Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (7)

Глава 6

Колкото повече Алтал постигаше съдържанието на Книгата, толкова по-бързо миналото избледняваше в паметта му. Той вече я бе прочел толкова пъти, че можеше да цитира големи откъси от нея наизуст. Колкото повече Книгата проникваше в паметта му, толкова повече променяше схващанията му за света. Неща, които бе възприемал като много важни, преди да дойде тук, в Дома на края на света, сега му се струваха съвършено нищожни.

— Нима наистина съм бил толкова незначителен, Еми? — попита той другарката си една вечер. Току-що бе започнала една от многото поредни есени на безкрайно точещите се години.

— Какво точно имаш предвид, приятелю? — попита тя, докато разсеяно приглаждаше ушите си.

— Бях убеден, че съм най-великият крадец на света. Сега ми се струва, че съм бил обикновен разбойник, удрящ хората по главата, за да им открадне дрехите.

— Да, това е доста близо до истината. Какво те вълнува?

— Не мислиш ли, че можех да изживея живота си по по-добър начин?

— Точно заради това сме тук, приятелю. Независимо дали го желаеш, или не, сега ще живееш по по-добър начин. Аз ще имам грижата за това.

После го изгледа със загадъчните си зелени очи и каза:

— Струва ми се, че вече е време да се научиш да използуваш силата на тази книга.

— Да използувам силата й? Какво имаш предвид?

— С помощта на Книгата можеш да накараш някои неща да се случат. Откъде според теб идва вечерята, която получаваш всеки ден?

— За това имаш грижата ти, Еми. Нали си съгласна, че от моя страна не би било възпитано да любопитствувам?

— Възпитано или не, ще се научиш да правиш това, Алтал. Някои от думите в Книгата обозначават действия. Например „сека“, „копая“ или „режа“. Би могъл да се научиш да правиш тези неща с Книгата, вместо с мускулите си, стига да знаеш как да я използуваш. Не ще и дума, че в началото ще трябва да докосваш Книгата, когато вършиш тези неща. След като обаче натрупаш известен опит, и това вече няма да е необходимо. За тази цел ще ти бъдат достатъчни само нещата, които си научил от Книгата.

— Книгата завинаги ли ще остане тук?

— Позна, мили. Книгата трябва да остане тук. Не би било безопасно да бъде изнесена извън Дома, особено там, където ти предстои да свършиш много работи.

— Така ли? Какви работи имаш предвид?

— Дреболии. Да спасиш света. Да задържиш звездите в небосвода, където им е мястото. Да гарантираш, че ходът на времето няма да бъде прекъснат. Това имам предвид.

— Ти шегуваш ли се, Еми?

— Не. Както и да е, с тези неща ще се занимаем по-нататък. Сега нека се заемем с лесните задачи. Събуй си обувката и я хвърли върху леглото. После й заповядай да се върне.

— Не вярвам тя да ме послуша, Еми.

— Ще те послуша, стига да използуваш правилната дума. Трябва само да поставиш ръка върху Книгата, да погледнеш обувката и да кажеш „гвем“. Все едно че викаш кученце.

— Това е съвсем старовремска дума, Еми.

— Така е. Тя е една от първите думи. Езикът на Книгата е майка на твоя собствен език. Твоят език се е развил от него. Просто се опитай да направиш това, приятелю. За развитието на езика ще поговорим друг път.

Той с известно съмнение събу едната си обувка и я хвърли върху леглото. После постави длан върху Книгата и каза „гвем“, но с малко унил глас.

Нищо не се случи.

— Нищо не се получи — промърмори Алтал.

— Заповядай й да го направи, Алти — каза Есмералда малко раздразнено. — Едно кученце ще ти обърне ли внимание, ако му говориш с такъв тон?

— „Гвем!“ — изкомандува той строго.

Не бе очаквал и този път нещо да се случи, така че обувката го удари право в лицето.

