Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (45)

Глава 44

Наближаваше пролетта. Крадците вече бяха опознали добре и най-закътаните ъгълчета в дома на Гости. Оставаше само да изчакат да се стопи снегът.

Алтал започна да си намира поводи да излиза извън крепостта. Бе си набелязал една преспа в близката планина като ориентир.

— Когато тя се стопи, тогава ще изчезнем и ние — каза на другите.

По едно съвпадение, макар и Алтал да не вярваше много-много в съвпадения, Галбак го уведоми, че родът всяка пролет отбелязва едно подобно събитие.

— Гости бе роден в началото на пролетта — каза Галбак. — Ние арумците нямаме навика да броим с особена точност дните и месеците, както правят това хората от равнинните страни. Заради това отбелязваме рождения ден на Гости в деня, когато се стопят последните преспи по близките хълмове. Нас и такава точност ни устройва.

— Важното е вас да ви устройва — отвърна любезно Алтал и нахлузи на главата си качулката с вълчите уши.

— Студено ли ти е? — попита Галбак.

— Не, нещо ми се е схванал вратът.

След четвърт час четиримата крадци се събраха в конюшнята.

— Нещо не е наред ли? — попита Генд.

— Съвсем не — отвърна Алтал. — Напротив. Галбак преди малко ми каза, че чествуват рождения ден на Гости в деня, когато се разтапя снегът на близките хълмове. Под чествуване арумците разбират преди всичко сериозно пиене, така че нас това напълно ни устройва. До вечерта няма да е останал и един трезвен арумец, а към полунощ всичките ще хъркат и ще са така пияни, че крепостта ще може да се срути отгоре им, и пак няма да усетят.

— Това сякаш са го организирали специално за нас — каза Хном и се ухили. — След като приключи тяхното празненство, ще почне нашето.

— А и на следващата сутрин няма да са достатъчно изтрезнели, за да започнат веднага да ни търсят — каза Гер.

— Ще поднесем на Гости доста интересен подарък — каза Генд със зла усмивка. — Съвсем определено никога няма да забрави точно този си рожден ден.

— Той се отнесе добре към нас, така че му дължим нещо — каза Алтал. — Подготовката на празненството ще им отнеме седмица, така че ние ще разполагаме с достатъчно време за собствената си подготовка. Задната врата на плевника вече може и да не е дотам интересна, но нека все пак я използуваме. Няма смисъл да минаваме през селото, ако не е задължително. По-добре е да оставим следи по земята, а не в паметта на някой буден селянин. Има и още нещо. След като си почиваха цяла зима в конюшнята, конете ни може би са станали лениви, така че няма да е зле да ги пораздвижим преди да настъпи великият ден. Тогава ще бързаме и едва ли ще можем да обясним това на конете си.

— Виждам, че мислиш за всичко, Алтал — каза Генд.

— Поне се опитвам. Това е най-добрият начин да не те обесят.

— Защо да не донесем украшения? — попита Гер.

— Не те разбрах, момче — каза Хном.

— Ще се престорим, че сме решили да отсечем клони от гората, за да украсим с тях голямата стая, където всички ще се занимават с ядене и пиене. Все едно че сме решили да помагаме за празненството. Така ще можем да обясним защо отиваме с конете си в гората.

— Това е хитро, Гер — каза Генд. — Така освен това ще имаме и възможност да потърсим посред бял ден най-добрите пътища за бягство.

— Ще кажа това на Галбак — каза Алтал. — А сега е добре да се приберем, преди да сме привлекли нечие внимание. Денят на кражбата наближава, така че ще трябва да следим още по-внимателно това, което става около нас. Не искаме на рождения ден на Гости да ни се поднесе някаква изненада, нали?

Алтал и Гер изчакаха Генд и Хном да се махнат, след това минаха през двора и отидоха в плевника.

— Гер, ти скачал ли си някога от купа сено? — попита Алтал.

— Че защо ми е да скачам от купа сено?

