Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (36)

Глава 35

— Не можем да направим нищо, Алтал — каза Халор. — Мъртъв е.

— Сержантът е прав, Алтал — промърмори гласът на Двейя. — Изгубихме Салкан.

— Ти наистина ли нищо не можеш да направиш, Еми?

— Не. Боя се, че не.

Алтал изруга.

— И аз изпитвам същите чувства, Алтал — каза Халор. — Обикнах това момче. Всичките го обикнахме.

— Бейд, изглежда, наистина много страда.

— Бейд направи точно това, което трябваше да направи — каза Халор и подритна неподвижното тяло на облечения с черна ризница Яхаг. — Този пък кой е?

— Не знам точно — призна Алтал. — Изглежда, беше външен човек, подчинен непосредствено на Арган. Струва ми се, че Генд нямаше власт над него. Тук наистина се случиха доста неща, които не успях напълно да разбера.

— Важното е, че победихме — каза Халор, после се намръщи. — Мислех си, че жреците не убиват хора. Нали това е едно от нещата, които са им забранени?

— Не познавам чак дотам църковните правила — отвърна Алтал. — Брат Бейд обаче направо пощуря, след като Яхаг уби Салкан.

— Случват се и такива работи — каза Халор и вдигна рамене. — Не е зле да го наблюдаваш отблизо. Той не е арумец, така че не е особено добре обучен. Един арумец не се вълнува, когато му се наложи да убие враг. Един жрец от равнинните страни обаче очевидно възприема нещата иначе. Струва ми се, че ме разбираш.

— Не е необходимо да ми обясняваш това — отвърна Алтал и погледна Бейд. — Между другото, вече не изглежда чак толкова разтревожен.

— Точно това имам предвид, Алтал. Би следвало да е разтревожен. Току-що изгуби близък приятел, а прави нещо съвършено недопустимо. Това негово безизразно лице ме смущава. В този момент не бих му позволил да се доближи до нищо остро.

— Той няма да се самоубие! — възрази Алтал.

— Ако е в нормално състояние, да. Точно в този момент обаче според мен не е в нормално състояние.

— Добре, ще имам грижата да го наблюдавам — съгласи се Алтал. — А сега нека да махнем труповете. А след това заедно с Елиар ще заведем Бейд в Дома и ще го предадем на Еми.

— Това наистина е най-доброто решение — съгласи се Халор.

 

 

— Това вероятно ще ни отнеме известно време, господарке — каза уморено княз Дакан след два дни, когато всички се събраха в тронната зала на Андина. — Не обяснихме положението на членовете на съда, когато тази варварка нахълта в Остос.

— Нямаше как да им го обясним, Дакан — каза Андина. — Дворецът се оказа буквално пренаселен от шпиони.

— Вече не е — промърмори Лейта.

— За съжаление, това също усложнява нещата — отбеляза Дакан. — Сигурен съм, че те до един са получавали пари от врага, обаче хвърлянето на обикновени лакеи и коняри в тъмницата заедно с високопоставени придворни би създало впечатление за произвол. А и някои от тези арести трудно биха намерили разумно обяснение. — Дакан прокара уморено ръка по лицето си. — Струва ми се, че Лейта не е допуснала грешка при разкриването на вражеските агенти, обаче не разполагаме с данни, които да могат да бъдат убедителни пред съда.

— Дакан, ти си изтощен — каза съчувствено Андина.

— Просто съм малко отпаднал, господарке — призна той. — Напоследък обстановката бе доста объркана.

— В такъв случай защо не хапнеш нещо и след това не поспиш?

— Има толкова много работа, че…

— Работата може да почака. Иди си легни, Дакан.

— Но…

Андина се изправи на трона си и заповяда:

— Прибери се в покоите си! Веднага!

— Слушам — отвърна той с лека усмивка. После с бавни уморени стъпки излезе от залата.

— Направо съм влюбена в този старец — промърмори топло Андина.

— Изобщо не ти личи, знаеш ли? — обади се Лейта.

В тронната зала влязоха Елиар и Гер.

— В Пома всичко е приключило — съобщи Елиар. — Твенгор е изхвърлил вражеските сили от града, а Кройтер и Дрегон са ги довършили.

— Къде е Халор? — попита Алтал.