— Добре че не започнахме опитите с копието ти — отбеляза Еми. — Алтал, добре е, когато издаваш тази заповед, винаги да протягаш ръце напред. Така обувката ще разбере къде точно искаш да отиде.

— Наистина се получи! — възкликна удивено той.

— Естествено, че се получи. Нима не ми повярва?

— Повярвах ти, разбира се. Просто не бях очаквал да се получи така бързо. Предположих, че обувката ще се придвижи по пода. Не очаквах, че ще полети.

— Просто й го заповяда малко по-строго, отколкото трябваше. Тонът, който се използува, е от голямо значение при издаването на такива заповеди. Колкото по-висок глас и по-строг тон използуваш, толкова по-бързо се изпълнява заповедта.

— Ще запомня това. Такова нещо — собствената ти обувка да те ритне в лицето — не се забравя лесно. Все пак защо не ме предупреди?

— Защото не слушаш какво ти говоря, Алти. Предупреждението щеше да е просто загуба на време. Сега опитай още веднъж.

През следващите няколко седмици обувката прелетя доста километри, а Алтал постепенно усвои умението да регулира тона на гласа си. Освен това научи, че различните заповеди карат обувката да върши различни неща. Думата „деу“ например я караше да се издигне от пода и просто да застане във въздуха пред него. Думата „дреу“ пък я спускаше на пода.

Един ден в края на лятото, докато той продължаваше да отработва тези команди, изведнъж му дойде наум една глупава мисъл. Погледна Есмералда, която лежеше на леглото и внимателно почистваше ушите си. Съсредоточи вниманието си върху нея, сложи ръка върху Книгата и каза „деу“.

В следващия миг Есмералда се възнесе на равнището на очите му. Продължи да чеше ушите си, сякаш нищо не се бе случило. След това го погледна и зелените й очи му се сториха изпълнени със строгост и студенина. А после остро каза „благ!“

Ударът й улучи Алтал точно в брадичката и той падна на пода. Дойде сякаш от нищото и го разтърси целия, чак до пръстите на краката.

— Нали няма да си погаждаме такива номера? — каза му тя не без известно удоволствие. — А сега ме спусни.

Алтал все още не бе в състояние да фокусира погледа си. Закри едното си око с ръка, за да може с другото да я види, и произнесе думата „дреу“ с тона на човек, който се извинява.

Есмералда бавно се спусна върху леглото.

— Така е по-добре — каза тя. — Ти ще станеш ли, или ще си починеш известно време пода?

След това пак се зае с почистването на ушите си.

В този момент той разбра, че има правила, които е по-добре да не нарушава. Разбра освен това, че тя му бе преподала и следващия урок. Въобще не беше в близост до Книгата, когато го просна на пода.

Той продължи да се упражнява с обувката. Нямаше собствена вещ, която да познава така добре, и освен това лишена от остри ръбове. За да провери новопридобитите си умения, й измисли крилца и тя запърха из стаята и започна да се блъска в стените. Хрумна му, че една хвърката обувка ще предизвика сензация в кръчмата на Набжор или в покоите на Гости Големия търбух. В тези места бе ходил много отдавна. Порови се из паметта си и се опита да се сети колко години бе прекарал тук, в Дома. Поради някаква неизвестна причина не успя да го направи.

— Откога съм тук, Еми? — попита другарката си.

— От доста време. Защо питаш?

— Просто от любопитство. Вече не мога да си спомня времената, когато не бях тук.

— В този Дом времето не означава нищо, приятелю. Ти си тук, за да се учиш, а някои от нещата, написани в Книгата, са много трудни. На твоя разум му потрябва много време, за да ги разбере. Когато се сблъсквахме с такива неща, обикновено карах очите ти да заспиват, докато разумът ти оставаше буден. Така бе по-спокойно. Ти спореше с Книгата, не с мен.

— Не знам дали съм те разбрал добре. Да не би да искаш да кажеш, че е имало случаи, когато съм спал седмица или повече?

Тя му отвърна с надменния поглед, който винаги го дразнеше.