— За удоволствие. Трябва обаче да се приземиш на меко. Така че вземи сено от купата, която закрива задната врата, и го постели пред нея.

— Това не е лека работа, Алтал — възрази Гер.

— Няма защо да бързаш. Цялото това сено трябва да се премести едва в деня на празненството. Ако някой те види как го местиш, му обясни, че си подлагаш сено, за да скачаш на меко.

— Това е страшно много работа, Алтал.

— Затова пък заплащането е добро. Ще обясня на Галбак с какво си се заел. Ще му кажа, че малките момчета обичат да си играят или нещо от този род. Така Галбак няма да заподозре нищо.

— Защо трябва все аз да се занимавам с тези неща?

— Това е част от обучението ти, Гер. Освен това малко физически упражнения няма да ти навредят.

— Ти си лош човек, Алтал.

— И това е част от работата ми, Гер. Някой трябва да премести сеното, което закрива вратата. Ако започна да правя това заедно с Генд, хората няма как да не се усъмнят в действията ни. Направиш ли го ти, никой изобщо няма да ти обърне внимание. Ще решат, че просто си играеш.

 

 

На другия ден към пладне Галбак излезе на двора и внимателно огледа стръмните склонове на хълмовете, извисяващи се покрай реката. После каза:

— Денят на празненството наближава. След пет дни ще чествуваме рождения ден на Гости.

Хората отвърнаха на думите му с радостни възгласи.

— Всичко ли ще е готово навреме? — попита Хном същата вечер, когато четиримата крадци се събраха в плевника.

— В общи линии, да — отговори Алтал. — Трябва само да раздвижим конете си. Не трябва обаче да яздим заедно. Сега, когато моментът наближава, не трябва да ни виждат повече заедно, дори и само за минути. Какво става със сеното, Гер?

— Има още доста работа, Алтал — отвърна момчето. — Пред тази врата е натрупано огромно количество сено.

— Ще се опитам да ти помогна.

— Как ще го направиш, без да те забележат?

— Само наблюдавай какво правя, Гер — отвърна дяволито Алтал. — Гледай и се учи.

Когато се върнаха в столовата, Алтал цъкаше и клатеше глава.

— Какво е толкова смешно, Алтал? — не скри любопитството си Галбак.

— Разсмива ме младият ни приятел. Не си ли забелязал, че когато възложиш на едно момче някаква работа, то веднага започва да хленчи и да се оплаква?

— Не се бях замислял. Всъщност обаче си прав. Мисълта, че трябва да свършат някаква работа, не радва особено момчетата.

— Когато обаче става дума за игра, могат да преместят и планина. Описах на Гер как си играехме с братята ми, когато бяхме малки, и думите ми, изглежда, разпалиха въображението му. Имахме един стар плевник на село и заедно с братята ми цяла зима скачахме в сеното. Така или иначе, Гер реши, че трябва и той да изживее това удоволствие. Отиде в плевника и започна да си постила сено, което сваля от голямата купа.

— Да не повярваш! — засмя се Галбак.

— Нямаш представа колко усърдно се е заел с тази работа!

— И как точно си играехте, Алтал? — попита един от арумците.

— Ами качвахме се на купата и скачахме — отвърна Алтал. — Все едно че летиш.

— Я виж ти — рече арумецът.

Когато на следващата сутрин Гер отиде в плевника, завари безброй помощници, които усърдно смъкваха сеното, струпано пред отдавна забравената врата. После започнаха скоковете и плевникът се превърна в най-оживеното място в цялата крепост. На Гер това не му хареса.

— Не мога дори да се доближа до сеното — промърмори той. — Арумците се редят на опашка, за да скачат. Просто не мога да се вредя.

— Стига си се оплаквал — каза му Алтал. — Нали свършиха работата вместо теб? Дай сега малко да пояздим. Пък и трябва да се свържа с Еми.

Излязоха с конете от крепостта, за да търсят клони за украса, и веднага щом се озоваха в гората, Алтал погледна нагоре и каза на въздуха над главата си:

— Трябва да си поговорим, Еми.