— Залепил се е за онзи прозорец — отвърна Гер. — Ще трябва цял табун коне, за да го отлепим от него.

— Каза ми да се върна, защото може да му потрябва вратата — добави Елиар. — Предаде ми да ви съобщя, че Твенгор ще дойде тук, за да си прибере парите. Сержантът смята, че би трябвало да се съберем на съвещание, след като Кройтер и Дрегон приключат работата си в Кадон и Мавор.

— Това не е лоша идея — каза Алтал. — Как е Бейд?

— През повечето време спи — отвърна Гер. — Според Еми това е най-добрият начин да се успокои.

— Той ще се възстанови напълно, нали? — попита разтревожено Лейта.

— Винаги е малко странен, след като Еми го събуди — отговорни Гер. — Говори за неща, които не разбирам. Еми го оставя да говори, докато се храни, а след това отново го приспива. Не се тревожи, Лейта. Еми ще го излекува напълно дори ако се наложи за целта да го разглоби целия и после да го сглоби пак.

Лейта потрепери.

— Много зловеща мисъл.

— Е, познаваш Еми — каза Гер.

 

 

Когато княз Твенгор и херцог Бердор пристигнаха в Остос, гражданите, избягали при наближаването на Гелта, вече бяха започнали да се завръщат и градът почти се бе върнал към нормалния си ритъм. Алтал бе донякъде удивен от това, че Твенгор все още избягва силната бира.

— Къде е Халор? — попита огромният брадат княз, след като оправи сметките си с Алтал.

— Пътува по работа — отговори неопределено Алтал.

— Той наистина доста пътува в последно време.

— Зает е с една голяма война.

— Исках да си поговоря с него точно за тази война. Преди време изказа мисълта, че след унищожаването на войските на Кантон би било хубаво този град въобще да се обезвреди. Реших, че след като той и без това ми е по пътя, мога да обсъдя този въпрос с Халор.

— Идеята ти не е лоша. Виждам, че си довел и херцог Бердор.

— Да — каза Твенгор. — Добро момче е, но е толкова наивно, че търговците в неговия град непрестанно го мамеха с данъците. Сега Пома е в развалини, така че той ще трябва да започне всичко отначало. Казах му, че ще се справи с работата си по-добре, ако известно време издава нарежданията си от Остос. Ако е решил да възстанови Пома, ще му трябват пари, а парите означават данъци. Бердор иска гражданите на Пома да го обикнат. Ако го бях оставил там, търговците щяха да се нахвърлят върху него като лешояди. Трябва да се научи да проявява твърдост, а Остос като че ли е най-подходящото място за това.

— В последно време доста си се променил, Твенгор.

— Искаш да кажеш, след като престанах да пия, така ли?

— Нищо чудно и това да ти се е отразило.

— Искрено съжалявам за случилото се с червенокосия овчар — каза Твенгор. — Вектианските момчета, които работеха при мен, много се разстроиха. Някой после направи ли нещо?

— Брат Бейд се погрижи за това.

— Нямах пред вид погребение.

— И аз. Бейд прободе с меч човека, който уби Салкан.

— Жрецът ли? — попита Твенгор, сякаш не вярваше на ушите си. — Нали на жреците им е забранено да правят такива работи.

— Навярно Бейд си е помислил, че случаят е по-особен.

— Така и няма да разбера жителите на равнините — каза Твенгор.

 

 

Когато вражеските армии бяха прогонени от кралството на Андина и арумските племенни вождове и местните херцози се събраха в Остос, за да обсъдят бъдещите си действия, есента вече бе оголила дърветата.

— В крайна сметка всичко се свежда до изхранването — заяви херцог Нитрал в един мрачен следобед. — Опожаряването на нивята на централна Треборея бе разумно, когато ни нападнаха, но сега, когато наближава зимата, всички може би съжаляваме за това.

— Този въпрос може да намери решение — каза Олкар, херцогът на Кадон. — Познавам доста търговци на пшеница в Магу. Сигурен съм, че малко ще понадуят цените, но Перквейн разполага с много пшеница.

— Преди всичко трябва да нахраним селяните — заяви Андина. — Няма да оставя децата си да умрат от глад.

— Децата си ли? — Елиар бе изненадан от тази дума.

