеми и без моята помощ — обади се сержант Халор. — Бих предпочел да огледам тези три града.

— Почакай малко, сержант — каза Алтал. — Искам да си поговоря със Смегор и Таури. Струва ми се, че е време да мобилизираме сили, които да забавят нашествието. — После се обърна към Лейта. — Добре ще е да дойдеш и ти. Иска ми се да разбереш какво точно мислят тези двамата.

— Ще сторя всичко, което ми наредиш, преславни! — отвърна Лейта с малко прекален плам.

— Бейд, би ли си поговорил с нея? — обърна се Алтал към жреца. — И без това съм прекалено напрегнат, за да трябва отгоре на всичко да понасям и тези заяждания на дребно всеки ден.

— Ах, Алтал, как можеш да говориш такива ужасни неща! — каза Лейта с престорено възмущение.

 

 

Алтал и Лейта тръгнаха по безмълвните коридори към югоизточното крило на Дома и той й обясни някои неща в движение.

— Те не виждат стените и пода, Лейта. Мислят си, че са в планините на Кагвер.

— Как успяваш да направиш това, Алтал?

— Самият аз не правя нищо, така че не ми задавай такива въпроси. Това е грижа на Двейя.

— Ти много я обичаш, нали?

— Чувството ми е нещо по-голямо от обичта. Както и да е, двете войски са се разположили на място, което възприемат като планински проход. Ще те оставя на позиция, не много отдалечена от техния лагер, и ще им дам заповед да тръгнат на път. Искам да разбера каква ще е реакцията им и по какъв точно начин смятат да не изпълнят това, което ще им наредя. Не ни трябват изненади.

— Ще се опитам да разбера — обеща тя.

Завиха в един коридор и видяха пред себе си арумска войска.

— Изчакай ме тук, Лейта — каза Алтал. — Това разстояние би трябвало да те устройва.

Както винаги му се случваше при подобни обстоятелства, Алтал изгуби донякъде ориентация. Виждаше едновременно както коридора, така и кагверските планини — контурите им се размазваха и се сливаха пред очите му. Чувството за разстояние също бе изкривено, така че часовоите с фустанели повървяха доста на място, докато заведат Алтал до щаба.

— Добро утро, господа — поздрави Алтал двамата князе, след като влезе в палатката. — Всичко наред ли е?

— Не съвсем — отвърна кисело пъпчивият Смегор. — Алтал, ние оглавяваме родове, а ти ни пращаш на поход с обикновените войници. Това е обидно.

— Вие получихте пари — каза Алтал. — Трябва да ги отработите.

— Какво трябва да се направи? — попита жълтокосият Таури.

— Кантонците нахлуха в Остос и дойде време да действуваме — отвърна Алтал. — Извикайте военачалниците си. Искам да обсъдя някои подробности с тях.

— Ние сме техни князе — каза надменно Смегор. — Ще имаме грижата да им предадем нарежданията.

— Моля да ме извините, ако думите ми ви се сторят груби, княже, обаче вие двамата нямате и представа от военни операции. Искам да съм сигурен, че вашите военачалници ще разберат съвсем ясно каква е обстановката и какво точно трябва да направят. Не искам да има неясноти.

— Прекаляваш, Алтал — заяви Таури. — Ние ще преценяваме какви заповеди ще даваме на хората си.

— В такъв случай прекратявам плащанията още сега. Можете да направите кръгом и да се приберете в Арум.

— Та ние имаме споразумение! — възкликна Смегор. — Не можеш да се отмяташ от него!

— Току-що го направих. Или извикайте командирите си, или си вървете у дома. Представлявам ариа Андина и или ще правите каквото ви казвам, или веднага развалям договора.

Таури се обърна към часовоя пред входа на палатката.

— Ей, ти, как ти беше името? Докарай тук Вендан и Гелун. Веднага!

— Слушам, княже — отвърна часовоят. Алтал забеляза, че на лицето му се появи лека презрителна усмивка. Очевидно двамата князе не се радваха на особен авторитет сред хората си.

— Какво си намислил, Алтал? — попита Смегор и очите му се присвиха.

— Нашествениците напредват по-бързо, отколкото предполагахме. Подготвили сме им посрещане и не искаме да подранят за него. От вас двамата искам да ги забавите.

— Разстоянието е много голямо, Алтал! — възкликна Таури. — Как е възможно да стигнем там навреме?