— Месец? — попита той с колебание.

— Повече — каза тя.

— Да не би да си ме приспивала за цели години? — почти изкрещя той.

— Спането ти се отразява добре, мили. Най-хубавото е, че не хъркаш.

— За колко време си ме приспивала, Еми? Колко време съм изкарал с теб?

— Достатъчно, за да се опознаем добре.

След това продължи с една от добре познатите му страдалчески въздишки.

— Алтал, време е да се научиш да се вслушваш в това, което ти говоря. В този Дом ти задели немалко време, за да се научиш как да четеш Книгата. Истински много време обаче ти отне усвояването на умението да я разбираш. Все още не си приключил това, но краят му вече се вижда.

— Това какво означава? Че съм много стар ли? — Алтал хвана кичур от косата си и го премести пред очите си, за да го види. — Не може да съм чак толкова стар! Косата ми дори не е побеляла.

— Защо пък трябва да е побеляла?

— Не знам. Просто знам, че когато човек остарее, косата му побелява.

— Е, Алтал, работата е там, че не си остарял. В този Дом нищо не се променя. Ти си на същата възраст, на която бе в деня, когато дойде тук.

— А ти? И ти ли си на същата възраст?

— Не го ли казах току-що?

— Ако си спомням добре, веднъж ми каза, че не винаги си била тук.

— Така е. Преди много време бях другаде, но после дойдох тук, за да те посрещна.

Тя хвърли поглед през рамо към планинските върхове, които се виждаха от южния прозорец и каза:

— Когато дойдох тук, тези планини още ги нямаше.

— Аз пък си мислех, че планините са вечни.

— Нищо не е вечно, Алтал. С изключение на мен, разбира се.

— Светът ще да е бил много различен в дните преди да се появят тези планини — каза той. — Къде са живели хората тогава?

— Никъде. Тогава нямаше хора. Имаше други създания, но те измряха. Бяха изпълнили предназначението си и Дейвос им позволи да изчезнат. Обаче все още му липсват.

— Открай време говориш за Дейвос така, сякаш го познаваш лично.

— Вярно е, с него се познаваме много добре.

— Как се обръщаш към него, когато разговаряте? „Дейвос“ ли му казваш?

— Понякога. Когато обаче искам да привлека вниманието му, му казвам „братко“.

— Да не би да си сестра на Бога? — удиви се Алтал.

— В известен смисъл — да.

— Не смятам, че имам желание да те разпитвам повече по този въпрос, Еми. Да се върнем към това, за което говорехме. Колко време съм изкарал тук? Назови ми някакво число.

— Миналата седмица се навършиха две хиляди четиристотин шестдесет и седем години.

— Просто си измисляш, нали?

— Не. Защо да го правя?

Той преглътна.

— Излиза, че някои от тези дремки са били доста по-продължителни, отколкото си мислех. В такъв случай не съм ли най-старият човек на света?

— Не съвсем. Един мъж, казва се Генд, е доста по-стар от теб.

— Генд? Не ми се стори да е толкова стар.

Зелените й очи се разшириха.

— Ти познаваш Генд, така ли?

— Разбира се, че го познавам. Именно той ме нае да дойда тук и да открадна Книгата.

— Защо не ми каза? — почти изкрещя тя.

— Сигурно съм ти го казал.

— Не си. Работата е там, че не ми го каза. Глупак! Пропуснал си да ми кажеш това през последните две хилядолетия и половина!

— Еми, успокой се. Няма да стигнем доникъде, ако не се отърсиш от тази истерия.

После я изгледа спокойно и продължително.

— Струва ми се, че вече е време да ми обясниш какво точно става тук, Еми. И много те моля да не отклоняваш въпроса ми с обяснението, че няма да те разбера или че още не съм готов да осмисля някои неща. Искам да знам какво става тук и защо е толкова важно.

— Не разполагаме с време за такива обяснения.

Той се отпусна на пейката.