— Тя проведе доста дълги разговори по този въпрос с Еми, Елиар — обясни Гер на приятеля си. — Знаеш, че Еми е чувствителна на тази тема.

— Но така ще опразниш държавната хазна, господарке — изказа опасенията си княз Дакан.

— Това наистина е неприятно, но обстановката го налага.

— Току-що чухте майката на Треборея — каза шеговито Лейта. — Бъдете послушни, за да не ви остави без вечеря.

— Изобщо не е смешно, Лейта — сопна й се Андина.

— На мен ми хареса — каза Гер и се ухили.

— В момента обстановката в Перквейн не е съвсем спокойна — каза Нитрал на Олкар. — След като Кройтер и Дрегон свалиха обсадата на Мавор, нашествениците, оказали се на запад от река Остос, избягаха в Перквейн. Отгоре на всичко там има и някакви религиозни вълнения.

— Нима е възможно да се спори по религиозни въпроси? — попита удивено Твенгор. — Не би ли могло със същия успех да се спори за времето?

— Перквейнците са доста особени — каза Нитрал. — Тъй като единствената им грижа е да слушат как расте пшеницата, им остава доста време за празни мисли.

— Търговците на пшеница от Магу обожават парите — каза Олкар. — Аз говоря същия език, така че ще се разберем с тях.

— Цялата обстановка навежда на мисълта, че предстоят гладни времена — отбеляза сержант Халор. — Ще ви кажа нещо, което може би ще ви учуди и ще ви се стори противно на всичко, на което са ни учили: сега според мен е най-подходящият момент всички да се отправим срещу Кантон.

— Имаш предвид война през зимата? — попита недоверчиво Колейка. — Сезонът не е ли противопоказен за това?

— Това няма да е същинска война, Колейка — каза Твенгор. — След като бяха разгромени от Кройтер и Дрегон, всички наемници, които работеха за Кантон, избягаха. Отгоре на всичко и владетелят на Кантон стана жертва на загадъчна смърт. Единственото, което трябва да направим, е на път за вкъщи да се отбием в Кантон и да кажем на жителите му да се предадат. Смяташ ли, че ще се осмелят да ни противоречат?

— Твенгор е прав, господа — каза княз Алброн. — Най-добре е да се махаме от Треборея колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че много ще липсваме на майката на Треборея, обаче ако се задържим прекалено много в дома й, можем да я отегчим с присъствието си.

Седналата до него Астарела го сръга с лакът.

— Да? — усмихна й се той.

— Поговори с чичо ми — отсече тя. — Още сега.

— Моментът не е подходящ, мила.

— Направи го, Алброн, преди да си забравил.

— Това е все пак частен въпрос.

— Ти в тайна ли мислеше да го запазиш?

— Не, но…

— Направи го сега, Алброн.

— Добре, мила — отвърна Алброн и след кратък интервал се изкашля и каза с официален тон: — Княже Кройтер.

— Да, княже Алброн? С какво мога да ви бъда полезен? — попита плакандецът с русата брада. На устните му заигра лека усмивка.

— Става дума за нещо сериозно, чичо — смъмри го Астарела.

— Прощавай, мила. Предполагам, Алброн, че имате някакво искане към мен.

— Позволявам си да ви помоля, светлейши княже, да ми дадете ръката на вашата племенница Астарела, която да взема за съпруга. — заяви тържествено Алброн.

— Я виж ти! — каза Кройтер. — И хиляда години да бях умувал, пак нямаше да допусна, че ще чуя такава молба!

— Чичо, ще престанеш ли с тези приказки? — разсърди се Астарела.

— Просто се шегувам, дете мое — отвърна й Кройтер с широка усмивка. — Какво мислиш самата ти по този въпрос? Изборът ти би могъл да е и по-лош. Княз Алброн може и да не разбира много от коне, но иначе си го бива.

— Наистина ли? — отвърна Астарела със закачлива усмивка. — Е, все ще свърши работа.

— Астарела! — възкликна Алброн.

— Добре, Астарела, добре. Щом желаеш това, радвам се да дам съгласието си. Княже Алброн, имате моето позволение да се ожените за племенницата ми. Доволни ли сте?

— Вероятно хиляда коня ще са достатъчно — замислено каза Астарела.

— Не те разбрах, мила — каза Кройтер.