— Чрез движението, известно като „тичане“, княже. Наподобява ходенето, но е по-бързо.

— Никак не ми харесва тонът ти, Алтал.

— Съжалявам. Вие двамата тръгнахте на поход преди месец, а още не сте изминали голямо разстояние. Сега ще трябва да наваксате пропуснатото. Това е война, господа, а не следобедна разходка. По-добре кажете на хората си да се приготвят. До час трябва вече да сте на път.

— Трябваме ли ви, княже? — попита един строен войник, който влезе в палатката заедно с някакъв много висок човек.

— Да, Гелун — отвърна Таури. — Това е Алтал, един от слугите на нашата работодателка. Има указания за теб. Ще ти ги съобщи навън, ако нямаш нищо против. Ние с княз Смегор сега ще закусваме и не искаме никой да ни безпокои.

— Слушам, княже — отвърна капитан Гелун и отдаде чест. После се обърна към Алтал. — Алтал, ако дойдете с нас, ще можем да обсъдим всичко в подробности.

— С удоволствие — отвърна Алтал, поклони се на Смегор и Таури и каза: — Пожелавам ви приятна закуска, но да не е твърде продължителна.

— Дали само си въобразявам, или наистина долових враждебност във въздуха? — попита високият военен, който придружаваше капитан Гелун, щом излязоха от палатката.

— Ти си капитан Вендан, нали? — попита Алтал.

— На твоите услуги, Алтал — отвърна високият мъж с пресилена любезност.

— Надявам се да е така. С онези двамата не успях много-много да се разбера.

— Колко странно — отвърна с ирония Гелун. — С Вендан не ни бе никак трудно да ги убедим, че трябва да продължим похода си. Имахме си трудности само тогава, когато трябваше да им обясняваме, че трябва да изминаваме по повече от километър на ден.

— Какво накара твоята ариа да ни натресе на главата тези двама некадърници, Алтал?

— Внимавай, Вендан — предупреди го Гелун. — Хората не бива да чуят как се изразяваш за нашите уважаеми князе. Това ще отслаби бойния им дух.

— Ариа Андина не познава много добре социалната структура на арумците, господа — отвърна бързо Алтал. — Тя смята, че всички кланове функционират така, както функционира кланът на Твенгор. Той обаче води хората си лично. Опитах се да й обясня, че Смегор и Таури не правят същото, обаче тя не успя да ме разбере. Изглежда, все още продължава да мисли, че именно те са началниците ви. Прекалено е млада.

— Тази грешка не е непоправима, Алтал — отвърна Гелун. — Ето я и нашата палатка. Заповядай вътре, за да обсъдим подробностите.

— Взел съм карта — каза Алтал, когато влязоха в палатката — беше разположена само на няколко метра от палатката на князете, — бръкна под туниката си, извади една от грижливо изработените карти на Халор и я разгъна на грубата маса. — Нашествениците напредват към тези три града. Трябва да забавите настъплението им.

— Кой е главнокомандуващият нашите сили? — попита Вендан.

— Познавате ли сержант Халор?

— Да — отвърна Вендан. — Били сме противници в няколко войни. Ако ще говорим сериозно, щом разполагаш с Халор, останалите не сме ти нужни.

— Толкова ли е добър? — попита Гелун.

— По-добре е да не му се изправяш насреща.

В отговор Гелун изръмжа.

— Алтал, нали знаеш какво предполагат действията за забавяне на противника? — попита Вендан.

— Ами… главно засади и изгаряне на мостове.

— Това го мислят политиците и дипломатите — каза Вендан. — Войните в действителност са по-различно нещо. Войниците огладняват няколко пъти дневно, така че трябва да бъдат нахранени. Най-сигурният начин да ги забавиш е да ги лишиш от храна. Време е да се прибира реколтата и вероятно заради това кантонците са нахлули точно сега. Надявам се твоята ариа да не държи прекалено много на тазгодишната си реколта от пшеница, защото от нея нищо няма да остане, когато с Гелун стигнем границата. Ще изгорим всичко на сто километра от двете й страни.

— И ще отровим всички кладенци на пътя си — добави Гелун.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Гелун. — Ако вземеш трупа на кон или крава, умрели преди седмица, и го хвърлиш в кладенеца, водата му не може да се пие.

— Ако няма животински трупове, винаги ще се намерят човешки. По време на война човешки трупове има колкото щеш — добави Вендан. — Човешките трупове вонят по-отвратително дори от кравешките.