— В такъв случай ще трябва да го намерим, малко мое котенце. От доста време се отнасяш с мен като с домашно животинче. Не знам дали си забелязала, но нямам опашка. А и да имах, нямаше да я размахвам всеки път, когато ми щракнеш с пръсти. Не си успяла да ме опитомиш напълно, Еми. Заявявам ти съвсем ясно, че няма да правя нищо повече, докато не ми обясниш какво точно става тук.

Погледът й се изпълни с хлад.

— Какво точно искаш да знаеш?

Гласът й бе почти недружелюбен.

Той сложи ръка върху Книгата.

— Не знам. Защо не започнеш от самото начало? После ще продължим по-нататък.

Тя не откъсна поглед от него.

— Нека си спестим големите и страшни тайни, Еми. Започвай да говориш. Ако нещата са наистина толкова сериозни, за каквито ги намираш, бъди сериозна и ти.

— Всъщност може би вече си в състояние да разбереш какво става — съгласи се тя. — Какво знаеш за Дейва?

— Това, което е написано в Книгата. Преди да дойда тук въобще не бях чувал за него. Предполагам, че е много сърдит на Дейвос. Той, от своя страна, изглежда, съжалява, че Дейва изпитва такива чувства към него, обаче е решил да продължава да върши това, с което се е заел, независимо дали то се харесва на Дейва, или не. Вероятно понеже се чувствува длъжен да го направи.

— Това е едно доста свежо тълкувание — каза тя и известно време се замисли над чутото. — Замисля ли се, откривам в него доста истина. Ти всъщност даваш ново определение на схващането за зло. Според теб злото е просто несъгласие относно състоянието на нещата. Дейвос смята, че трябва да бъдат едни, а според Дейва трябва да бъдат други.

— Струва ми се, че преди малко казах точно това. Спречкването между тях е било предизвикано именно във връзка с направата на съществуващите неща, нали?

— Думите ти биха могли да се приемат и като опростенчество, обаче са доста близо до истината. Дейвос създава неща, защото трябва да ги създаде. По-рано светът и небето не бяха завършени. Дейвос разбра това, но Дейва не се съгласи с него. Когато Дейвос сътворява неща, за да придаде на небето и света завършен вид, той ги променя. Дейва смята, че това е нарушение на естествения ред на нещата. Той не иска те да се променят.

— Жалко. Е, доколкото разбрах, той не може много да попречи на това, нали? След като нещо вече е променено, няма какво да се прави. Дейва не може да се върне в миналото и да върне света назад, нали?

— Изглежда, смята, че може.

— Времето се движи само в една посока, Еми. Ние не можем да се върнем в миналото и да променим нещо, което се е случило тогава, само защото не ни харесва как се е получило.

— Дейва смята, че може да го направи.

— В такъв случай колелата на колесницата му са се изхлузили от осите. Времето няма да започне да тече назад само защото това му се е прищяло. Морето може да пресъхне, а планините да се превърнат в прах, обаче времето тече в посока от миналото към бъдещето. Това вероятно е единственото нещо, което не може да бъде променено.

— Нека се надяваме, че си прав, Алтал, защото ако не си прав, Дейва ще победи. Ще разруши всичко, сътворено от Дейвос, и ще върне земята и небето в първоначалното им състояние. Ако е в състояние да накара времето да тече назад, нещата, които прави сега, ще променят нещата, които са се случили в миналото. Ако успее да промени значителна част от миналото, ние ще престанем да съществуваме тук.

— Какво отношение има Генд към всичко това? — внезапно попита Алтал.

— Генд бе един от първите хора, които дойдоха в тази част на света преди около десет хиляди години. Това стана във времето, когато хората още не знаеха как да разтапят някои скали, за да се сдобият с мед, или как да смесват медта с калая, за да получат бронз. Всичките им сечива и оръдия бяха направени от камък. Племенният вожд на Генд го накара да сече дървета, за да разчисти място за ниви, на които племето да посее пшеница. На Генд това не му бе приятно, така че Дейва се свърза с него и го убеди да се откаже от Дейвос и вместо това да боготвори него, Дейва. Дейва може да бъде много убедителен, когато пожелае това. Генд е върховен жрец на Дейва и абсолютен господар на Некверос.