— Става дума за зестрата ми, чичо. Струва ми се, че хиляда коня ще са достатъчно. Не трябва да забравяме и булчинската ми рокля, разбира се.

— Хиляда! — почти изкрещя Кройтер. — Ти с всичкия си ли си?

— Ти нали ме обичаш, чичо? Нали не си решил просто да се отървеш от мен?

— Разбира се, че те обичам, Астарела. Обаче хиляда коня…

— Така всички в Плаканд ще разберат колко много ме цениш, мили чичо — сладко каза Астарела.

— Алброн, ти ли й даде този акъл? — попита Кройтер.

— За пръв път чувам за това! — отвърна Алброн и погледна Астарела с недоумение. — Кажи ми за какво ни са хиляда коня? — попита я.

— Не ме интересува за какво, Алброн. Просто броят им трябва да отразява цената ми. Аз да не съм някаква просякиня!

Алброн и Кройтер се спогледаха безпомощно и казаха едновременно:

— Добре, Астарела.

 

 

Когато керванът се отправи на север, над централна Треборея вече се бе спуснала зимата. Над опустошената земя бяха надвиснали мръсни мрачни облаци, навяващи хлад.

Керванът се отби за малко в Мавор, после заобиколи езерото и се отправи към град Кадон.

— Тук ще се разделим, господарке — каза херцог Олкар. — Ще проявя максимална твърдост в преговорите с търговците на жито от Магу, но съм сигурен, че ще се опитат да ни смъкнат кожата.

— Боя се, че това не може да се избегне, Олкар — отвърна Андина. — На всяка цена трябва да осигуря хляб за народа си.

— Аз пък се боя, че и двамата пропускате нещо — каза Алтал. — В Кантон има зърнохранилища, а там все още не се е водила война. Когато превземем града, зърното ще стане наша собственост. Бъдете внимателен с думите, които ще използувате при преговорите с кръвопийците от Магу, херцог Олкар. Не произнасяйте думи като „бедствие“ или „глад“. Използувайте вместо тях думи като „необходими резерви“ и „презастраховка“.

— Княже Алтал, вие май вече сте се занимавали с подобни сделки, нали не греша? — попита Олкар.

— Да, ваше сиятелство, имало е случаи и аз да съм се занимавал с дребни мошеничества — призна Алтал. — Всъщност нали няма принципна разлика между това, което аз правех някога, а вие правите сега?

Олкар внезапно се ухили.

— Предполага се, че такива неща трябва да остават в тайна, княже.

— Той ще се справи, Андина — увери Алтал владетелката на Остос, после отново се обърна към херцога. — Ваше сиятелство, добре ще е да проточите малко преговорите. След като превземем Кантон, ще направя оглед на зърнохранилищата там и после ще се присъединя към вас в Магу. Добре е да установим какви са истинските ни потребности от жито преди да започнем да си харчим парите.

— Точно същото си мислех и аз, княже — съгласи се Олкар.

В двореца на херцог Олкар завариха капитаните Гелун и Вендан, които ги очакваха.

— С дълбока скръб ви съобщаваме, че вождовете на нашите славни родове загинаха геройски по време на неотдавнашната война — съобщи им скръбно високият капитан Вендан.

— Цял Арум скърби заедно с вас, благородни капитане — отвърна му Алброн.

— Е, приключихме ли с официалната част? — попита капитан Гелун.

— Според мен да — отвърна Твенгор. — Нали не трябва да позволяваме на скръбта да ни сломи?

— Засега успявам да се справя с болката си — отвърна Гелун.

— Кои ще дойдат на тяхно място? — попита в упор Колейка Желязната челюст.

— Боя се, че това все още не е съвсем ясно — отвърна Вендан. — И двамата нямат преки наследници. Единствените им роднини са няколко втори братовчеди и племенници.

— Някой умее ли да произнася речи? — попита Колейка, като огледа останалите князе.

— Алброн като че ли най-много го бива за това — каза Лейвон. — Грамотен е, така че ще може да използува и стихове.

— Пропуснах ли нещо съществено? — попита Андина. — У нас, в Треборея, наследяването на престола се определя по кръвна линия.