Алтал изтръпна, после попита:

— Смятате ли, че можете да попречите на княз Смегор и княз Таури да ви се месят в работата?

— За тях всичко, което е на повече от километър от княжеската им палатка, е разположено на другия край на света — презрително каза Гелун. — Нашите славни водачи не обичат много физическите упражнения. Когато ни заповядат нещо, ние с Вендан отдаваме чест, обаче когато се отдалечим от тях достатъчно, за да не могат да ни видят и чуят, правим това, което трябва да се направи. Кажи на сержант Халор, че ще му изпратим нашественици, които ще бъдат ужасно гладни и жадни. Той ще знае как да се справи с тях.

— Остави ни обаче картата — каза Вендан. — А сега, ако нямаш нищо против, ще отидем да кажем на хората си да се подготвят за път.

— Пожелавам ви приятно пътуване — каза Алтал и излезе от палатката.

— Все още си твърде недодялан, Алтал — каза му Лейта, когато се върна при нея. — Не смяташ ли, че се държа прекалено грубо със Смегор и Таури?

— Можеше да се държа и по-лошо. Какво си казаха, след като се разделихме?

— И двамата са много объркани и разтревожени. След срещата на вождовете не са успели да установят контакт с Генд и не знаят какво трябва да правят. При нормални обстоятелства поддържат връзка с него чрез Арган. Не са го виждали обаче няколко седмици. И двамата са много объркани и уплашени. Страх ги е, защото знаят, че ако направят нещо не както трябва, Генд ще ги накаже. Ще ги убие.

— Какъв ужас — отвърна подигравателно Алтал. — Ние двамата с теб по-добре да се прибираме, преди Халор да е побеснял.

— Има още нещо, Алтал — каза разтревожено Лейта и се намръщи. — Не мога обаче да го разбера.

— Така ли?

— Арган е човекът, който вербува шпиони на Генд. Най-често, като им предлага пари. Поне във Векти постъпи по този начин. В Треборея обаче прави нещо различно. И там подкупва различни длъжностни лица, обаче в разговора между Смегор и Таури бе споменат няколко пъти изразът „обръщане в истинската вяра“, и това нещо ги ужасява. Приятно им е да взимат пари от Арган, обаче изглежда, че този път са им поставени и някои други условия.

— Само това ни трябваше — каза Алтал. — Никак не обичам религията да се обвързва с политиката.

— Струва ми се, че бе редно да научиш това.

— Много ти благодаря — отвърна той и се замисли. — Как се чувствува Бейд? Гер каза, че му се видял доста разтревожен, когато си отворила някои врати пред него. Знаеш какво имам предвид.

Лейта се изкиска.

— Не беше съвсем готов за някои от нещата, които се случиха. Нямаше нищо против размяната на идеи, но размяната на чувства малко го смути.

— Лейта, имаш ли нещо против да ти дам един съвет? — попита Алтал, когато започнаха да изкачват стълбите.

— Зависи от съвета.

— Би ли могла да го даваш малко по-кротко с Бейд, поне за известно време?

— Какво ще рече „по-кротко“?

— Престани да го караш да се черви всяка минута. Престани да му подаваш „смущаващи мисли“. Най-малкото преди да е свикнал да понася присъствието на чужди хора в главата си.

— Но той е толкова мил, когато се изчервява… — възрази тя.

— Засега си намери някакво друго развлечение. Имам силното подозрение, че скоро ще ни потрябва неговият разум, и то в чудесна форма. Той и без това няма да ти избяга, така че се дръж добре с него.

— Добре, татко — отвърна тя послушно.

— Това пък какво беше?

— Държиш се с нас като баща, Алтал, и то не отсега. Сигурно, защото възприемаш всички ни като деца. Бащинството не ти подхожда много, но така или иначе друг баща си нямаме, скъпи татко.

— Стига, Лейта!

— Как ще ме напляскаш? Собственоръчно ли? — продължи въодушевено Лейта.

— Престани.

— Добре, татко — отвърна покорно Лейта.

 

 

Стражите пред портите ги разпитаха доста обстойно преди да ги пуснат в града. Алтал не скри раздразнението си от това, когато и тримата тръгнаха по тесните улички към замъка на херцог Олкар.

— Обстановката е военновременна, Алтал — обясни сержант Халор. — Тези хора нямаше да постъпят професионално, ако просто ни бяха пуснали.