— Върни ги у дома, Елиар — чу гласа й и след малко Елиар се появи на пътеката пред тях.

 

 

— За колко време ще ти трябва Книгата на Генд, Еми? — попита я Алтал, щом се озоваха в Дома. — Ако е само за малко, с Гер бихме могли да отвлечем вниманието на Хном.

— Прекалено много се тревожиш за времето, любов моя. Чудесно знаеш, че тук времето не тече така, както извън Дома, но постоянно забравяш за това.

— Искам просто да се уверя, че не съм пропуснал нищо. Нека ти изложа това, което съм намислил, а ти ще ми кажеш дали не съм догледал нещо.

— Добре, приятелю.

— Ще ограбим Гости в полунощ на рождения му ден. Дотогава всички обитатели на крепостта би трябвало да са извън строя. Лично ще се погрижа за това.

— Точно във връзка с това исках да ти кажа нещо, Алтал — намеси се Бейд. — Познавам хора, които могат да се наливат със силна бира цяла седмица и въпреки това стоят на краката си. Какво ще стане, ако дори един от хората на Гости притежава тази способност.

— И за това съм помислил, братко Бейд — усмихна се Алтал. — Нали си спомняш херцог Нитрал?

— Разбира се. Херцогът на Мавор. Човекът, който използува течен огън срещу хората, които бяха обсадили града му.

— Точна за този течен огън ми е думата. Той е смес от катран, сяра, петрол и една течност, която се получава при дестилирането на силна бира. Тъкмо тази течност придава силата на бирата, виното и медовината и размеква коленете и размътва умовете. Ще имам грижата медовината, която ще пият гостите на рождения ден на Гости, да е достатъчно силна, за да си свърши работата. Ако изпият това, което им предложа, гарантирам ти, че до полунощ там няма да остане буден човек.

— Това си е чиста измама — обади се Лейта.

— Няма да насилвам никого да я пие, Лейта — каза Алтал. — Ако им се услади, това вече си е тяхна работа. Освен това ще предложа на Генд обирът да бъде извършен от двама ни, а през това време Гер и Хном ще оседлаят конете и ще ги преведат през задната врата на плевника. Ще имам грижата обирът да продължи достатъчно дълго, за да успее Гер да „змами“ Хном, да подаде Книгата на Генд на Елиар и да я върне, когато Еми приключи с нея. После ние с Генд ще отнесем златото в конюшнята, ще го натоварим на конете и ще излезем заедно през задната врата. След това ще се разделим. Генд и Хном ще се отправят на север, към Хуле, а ние с Гер ще тръгнем уж на юг, към Треборея, но ще предадем нашия дял от златото на Елиар, за да го върне тук, ще се промъкнем обратно в крепостта и ще си легнем. Дотук пропуснал ли съм нещо?

Алтал погледна останалите, но никой от тях не реагира.

— В такъв случай ще продължа — каза той. — На сутринта ще се престоря, че не ми е добре, и „случайно“ ще забележа, че Генд и Хном ги няма. После ще си „спомня“, че ми се е сторило, че съм забелязал около полунощ Генд да минава през двора и да мъкне нещо тежко.

— Това възможно ли е? — попита Андина. — Ако си решил да изтровиш всички, другите ще се чувствуват още по-зле и от теб.

— Това не е точно отрова, Андина — възрази Алтал.

— Наистина ли? — попита тя. — Искам да кажа, че ако си прекалено деликатен, може би няма да разберат какво всъщност искаш да им кажеш.

— В такъв случай ще им говоря по-открито, Андина. Ще разберат какво искам да им кажа, повярвай ми. Когато слънцето изгрее, хората на Гости вече ще са тръгнали по следите на Генд.

— Момент, татко — весело каза Лейта. — Ти откъде ще минеш?

— Естествено ще оставя следи, за да ги открият хората на Гости. Ще наглася нещата така, че дори слепец да може да проследи Генд. С това моето участие приключва. Оттам нататък ще действува Гер.