Есмералда внезапно отмести поглед от Алтал, пъргаво скочи от леглото, пробяга по пода и с един скок се озова на перваза на северния прозорец.

— Трябваше да се сетя — каза раздразнено. — Той пак почна.

— Какво почна?

— Ела виж сам.

Той стана и отиде до прозореца. Не можа да повярва на очите си. Бе се появило нещо, което не трябваше да го има. Светът вече не изглеждаше безкраен.

— Какво е това? — попита, втренчил поглед в нещо, което наподобяваше бяла планина.

— Лед — отвърна тя. — Това не го прави за пръв път. От време на време Дейва и Генд се опитват да забавят развитието на света по този начин. Обикновено го правят в моментите, когато смятат, че Дейвос много ги е изпреварил.

— Това е много лед, Еми. Когато пристигнах тук, облаците бяха разположени много ниско. Да не би водата, която е била долу, да е започнала да се издига?

— Не. Просто водата е замръзнала много отдавна. Всяка година пада сняг, който после не се топи. Когато се натрупа много сняг, повишава плътността си и се превръща в лед.

— Каква е дебелината му?

— Около четири километра. Може би и пет.

— Питах за дебелината му, Еми. Не за разстоянието, на което се намира оттук.

— Разбрах въпроса ти. Когато ледената покривка стане достатъчно дебела, ще се издигне над равнището на това, което ти възприемаш като край на света. Тогава ледът ще започне да се движи, ще смели планините и ще ги превърне в прах, който ще разпилее по долините. Нищо няма да може да го спре и хората вече няма да могат да живеят в тази част на света.

— Виждала ли си и по-рано подобно нещо?

— Няколко пъти. Това е кажи-речи единственият начин, по който Дейва и Генд могат да смутят труда на Дейвос. Алтал, боя се, че ще се наложи да променим плановете си.

— Чак сега научавам, че сме имали планове.

— Имаме си план, приятелю. Просто не го бях споделила с теб. Смятах, че разполагаме с повече време.

— Ти вече използува за целта две хиляди и петстотин години, Еми. Колко още време щеше да ти бъде необходимо?

— Може би още две хиляди и петстотин. Ако се бе сетил да ми разкажеш за Генд по-рано, може би щях да внеса някои промени в действията си. Сега ще ни се наложи да послъгваме. Надявам се Дейвос да не ми се разсърди.

— Брат ти е ужасно зает, Еми — каза съчувствено Алтал. — Не си ли съгласна, че би било съвсем безтактно да го занимаваме с разни дребни и незначителни подробности?

Тя се засмя.

— И аз така си мисля, приятелю. Виждам, че сме създадени един за друг.

— Едва сега ли успя да разбереш това? Вероятно най-простият начин да изхитруваме би било аз да отида в Некверос и да убия Генд, не мислиш ли?

— Изразяваш се ужасно грубо, Алтал.

— Аз съм прям човек, Еми. Цялото това туткане е чиста загуба на време. Нали всъщност в крайна сметка ще се стигне именно до това? Генд ме изпрати тук да открадна Книгата, за да може да я унищожи. Ако аз го убия, ще можем да унищожим неговата Книга, така че Дейва ще се види принуден да започне всичко отначало.

— Ти откъде разбра за съществуването на Книгата на Дейва — сопнато попита тя.

— Генд ми я показа още в кръчмата на Набжор.

— Значи носи тази книга със себе си, в действителния свят? Какво крои?

— Не ме питай какво крои някой друг, Еми. Предполагам, че му е било известно, че дотогава не бях виждал никаква книга, и я донесе, за да имам представа какво да търся. Рисунките в неговата книга обаче бяха различни от рисунките в нашата.