— Показах им пропуск с подписа на Андина! — възрази Алтал и размаха къс хартия.

— Много впечатляващ е, не ще и дума, обаче грамотните войници не са много. Стражите постъпиха правилно. Престани да мислиш за тях.

— Крепостните стени ми се сториха надеждни — отбеляза Елиар.

— Здрави са — съгласи се Халор. — Но малко подобрения няма да им навредят.

— Какви подобрения?

— Сети се сам, Елиар. Какво би трябвало да добавиш към една крепостна стена, за да затрудниш тези, които биха се опитали да я преодолеят?

— Може би би следвало горната й част да е изпъкнала напред.

— Това не би й навредило. Равните стени се изкачват по-лесно. Нещо друго?

— Може би изпъкнали кули по краищата. За да могат да се обстрелват нападателите, катерещи се по подвижни стълби.

— И това е добра идея.

— Защо правиш това, Халор? — попита Алтал.

— Какво имаш предвид?

— Защо непрестанно го изпитваш?

Халор повдигна рамене.

— От мен се очаква да се държа като учител, Алтал, а учителите изпитват. Истината е, че последния изпит го провежда врагът. Ако ученикът ми е жив, след като битката е приключила, значи е издържал изпита успешно. По-добре дръж пропуска с подписа на Андина подръка. Това е дворецът на херцога, а разполагаме с твърде малко време, за да го губим в някоя чакалня.

Подписът на Андина им осигури незабавен достъп до разкошния кабинет на херцог Олкар. Херцогът на Кадон бе възпълен мъж на средна възраст с консервативно облекло и малко надменно изражение.

— Всичко това се отразява много лошо на бизнеса, княз Алтал — каза той, след като гостите му седнаха. — Целият ми град е претъпкан със селски простаци, които очакват да ги храня.

— Нашествениците ги избиват, ваше сиятелство — изтъкна Алтал. — Ако напролет всички селяни са мъртви, кой ще засее новата реколта?

— Прав сте, прав сте — съгласи се неохотно Олкар. — Тази война няма да продължи дълго, нали? Имам стока, която трябва да се превози, а пътищата сега не са много надеждни.

— Ваше височество, тепърва ще става по-лошо — отвърна откровено Алтал. — До седмица или най-много десет дни вашия град ще бъде обсаден. Крепостните ви стени се нуждаят от допълнително укрепване, а и ще ви трябват доста големи запаси от храна. Разполагам с войски, които ще ви се притекат на помощ и ще свалят обсадата, обаче добре ще е да се запасите така, че да изкарате цялата есен.

— И есента ли? — възкликна Олкар. — Та ако това стане, тази година няма да спечеля и стотинка!

— Обаче ще сте жив и когато настъпи следващата година — отбеляза Алтал. — Всеки от нас изживява от време на време трудни години.

— Трябва да се срещна с вашите строители, ваше височество — каза Халор. — Добре ще е да се заемат незабавно с укрепването на градските стени, а и искам да споделя с тях някои мои идеи. Да не забравя: към града се е упътила войска от арумски наемници, които ще го отбраняват. Ще трябва да им осигурите помещения.

— Не могат ли да си направят лагер извън града? — попита почти разплаканият Олкар.

Халор не му отговори, а само го погледна продължително в очите.

— Всъщност, прав сте — съгласи се Олкар. — Замисли ли се човек, няма как да го направят. Арумците обаче са много шумни и много буйни. Можете ли да им обясните, че трябва да се държат възпитано, докато са в Кадон? Гражданите на Кадон са порядъчни хора и се обиждат, когато ги нагрубяват.

— Може би, ако се опасявате, че арумците ще се държат невъзпитано, ще е по-добре сам да защищавате града си.

— Не, не, сержанте, нямам никакви възражения — побърза да отговори Олкар.

 

 

— Чия войска според теб ще е най-добре да отбранява Кадон? — попита Алтал, след като напуснаха града.

— Войската на Лейвон — отвърна Халор. — Той е почти толкова добър войник, колкото Твенгор, и притежава здрав разум. Родът на Лейвон е участвувал в няколко обсади, така че знае какво трябва да се прави. Не искам от него да прогони обсаждащите. Градът на надутия херцог ще задържи поне една трета от нахлуващите армии за толкова време, колкото ми е необходимо.

После Халор погледна през рамо към града и каза:

— Струва ми се, че вече не ни виждат. Отведи ни в Пома, Елиар.