— А какви са твоите планове, Гер? — обърна се Лейта към момчето.

— Все още не са съвсем готови — призна Гер. — Ще измисля нещо обаче, не се съмнявайте. — И като имитира доста удачно Алтал, добави: — Вярвайте ми.

— Моля те! Само не почвай и ти!

— Така ме обучават — ухили се Гер.

 

 

Денят преди рождения ден на Гости бе ясен и слънчев, но Галбак не бе в добро настроение.

— Неприятности ли имаш? — попита го Алтал.

— Бях намислил да поднеса на Гости една приятна изненада, но се боя, че нищо няма да се получи — каза високият арумец.

— Каква изненада?

— Реших, че може би ще е забавно да го разбудим рано сутринта, да го качим на купата сено и да го хвърлим оттам.

— На теб това може и да ти се струва забавно, Галбак, но не съм сигурен дали и Гости би го оценил така. Какво те накара да се откажеш?

— Подът на плевника не е достатъчно здрав. Едно нещо е да полетиш от купата сено, друго е да пробиеш пода и да се озовеш в торището. Това едва ли би развеселило Гости.

— Прав си — съгласи се Алтал. — И все пак би било забавно да се види изражението му в този момент.

Когато Алтал и Гер се върнаха в стаята, където спяха, Алтал чу безмълвния глас на Елиар.

— Току-що изсипах твоята течност в медовината — съобщи младият арумец.

— Не в цялата, надявам се.

— Не. Обработих единствено десетте делви в дъното на склада. В делвите пред тях има обикновена медовина. Те са първите, които ще бъдат изпити. До делвите с твоята „специална“ медовина ще стигнат чак утре вечер.

— Чудесно — каза Алтал и потри ръце. — Не искам да се напият преди да настъпи вечерта. Човек, който се напие до безсъзнание до обяд, се буди преди полунощ. Ти опита ли „специалната“ медовина?

— Не — тъжно отвърна Елиар. — Еми не ми позволи.

— Тогава ще взема да се отбия до кухнята и да проверя дали наистина е толкова силна, колкото трябва — каза Алтал и с известно колебание добави: — Не е необходимо да казваш това на Еми.

— Чух те, Алтал.

— Тъй ли? — попита Алтал. — Здравей, Еми. Как си?

— Аз съм добре — отвърна тя. — На теб обаче може да ти стане зле, ако се увлечеш с дегустацията.

— Това заплаха ли е, Еми?

— Не, Алтал. Това е обещание.

Алтал тръгна към кухнята. Гер го следваше по петите. Щом влязоха, Алтал загреба един рог от една от делвите от предната редица, а втори от една от делвите от втората редица. Медовината от първия рог бе приятна на вкус. Медовината от втория напълни очите му със сълзи.

— Елиар направил ли е каквото трябва? — прошепна Гер.

— Да — отвърна Алтал, като се опитваше да си поеме дъх.

— Хората на Гости няма ли да усетят разликата?

— Съмнявам се. Когато стигнат до последните десет делви, вече ще са пияни и главите им ще са твърде размътени, за да разберат какво точно пият. Когато започне да се свечерява, занеси няколко рога на стражите, които са на пост пред склада. Занеси им първо от обикновената медовина, а после от другата. Генд е склонен да ползува ножа си с твърде голяма лекота, така че не искам тези стражи да са будни, когато настъпи моментът на обира. Не ми се вярва сред гостите да има даже и един, който да е достатъчно трезвен, за да се сети да провери какво правят стражите. Ако обаче им прережат гърлата, и най-пияният арумец ще бие тревога.

— Един обир винаги ли е толкова сложен? — попита Гер. — Струва ми се, че в последно време ти започна да броиш дори листата по дърветата.

— Дотам още не съм стигнал — отвърна Алтал. — Когато обаче планираш обир, винаги трябва да се опиташ да предвидиш всички възможни варианти на събитията. Само крадецът, който използува главата си, я запазва.

— Ще го запомня.