— Ти не я докосна, нали?

— Самата книга — не. Той обаче ми подаде една от страниците.

— Книгата — това са нейните страници, Алтал! И си я докоснал с голи ръце? — попита тя с разтреперан глас.

— Да. Това има ли някакво значение?

— Книгите са абсолюти, Алтал. Те са източник на сила в чист вид. Нашата Книга е въплъщение на силата на чистата светлина. Книгата на Генд е въплъщение на силата на абсолютния мрак. Когато си докоснал страница от неговата Книга, би трябвало този допир напълно да те е покварил.

— Аз си бях доста покварен и преди това, Еми, но не можем ли да обсъдим тази тема по-нататък? Какво мислиш за моето предложение? Ще прекося границата с Некверос, без никой да ме усети. След като очистя Генд, ще изгоря неговата Книга и с това ще приключи всичко, не си ли съгласна?

— Боже мой! — въздъхна тя.

— Това е най-простото решение, Еми. Защо да усложняваме нещата, без да е необходимо?

— Защото няма да успееш да навлезеш на повече от километър в Некверос. Не забравяй, че Генд те изпреварва с около седем хиляди и петстотин години. Той знае как да използува своята Книга по начини, които не можеш дори да си представиш. Използуването на една Книга е много сложен процес. Трябва да си в такава степен погълнат от нея, че думите й да ти идват наум автоматично.

После го огледа изпитателно.

— Алтал, наистина ли ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам. Не е необходимо да ме питаш. Какво общо обаче има това с нашия разговор?

— Алтал, това е от изключително значение. Любовта ти трябва да е всеотдайна. Иначе нищо няма да се получи.

— Какво няма да се получи?

— Струва ми се, че открих начин, по който да изхитруваме. Имаш ли ми доверие, приятелю?

— Да ти имам доверие? След като толкова пъти скочи върху мен, като се промъкна скришом иззад гърба ми? Не ставай смешна.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си хитруша, малко котенце. Много те обичам, мила моя, но не съм толкова глупав, че да ти имам доверие.

— Това бе само игра, така че въобще не трябва да му обръщаш внимание.

— Какво общо имат любовта и доверието с отърваването от Генд и от Книгата му?

— Знам как трябва да се използува нашата Книга, а ти не го знаеш. Затова пък в твоя свят ти умееш да вършиш неща, които на мен не са ми по силите.

— Това е доста точна формулировка на проблема. Как ще го решим?

— Трябва да разрушим бариерите между нас, но това предполага да си имаме пълно доверие. Трябва да получа достъп до разума ти, за да мога да ти казвам какво да правиш и коя дума от Книгата трябва да произнесеш, за да го направиш.

— А после какво? Да те прибера в джоба си и да отидем заедно да убием Генд?

— Нещата са малко по-сложни, Алтал. Според мен ще ме разбереш по-добре, след като разрушим преградата между твоя и моя разум. Първото нещо, което трябва да направиш, е да разтвориш своя. Разтвори го, за да проникна в него.

— Какво имаш предвид?

— Мисли си за светлина. Или за мрак. Или за пустота. Просто изключи разума си.

Алтал се опита да изпразни разума си от мисли, обаче това почти никога не се получава. Разумът е като непослушно дете. Ти му казваш да спре, а то започва да тича още по-бързо.

— Ще трябва да опитаме друг начин — каза Есмералда и ушите й прилепнаха от раздразнение. — Да видим например… — тя се поколеба. — Иди до южния прозорец и се вгледай в планините на Кагвер. Започни да броиш дърветата по най-близката от тях.

— Да броя дърветата ли? Защо?

— Защото аз ти казвам. Не ми задавай повече глупави въпроси. Почвай да броиш.

— Добре де, Еми, не се вълнувай чак толкова — отвърна Алтал и отиде до южния прозорец. Най-близката планина се намираше на около километър и нещо от Дома. Алтал започна да брои покритите със сняг дървета. Снегът почти напълно заличаваше контурите им и броенето бе трудно.