Прекосиха за миг Дома и се озоваха в град Пома.

— Така си спестяваме разговори със стражите — обясни Елиар.

Сержант Халор впери удивен поглед в градските стени и сякаш не повярва на очите си.

— Тези хора какво си въобразяват?

— Стената май не те очарова — каза Алтал.

— Достатъчно ще е някой да кихне срещу нея и тя ще се срине — каза Халор. — Как се казваше човекът, който управлява този град?

— Мисля, че Бердор — отговори Алтал.

— Сигурно му казват Бердор Идиота — изръмжа Халор. — Хайде да го потърсим.

Дворецът на помския херцог имаше жалък вид. Няколко счупени прозореца бяха заковани с дъски, а мръсотията в двора можеше да се рине с лопата.

Пропускът, подписан от Андина, отново им осигури достъп в двореца. Кабинетът на херцога не впечатляваше с нищо. Още по-малко впечатляваща беше личността му.

Бердор бе почти момче и лицето му издаваше слаб характер.

— Знам, че не всичко при нас е съвсем наред, княже Алтал — извини се той плахо, след като Алтал му обърна внимание на състоянието на градската стена. — Нещастният ми град обаче е пред прага на пълен банкрут. Мислех си да увелича данъците, за да поправя стените, но търговците ме предупредиха, че едно повишаване на данъците ще предизвика колапса на цялата градска икономика.

— На колко възлиза сегашният ви данъчен процент, ваше сиятелство? — попита Алтал.

— На три процента и половина, княже Алтал — отвърна Бердор с треперещ глас. — Според вас това много ли е?

— Ще е много, ако възлезе на осемдесет процента, ваше сиятелство. Три процента и половина е направо шега. Нищо чудно, че живеете в кочина.

— Вече е късно да се направи нещо сериозно — каза Халор. — Тези стени ще бъдат преодолени най-много за два дни. Тук ще е най-добре да дойде Твенгор. Ще се наложи да се водят улични боеве, а в тях ще се прояви най-добре именно той. Ако е трезвен, разбира се.

После сержантът погледна уплашения херцог и добави:

— Вашите стиснати търговци скоро ще получат един бърз урок за ползата от разумно данъчно облагане, ваше сиятелство. След няколко седмици улични боеве от града няма да остане много, без да отчитаме грабежите, на които ще бъде подложен от двете армии. Вашите търговци са ви измамили, за да забогатеят, но след войната от богатството им няма да остане много.

 

 

— Боже мой, виждали ли сте такова нещо? — възкликна Халор, когато видяха стените на Мавор.

— Изглеждат внушително, нали? — съгласи се Алтал, като огледа впечатляващите защитни съоръжения на града.

— Внушително? На света не могат да се намерят толкова пари, достатъчно, за да ме накарат да обсадя този град. Не бих искал обаче да съм тукашен данъкоплатец. Как се казваше херцогът?

— Нитрал, струва ми се — отвърна Елиар. — Дакан май каза, че Нитрал бил архитект. Доколкото успях да разбера, от двадесет години се занимавал с преустройството на целия град.

— Е, съвсем определено няма да ни се наложи да берем грижа за тези стени — каза Халор. — Бих казал, че Мавор е непревземаема крепост. Тук май ще поставим човек, който ще знае как да се възползува от това преимущество.

— За Желязната челюст ли мислите? — попита Елиар.

— Позна, Елиар — отвърна Халор. — Той е най-подходящият човек за това място.

— Кой е Желязната челюст? — попита Алтал.

— Той е вождът, на когото долната челюст стърчи по-далеч от носа му — отвърна Халор. — Почти не говори и е човекът с най-голям инат в цял Арум. Захапе ли нещо, не го пуска. Ако разположим войските на Колейка Желязната челюст в Мавор, Гелта може и да се опита да обсади града. Нито обаче ще влезе в него, нито ще може да го напусне.

— Нещо не мога да те разбера — призна Алтал.

— Ако се опита да се изтегли, Колейка ще излезе през портите и ще разкъса армията на части — поясни Халор. — Обсаждащите войски няма да могат да се измъкнат оттук. Това е в известно съответствие с мислите на Гелта, за които ни разказа Лейта. В тях имаше нещо, което пречеше на нашествениците да настъпят срещу Остос. Струва ми се, че това е съчетанието от тази крепост и Желязната челюст. Взети заедно, те превръщат този град в естествен капан. Няма да успеят нито да влязат в него, нито да го напуснат. Това е най-доброто, което може да се случи. — Халор започна да се смее. — Почти ми е жал за тях. Нека влезем в града, за да се запознаем с този инженерен гений. Трябва да го предупредим за идването на Колейка и да му кажем какво да очаква. После ще се върнем в Остос, за да си поговоря с командирите на армията на Андина.