— В Арум нещата стоят малко по-иначе, малка майчице — отвърна Твенгор и се усмихна. — В случаи като този се изслушва и мнението на князете от останалите родове. Трябва да се спогаждаме с новите князе, така че в случая нашите съвети имат тежест. — После огледа присъстващите. — Ще наруша ли някакви правила, ако кажа, че според мен Гелун и Вендан са най-подходящите кандидати?

— Струва ми се, че лично аз се разбирам с тях — каза Лейвон.

— Може да приемем, че сме взели решение — рече Колейка. — Всички ли сте съгласни.

Князете закимаха утвърдително.

— Ще трябва да подготвя речта си — каза Алброн, погледна капитан Вендан и полита: — Как точно загинаха Смегор и Таури? Може би ще е добре да го спомена в речта си.

— На твое място не бих го направил — отвърна Вендан. — Смъртта им определено не е била приятна. Настъпила е вследствие използуването на огън и на едни много дълги железни шишове. — После хвърли поглед към Андина, Лейта и Астарела. — Не знам дали е уместно да разказвам повече подробности пред дамите.

— По-добре не го прави — съгласи се Алброн. — Ще използувам думата „героично“ и толкова.

— Така е най-добре — съгласи се капитан Гелун.

— Къде са в момента твоите хора? — попита Твенгор.

— В граничната зона — отвърна Вендан. — Не ми се вярва кантонците да предприемат нещо, но все пак не е зле хората ми да са на безопасно място.

— Правилно — рече одобрително Твенгор. — Защо не отидем при тях и не приключим с формалностите? После можем да настъпим оттам към Кантон, за да присъствуваме и на коронясването, преди да се приберем у дома.

— За какво коронясване говориш, княже Твенгор? — попита Андина и озадачено смръщи вежди.

— За твоето, майчице — отвърна й той с топла усмивка. — Ще е хубаво да те коронясаме за императрица на Треборея. Можем да направим това веднага след като ограбим и опожарим Кантон.

— Императрица ли? — Андина се ококори.

— Титлата звучи красиво, нали? — попита Твенгор с лукава усмивка.

— Да живее нейно императорско величество Андина Треборейска! — извика тържествено Лейта.

— Всъщност тази идея е доста интересна — каза Андина.

— Не си гризи ноктите, мила — каза й Лейта. — Ужасно си загрозяваш ръцете.

 

 

Надгробното слово, произнесено от княз Алброн, бе издържано в съответствие с изискванията към подобни церемонии. Съдържаше необходимата доза скръб и краснословие и тактично премълчаваше недостатъците на покойните Смегор и Таури. Сетне всички князе и генерали на арумските армии последователно препоръчаха Гелун и Вендан като „временни“ вождове, „докато се изясни положението“.

— Какво искат да кажат с това „временни“? — обърна се Лейта към Алтал.

— Че ще заемат тези длъжности само няколко века — обясни й той. — В Арум това е обичайна практика. Далечните роднини на покойния княз обикновено не се обиждат, когато на новия владетел добавят пред титлата думата „временен“. Обикновено след няколко поколения тя отпада от само себе си.

— Вие мъжете никога ли не пораствате?

— Когато можем да си го позволим, не.

Сред останалите без водачи войници от южен Арум се разгърнаха дискусии, свързани най-вече с терминологията. Накрая бе взето решение да се използува думата „временен“ вместо израза „временно изпълняващ длъжността“ и проблемите бяха решени почти без кръвопролития.

След края на дискусията княз Алброн отново взе думата.

— Господа — обърна се той към събралите се вождове. — Нашата очарователна работодателка има някои идеи, които би желала да сподели с нас.

— Каква е тази работа? — обърна се Алтал към Лейта.

— Андина иска да произнесе реч, татко — отвърна Лейта. — Това не те ли изпълва с вълнение?

— Винаги ли ще се заяждаш така с мен?

— Е, само от време на време. Понякога просто не мога да се сдържам.

Дребничката Андина се качи върху една обърната каруца, за да може да я видят всички едри арумски мъже, и заговори със звънкия си глас:

— Скъпи приятели! Воините от красивите арумски планини нямат равни на себе си в известния ни свят! Все още съм в плен на радостта от прекрасната победа, с която ме дарихте. Моите врагове бяха разгромени, а сега сме се устремили към Кантон. Бях намислила да разруша до основи този град, но току-що показаното от вас чувство на здрав разум и толерантност ме накара да размисля. Моят враг, владетелят на Кантон, е мъртъв. Камъните на Кантон не са ме обидили с нищо, а от наказването на камъни и без това не би имало голяма полза. Не сте ли съгласни?