— Отдалечи се малко от мен.

Гласът й сякаш се обади точно зад дясното му ухо и той изненадано извърна глава. Знаеше, че тя не се е покатерила на рамото му, обаче почти усещаше горещия й дъх до лицето си.

Есмералда продължаваше да седи на леглото на няколко метра от него.

— Помолих те да се отдалечиш малко, приятелю. — Гласът й сякаш прозвуча в самата му глава. — Трябва ми малко повече пространство.

— Какво правиш всъщност? — възкликна той.

— Тихо. Работя.

Стори му се, че в главата му нещо започва да се движи.

— Престани да шаваш — чу гласа й. — Не заемам чак толкова много място.

После усещането, че някой е нахълтал в тялото му, започна да избледнява и разумът му усети нежното й мъркане.

— Вече си мой — тържествуващо каза мъркащият глас.

— Какво става? — попита разтревожено Алтал.

— Вече няма да е необходимо да разговаряме на глас, приятелю. — Той усети дъха й върху разума си. — След като вече се настаних тук, съм в състояние да чувам мислите ти. А и ти можеш да чуеш моите, стига да си направиш труда да се вслушаш.

— Как го направи?

— Вече просто произнасяй думите наум, Алтал. Когато едновременно мислиш и произнасяш мислите си гласно, се появява много неприятно ехо.

— Ти сега наистина ли си тук? — помисли си той.

— Съзнанието ми е вече в теб. То се намира също и върху леглото, но да присъствуваш с разума си едновременно на две места е съвсем лесно. Тук има повече пространство, отколкото очаквах. По-умен си, отколкото предполагах. Че си и поетична душа, отгоре на всичко.

— Ти ще престанеш ли да си пъхаш носа насам-натам?

— Съвсем нямам такова намерение, приятелю. Ти не знаеше ли, че котките са любопитни животни?

— Как успя да проникнеш така бързо в главата ми? Мислех си, че това ще отнеме много време.

— Аз също, признавам го най-чистосърдечно. Започнах да руша преградата още преди да почнеш да броиш. Нищо не се получи обаче. Щом започна да броиш, преградата веднага се срина.

— Това означава ли, че винаги, когато пожелая да събеседваме по този начин, ще трябва да броя: едно, две, три…

— Съвсем не, приятелю. Сега съм в теб и вече няма да се отървеш от мен.

— Ще ми трябва известно време, за да свикна с това. Досега никой не бе влизал в главата ми.

— Това наистина ли е толкова неприятно?

— Всъщност, не е.

— Сега вече винаги ще бъде с теб, където и да си.

— Не мислех да си тръгвам без теб, Еми. Тъкмо исках да си поговорим за това. Няма да тръгна за никъде без теб, котенце, та ако ще и светът да се сгромоляса. Светът за мен не е важен. Ти си важната.

— Моля те, Алтал, не говори така.

Гласът й, който чуваше в главата си, сякаш се топеше.

— Като говориш такива неща, затрудняваш мислите ми — поясни тя.

— Забелязах. Ако ще говорим по същество обаче, стана ясно, че това ще се получи, още в момента, когато пристигнах тук. Ти тогава ме заговори на глас, а една говореща котка не е нещо естествено в този свят. Сега просто направихме поредна стъпка напред. Такава стъпка, че няма да ти се наложи да пропилееш още няколко хиляди години, за да ме научиш как да ползувам Книгата. Бихме могли да тръгнем още сега, ако не идваше зима.

Той я изгледа и повдигна въпросително вежди.

— След като вече отвори вратата, през нея започнаха да проникват всякакви неща — каза той на глас. — Не бих искал да ме възприемеш като критикар, Еми, но ако питаш мен, не би трябвало да си мислиш такива неща.

Тя го погледна за миг, след което скочи от леглото и се отдалечи.

— Да не би да се засрами, Еми? — попита я той кротко.

Тя се обърна към него и изсъска.