 

 

Беше краят на лятото и горещините в Остос действуваха потискащо. По искане на Андина княз Дакан свика местните военачалници. Събрани в тронната зала, те се потяха от горещината и тихо разговаряха, докато очакваха появяването на владетелката.

— Добре ще е да им оставите известно време, за да се успокоят, господарке — каза Дакан, като погледна през вратата към военните.

— Армията на Остос много ли е голяма, че имате толкова много генерали? — попита Халор.

— В Остос военните чинове са наследствени — отвърна Дакан. — В течение на вековете нашата армия се е сдобила с твърде многотрайно командуване. Единственото преимущество от наличието на толкова много генерали е, че така се създава известна възможност поне един от тях да си разбира от работата.

— Вие сте циник, княже.

— Това е едно от предимствата на дълголетието, сержанте — отвърна Дакан с усмивка. — Имате ли нещо против, ако ви представя като фелдмаршал?

— Защо е необходимо това?

— Сержантският чин не е сред най-високите в нашата армия, приятелю. Нашите надути генерали и полковници могат да се отнесат надменно към един сержант.

— Ще ги излекувам набързо от надменността им — отвърна Халор и се ухили. После погледна Андина, която се потеше в тежкото си официално облекло, и попита: — Девойче, ще се разсърдиш ли, ако изпочупя част от мебелите?

— Повеселете се, сержанте, ако това ви доставя удоволствие — отвърна тя с дяволита усмивка и се обърна към управителя си. — Време ли е да влизаме, Дакан?

— Да, можем да влезем. Сержанте, моля ви да не избивате много военни. Държавните погребения са ужасно скъпи.

— Ще се опитам да провя самообладание — обеща Халор, приближи се към един от въоръжените стражи и го попита любезно: — Войнико, би ли ми услужил с брадвата си?

Войникът бързо погледна княз Дакан в очакване на указания. Дакан присви очи и заповяда:

— Дай му брадвата.

— Слушам, княз Дакан — каза войникът и подаде на сержанта бойната си брадва с дълга дръжка.

Халор я претегли с ръка и каза одобрително:

— Тежестта й е подходяща. — После прокара пръст по острието. — Добре си я наточил. — И потупа войника по рамото. — Добър войник си.

— Благодаря ви, господине — рече стражът и гордо се изпъчи.

— Добре ще е да приключим с всичко това преди да е станало още по-горещо — предложи Халор. — Вие защо не заемете местата си? После княз Дакан ще ме представи на генералите и ще започнем.

— Постарайте се да не проливате много кръв, сержанте — каза Андина уж на шега, но и сериозно. — Петната върху мрамора се измиват много трудно.

— Ще се постарая да пазя чистота — обеща Халор.

Дакан даде знак на тръбачите и се разнесоха тържествени, макар и малко продължителни звуци.

Сетне царствената Андина и облеченият в броня Елиар до нея бавно и тържествено се запътиха към престола й. Утихналите генерали направиха дълбок поклон.

— Отваряй си добре ушите, Лейта — промърмори Алтал на русокосото момиче. — Почти съм сигурен, че Арган е вербувал някой и друг генерал.

— Ще ги открия — обеща Лейта.

На трона на Андина се бе настанила котката Еми и грижливо чистеше лапичките си. Щом видя Андина, измяука въпросително.

— Ето те и теб — каза Андина и я гушна. — Къде изчезна, палаво котенце?

После с Еми в ръце седна на трона. Генералите възобновиха разговорите си.

Пред престола бе поставена катедра. Дакан застана зад нея и почука по наклонената дъска.

— Моля за вашето внимание, господа.

Повечето от генералите въобще не му обърнаха внимание и продължиха разговорите си.

— Тишина! — разнесе се внезапно звучният глас на Андина. Генералите веднага млъкнаха.

— Благодаря ти, господарке — тихо промърмори Дакан.

— За какво си ни извикал, Дакан? — обади се един месест генерал с позлатени доспехи.

— Как да ви кажа, генерал Теркор, води се една малка война — отвърна Дакан. — Не знаехте ли?