Присъствуващите се засмяха.

— С подкрепата на цял Арум бих могла да нахлуя в Кантон и да наложа волята си на неговите граждани — продължи Андина. — Какво друго обаче бих постигнала с това, освен да си спечеля вечната им омраза? Днес наблюдавах с изумление как най-войнственият народ на земята се преклони пред разума и не допусна завръщане към братоубийствените войни от древните времена. Аз съм само една простодушна девойка, но урокът, който ми дадохте днес, силно ме впечатли. Заради това ще отида в Кантон не като завоевател, а като освободител. Нека се ръководим от здравия разум! От същия здрав разум, който залегна в днешните ви дискусии. Ще последвам вашия пример, мои доблестни воини! Доблестта ви пролича и в това, че в днешния ден не допуснахте никакви битки.

Всички вече бяха спрели да се смеят и след като Андина слезе от каруцата, се възцари ледена тишина.

— Тя ни плаща заплатите — каза простодушно княз Твенгор. — Значи ще правим това, което иска. Нали така? Ако някой не е разбрал, да дойде при мен и аз ще му обясня защо. Ще му го обясня и в най-големи подробности, ако иска.

— Хубава реч — промърмори Лейта.

— За коя от двете речи ти е думата? — попита Алтал.

— Не задавай такива въпроси, мили татко. Ако познавам Андина добре, а аз наистина я познавам добре, тя е автор и на двете. Не ти ли се струва, че епилогът на Твенгор се върза прекалено логично със завършека на нейното слово, за да можем да говорим за случайно съвпадение?

 

 

Късно вечерта Алтал се свърза с Двейя и й изпрати послание:

— Трябва да си поговорим, Еми.

— Проблеми ли има? — отвърна гласът й.

— Започвам да губя контрол над Лейта. С всеки ден става все по-неуправляема. Опитва се да скрие това, но е ужасно разтревожена за Бейд. Как е той?

— Без промени. Оставям го да спи. Или по-точно, принуждавам го да спи. Събужда се винаги в същото състояние.

— Откога продължава това?

— Поне от месец.

— И още не се е успокоил?

— Почти никак. Той е смазан от чувство за вина, Алтал. Вини себе си за смъртта на Салкан и е ужасен от това, че уби Яхаг. Все още ми е трудно да го обучавам.

— Той трябва да си възвърне трудоспособността, Еми! Перквейн ще започне да ври всеки момент, а ние скоро ще трябва да се отправим натам, нали?

— По всяка вероятност.

— В Перквейн се разгарят религиозни конфликти, които до един носят щемпела „Арган“. Бейд е човекът, който трябва да се справи с Арган, прав ли съм?

— По всяка вероятност.

— В такъв случай ще трябва да се съвземе, и при това бързо. Лишим ли се от Бейд, ще изгубим и Лейта. Тя е най-уязвимият член на групата и без Бейд направо ще се размекне.

— По-наблюдателен си, отколкото предполагах, любов моя.

— Това не е някакво особено мое достижение, Еми. Не забравяй, че някога се прехранвах чрез разгадаване на хорските намерения. Ако изминат още няколко дни, без Бейд да започне да се съвзема, Лейта може да се счупи като крехка стъклена чаша.

— Старая се, приятелю. Когато видиш Бейд следващия път, той може да ти се стори по-стар. Важното е обаче да остане при нас. Ако му потрябват години, за да се съвземе, ще имам грижата да му ги осигуря.

 

 

Пред зеещите градски порти на Кантон нямаше охрана. Улиците бяха пусти. Сержант Гебел се почеса по плешивата глава и жаловито въздъхна.

— Тук можеше да плячкосаме цяло състояние.

— И да продължим една война, която вече ни омръзна — допълни Халор.

— На княз Гвети няма да му стане много приятно, когато разбере, че в Треборея е избухнал мир.

— В живота на всички ни има и дъждовни дни, сержанте — каза му тържествено Лейта.

— Знам — отвърна Гебел. — Когато кажа на Гвети, че войните в Треборея са приключили, ще се намръщи като буреносен облак, който ще се стовари върху главата ми.