— Добре. Сега нека се смесим с гостите. Гости вероятно всеки момент ще се събуди. Не е ял цели шест часа, а обикновено не може да издържа повече.

— Заради това ли спи на стола си?

— Предполагам, че тази е една от причините. Вероятно има и друга: сигурно вече не може да се движи. Не прави никакви физически упражнения, а тежи като вол. Навярно краката вече не го държат.

 

 

Празненството започна нормално. Галбак държа едно доста пищно слово и накрая предложи наздравица за вожда.

Думата „наздравица“ бе посрещната с въодушевление.

Гости леко кимна в знак на благодарност и се нахвърли върху храната с настървението на лешояд.

Алтал изчака дебелакът да позасити глада си с около половин свински бут и след това се отпусна в стола си и заговори.

— Гости, дали съм ти разказвал историята за лудия, когото срещнах веднъж в северен Кагвер?

— Не си спомням да си ми я разказвал, Алтал — отвърна дълбокомислено Гости, без да спира да мляска. — Ти пък как успя да разбереш, че е луд? Не си спомням кагверец, който да не е бил малко странен.

— Кагверецът, за когото ми е думата, беше по-странен от останалите, Гости — отвърна Алтал. — Разхождаше се покрай края на света и прекарваше по-голямата част от времето си в разговори с Бога. Бях чувал, че много хора се обръщат към Бога, но този човек си мислеше, че Бог му отговаря.

— Значи наистина е бил луд — съгласи се Галбак.

— Разкажи ни тази история, Алтал — обади се някой от присъствуващите.

— С удоволствие — отвърна Алтал. — Това се случи преди доста време. Бях влязъл в Кагвер откъм Хуле, защото имах работа там, и когато минах покрай края на света, чух, че някой си говори сам.

После описа подробно лудия старец и разказа фантастична история, която нямаше почти нищо общо с истината.

Обстановката ставаше все по-шумна и оживена и избухнаха първите кавги. Доброто настроение се върна чак вечерта, когато се появиха първите делви с обработена медовина.

Час след това започнаха песни. Малко по-късно започна да се разнася хъркане.

— Гер, занеси силната медовина на пазачите пред склада — каза Алтал. — После иди в конюшнята и оседлай конете.

— Слушам — отговори Гер.

— Знаеш ли какво искам от теб? Искам да разсееш Хном достатъчно дълго, за да мога да предам на Еми Книгата на Генд.

— Ще се справя, Алтал — увери го Гер.

Малко след като Гер излезе, се измъкна и Хном. След няколко минути Алтал даде знак на Генд.

Човекът с огнените очи се изправи, сложи бронзовия си шлем и тихо излезе от помещението.

Алтал бавно брои до сто и след това също стана. Погледна още веднъж пияните арумци и се запъти към вратата.

— Защо се забави? — прошепна Генд.

— Исках да се уверя, че не е останал нито един буден — отвърна Алтал. — Хайде, да се залавяме за работа.

Тръгнаха по коридора и след малко изкачиха трите стъпала, водещи към съкровищницата. Двамата стражи лежаха неподвижно пред входа на стъпалата и хъркаха.

— Да ги убием ли? — попита Генд.

— В никакъв случай — отвърна категорично Алтал. — Убитите винаги привличат вниманието, а това е последното, което ни трябва. След като откраднем златото, ще заключа и съкровищницата ще изглежда така, както е изглеждала винаги. Ако извадим късмет, ще се сетят да надникнат в нея чак след два-три дни, така че ще разполагаме с достатъчно време.

— Умно — каза Генд с възхищение.

— Радвам се, че одобряваш действията ми — каза Алтал, изкачи трите стъпала и огледа ключалката.

— Ще се справиш ли? — попита нервно Генд.

— С такава ключалка ще се справи дори Гер — отвърна надуто Алтал, измъкна от ботуша си дълга бронзова игла, бръкна с нея в ключалката и се чу шумно щракане.

— Готово — каза Алтал и открехна тежката врата. — Влез. Аз после ще затворя.