Генералът се усмихна подигравателно.

— Струва ми се, че ще е добре да започнеш да говориш по същество, Дакан. И да свършиш преди да е станало още по-горещо.

— С такива искания ме лишаваш от приятни преживявания, Теркор — възрази Дакан. — Както и да е, искам да запозная всички ви с един сержант. Казва се Халор. Предупреждавам ви, че трябва да сте любезни с него, тъй като има лют нрав, а ви предстои да изпълнявате неговите заповеди.

— Аз съм генерал, Дакан, и не се подчинявам на сержанти — отвърна Теркор.

— Много ще ни липсвате, генерал Теркор — промърмори Дакан. — Както и да е, ще ви направим хубаво погребение.

Халор влезе и небрежно тръгна към трона, като полюшваше бойната брадва. Спря до катедрата и попита:

— Ще позволите ли?

— Разбира се, сержант Халор — отвърна любезно княз Дакан и се отдалечи.

Халор застана зад катедрата и не каза нищо. Възмутените генерали продължиха да си бърборят.

Но разговорите спряха, когато брадвата направи катедрата на трески.

— Започнаха да ми похабяват мебелите — промърмори Андина, вперила поглед в тавана.

— Добро утро, господа — изрева Халор с глас, подходящ повече за плац. — Имаме много неща за обсъждане, така че млъкнете и ме слушайте внимателно.

— Как си позволявате?! — викна възмутеният генерал Теркор.

— Ако пак си отвориш устата, ще разцепя и тебе! — кресна Халор. — Хайде да не се занимаваме сега с всички тези глупости, свързани с чиновете. Аз съм арумец и нашите воински звания не съответствуват на вашите. При нас „сержант“ означава „главнокомандуващ“. — После вдигна бойната брадва и попита:

— Виждате ли това? Това е моето звание и именно то ме поставя начело на нашата малка компания. Ако някой от вас има възражения, готов съм за двубой с него. Сега и тук.

— Тази реч той я е произнасял много пъти — тихо каза Елиар на спътниците си. — Не знам защо, но никой не се усъмнява в истинността на думите му.

Генералите не откъсваха поглед от брадвата, която Халор държеше в ръка.

— Превъзходно, господа — каза Халор. — Виждам, че ще се разберем. А сега слушайте: неотдавна в страната ви нахлу наемна армия на кантонския идиот и вашата очарователна малка владетелка ме нае, за да обясня на нашествениците, че трябва да се махат. Нашият враг, поне на пръв поглед, е владетелят на Кантон. Познавам го добре, тъй като командувах неговите войски при последната война, която води срещу Остос. Казва се Пелгат и няма и грам мозък в главата. Надявам се, че няма да ви обидя, господа, обаче вашите вечни треборейски войни започнаха да ми омръзват, така че ще ги приключа веднъж и завинаги. Единственото, което се иска от вас, е да защитавате този град. Не се намесвайте в нещата, които ще върша в другите градове и в селата, защото въобще няма да ви обърна внимание. Ариа Андина нае именно мен за тази война и аз ще имам грижата тя да завърши успешно за нея. Младият човек до владетелката ви е ефрейтор Елиар, който е под мое командуване. Когато той ви нареди нещо, знайте, че говори от мое име, така че не му възразявайте. Подготвил съм плановете за тази кампания в най-големи подробности и съм привлякъл армии от страни, за които вероятно дори не сте и чували. Чудесно знам какво правя и не ми трябват никакви съвети от любители. Първата ми работа ще е да унищожа нахлуващите армии, а след това ще разруша град Кантон. Това ще е последната война в Треборея, господа, така че й се наслаждавайте, докато не е приключила. И нека всички си гледаме работата.

После прокара пръст по острието на бойната брадва й отбеляза:

— Малко я нащърбих. — Погледна към войника, застанал до вратата на тронната зала. — Съжалявам, че нащърбих брадвата ти, боец. Благодаря ти, че ми услужи с нея. Когато я наточваш, използувай много вода.

— Слушам! — излая войникът и застана „мирно“.

— Господа, щастливи сте, че имате момчета като това във войската си — заяви Халор на генералите, стисна дръжката на брадвата и викна: — Дръж! — И метна брадвата. Тя се завъртя във въздуха над главите на привелите се генерали. Войникът с ловко движение хвана въртящото се оръжие.

— Добре се справи — каза му Халор.

Войникът само се усмихна и после отново застана „мирно“.