Сержант Халор изпрати в двореца няколко взвода войници, за да го претърсят и да проверят дали някъде няма потенциални огнища на съпротива. А също и за да доведат всички сановници, които намерят, в тронната зала, „за да събеседват с Освободителката“.

 

 

— Радвам се да те видя, княз Айдру — обърна се Дакан към един възрастен сановник, който боязливо се отдръпна встрани, когато Андина царствено влезе в тронната зала със свитата си. — Виждам, че си успял да оцелееш въпреки последните превратности на съдбата.

— Едва оцелях — отвърна старецът. — А ти какво правиш тук, Дакан? Мислех си, че вече си безнадеждно изкуфял.

— Айдру, не забравяй, че си поне няколко години по-възрастен от мен — напомни му Дакан. — Защо позволи на Пелгат да придаде на тази глупава война такива мащаби?

Старият кантонски сановник отчаяно размаха ръце.

— Той не ме слушаше, Дакан. Изобщо престана да ми обръща внимание. — Айдру примигна от удивление и попита: — Това ти ли си, сержант Халор? Аз пък си мислех, че си загинал по време на последната война.

— Не съм лесен за убиване.

— Виждам, че си преминал на другата страна.

— Там плащат по-добре, княже — обясни Халор.

— Ти все още не познаваш нашата божествена ариа, нали, Айдру? — попита Дакан.

Айдру погледна Андина и възкликна:

— Та тя е още дете! Според слуховете била цели десет метра висока.

— Това е заради гласа й, приятелю — обясни Дакан. — Тя е мъничка, но винаги успява да бъде ясно чута от всички.

— Дръж се прилично — ласкаво го смъмри Андина.

— Добре, майчице — отвърна Дакан с поклон.

— Бих се радвала, ако престанеш да използуваш тази дума — смъмри го Андина.

— Извинете, ваше величество — каза Дакан. — Повлиях се от Лейта, вярвам, че ме разбирате. — После тонът му изведнъж стана официален. — Имам честта да ви представя моята господарка, нейно величество Андина от Остос.

Айдру направи дълбок поклон.

— А това, господарке, е Айдру, управителят на Кантон. До смъртта на владетеля Пелгат бе негов главен съветник.

— Трябва някъде да споменеш и думата „пренебрегнат“, Дакан — каза Айдру. — Преди края на живота си Пелгат отказваше дори да ме види. Единствените хора, на които обръщаше внимание, бяха неколцина чужденци, които само дето не се бяха заселили в тронната зала.

— Това ни е известно — намеси се Алтал. — Ако подходим към въпроса по същество, неотдавнашната война нямаше отношение към Кантон. Тя бе един от резултатите от един мой много стар конфликт с един човек на име Генд.

— Знам го! — каза Айдру. — Кръвта ми изстиваше само при мисълта, че съм в едно и също помещение с него. — Кантонският сановник посочи с ръка трона и се обърна към Андина. — Желаете ли да заемете своя нов престол, ариа Андина?

— Не, Айдру — отвърна тя. — Едва ли е необходимо. Прекалено е масивен за моя вкус, пък и не дойдох в Кантон като завоевателка. Както обясни княз Алтал, истинската война се води между него и Генд. — На лицето й се появи очарователна усмивка. — Всъщност, Кантон и Остос бяха по-скоро невинни странични наблюдатели на тази война. Точно сега ни предстоят по-важни дела от разнищването на стари вражди. По време на неотдавнашната неприятност основно бойно поле бе централна Треборея, при което бе унищожена голяма част от тазгодишната реколта на пшеница. Застрашени сме от една продължителна и гладна зима, княже, и аз съм решила да не допусна хората да гладуват, дори и ако това доведе до изпразването на хазната на Кантон и на Остос.

— Напълно съм съгласен с вас по този въпрос, ариа Андина.

— Има ли наблизо заседателна зала? — попита Дакан. — Започват да ме болят краката, а тъй като разискването на този въпрос ще отнеме доста време, ще е добре да поседнем удобно.

— Ще позволите ли да поканя на заседанието някои експерти, ариа Андина? — попита Айдру.