Генд се шмугна през отворената врата.

Алтал извади факлата, поставена в бронзов пръстен до вратата, и го последва. Огледаха съкровищницата. До стената бяха подпрени торби, направени от животински кожи.

— Това ще ни отнеме доста време — каза Генд.

— Не ми се вярва — отвърна Алтал. — Дори и немарлив човек като Гости няма да остави мед и злато на едно място.

После пъхна факлата в една халка на стената, отиде до една от торбите и я разтърси.

— Медни монети.

— Как позна?

— По звука. Медните монети дрънчат по-различно от златните. Звукът на златото е по-мелодичен — каза Алтал и продължи да проверява торбите.

— Готово — каза след малко доволно. — Тази е напълнена с пясък и тежи много повече от другите.

— С пясък ли?

— Златотърсачите нямат нито оборудване, нито време и желание да разтопят златото и да го направят на кюлчета. Така че плащат таксата за моста в пясък. С монети плащат онези, които идват от другата страна. — После развърза торбата, бръкна и извади шепа жълти песъчинки. Разтвори ръка и песъчинките се изсипаха обратно в торбата като светещ златен дъжд. — Красиво е, нали?

Генд бе сякаш парализиран. Очите му горяха по-силно отпреди.

— Помогни ми да ги сортираме — каза Алтал. — Глупаво ще е да вземем по погрешка торба с медни монети.

— Веднага — каза Генд.

Сортирането на торбите им отне около четвърт час.

— Това май е всичко — каза Алтал. После замислено претегли на ръка една от торбите и каза:

— Тежи около тридесет кила.

— Какво от това? — попита Генд.

— Разполагаме с четири коня, съдружнико. Ако хората на Гости се събудят рано и започнат да ни преследват още от сутринта, ще е добре нашите коне да могат да бягат като подплашени кошути. Не вярвам да е разумно да натоварим по повече от две торби на кон. Впрочем, на коня на Гер бихме могли да натоварим и четири, но това после би могло да ни скара. Да взимаме осем торби и да се махаме.

— Но тук има почти двадесет торби! — протестира Генд.

— Ти вземи колкото торби искаш, Генд, обаче тежестта им ще те забави. Ако те заловят хората на Гости, няма да имаш възможност да похарчиш и стотинка от златото си.

— В конюшнята има още много коне.

— Там е работата, че липсващите коне привличат вниманието почти толкова, колкото и мъртвите пазачи. Ако започнем да убиваме хората на Гости и да му крадем конете, можем да се простим с този свят. Предпочитам да пътувам с по-малко злато, но да остана жив, а какво ще решиш ти си е твоя работа.

— Прав си — отвърна Генд с нескрито съжаление и въздъхна тежко.

— Златните монети са в отделни торби — каза Алтал на своя дългокос съучастник. — Те са за предпочитане пред торбите с пясък. Монетите се пласират лесно, докато пясъкът би трябвало да го претопяваме в кюлчета, а в това занимание не ме е бивало никога. — Отиде до вратата и надникна в коридора. — Чисто е. Да се измъкваме. Ще оставим торбите в кухнята, аз ще затворя вратата и ще я заключа. После ще отнесем плячката в плевника. Не вярвам в цялата крепост да е останал дори един буден човек, но нека за всеки случай се движим в сенките.

— Добре — каза Генд. — Да почваме.

Всеки взе по две тежки торби, бързо тръгнаха по коридора и ги оставиха в кухнята. После се върнаха в съкровищницата и взеха по още две торби. Алтал остави своите на горното стъпало и каза:

— Ти тръгвай, ще те настигна след малко.

— Какво ще правиш?

— Ще подредя всичко така, че да не личи, че сме влизали. Така, че дори и Галбак да не разбере, че нещо е разместено, ако рече да надникне. Ако извадим късмет, може да разбере, че Гости е обран, чак след седмица.

— Хитър си, Алтал — каза с възхищение Генд. — Гледай обаче да не се бавиш много.