— Естествено, княже — бързо отвърна тя. — Заедно с вас и с Дакан бихме могли да умуваме цял ден по въпроса, без да стигнем до конкретен извод. Нали именно за такива случаи са ни необходими експерти.

— Щастлив човек си ти — каза Айдру на Дакан. — Твоята владетелка е не само приятна за гледане, но има и глава на раменете. Просто си нямаш представа колко неприятен стана животът в Кантон, след като престолът бе зает от Пелгат. Ако успея да разбера кой уреди смъртта на този луд, съм готов да му оближа краката.

Андина повдигна малкото си краче и го огледа неодобрително.

— Точно сега краката ми не са особено чисти, княже — отвърна му с лукава усмивчица. — Бихме могли да разискваме този въпрос след като се изкъпя.

Айдру примигна от удивление, после изведнъж се засмя.

— Трябваше да се сетя. Защо не потърсим добре затоплена стая с удобно кресло за нашия сърдит приятел? Там ще можем да си поговорим за убийства и за форми на управление, и за това как по дяволите ще успеем да изхраним народа на Треборея до следващата пролет.

Заседателната зала, в която ги отведе Айдру, бе голяма и удобна.

— Да наредя ли да донесат бира? — попита Айдру.

— За мен не е нужно, благодаря — каза княз Твенгор. — Виж, ако има нещо за ядене, не бих отказал.

— Добре ли си? — попита удивено княз Лейвон.

— Точно сега се чувствувам много добре, Лейвон — отвърна Твенгор. — При това имам намерението да продължавам да се чувствувам така. Не знам как точно Алтал успя да прочисти остатъците от десетгодишно пиянство в кръвта ми, обаче не съм се чувствувал така добре, откакто бях юноша. Заради това не смятам да рискувам.

— Имаш ли нещо против аз да си пийна малко? — попита Лейвон.

— Ти сам се разпореждаш с корема си и с главата си. Ако си решил да ги увреждаш — давай!

Присъстващите заеха местата си около дългата заседателна маса.

— Струва ми се, че преди всичко ще се нуждаем от някои конкретни числа — каза Алтал, който откри заседанието. — Необходимо е да установим колко точно гърла ни предстои да изхраним и на колко точно възлизат запасите от пшеница в Кантон, Остос и другите треборейски градове. Чак след това ще установим допълнителните количества, които ни трябват. — После се обърна към Айдру. — Нашата малка майчица вече взе някои мерки в това отношение.

— Ще престанеш ли най-сетне? — извиси се гласът на Андина. — Не съм ничия „майчица“!

— Тя може и да те напляска — каза Лейта. — Едва ли обаче ще е много сурова.

— Да се върнем на темата — продължи Алтал. — Ариа Андина вече изпрати в Магу херцог Олкар. Самият той е търговец, който добре познава повечето търговци на пшеница в Магу. След като разберем какви са потребностите ни, ще отида в Магу и ще кажа на Олкар колко пшеница не ни достига. Едва ли ще е необходимо да изкупим цялата тазгодишна реколта.

— Не, за Бога! — възкликна Айдру. — Така хазната на цяла Треборея би останала без стотинка. — После погледна нервно Андина. — Ариа Андина, преди да продължа да се изказвам, бих искал да узная какъв е моят статут тук? На военнопленник, на пленник, комуто предстои да заплати откуп, или на потенциален роб?

— Ще измислим подходяща титла за вас, княз Айдру — отвърна тя.

— „Имперски съветник“ ми звучи добре — каза Лейта. — На нашата Андина много й хареса титлата „императрица на Треборея“. Нали така, мила?

— Вече престана да ми харесва, Лейта — отвърна Андина. — Това мое конкретно заблуждение не продължи дълго. Засега ще е най-добре да дадем на Кантон статута на протекторат. Терминът е неопределен, така че няма да нарани хорските чувства, а освен това свидетелствува за временно състояние. Ще трябва да посрещнем предстоящата зима и да се освободим от всички слуги на Генд преди да открием едно по-дълготрайно решение. Става дума за нещо временно. Нещо, което ще продължи само докато обстоятелствата се изяснят.

— Това „временно състояние“ едва ли ще продължи повече от два века — тихо каза княз Твенгор на племенника си Лейвон.

— Може и три — поправи го Лейвон. — Хайде, да кажем, най-много пет.