После тръгна към кухнята. Алтал се върна в стаята и затвори вратата. Бързо развърза няколко торби с медни монети и ги изсипа на пода. Изсипа върху тях и съдържанието на една от торбите със златен пясък и после обърна масата.

— Готово — каза доволно. После излезе, сложи факлата на мястото й и внимателно заключи вратата.

— Бързо се справи — каза Генд, когато Алтал влезе в кухнята.

— Когато се налага, мога да бъда и бърз — отвърна Алтал. — Ако Галбак отвори утре съкровищницата, ще види точно това, което искам да види. Да вървим в плевника. Добре ще е по изгрев слънце да сме далеч оттук.

— По последното нямам възражения — отвърна Генд.

Двамата отново взеха по две тежки торби и излязоха през кухненската врата.

— Защо се забавихте толкова? — тихо попита разтревоженият Гер, когато влязоха в конюшнята. — Щях да полудея!

— Какво стана?

— Лошо, Алтал.

— Говори по-тихо! — изсъска Генд. — Какво се е случило?

— Ей това — каза Гер и посочи една неподвижна фигура до вратата на конюшнята. — Това е Хном, ако вече не си го познал. Тъкмо когато бяхме оседлали конете и ви чакахме, дойде един пиян арумец — мърмореше, че щял да скача от купата. Хном се опита да му пробута някаква лъжа, за да обясни защо сме тук. Арумецът обаче бе твърде пиян, очевидно реши, че искаме да скачаме преди него, и удари Хном по главата с ей онова ведро. После се покатери на купата и скочи. Не падна обаче там, където трябваше, и май си счупи врата. Не ми дойде наум друго, освен да го покрия със сено. Мисля, че Хном диша, но не мога да го свестя. Какво ще правим?

— Отвори задната врата — каза му Алтал. — С Генд ще отидем да приберем останалото злато. Ще решим какво да правим с Хном, когато се върнем.

По пътя към кухнята Генд не престана да бълва ругатни.

— Тъпа работа! — обобщи накрая.

— Ще го полеем с вода — каза Алтал. — Ако и това не го свести, ще го вържем на седлото и ще водиш коня му. Не можем да си позволим да го оставим тук. Галбак ще измъкне истината от него само за минута. Хайде първо да си приберем златото, а после ще решим какво да правим с Хном.

Прибраха и останалите четири торби и се върнаха в конюшнята.

— Дава ли признаци на живот? — попита Генд.

— Никакви — отвърна Гер. — Залях го със студена вода, обаче не шава. Този арумец май здравата го е халосал.

Генд коленичи до приятеля си и започна да го щипе по носа и да го пляска по бузите.

— Какво се случи в действителност, Гер? — прошепна Алтал.

— Ами… халосах Хном с ведрото! — призна Гер. — Хном е хитър, така че очаквах да предположи, че и аз съм хитър. Един вид, да очаква, че може да се промъкна тихо зад него и да го ударя в гръб. Заради това реших да се държа другояче. Взех кофата и се запътих направо към него, без въобще да се крия. Той ме гледаше и даже ми се усмихваше. Дори и не мигнах, а направо го фраснах с все сила. Изглеждаше много изненадан. После го заудрях още, но Еми ми нареди да спра. Сигурно й бе забавно, защото се смееше. После ми каза, че ще направи така, че Хном да не си спомня кой го е ударил.

Гер изглеждаше малко засрамен.

— Това не беше хитруване по правилата, Алтал. Истинско хитруване щеше да е да се промъкна до него незабелязано, а аз не го направих. Просто го ударих по главата.

Алтал насмалко не избухна в смях, но се сдържа.

— Справил си се добре, Гер. Направо чудесно.

— Елиар занесе на Еми Книгата на Генд и след секунда я върна — каза Гер. — Сигурно пак си е играла с времето. Книгата сега си е там, където си беше преди да халосам Хном.

— Направихме всичко, което трябваше, и това е най-важното. Хай де да си прибираме златото и да тръгваме.